Сватбен хазарт

ГЛАВА 18

— Кип не го е направил — извика Соломон към мъжете, обградили къщичката, докато Кайро се опитваше да откачи роклята си от храста.

Когато успееше да го докопа, щеше да му даде да разбере, задето я изостави.

Трябваше сама да търси пътя през сухото дере. Още един чудесен пример за това, как той обичаше да обръща играта в своя полза. Само да успееше да докопа гърлото му…

От гледката, която представляваше Соломон, застанал пред дванайсет мъже със заредени пушки и револвери, й призля.

— Какво означава хлапето за теб, Улф? Защо така се интересуваш от това, което става с него? — Дънкан се ухили към мъжете.

Тя обичаше Соломон Улф и ако той пострадаше… Тя го обичаше.

Нищо нямаше да има значение за нея, ако й го отнемеха.

Щеше да го убие… задето стои там, толкова спокоен и хладнокръвен. Беше заел характерната за стрелците стойка с леко разкрачени крака… Направо си търсеше белята, предизвиквайки толкова много мъже.

Не можеха да убият съпруга й, когато тъкмо бе открила, че го обича.

Той щеше да пише още прочувствени любовни писма, да рисува още грозни картинки, да прегръща Гарнет и да учи Кип, че не е задължително един мъж да използва оръжие, за да се докаже.

Не би могла да танцува в Ню Йорк с мисълта, че е виновна за смъртта му. Ню Йорк. Това нейна мечта ли беше… Или на Бърнард?

Оправи полите си. Нямаше време да размишлява за миналото. Трябваше да се погрижи за съпруга си.

— Нищо няма да се случи на този мъж — каза властно тя и придърпа ръкавиците си нагоре. — Морт Джаксън, имате ли нещо против да ме придружите? Бих искала да поговоря със съпруга си… ако не е много зает.

Соломон не помръдна, но изражението на лицето му се промени — стана мрачно като буреносен облак. Погледът му срещна този на Кайро, която дори не премига, а само вдигна брадичка.

— А, вижте това — изграчи Дънкан. — Идва мисис Улф.

Морт Джаксън изглеждаше доста глупаво, когато отиде при нея, но преодолявайки моментното желание да го заплюе, Кайро му се усмихна. Хвана го под ръка.

— Прекрасен ден, нали?

Морт измърмори нещо, а мъжете се отдръпнаха от вратата. С изключение на Дънкан, който я наблюдаваше като змия, готова всеки момент да се нахвърли върху жертвата си.

— Първо сина, а после и стареца, а?

Кайро не му обърна внимание. Стисна дясната ръка на Соломон.

— Има ли някакъв проблем?

Мъжете се спогледаха, осъзнавайки, че тя беше приятелка на Кип.

— Кип е вътре. Той е един конекрадец, който ще украси някое дърво — обади се един от тях.

— Улф няма да ни позволи да го хванем.

— Махни се оттук, Кайро! — заповяда й мрачно Соломон.

— Когато съм готова за това, скъпи — отвърна тя с мила усмивка. Няма да си тръгна оттук без съпруга и приятеля си.

— Това не е игра. Тук няма да има победители. — Очите на Соломон се присвиха и замятаха мълнии. Само да можеше да я накара да се махне оттук.

Кайро вирна брадичка и затегна сатенените връзки на бонето си. Соломон не можеше да я накара да си тръгне.

— Досега не съм се отказвала от отправено предизвикателство. — Обърна се към останалите мъже: — Какво доказателство имате, че Кип е крал коне? — Тя се усмихваше, но сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

Нед Паркър се изплю.

— Това е факт. Кип се движеше в компанията на хора, които крадат коне от планинците и после им ги продават обратно.

— Айра Маккало каза, че Кип му е продал откраднати говеда — добави Дънкан.

Кайро знаеше, че Айра дължеше на Дънкан много пари. Като свидетелстваше срещу Кип, може би щеше да намали дълга си.

— Престани да се бъркаш — каза й Соломон, отдръпвайки се от нея.

Тя го стисна здраво за дясната ръка.

— Повечето от вас са ми задължени — заяви тя по оня елегантен начин, на който я беше научил Бърнард. — Напоследък бях доста заета, но имам няколко полици… твои, Морт… и твои, Нед. Айра и останалите са губили от мен. В последно време се нуждаех от пари и бих могла да продам полиците ви. Но не го направих.

Нед запристъпва от крак на крак.

— Ние… мислехме, че си се отказала от комарджийския бизнес, мисис Улф. Искам да кажа…

Кръглото лице на Порк Удс стана мораво.

— Улф не иска жена му да печели пари. Никой почтен мъж не иска жена му да играе билярд. Жените си стоят вкъщи и готвят.

Кайро усети, че настроението на Соломон се променя. Напомняше й за вълк, който се промъква тихо, с настръхнала козина и оголени зъби.

— Аз съм бизнесдама. Соломон знаеше това, когото се ожени за мен. Възнамерявам да поискам да ми платите дълговете си…

— Няма да го направиш — каза глухо Соломон. — Аз се заемам с въпроса.

— Ако застреляш някого и след това те обесят, кой ще защитава Кип и Гарнет? — попита тя тихо.

Мускулите върху челюстта на Соломон трепнаха, а белегът на главата му потъмня. Кайро настояваше на своето:

— Аз все още съм собственик на салона и дълговете ви не са изплатени. Джентълмени, готова съм да опростя дълговете ви и освен това ще продам бижутата си и ще разделя парите между всички вас. — Очите й срещнаха гневния поглед на Дънкан. — Без теб. Елате всички утре в един часа в салона ми. Ще приготвя документи, които вие ще подпишете. Ако Кип пострада или бъде заплашен по какъвто и да е начин, ще заповядам на адвоката си да публикува мемоарите ми…

— Мемоари? — повтори учудено Том Ливингстън и изпъна глава като костенурка.

— Случки от моя живот и от живота на хората, които познавам. Например, Том… Спомняш ли си как избяга от една къща посред нощ? Бил си изненадан и си забравил панталоните си и дойде до задната врата на салона ми. Не мислиш ли, че от това ще стане доста интересен материал за местния вестник?

— Блъфираш — промърмори един от мъжете.

— Лесно можете да проверите — отвърна веднага тя. Мъжете се размърдаха неспокойно, докато един не се обади:

— Казвам ви: да вземем парите и да оставим Кип на мира.

Един от мъжете, който говореше само ако има да казва нещо изключително, се покашля. Биг Джим Хоукс, който се извисяваше над всички останали с високия си ръст, отвори уста и бавно каза:

— Винаги съм мислил, че Дънкан не е кой знае какъв храбрец, но винаги успява да разбуни кошера. А човек трябва да е сляп като къртица, за да не забележи, че Кайро е хлътнала по Соломон. Погледнете я само. Ще отиде с него и в ада, ако се наложи, а освен това е загрижена и за момчето. Аз винаги съм харесвал и нея, и момчето. Съгласен съм със сделката. Ако реши да събира това, което й дължим, сигурно ще се окажа без земя.

— Всички или никой, с изключение на Дънкан, и никога нищо повече няма да се говори за Кип — каза Кайро с усмивка, за да прикрие страха си. Приглади ръкавиците си, гледайки треперещите си пръсти.

— Отново ли се криеш зад полата й, Улф? И си научил и копелето си на същото, а? — изстреля в отговор Дънкан, побеснял, че плановете му се проваляха.

— Спокойно — каза след доста време Соломон. Беше прекалено спокоен, но изразът на лицето му обещаваше смърт.

— Вие всички сте страхливци! — извика Дънкан. За един кратък миг Кайро помисли за всичките жени, които Дънкан беше опозорил.

— Соломон, извини ме, ако обичаш — каза тя и пусна ръката му. — Страхувам се, че трябва да направя нещо, иначе ще експлодирам.

Преди Дънкан да успее да реагира, Кайро пристъпи към него, сграбчи го за китката, подложи крак и го хвърли на земята. Той бързо се изправи, като бършеше калта от лицето си и псуваше, а останалите мъже се подсмихваха.

Когато Соломон пристъпи към нея, тя го погледна.

— Стой на мястото си. Честта ми беше оскърбена и аз искам възмездие.

Соломон посегна през главата й, за да я предпази от ръката на Дънкан, която се насочваше към лицето й. Сара Джоунс беше ударена по същия начин. Кайро си спомни разказа на момичето. Носът му бе счупен след подобен удар.

— Благодаря ти, скъпи — промълви Кайро към Соломон и удари Дънкан с всичка сила в стомаха. Другата й ръка намери челюстта му. Бърнард винаги й казваше, че трябва да сдържа гнева си, но ако е принудена да го излее, да го направи по подходящ начин.

Дънкан падна на колене и мъжете се захилиха. Кайро вдигна коляно и то срещна брадичката на Дънкан, но в същия момент Соломон я обхвана през кръста и я дръпна назад, където Кип стоеше и се усмихваше.

Усмивката му беше като тази на Соломон. Ужасена от това, че мъжете току-що я бяха видели да се бие като мъж, Кайро реши да се измъкне по възможно най-безобидния начин от тази конфузна ситуация.

Тя притвори очи, престори се, че припада, и се опря на Кип. Сграбчи жилетката на Соломон и го придърпа към себе си.

Когато мъжете си заминаха, Кайро отиде при конете. Соломон разбра, че тя му дава възможност да поговори с Кип насаме.

Синът му я проследи с поглед и каза:

— Аз ще тръгвам.

Соломон погледна към Кайро. Ако опасната й игра не бе успяла, той щеше да изгуби единствената жена, която го караше да мисли за маргаритки и лунни лъчи. Но сега трябваше да изясни отношенията си с Кип.

— Първо искам да поговоря с теб, синко. Ако желаеш.

— Мисля, че ти го дължа.

Соломон, който никога не бе бил особено добър в приказките, разбираше, че това, което кажеше сега, можеше да промени изцяло живота на Кип. Искаше синът му да разбере, че го обича.

— Важно е какво дължиш на себе си, а не на мен. Съжалявам, че не съм бил с теб, когато си растял. Но това, което правиш сега, показва от каква закваска си замесен. Радвам се, че кръвта на баща ми — а тя е френска, английска и шотландска — тече и в твоите вени. Майка ми беше отчасти германка и казваше, че в нейното семейство обикновено се раждали момчета, така че ти сигурно ще имаш син. Гарнет също ще има деца и ако имам късмет, аз също ще полюлея няколко от тях. Но също искам да прегърна и внуците, с които ти ще ме дариш. Ти си единственият ми син, Кип, и само като те гледам, се изпълвам с гордост.

Кип ритна една буца пръст.

— Искам да се справиш с това, синко — продължи Соломон. — Остани тук и се изправи лице в лице с неприятностите си. Много е трудно да се върнеш, след като веднъж си си отишъл.

— Ти се върна. — Кип преглътна. — Получи Кайро. Получи това, което искаше.

Соломон бавно си пое дъх, събирайки мислите си.

— Може би. Допуснах някои грешки с нея, но ще се опитам да ги поправя. Сега обаче говорим за теб и мен. — Той сложи ръка на рамото на Кип. Болеше го за изминалото време, през което не е прегръщал сина си. — Ти си най-добрата част от мен, Кип. Тази част, която ще продължи да живее и след смъртта ми. Бих искал да те опозная и да ти разкажа за хората, от които произлизаш, макар че и аз не си спомням много. Погребани са в ранчото.

Кип нервно започна да мачка шапката си.

— В такъв случай съм копеле. Майка ми се е омъжила за мъж, който не ми е баща.

— Майка ти беше млада, твърде млада. Животът й не беше лек, но тя оцеля.

— Тя все още те обича — каза Кип с треперещ глас.

Соломон погледна към Кайро, която се беше облегнала на Проклятие. Може би мислеше за семейството, което беше изоставила. Той се надяваше, че тя някой ден ще ги намери. Ако можеше, щеше да й помогне.

— Бланш е добра жена. Винаги съм смятал, че й се струпаха много неща, но че в крайна сметка тя ще прецени кое от тях е истински ценно. Но животът се променя. Единственото важно нещо сега е как ще се справим с тази ситуация.

— Как ще се справим — повтори като замаян Кип гледайки към Кайро.

Соломон се молеше безмълвно Кип да разбере.

— Ще съм поласкан, ако останеш при нас за известно време. Гарнет е много щастлива, че си има брат, а Кайро иска да знае, че си в безопасност, защото си неин приятел. Аз също, защото знам, че да бягаш постоянно, не е хубаво… — Той се поколеба. Беше му трудно да разкрие чувствата си.

Как можеше да каже на Кип, че го обича?

Момчето беше израснало в къща, където всички се мразят. Какво щеше да разбере той? Соломон погледна към Кайро. Сякаш усетила несигурността му, тя махна към мъжете и извика:

— Кип, ще дойдеш у нас за вечеря, нали?

Соломон й благодари безмълвно. Искаше да остане колкото е възможно повече със сина си, за да го убеди да не бяга. Опита да се пошегува:

— Не е задължително да ядеш манджите на Кайро.

Кип бързо вдигна глава. Беше учуден.

— Тя готви?

— Загорял фасул и зайци. Лошо кафе — отвърна Соломон, като от интонацията му личеше колко много се гордее с нея. — Освен това е много опърничава. Не бих искал да й се противопоставям. Какво ще кажеш?

Той протегна ръка и сърцето му прескочи един удар, когато Кип я пое.

— Какво изпитваш към нея? — попита го Кип.

— Нежни чувства. Наистина нежни. Тя е моята маргаритка и винаги ще остане такава — отвърна искрено Соломон.

— Това е добре. Ще поостана малко, но се чувствам доста засрамен, че Кайро трябваше да ме измъква от тази каша.

— Тя ти е приятелка. Кажи й как се чувстваш и всичко ще си дойде на мястото.

Кип отстъпи назад и изпъна рамене.

— Вие двамата си говорите за важни неща, нали?

— Започвам да се уча. Допуснах някои грешки — призна си Соломон.

— Тя си струва да опита човек. — Кип погледна към баща си. — Заради тебе също.

Гърлото на Соломон внезапно пресъхна и от очите му сякаш всеки момент щяха да рукнат сълзи. Той преглътна и погледна към прерията. После каза това, което идваше направо от сърцето му:

— Ела си вкъщи, синко.

Бланш погали прясната пръст върху новия гроб в гробището на Натсънови. Изправи се бавно. Чувстваше се два пъти по-стара, на плещите й лежеше огромен товар. През последния месец абаносово-черната й коса бе започнала да посивява.

Тя се обърна към един стар гроб, без да обръща внимание на студения прериен вятър, който развяваше наметката й. Гробът беше ограден с желязна ограда.

— Е, Бък. Ето докъде стигнахме. Ти искаше синове и аз ти ги родих. Едуард лежи до теб, стъпкан от говедата, които открадна. Дънкан го няма вече трети ден и сигурно нещо не е наред. Ратаите не казват нищо. Разбира се, никой в този град няма да дойде при мен и да ми каже какво става. И сама съм си виновна за това. Допуснах доста грешки в живота си. — Тя вдиша студения въздух, който не беше по-студен от празнотата в душата й. — Животът ми свърши, Бък. Ти ми го отне. Ти ме направи такава — егоистка, зла като Дънкан, истинския баща на Едуард. — Тя вдигна лице срещу студения вятър. — Знаеш ли какво искам, Бък? След всичките тези години? Не пари. Не това голямо ранчо. Искам Джоузеф да е жив и здрав и Кип да живее добре. Надявам се, че Кип ще ми води децата си, защото животът е твърде самотен без семейство. А имам и Джоузеф. Как само мразеше баща му! — Бланш обви наметката около тялото си и се загледа в облаците. Вятърът разбъркваше косата й. — Ти си виновен за всичко това, Бък — Тя отново се обърна към гроба. — Е, вече ще живея живота си, както аз реша, старче… копеле такова. Няма да го прекарам с бутилката, нито пък с Дънкан, който се опитваше да ме убие бавно, взимайки всичко, което е останало от предишната Бланш. — Бланш обви едно въже около камъка върху гроба на Бък, излезе от гробището и се метна на коня си. Конят се дръпна с усилие и камъкът падна.

— Вече ще живея така, както искам, Бък. Ако Джоузеф може да доведе децата и семейството си тук, е добре дошъл. Защото той е от моята кръв, също като Кип. Това е моята земя, Бък Натсън… и това е моят живот. И ти не можеш да направиш нищо.

Тя захвърли въжето и погледна към ранчото, което един ден щеше да остави на Джоузеф и Кип, нейните синове.

Дънкан препускаше срещу нея, плющейки с камшика си по задницата на коня.

— Не бива така да се отнасяш с такова хубаво животно — каза му Бланш. — Изпусна погребението на сина си. Живя достатъчно дълго, за да ми каже, че си поискал от него да заведе откраднатото стадо в ранчото на Соломон.

— Момчето ми е мъртво? — лицето на Дънкан се сгърчи.

Бланш познаваше фалшивото му скръбно изражение. Възхити се на актьорското му майсторство, защото Дънкан не можеше да тъгува за никого, освен за себе си.

— Лежи ей там, до Бък. Искам да напуснеш земята ми, Дънкан. Веднага.

Дънкан се взираше в пресния гроб. Изражението му беше сурово.

— Станала си безсърдечна, Бланш. Помисли си за Едуард. Той щеше да иска да се грижа за теб като твой съпруг. Мисля, че трябва да се оженим веднага, за да не позволим на скръбта ти да те унищожи.

— Да се омъжа за теб? — Тя започна да се смее диво. Това беше някакво абсурдно предложение.

Очите на Дънкан бяха студени като лед.

— В такъв случай и ти ще станеш жертва на нещастен случай. След като припишеш ранчото на мен, пълноправния собственик. Мисля, че нещастието може да се случи и сега, а някоя жена да се подпише с името ти по-късно.

Тя трябваше да се досети… Видя го как извади револвера и усети пареща болка в рамото.

— Винаги си бил лош стрелец — каза тя, когато се наведе, за да пришпори коня си.