Сватбен хазарт

ГЛАВА 2

Стрелецът разглеждаше топките върху сукното. Кайро знаеше, че е заложил единствените си ценни вещи. Тя се притесняваше малко за детето, затова реши да му даде възможност да се откаже.

— Можем да спрем сега, мистър Улф, и да си вземете пистолета и пръстена. Трябва само да разглобите щеката и да оставите двете й части на масата. Това означава, че се признавате за победен. Някой друг път можете да опитате отново. Аз ще бъда тук и ще ви чакам.

Той стоеше пред нея и я наблюдаваше. Тя усещаше, че би се изправил срещу всяко предизвикателство и би поел последствията от това. Беше горд мъж, който никога за нищо не моли. Кайро се размърда неспокойно и приглади полата си. Беше свикнала с погледите на мъжете, но на лицето на този непознат не беше изписано желание или възхищение.

Той поглади щеката с пръсти: бяха дълги, тънки и силни, с малки белези на кокалчетата. Играч, който обръщаше толкова внимание на щеката, очевидно имаше опит.

Ръката му галеше дървото, опитваше го, затопляше го, правеше го свое, правеше щеката част от себе си, от силата си, от волята си.

„Внимавай с играч, който докосва щеката си като любовница, защото той играе с душата, сърцето и ума си… Такъв човек е добър играч и може би ще изгубиш залога си.“ Така я учеше Бърнард.

Кайро вирна брадичка. Досега умираше от скука и имаше нужда от истинско предизвикателство. Този мъж изглеждаше така, сякаш доста се е борил. Изражението му не издаваше почти нищо, само по лицето му премина сянка, която трябваше да означава, че предложението й не го е заинтригувало. Кожата беше силно изпъната върху скулите и Кайро се зачуди кога ли за последен път е ял. Детето се бе натъпкало набързо и бе заспало веднага. Мъжът и момичето очевидно бяха в тежко положение, както толкова други; ако той беше страстен комарджия, Кайро съжаляваше детето. Той срещна погледа й и го задържа, показвайки й с изражението си, че вече е взел решението си.

Кайро не беше много търпелива с мъже, които не могат да осигурят прехраната на семействата си. Беше още по-малко търпелива с такива, които ставаха безразсъдни, когато животът не беше особено добър с тях.

— Много добре. Ще разбие пирамидата — каза тя, имайки предвид триъгълника от червени топки — онзи от нас, чиято топка стигне по-близо до отсрещната стена.

Соломон кимна, наблюдавайки я с предизвикателния си поглед. Започваше все повече да я нервира. Който и да беше той, знаеше как да дразни противника. Беше се борила твърде дълго с чувството за превъзходство, което изпитваха мъжете, и лесно можеше да го разпознае.

Непознатият разглеждаше лицето й и сякаш проникваше зад маската, която тя показваше на противниците си. Някои мъже не обичаха жени, които играят, затова тя започна с обичайното си предупреждение:

— Не заемам стойката, която заемат жените. Ако това те притеснява…

— Не ме притеснява — отвърна рязко той. Кайро се усмихна хладно, наведе се над масата и удари топката си към отсрещната стена. Тя се търкулна, постепенно започна да забавя ход и спря на два инча от стената.

Соломон прецени внимателно разстоянието и Кайро затаи дъх, когато топката му бавно се търкулна покрай нейната и спря на един инч от стената. Тя се усмихна пресилено.

— Браво. Можеш да разбиеш пирамидата.

— С удоволствие — промълви Соломон с богатия си, дълбок глас.

Думите му я накараха рязко да вдигне поглед към него. Не бяха думи, които подхождаха на един груб западняк. Графове и барони казваха неща като „С удоволствие“, но не и стрелци. Космите на врата й предупредително настръхнаха и тя трябваше да положи усилие, за да овладее гнева си. Този мъж се осмеляваше да й се подиграва!

Тя отстъпи леко, за да му направи място. Той подпря едната си ръка на зеленото сукно. Постави върха на щеката върху палеца си и сложи показалеца отгоре. Белезите на кокалчетата му се виждаха още по-ясно.

Соломон се съсредоточи върху удара, който щеше да отпрати топките към джобовете. Бялата топка удари пирамидата и топките се разпръснаха, като няколко от тях паднаха в джобовете. Ударът беше силен, но прецизен. Очевидно този мъж знаеше как да управлява силата си. Кайро използва щеката си, за да отбележи резултата върху сметалото над масата.

— Играл си и преди, мистър Улф.

Той заобиколи масата и отново се наведе. Започна да изпраща топките една след друга към джобовете и играта свърши, без Кайро да е удряла. Трябваше да изиграят двайсет и една игри, като победителят във всяка започваше следващата.

Кайро леко сви рамене. Не й харесваше това, че въобще не можа да се включи в първата игра. Басът на Куигли прогърмя над изумената тълпа, когато и последната топка влезе в джоба.

— Първа игра за мистър Улф. Сто и двайсет точки.

Кайро погледна към Куигли, който продължаваше да поддържа с една ръка главата на детето. Той й се усмихна и тя се намръщи. Куигли често казваше, че Бърнард е бил последният й истински съперник и очевидно сега виждаше в мистър Улф евентуален победител.

Соломон разби следващата пирамида, игра добре, но пропусна един удар. Кайро реши да го довърши бързо и да сложи край на самоуверената му арогантност. Ударът й беше добър и изпрати няколко червени топки в джобовете.

— Все още си ти на ред. — Соломон стоеше зад нея, подпрял щеката си на пода.

— Добър си, мистър Улф. — Кайро се опита да прозвучи любезно. — Но аз съм по-добра.

Безстрастният му поглед се премести надолу към устните й, после към деколтето й.

— Хубава рокля — отбеляза той, докато тя се опитваше да успокои ударите на сърцето си.

Прииска й се да го удари.

— Благодаря. Много е скъпа. Ако обичаш, стой на разстояние.

Тя се наведе над масата и разби пирамидата за втората игра. Ударът беше добър, но му липсваше обичайният финес. Тя изпрати една след друга всичките топки в джобовете и се съсредоточи върху началото на следващата игра.

Куигли обяви:

— Втората игра за мис Браун.

— Третата игра за мистър Улф — обяви Куигли, когато тя пропусна един удар и Соломон довърши играта.

Четвъртата игра спечели също той, но на петата пропусна един удар и тя я довърши.

Кайро натри ръцете си с талк. Този мистър Улф беше истински играч. Тя въздъхна леко, съсредоточавайки се върху топките, и се изненада, когато откри, че погледът на Соломон е насочен към гърдите й. Малко мъже си позволяваха да я гледат толкова нахално. Беше си имала работа с престъпници, благородници и каубои, но никой не я беше дразнил така, както този стрелец. Беше се осмелил да каже „С удоволствие“. Подигравката още звучеше в ушите й.

— Това всичкото твое ли е? — попита я весело той и отново погледна към деколтето й.

Кайро затаи дъх от гняв.

Бавно изпусна въздуха от дробовете си, опитвайки се да обуздае нарастващото раздразнение. Знаеше как да отвлича вниманието на противника и да обръща играта в своя полза. Непознатият играеше същата игра, но тя щеше да му го върне тъпкано. Ударът й беше прекалено бърз, пръстите й трепереха и нито една топка не влезе в джобовете. Соломон довърши играта. Куигли отново съобщи:

— Шестата игра е за мистър Улф. Сегашният шампион изостава.

Кайро погледна към Куигли, подразнена от това „сегашният шампион“. Той й се усмихна. Тя забеляза, че беше запалил хубава пура и с удоволствие правеше кръгчета, сякаш наистина много се забавляваше.

Соломон започна седмата игра. Когато се наведе за един удар, ръкавите на ризата му се надигнаха и откриха белезите на китките му. Като се съсредоточаваше за да го извърши, той й хвърли един поглед и се намръщи, когато видя, че е забелязала белезите му. Стисна устни и продължи да играе.

След седмата игра, която спечели, погледна към Кайро. Лицето й беше пребледняло от гняв. Тя явно не забелязваше младежа, който стоеше зад нея, сложил собственически ръка на рамото й. Мъжът беше облечен елегантно, коланът с пистолета му беше закопчан ниско. Револверът очевидно беше скъп. Беше висок колкото Соломон и кожата му беше също толкова тъмна. Соломон затаи дъх, когато забеляза изпъкналите скули, които толкова приличаха на неговите и на тези на Фанси. Челюстта на Соломон беше също така квадратна като тази на Кип, а трапчинката му беше точно на същото място.

Младежът погледна над главата на Кайро към Соломон, отбелязвайки износените му дрехи, липсващият колан и пистолета върху масата за залагания. Кимна рязко.

— Аз съм Кип Натсън.

Името, възрастта и чертите му казваха, че това е синът на Соломон. Сърцето на стрелеца се сви. Никога не бе мислил за собствени деца, а ето че сега стоеше пред сина си.

Беше пропуснал цялата му младост.

Кайро се размърда неспокойно и той я погледна. Момчето обожаваше по-възрастната жена — беше изписано в очите му и пролича по нежността в гласа му, когато й каза:

— Кайро, тази вечер си прекрасна.

Думите бяха тихи и прозвучаха дрезгаво. Целта им бе да излекуват наранената й гордост.

После Кип хвана ръката й и галантно я целуна.

— Ще вечеряш ли с мен днес, красавице?

— Как само говориш — промълви разсеяно тя. Дразнеше се, че губи играта, усмивката й беше пресилена.

Соломон продължи да разглежда Кип — един по-млад образ на самия него. Опита се да потисне въодушевлението си, внезапната гордост, че той и Бланш са създали живот.

— Изчакай ме, ако обичаш, Кип — каза Кайро и потупа гладко избръснатата буза на младежа. — Ще поръчам да донесат вечерята в апартамента ми. Няма да се бавя.

Куигли внимателно надигна роклята над главата на Кайро.

— Потна сте, мадам — заяви той с отчетливия си глас.

— А ти какво очакваш? — отвърна раздразнено тя, разхлабвайки връзките на фустата си.

— Ако обичате, внимавайте с дантелата, мис Кайро. Знаете колко трудно се поправя. Мога ли да ви препоръчам да полежите във ваната, която съм ви приготвил? Това ще ви успокои.

— „Не съм чак толкова добър играч, мадам“ — имитира тя дълбокия глас на Соломон Улф. — „Не съм съвсем във форма. Ще се върна.“

Куигли внимателно прибра роклята в огромния резбован орехов гардероб.

— Изглеждате ядосана. Може би…

Кайро се извъртя рязко към него.

— Куигли, недей да правиш такива намеци. Този мъж надничаше в деколтето ми. Знаеш ли колко трудно се играе така? Той винаги заставаше в противоположната страна на масата, когато удрях.

— Да се наслаждаваш на едно красиво женско тяло, не е голям грях. А може би той е гледал как е ушита роклята.

Тя се втренчи в него, в този огромен елегантен мъж, който беше неин приятел и защитник в трудните времена.

— Да, допуснах да се ядосам — призна тя глухо.

— Да, мадам. Права сте. Но пък човек би могъл да си помисли, че с цялата добрина в сърцето ви, с щедростта си… сте се разтревожили за доброто на този дрипльо.

Тя повдигна вежди и започна да вади фуркетите от косата си.

— Този човек наистина ме победи, не съм му дала играта.

— Може би някой друг път ще успеете да се реванширате.

Кайро го погледна мрачно. Соломон Улф бе дошъл в нейния свят и я бе предизвикал.

— Имах тежка вечер, Куигли.

— Доста необичайна вечер, наистина, мис Кайро — съгласи се Куигли. В гласа му прозвуча съвсем малко ирония, но и тя бе достатъчна Кайро да захвърли корсета си към него. — Всъщност, наистина се надявам, че няма да си го изкарате на мистър Кип.

— Кип ме разбира — отвърна Кайро, докато събуваше копринените си чорапи. — Соломон Улф е човек, който спешно се нуждае от няколко урока по галантност.

— Да приготвя ли агнешки котлети за двама и може би да добавя… — Куигли се намръщи, преди да продължи: — …известно количество от онези ужасни пържени картофи за джентълмена?

Кайро облече черния си халат и нервно завърза колана.

— Вечеря за двама, разбира се. Но за него пържола със зелен фасул. Кип ме чака за вечеря.

— Образец за джентълмен. За млад джентълмен. Права бяхте да отбележите, че има нужда от зеленчуци, както всички момчета, които още растат.

Кайро прокара пръсти през косата си, после започна бързо да я реши.

— Тук се яде предимно телешко. И да, той е по-млад от мен, Куигли, но само с няколко години. Харесва ми неговата компания и на него му харесва моята.

— Ненавършени осемнайсет години срещу вашите… аа… двайсет и осем? Доста сте запазена за двайсет и осем годишна жена, бих се осмелил да кажа. Истинско приятелство — промърмори Куигли и хвана гребена, който тя хвърли към него. — А какво ще кажете за стрелеца, мадам? Чудя се какво накара бузите ви да се зачервят.

— Бях ядосана — заяви тя и затегна още по-силно колана си. — Това бедно дете изглеждаше зле гледано и сякаш умираше от глад.

— Мъжът изглеждаше по същия начин. Да си призная, приличаше ми на вълк единак, който защитава единственото си вълче. Вълче, което е много изкусно в джебчийството, бих могъл да добавя.

Кайро се загледа през прозореца към звездното небе. Когато играта свърши, тя не се бе прибрала в стаята си, а продължи да се разхожда и да разговаря с клиентите си.

Когато непознатият мина покрай нея с пистолета на хълбока си и златото й в джоба си, носейки заспалото дете, той й хвърли един поглед и каза:

— Ще се върна.

Тя му кимна и се усмихна, но когато очите му се сведоха към гърдите й, усмивката й бързо изчезна.

Сериозното му изражение не се промени, но на Кайро не й хареса блясъкът в очите му — развеселен, арогантен, мъжки. Тя се размърда неспокойно — не й харесваше начинът, по който реагираше на предизвикателството на Соломон Улф. Беше я заболяла главата за първи път от смъртта на Бърнард и Соломон Улф беше причината.

На вратата на апартамента й се почука. Това сигурно беше Кип и Куигли загрижено попита:

— Да кажа ли на младия джентълмен, че ви боли главата?

Тонът му намекваше, че тя е разстроена от загубата и би искала да се скрие. Кайро вдигна глава. Щеше да се разправи със Соломон Улф, когато се върне.

— Помоли Кип да почака. — Тя се усмихна пленително. — Ще си облека някоя домашна рокля.

— Мога ли да ви предложа онази прекрасна лилава рокля с дантелите? — попита Куигли, докато отиваше към вратата. — Вече съм я сложил върху леглото на мадам. Ще кажа на готвача да приготви агнешкото и пържолата…

— Сигурна съм, че Кип ще хареса каквото и да му сервираме — прекъсна го Кайро, защото усещаше, че той е доволен от загубата й.

— Младият джентълмен винаги харесва всичко, за разлика от противника ви.

— Престани да ми напомняш, че Кип е по-млад, Куигли. Освен това мистър Улф не ми е противник.

— Ммм. Не е ли? — Куигли хвана синята обувка, която беше предназначена да го удари. Вдигна и другата си ръка, за да хване и втората обувка. — Добър удар.

Кип вдигна чашата си с шампанско.

— Много си умислена, Кайро. Почти нищо не яде. Пийни малко шампанско и се отпусни.

Кайро се прозина леко и се зачуди кога най-после Кип ще си тръгне. Имаше нужда от спокойствие, от една гореща вана, преди да заспи.

— Кип, ти си толкова приятен събеседник, но се страхувам, че днес много се уморих.

— Какво ще кажеш утре да пояздим? Ще си направим пикник и ще пояздим към Хайуд маунтин. Харесва ми да съм насаме с теб. — Хвана ръката й и притисна устните си към нея. — Много си красива, Кайро. Никога не си била толкова красива, колкото тази вечер.

Той целуна китката й, докато тя си мислеше за белезите на Соломон. Когато Кип докосна вътрешната част на свивката на лакътя й, тя отдръпна ръката си и му се усмихна. Кип наистина й харесваше, беше очарователен и имаше добри обноски, но…

— Мислиш за непознатия, нали? Искаш ли да се погрижа за него? — Черните му очи заблестяха. Той стана и започна да се разхожда из стаята с ръка на дръжката на пистолета си. — Не искам да те виждам разстроена. Утре ще открия него и онова дете и ще им платя билета надолу по реката.

Кайро също стана. Кип беше готов винаги да я защитава, държеше се прекалено собственически.

— Кип, нищо такова няма да правиш. Един комарджия трябва да знае да губи.

Ръката му я хвана през кръста и я придърпа.

— Омъжи се за мен, Кайро. Нека те отведа далеч от този… от тези мъже, които те гледат. Можеш да се обличаш само заради мен.

— Кип… — Тя не искаше да го наранява, но пък и не би приела това, което той искаше.

— Мислиш си, че не мога да ти дам това, което искаш, нали? — попита той тихо, докато пръстите му галеха бузата й. — Но аз мога, Кайро. След няколко месеца…

— Кип, ти си се хванал с опасни приятели. Джеймс Талуз се забърка в бой с ножове, Том Джордан — в пиянски скандал. Ратс Дейвис е пияница и е опасен. — Тя го погледна в очите. Кип беше интелигентен и не заслужаваше такива приятели. — Ти ги защити пред шерифа и намери причини да не ги подведат под отговорност. Защо не отидеш на изток, в някой колеж? Можеш да станеш добър адвокат.

Чертите на лицето му се изопнаха.

— Не ми чети морал, Кайро. Вече приключих с училището. Ако се съгласиш да се омъжиш за мен, няма да ти се налага да работиш с тези безделници.

— Аз харесвам клиентите си, Кип. Обичам да разговарям с тях.

— А аз искам да имам жената, който обичам, само за себе си — каза той рязко.

— Достатъчно — каза хладно Кайро. — И двамата сме изморени.

Младежът й напомняше за някого. Косата му и чертите на лицето му. В погледа му имаше следа от арогантност, която тя бе виждала наскоро. На кого й напомняше Кип?

— Лека нощ, Кип. — Тя тръгна към вратата на апартамента си.

— Скъпа — промълви дрезгаво той и застана до нея. — Нека да остана тази нощ. Позволи ми да те целуна само веднъж…

— Кип, до утре — отвърна спокойно тя, въпреки че настоятелността му започваше да я дразни.

— Утре — каза рязко той и се наведе да я целуне по бузата. — Не ми се сърдиш, нали, скъпа?

Когато видя момчешката му усмивка, Кайро не можа да не се разсмее.

— Изчезвай.

Соломон лежеше съвсем облечен върху юргана до племенницата си. Хотелската стая беше евтина, но чиста. Гарнет спеше неспокойно, говореше насън и непрекъснато размахваше ръце.

Бяха вече пет месеца заедно, но Соломон все още не беше свикнал с емоционалността на племенницата си. Не знаеше как да живее с друг човек. Протегна ръка и докосна челото й. Жестът я успокои, тя потрепери още веднъж, преди да се обърне и да се сгуши в него. Сложи глава на рамото му и малките й ръце го прегърнаха.

Дъщерята на Фанси не беше лесно дете, а Соломон нямаше никаква представа как да се грижи за нея.

Изведнъж пред погледа му се появи лицето на Кайро. Соломон бе чувал слуховете, че един английски джентълмен я е отгледал, а и всяко бавно, изящно движение на ръцете й доказваше, че тя никога не е работила. Наистина му беше харесало да я дразни.

Целта му в началото беше само да я разстрои, за да й попречи да играе добре, но видът на устните й и червенината, която покри лицето й, го бяха изкусили.

Той се насили да мисли за утрото и за земята, за която се молеше все още да ги чака.

Затвори очи. Молеше се. Колко време бе минало, откакто свещеникът се бе молил на гроба на Оул?

Гарнет се размърда и коленете й се забиха в бедрото му. Тя се обърна по гръб и сложи ръка на гърдите му.

Какво знаеше той за отглеждането на едно момиче, как щеше да й помогне да стане жена? Децата се нуждаеха от храна, от дом, от…

Соломон пое рязко дъх. Изведнъж изпита силен страх.

Затвори очи, припомняйки си масите за билярд, на които беше играл, задимените игрални домове.

Жената беше добър играч, но лесно можеше да й се отвлече вниманието. Имаше навика да затваря очи, за да се концентрира преди труден удар, и ако успееш да нарушиш концентрацията й, удряше прекалено бързо.

Така стана и когато ръката на Кип докосна рамото й — това не й хареса.

Кип. Соломон отвори очи и се взря в тавана на стаята. Стомахът му болезнено се сви. Той имаше син. Чертите на лицето му бяха почти същите като неговите.

— Ти ли си Соломон Улф? — бе го попитал един старец, когато той изнасяше Гарнет от салона.

Когато кимна в отговор, Соломон осъзна, че човекът е изпратен най-вероятно от Бланш и че тя щеше да му се обади.

Бланш Мека, бяла, закръглена. Бланш, която имаше нужда от страстта на млад мъж, за да бъде щастлива. Тя го бе молила да остане и да не тръгва да търси Фанси.

Младото лице на Кип имаше твърде сурово изражение и той вероятно беше много бърз. Ако Соломон имаше късмет, може би щеше да успее да попречи на момчето да тръгне по пътя, по който той бе тръгнал преди толкова години. Може би.

В десет сутринта Соломон намести все още спящата Гарнет пред себе си на седлото. Беше отказала да остане в хотелската стая и той искаше да я държи близо до себе си; точно сега не беше момент да показва лудориите си.

Соломон вече можеше да си позволи да наеме кон.

Старото ранчо изникна пред погледа му. Слънчевите лъчи осветяваха кирпичените тухли, небоядисаната дъсчена ограда, дупката в тенекиения покрив и разрушения навес за животните. Всичко беше обрасло с бурени, старият комин се беше килнал на една страна. През прозорците влизаха и излизаха птици.

Соломон изпита чувството, че се е прибрал у дома. В двора бяха поникнали храсти. Спомни си за старата индианка, която береше клончета от шипка за люлката на внучето си.

— Децата трябва да се предпазват от духовете. Ние вярваме, че растенията върху гроба предпазват мъртвия от вампирясване…

Оул ги караше да пият чай от шипка, за да се предпазят от треската…

Изплашиха един ястреб и той литна нагоре с крясък.

Моряшкото проклятие на Гарнет заглуши вятъра и тя се надигна. Наведе се напред и разгледа полусрутената къща.

— Не. Стаята на мама беше по-хубава. Къде са хората?

Соломон проследи една пътека, която все още личеше в бурените. Недалеч от ранчото на Оул имаше малка могила, където индианците бяха извършвали жертвоприношения на бизони. Времето не я беше променило — земята си беше все същата — дива и свободна.

— Това е нашата земя, Гарнет. Петстотин акра от пресъхнали речни корита — суха земя. Ние сме си у дома.

— У дома? Барбари Коуст не беше толкова лош, колкото е това тук. Продай го. Само защото някой проклет старец е дал тази забравена от бога пустош на теб и на мама, не означава, че трябва да останем тук. — Тя отново се сгуши в Соломон. — Първо стана преди развиделяване — хората по това време още не са си отворили очите. После поиска да ме изоставиш… после ме разнася из магазина и купи цяла камара от онзи проклет сапун. След това ме тръсна върху този… тази торба с кокали и, Соломон, къде са хората? — В гласа й прозвуча страх.

— Ще имаш на разположение само моите джобове, които да пребъркваш, Гарнет. И мисля, че в джоба на ризата ми в момента има една кесийка с бонбони.

Соломон се обърна. Чудеше се дали малкият поток не пресъхва през лятото. Беше се поинтересувал в кметството и разбра, че ранчото все още се води на негово име и на това на Фанси. Някой — а Соломон щеше да разбере кой — беше плащал данъците през всичките тези години, а „момчетата“ на Натсън са хвърляли по едно око и не са допускали индианците да мародерстват. Смъртният акт на Фанси беше удовлетворил чиновника и сега Соломон беше единственият собственик. Когато можеше да си позволи адвокат, щеше да определи Гарнет за своя наследница.

— Призраци — промълви Гарнет, докато оглеждаше запустялата къща. — Какво е това? — Тя посочи към една антилопа, която спокойно пасеше в полето.

— Вечеря — отвърна Соломон и извади пушката, която беше взел под наем.

Гарнет се обърна към него ужасена. Беше забравила за кесийката с бонбони.

— Искаш да я убиеш? Но тя е толкова красива. — Сложи ръка на бузата му и премига. — Не я убивай, Соломон. Може би има бебе и то ще остане сираче като мен.

Соломон задържа антилопата на мушка още известно време, после с бързо движение прибра пушката. Смушка коня и го насочи надолу по хълма към старото ранчо. Гарнет беше градско чедо, но скоро щеше да научи всичко за оцеляването на западната граница.

Прегърна я, за да й даде чувството за сигурност, от което се нуждаеше. Тя стисна китките му, покрити с белези — белези, които никой друг не беше докосвал. Детето имаше нужда от нещо, от някого, който да му даде сигурност и чувство за безопасност. Соломон познаваше това чувство — след погребението на родителите им той непрекъснато изпитваше нужда да държи малката ръка на Фанси в своята.

Кой беше плащал данъците на земята му? Защо хората на Натсън я пазеха?

— Чуй как вятърът свири в листата на дърветата — каза той на Гарнет, която продължаваше да стиска ръката му.

За миг видя Фанси, която тичаше към извора за вода — едно дългокрако видение от миналото с развяна черна коса.

Гарнет имаше нужда от слънцето и силата, които тази земя можеше да й даде. Ако можеше да й осигури безопасност…

— Ти си побъркан, Соломон. Луд като пиян моряк.

Един заек изскочи от храстите и конят се подплаши.

— Какво ще кажеш да хапнем този заек за вечеря?

— Толкова е сладък. По-добре го остави да си живее.

Гарнет стоеше близо до него, но само докато стигнаха до вратата. Страхуваше се, че някоя змия ще го ухапе.

— Ти си всичко, което имам, побъркан старец такъв! Не искам да станеш вечеря за някоя гадна змия!

Гарнет обви с ръце единия му крак. Соломон се зачуди дали ще свикне да носи пушката на единия си крак и уплашеното дете на другия. Не биваше да я дразни, но тя толкова много му напомняше за Фанси… Сложи ръка на главата й и Гарнет си притисна към него.

— Да тръгваме.

— Нека останем да пренощуваме тук и аз ще ти разкажа някои неща за звездите.

— Знам всичко за звездите. Моряците на мама са ми разказвали. Хайде да се връщаме в града, за да играеш пак с онази жена. Тя има хубава храна и прекрасни гърди. Ще ми се и аз да имам такива, като порасна. Или пък мога да си тъпча чорапи под корсета, както правеше една курва, която познавах…

— Гарнет, забрави ли кои са думите, които повече не бива да използваш?

Но споменът за гърдите на Кайро беше все още жив и в неговата глава. Какво ли щеше да бъде усещането, ако я докосне? Ако имаше жена, която да не иска в леглото си, то това беше комарджийка, която предизвиква мъжете.

Когато очите на Гарнет се напълниха със сълзи, той я взе и я сложи на коляното си. Искаше му се да може да наеме стая в хотела заради нея, но не можеше да си го позволи.

— Всичко е наред. Аз съм стар човек, Гарнет, и костите ме болят от толкова яздене. Не мислиш ли, че можем да останем тук през нощта?

Детето обви врата му и потрепери.

— Мама някога лежала ли е отвън, за да наблюдава звездите?

— Разбира се.

Фанси мечтаеше за богатство, за мъж, който ще й подарява красиви неща, който ще й говори сладки приказки — и тогава Дънкан сложи край на мечтите й.

Като неин брат, Соломон би трябвало да разбере какво става… би трябвало да защити любящото сърце на Фанси… Но той страдаше от прекомерната си гордост и цялото му внимание бе съсредоточено върху това, как да гради репутацията си на добър стрелец. Тялото му бе последвало поканата на Бланш въпреки волята му.

Кип. Соломон имаше син.

Знаеше, че някой ден Кип ще дойде да го потърси. Затвори очи. Чувстваше се стогодишен — тежаха му убийствата, старите рани, вината.

Прокара пръсти през косата си. Какво правеше той с детето на Фанси? Какво знаеше за живота на едно място? За отглеждането на едно дете, за това как да го направи щастливо?

Соломон изскърца със зъби. Страхът нямаше да му помогне да мисли разумно.

— Отново скърцаш със зъби, Соломон. Непрекъснато го правиш. — Гарнет огледа къщата и потока. — Ще имаме нужда от нощно гърне, Соломон. Не ми харесва мисълта някоя змия да се промъква зад мен. Какво, по дяволите, е това? — извика тя и го стисна здраво, когато някъде в далечината се разнесе вой.

— Това е вълк. Вълците приличат на големи кучета — прошепна успокоително Соломон.

Гарнет се умълча и мислите му отново се върнаха към Кайро. Зачуди се кога за последен път е изпитвал такова силно желание, каквото бе изпитал, когато беше до нея.

Тя беше от висока класа и се държеше високомерно — просто молеше да я предизвикаш.

Такава жена можеше да кара мъжете да играят по свирката й и Кип очевидно беше хлътнал по нея. Жена, която сваля ръкавиците си така, сякаш се съблича пред мъж, можеше да струва на Кип живота му.

За първи път Соломон се почувства доволен, че е прекарал толкова време в задимените салони в игра на билярд. Защото парите на Кайро Браун щяха да му помогнат да започне да отглежда добитък и да бъде добър баща на Гарнет.

Детето го стискаше здраво.

— Ако тази нощ ме прегърнеш, Соломон, но не просто да сложиш ръка на главата ми, а наистина да ме прегърнеш, ще се постарая да бъда послушна.

— Много съм ти благодарен за това, мис Гарнет.

— Харесва ми тази дама. — В този момент Гарнет забеляза един бизон, който бавно вървеше към потока. — Господи! Та това е истинска жива планина! — възкликна тя и отново здраво се вкопчи в него.

— Бизон. Един стар мъжкар, който трябва да напусне стадото, по всяка вероятност прогонен от някой по-млад. — Кип щеше да го преследва, помисли си Соломон.

— О! — В гласа на Гарнет прозвуча нотка на съчувствие. — Горкият стар бизон. Можем ли да го задържим?

Бизонът бавно се приближи до водата, пи, после легна на тревата и започна мързеливо да преживя. Соломон познаваше чувството на самота.

— Стой далеч от него, Гарнет.

Какво знаеше той за фермерството?

Щеше да се научи. Зад гърба му бе останал адът и нямаше какво да предложи нито на Гарнет, нито на Кип, но Соломон обещаваше, че ще се постарае.