Виолетов огън

17

На другата сутрин Грейс се събуди напълно отчаяна. Нямаше работа и пари, а отдавна бе закъсняла с плащането на болничните сметки на майка си. Заради Рейд Браг нямаше повече шансове да си намери работа тук, защото очевидно всеки в Начез знаеше за нощта, която бе прекарала с него.

Независимо от това тя се облече и се приготви да си търси пак работа. Реши да провери в някои хотели по хълмовете. Не се надяваше кой знае колко, защото знаеше, че дори и в някой от тях да има вакантно място, едва ли ще го дадат точно на нея.

Спря да си реши косата, покри лицето си с ръце и се зае да обмисля най-лошия вариант.

Ако положението стане съвсем лошо, ще съумее ли да си наложи да иде на работа на Сребърната улица? Ще излезе, че е несравнима лицемерка! Но какво пък, жителите на Начез и без това я смятат за опозорена жена, така че какво значение има какво ще си помислят за нея?

По дяволите! Имаше значение за нея. Тя беше жена с принципи. Не одобряваше това, което се вършеше в тези греховни вертепи на Сребърната улица… проституция, игра на карти, пиянство. Но й трябваше работа. Принципите нямаше да платят сметките за престоя на майка й в болницата.

Грейс се намираше на половината път до стръмните хълмове. Вниманието й бе погълнато от тревожните мисли за това откъде да намери малко пари. Стараеше се да не мисли за онзи непоносим мерзавец Рейд и се измъчваше, когато се сещаше, че сега негърчетата нямат учител. Откъде ще й намерят заместник? Дали кметът изобщо ще си даде труд да търси такъв? В края на краищата доктор Ланг бе казал, че Алън ще се възстанови след месец. Един месец си е един месец, а тези деца имат нужда от учител сега.

Тогава й хрумна една дръзка мисъл. Кой ще й попречи тя да ги обучава неофициално? Нали имаше право да се разпорежда със своето свободно време така, както си иска? Изпълни се с радостна възбуда и изпадна в такъв възторг, че едва не подмина Сара Белели и Марта Граймс, без да ги забележи.

— Здравейте, Сара, Марта — извика тя, тъй като се сети, че скоро ще се проведе следващата сбирка на въздържателското дружество. — Кога ще се срещнем? — заговори тя, но спря внезапно.

Марта извърна настрани очите си. Сара я гледаше с явно презрение.

— Боя се, мис О’Рурк — изрече крайно резервирано тя, — че на нашите срещи се разрешава да идват само дами.

Тя се отдалечи бързо, а Марта я последва.

Зашеметена и обидена, Грейс се загледа подире й. И макар че знаеше защо се отнасят толкова грубо с нея, не й се искаше да повярва в това. С вирната брадичка и свити устни, като си казваше: „Няма значение“, тя се отправи към първия хотел на стръмнините — „Сребърната дама“.

В същия миг спомените я заляха като вълна. Само преди един ден тя се събуди в силните ръце на Рейд. Още усещаше притискането на твърдото му тяло до нейното. Кръвта й потече лудо във вените й.

Беше абсолютно невъзможно да работи именно тук. Подмина сградата. На следващата пресечка имаше разпростряло се на голяма площ здание на име „Южната звезда“. От първата си обиколка по тези хотели тя вече знаеше към кого да се обърне. Собственикът беше солиден на вид джентълмен, който й предложи чай предишния път и сподели с нея няколко невинни клюки. Днес по лицето му бе изписано явно презрение.

— Дори и да имаше вакантно място, мис О’Рурк, не смятам, че то би било подходящо за вас.

Въпреки че очакваше подобен прием, Грейс се почувства безкрайно унижена. Но стисна юмруци и си опита късмета и по другите хотели. Постигна същите резултати като в първия. Щом излезе от последния, с мъка се въздържа да не избухне в сълзи.

Грейс се умори и загуби увереност, но не се отказа. Знаеше, че трябва да се осмели да опита на Сребърната улица. Това беше единственото място в града, където не беше пробвала досега да си намери работа — значи там перспективите бяха по-добри от другаде. Но направо не й се вярваше, че е паднала толкова ниско.

Грейс се спря пред първия хотел, до който стигна, „Златната врата“. Надникна вътре и се уплаши. Там беше тъмно и влажно. Подът бе много мръсен, по мебелите имаше белези или бяха строшени. Смърдеше на пот, бира и цигари. О, няма да работи в това заведение. Отстъпи припряно назад. Усети, че сърцето й бие лудо. Не влезе в другите хотели по същите причини. След това се озова пред един от баровете.

Господи, помисли си тя, когато застана на дъсчената пътека и стисна здраво перилото. Има ли избор? Какво значение има? Начинът, по който се отнесоха току-що към нея Сара, Марта и хотелиерите, не доказва ли, че мястото, където работи, вече не е от значение? Какво й остава да губи? И защо й се струва, че всеки момент ще избухне в сълзи?

През последния час бе научила вече един урок. Затова не й бе трудно да открие, че не й остава нищо друго, освен да тръгне по баровете, защото повечето от тях бяха не по-малко мръсни и смрадливи от „Златната врата“. Вече знаеше, че „Черната пета“ е най-елегантният бар в града, който се славеше с най-елитната клиентела. Но нямаше как да работи в него, не и докато той бе редовен посетител там.

Подмина решително бара, до който се намираше, и най-накрая се спря на очевидния избор, доколкото можеше да прецени според хубавия външен вид, ако такива думи прилягаха изобщо за бар. Барът „При Макс“ не изглеждаше зле. Подът беше от излъскан дъб, барът бе махагонов, макар и да нямаше изящните месингови украшения и натруфените огледала на „Черната пета“. Грейс се постара да не гледа към рисунките с пищни голи красавици, които украсяваха чамовите стени. Пое си няколко пъти дълбоко въздух и бутна решително люлеещите се врати.

Още бе рано и в бара цареше тишина. Имаше само няколко клиенти. Барманът лъскаше чашите на тезгяха. Един човек седеше на някаква маса. Пред него имаше разхвърляни документи. Грейс се приближи до бармана. Чувстваше се неловко и съвсем не на място. Той вдигна очи и я загледа преценяващо.

— Загубила ли сте се, госпожо?

— Не, не съм — каза Грейс с характерния си северен говор. Сети се, че сега не е време да демонстрира грижливо поддържаната си дикция и се постара да смекчи произношението си. — Тук ли е собственикът или управителят?

— Ей-там е.

Грейс се обърна към човека, който беше станал и се приближаваше. Той беше на около петдесет години, с широки рамене и малко пълен. В тъмната му коса имаше сребърни нишки.

Казвам се Грейс О’Турк — каза притеснено тя. Искаше й се да избяга навън още сега, преди да е станало прекалено късно.

— О, знам — каза той и се подсмихна. — Аз пък съм Ден Райд. Много е трудно да не забележиш червенокоса учителка.

Напрежението й се увеличи, защото се досети какво означава блясъкът в тъмните му очи.

— Мистър Райд…

— Ден.

— Ден — тя преглътна. — За съжаление съм безработна.

Тя насочи към него виолетовите си очи. Погледът й беше преднамерено умолителен.

— Майка ми в Ню Йорк е болна и й се налага да лежи постоянно в болница. Аз съм отчаяна. Загубих преподавателското си място и ми трябва работа.

Очите на Ден се отвориха широко от изненада.

— Вие ме молите да ви наема?

— Да — отвърна бързо тя. — Но само да сервирам напитки, мистър, ъ-ъ, Ден.

Мъжът се подсмихна.

— А той знае ли за това?

— Извинете?

— Браг. Той знае ли, че сте тук?

Грейс почервеня силно. Устните й се свиха.

— Уверявам ви, че сама съм си господарка.

— Така ли? Защото не искам да си имам неприятности с човек като Браг.

Тази възможност не бе хрумнала на Грейс.

— Няма да има проблеми.

— Добре.

Той я огледа отгоре до долу. Погледът му се задържа на гърдите й, обърка се при вида на лентите, които ги пристягаха и спря най-накрая на прибраната й и пристегната назад коса.

— Пусни си косата.

— Извинете?

— Пусни си косата. Искам да видя как ще изглеждаш, когато я пуснеш.

Тя отвори уста, за да почне да протестира. Успя само да издиша гневно.

Той вдигна ръка.

— Ти си хубава, въпреки че си прекалено скромна, а зъбите ти са малко дълги. Но тук не ми трябва някоя превзета даскалица. Клиентите ми искат да гледат хубави млади момичета.

Макар че се чувстваше като крава за продан, оглеждана на пазара, Грейс извади фибите от косата си и остави кълбото да се спусне неудържимо надолу и да стигне до бедрата й.

— О, свети боже — възкликна Ден, вдигна един тежък кичур и го завъртя в ръцете си. — Досега не бях виждал коса като твоята.

— Получавам ли работата, Ден?

— Получаваш я. Можеш да започнеш довечера. Ела в пет и кажи на Лиза да ти даде нещо да облечеш.

Той все още я гледаше, когато тя пребледня.

— Не можеш да работиш в този вид.

— Разбрах — успя да промълви Грейс. — Колко е заплатата?

— Пет долара на седмица, а бакшишите са си твои.

Грейс замръзна на място, когато чу тази значителна сума.

— Момичетата получават ли много бакшиши?

Той я изгледа.

— Ако се стараят много, докато работят. — Той се подсмихна. — Виж какво, вземи клиентите на горния етаж и ще натрупаш цяло състояние.

— Мисля, че казах мнението си по този въпрос — заяви Грейс.

Той се изкиска.

— Наистина си хубава. Но, скъпа, говориш като някоя стара мома и даскалица. Така няма да получиш и цент. Чуй съвета ми. Бъди приветлива и женствена. Накарай клиента да се почувства, сякаш мислиш само за него.

— Ще се опитам да запомня това — изрече сковано Грейс и избяга на улицата.

До вечерта Рейд си върна спокойствието, което Грейс така силно разклати с опита си да измъкне пари от него. Още се чувстваше неспокоен и едва сдържаше страстта си към нея. Всичките му чувства бяха съсредоточени върху Грейс. Нямаше сили да понася повече това състояние на нещата. Не беше свикнал да се отнасят така с него. Досега всички жени го бяха желали и изпълняваха всяка негова заповед. Достатъчно бе да им махне с ръка.

Но Грейс… Грейс беше напълно различна. Вече я познаваше добре и знаеше, че може да й маха с ръка вечно, но тя няма да му се подчини. Дори ако онази нощ я бе дефлорирал и докарал до върховен екстаз, тя пак би го отхвърлила. А той нямаше намерение да чака вечно. Що се отнася до него, бе чакал достатъчно дълго. Търпението му бе изчерпано. Искаше Грейс до себе си.

Ето защо сега седеше тук и мислеше за брак.

Винаги бе искал да се ожени някой ден. Може би бе дошло времето да се установи някъде за постоянно, да си построи къща, да отгледа деца. Ненадейно пред него се появи прекрасна картина — Грейс, която люлее бебето им в ръцете си. Това го подтикна да действа.

С удоволствие ще й даде всичко, което тя поиска. Най-красивата къща в Ню Йорк, Лондон, Париж, където пожелае. Копринени дрехи, кожи, бижута, картини, скулптури… След това се засмя беззвучно. „За Грейс О’Рурк ли мисля!“

Опита се да си представи, че е женен за Грейс. Прецени, че тя ще се задоволи напълно с една къщичка и няколко скромни рокли. А Рейд знаеше, че скромността е последната черта, която някой би открит у него. Представи си, че цял живот се старае да я научи да се държи нескромно — каква удивително приятна мисъл!

И най-вероятно до края на живота си ще трябва да я измъква от различни опасности. Кой знае защо тази идея го изкушаваше доста силно. И самият Господ знаеше, че някой трябва да се грижи за нея!

Постепенно Рейд се въодушеви. Наистина съжаляваше, че не постъпи достатъчно тактично и не я изпрати вкъщи по-предишната нощ. Но сега, сега не можеше да не изпита удоволствие от това как се развиха нещата. Знаеше, че хората в града ги одумват. Това го устройваше и още как. Сега беше длъжен да се ожени за нея, след като стана причина за нейното падение. Засмя се беззвучно. Идеята да се ожени за нея му харесваше все повече и повече.

След това си спомни за Алън. Усмивката му изчезна. Грейс пред очите му бе отхвърлила предложението на Алън. Хрумна му една дразнеща мисъл. Ами ако тя откаже и на него? Рейд не искаше да повярва в тази възможност. Едно бе да отхвърли предложението да му стане любовница, а съвсем друго да не пожелае да се омъжи за него. Всички го считаха за много изгодна партия и за един от най-харесваните ергени в страната. Беше хубав, богат, имаше успех във всичко. Не беше възможно някоя жена да отхвърли предложението му.

С възстановено самочувствие Рейд се насочи право към най-добрия бижутер в града, за да купи най-големия диамант, който се продаваше там. Магазинът на Стърн бе прочут с бижутерийните си изделия. Той бе обслужвал знаменитите плантатори в Начез през последните петдесет години. Там Рейд намери двадесеткаратов жълт диамант, който беше почти безупречен. Опита се да си представи израза на лицето й, когато го види. Ще се втренчи в него със слисаните си виолетови очи. След това ще му се усмихне. Може би в очите й ще се появят сълзи. Ще си прехапе устните, какъвто навик имаше, а после ще го прегърне с думите: „Да, о, да!“

Тази вечер Грейс не дойде да вечеря с другите в пансиона. Никой не знаеше къде е тя. Рейд усети, че не може да яде и не е на себе си от объркване. Стотици мисли препускаха в разгорещеното му съзнание. Доколкото познаваше Грейс, тя сигурно беше попаднала в някаква неприятност. Най-накрая се извини, излезе преди края на вечерята и отиде право в стаята на Алън.

Алън четеше. Отмести настрана книгата, за да поздрави тихо Рейд. Рейд кимна в отговор.

— Да си виждал днес Грейс, Алън?

— Да, два пъти — отвърна Алън.

Рейд усети лек пристъп на ревност. Той не я беше виждал и веднъж.

— Кога? — запита той съвсем спокойно.

— Сутринта и следобеда — каза Алън и се опита да се вдигне по-нагоре. — Станало ли е нещо?

— Не, наистина не е — каза Рейд. Не желаеше да го тревожи, не и щом Алън беше принуден да пази леглото.

— Тя не дойде ли за вечеря?

— Забравих — излъга Рейд. — Тази вечер дамите имат среща.

— Разбира се — каза Алън и се усмихна нежно. — Грейс никога не би изпуснала среща на дамите.

Стига само да имаше среща на дамите. Рейд обиколи предната и задната гостна. Предчувствието му за надвиснала опасност нарастваше. Никой, като включим и Хариет, не знаеше къде се намира Грейс. Обезсърчен и разтревожен, Рейд се измъкна накрая през вратата и се отправи към града, като се надяваше да я срещне някъде навън. В края на обиколката си спря в „Черната пета“. Точно сега се нуждаеше най-много от нещо за пиене.

Престоя в заведението само три минути и чу новините. Неговият приятел и партньор в играта на карти Джордж Фарис го почерпи едно питие. В очите му пламтяха весели пламъчета.

— Благодаря — каза разсеяно мрачният Рейд.

— Като те гледам, май трябва да си пийнеш малко.

— Така е…

Той обърна чашата на един дъх. Джордж се засмя тихо.

— Не съм подозирал, че ще видя нещо подобно някой ден.

Рейд се намръщи.

— Джордж, не мога да се отърва от усещането, че много ти се иска да ми кажеш нещо. Какво е то?

— Някой ден една от многобройните ти жени ще те сложи под чехъл.

Рейд бе целият в слух.

— Какво искаш да кажеш?

— Или може би тя не е твоята жена, а? — Джордж се ухили още повече. — Не си представям, че си й разрешил да работи на такова място.

— За Грейс ли говориш?

— Да-а. Ако не ти беше любовница, сигурен съм, че и аз самият бих си пробвал късмета с нея.

Още не беше свършил, а Рейд вече се бе изправил и бе вдигнал самия Джордж. Беше готов да стовари юмрук в лицето му.

Джордж вдигна ръце в знак на капитулация. Рейд усети, че за малко не удари приятеля си и го пусна.

— Казвай всичко. Къде е тя?

— В заведението „При Макс“ надолу по улицата.

Роклята, ако това можеше да се нарече рокля, надмина и най-лошите й очаквания. Над червения сатен на полата имаше черна дантела. Стигаше й до прасците отзад, но закриваше само коленете отпред. Корсажът не бе украсен, като изключим черните копчета от седеф и пришитата отвън черна дантела. Корсажът определено беше много малък. Грейс разбра, че няма да посмее да се наведе или да посегне към пода от страх да не загуби и това незначително прикритие, което има.

Не знаеше дали ще успее да издържи това изпитание. Причината не се криеше само във факта, че постъпването й на работа в бар беше върхът на лицемерието. Тя се бе обявила срещу баровете и прекомерната консумация на алкохол. Но… пет долара на седмица. Това беше богатство, което стигаше, за да изплати всички сметки на майка й. А, ако получава и бакшиши…

Проблемът беше, че е уплашена. Страх я беше да слиза по стълбите в това облекло. Страх я беше от тази работа. Страх я беше от тези мъже. Просто беше напълно изплашена.

Високите й тънки токчета бяха несигурни при ходене. Грейс слезе с мъка по стълбите. Лицето й пламна, въпреки усилията й да запази спокойствие. Напомни си, че това е работа, че се нуждае отчаяно от пари, а тези мъже са невежи безделници и са много под нейното ниво.

Изобщо не се почувства по-добре, особено щом чу подсвиркванията и дюдюканията, с които я поздравиха присъстващите.

При нея дойде Ден. Гледаше възхитено и не откъсваше поглед от разкошните й гърди.

— За бога — възкликна той. — Бива те да криеш прелестите си, а?

Той беше шефът, но не й хареса начинът, по който я оглеждаше. Затова тя не му обърна внимание. За нещастие, докато минаваше покрай него, закачи тока си между дъските и падна по лице.

Десетина души се втурнаха да й помогнат да се изправи още преди да е помръднала.

Когато я изправиха, тя провери корсажа си — слава богу, той си стоеше на мястото. Дръпна го силно нагоре. Заби поглед в пода и прошепна „Благодаря“ толкова тихо, че никой не я чу. За малко не извика, въпреки че й се искаше страшно да го направи.

— Добре ли си? — попита един от мъжете.

— Скъпа, май трябва да си пийнеш — отбеляза друг.

— Искаш ли да потанцуваш, момиче? — долови още един страстен и задъхан глас до ухото си.

Поканите и предложенията сякаш нямаха край. Грейс събра последните останки от решителност в себе си. Вдигна очи и успя да се усмихне неуверено. Усети, че бузите й пламтят. Някой опипа бедрото й. Грейс сподави гневния си вик. Мъжете се разпръснаха. Изглеждаха настървени като гладни вълци. Никой от тях не успяваше да откъсне очи от нея. Ден я хвана за ръката.

— Върви на онази маса и приеми поръчките — каза той.

Грейс изпита благодарност, че има да върши някаква работа. Тя се приближи, като внимаваше много с токовете и избягваше да среща погледите на клиентите. Поне не си счупи глезена. „Това е само поредният пример за женско робство“, помисли си тя. „Сложи ги на високи токове, за да не могат да вървят — така ще си знаят мястото!“

След малко отиде да сервира на масата с обожателите. Внимаваше да не се навежда много ниско, пренебрегна няколко неприлични предложения и отбягна опипващите я ръце, доколкото бе възможно. Внезапно в бара настъпи пълна тишина. Грейс вдигна очи… и затаи дъх.

На входа стоеше Рейд с невероятно почервеняло лице.

Отначало изпита облекчение, защото се надяваше тайно, че той е дошъл да я спаси. След това гърдите й се стегнаха от унижение. Не искаше той да идва тук. Само той й липсваше на всичко отгоре. И защо се е разгневил толкова? Никога не го бе виждала толкова почервенял. После й стана ясно, че го е вбесила с това, че работи тук и изпита лек трепет при мисълта, че е успяла да го предизвика.

Но след това осъзнаването на истината я прободе като с нож. „Те всички знаят“, спомни си тя. „Всички знаят, че сме спали заедно в хотела. Всички си мислят, че съм му любовница. О, не!“

Рейд закрачи решително към една маса, издърпа стол и седна. Погледна право към Грейс.

— Искам да ме обслужат — каза той, а гласът му отекна като камбана в тишината.

Моментално всички заговориха помежду си.

Рейд не седна на нейната маса, но дори и да бе там, тя нямаше намерение да му сервира. Усмихна се на мъжете пред себе си, въпреки че не изпитваше кой знае какви чувства към тях.

— Да ви донеса ли още нещо? — гласът й бе доста по-силен отпреди.

Рейд се намръщи на хубавата брюнетка, която дойде на масата му.

— Искам червенокосата — заяви той неотстъпчиво.

Брюнетката се помъчи да се усмихне.

— Но, скъпи, тя е заета. Ей там е нейната маса.

Рейд стана ясно и протегна ръка.

— Това ли е масата й?

— Да — отвърна изненаданата жена.

По лицето му се изписа заплашително задоволство и той седна на другата маса. Целият бар отново се смълча. Той седна с лице към Грейс и погледна право към нея.

— Двоен бърбън, най-добрият в заведението.

Грейс стисна челюсти. Нямаше да му сервира. Той правеше това нарочно, за да я извади от равновесие. Обърна му гръб и се опита да се отдалечи, като забрави за токовете си. Пак падна по лице.

Този път над дузина мъже скочиха, за да й помогнат, но Рейд не помръдна.

Още не си бе поела дъх, а те вече се бореха за честта да й помогнат.

Междувременно Грейс си дръпна корсажа, за да прикрие едната си почти оголена гърда. Лицето й пламтеше, а още лежеше на пода.

— Добре ли си? — попита мъжът, който явно си бе спечелил правото да й помогне.

Грейс затвори очи, за да спре сълзите си. Не посмя да погледне към Рейд. Усещаше, че погледът му я изпепелява.

— Да, добре съм — прошепна тя и разреши на човека да я вдигне.

Това беше грешка. Похотливостта на мъжа беше не по-малка от любезността му. Той се възползва умело от възможността да я вземе в прегръдките си и да я притисне към себе си за малко. Грейс се освободи бързо. Не искаше да го погледне, но не се удържа.

Той пламтеше от гняв и изглеждаше бесен.

Грейс му обърна гръб. Беше изплашена и объркана, и й се искаше вечерта да е свършила. Закрачи много внимателно към бара, като не обърна внимание на обидните подмятания на колежките си.

Рейд седеше на масата със стиснати юмруци. Знаеше, че ако не е уравновесеният му характер, ще се отдаде на гнева си, ще я изкара навън, без да обръща внимание на протестите й, и ще я напляска хубаво… А после ще се люби с нея, докато тя не го замоли за милост и не я заболи толкова силно, че не й останат сили да помръдва. Може би дори ще я държи като затворничка в леглото си. Фантазиите и мечтите му сякаш нямаха край.

Но след миг се изпариха, а остана само усещането, че е унизен. Никоя жена не се бе отнасяла към него по този начин. Още по-малко пък пред очите на всички. А тя се държеше като проститутка. В този миг той реши, че ако тя не му донесе незабавно питието, ще я изнесе навън и ще превърне в реалност всичките си зловещи и мрачни фантазии.

Ден плесна Грейс по рамото.

— Не ме интересува дали си се скарала с твоя любовник — каза той. — Той седи на твоята маса и ти е клиент. Изпълни му поръчката.

Грейс се изчерви силно, тъй като бе разочарована и изпитваше и срам, и гняв, но му занесе това, което той искаше, вдигнала високо брадичка. Сините му очи горяха и гледаха неотклонно напред. В погледа му се четяха желания за убийство и други ужаси. Тя тръсна чашата толкова силно, че половината от съдържанието й се разля. Рейд погледна локвичката, после нея.

— Май ще трябва да ми донесеш още едно.

Тя гледаше свирепо.

Той изпразни до дъно чашата. Грейс се обърна, за да се отдалечи. Той я хвана за китката, дръпна я силно и я стовари рязко на скута си. Грейс ахна, но не успя да се освободи от стоманените му пръсти.

Ръката му хвана един кичур от косата й като каишка на куче и я накара мигновено да спре да му се съпротивлява.

— Какво се опитваш да покажеш?

— Нищо!

Появи се Ден.

— Рейд, не искам неприятности в заведението.

Рейд се усмихна и пъхна пачка банкноти в ръката на Ден.

— Това стига ли, за да прекара тя с мен вечерта?

Ден прибра парите в джоба си и си отиде.

На Грейс й прилоша. Рейд току-що я бе купил. Почувства се като проститутка.

— Остави ме на мира — Грейс усещаше, че всеки миг ще заплаче.

— Какво се опитваш да докажеш? — изръмжа той. — Или просто се опитваш да ме унижиш? Не е ли това истинската ти цел?

Горещият му дъх идваше право към лицето й. Миришеше на бърбън.

— Не — отвърна тя, като се опитваше да не загуби самообладание. — Трябват ми пари.

— Толкова ли ти трябват, че си почнала да се предлагаш, за да ги получиш?

Тя се опита да му зашлеви един шамар. Той я хвана за китката, без да изпуска косата й и я притисна още по-силно към себе си.

— Не разбирам — каза той със сгърчени устни — защо си дошла тук, щом можеше да се продадеш на мен?

Тя извика, когато чу жестоките му думи.

Рейд си пое дълбоко дъх. Изруга. След това стана и я задърпа. Измъкна я навън. Щом се озоваха на улицата, я обърна с лице към себе си. Забеляза сълзите й и изстена.

— О, не плачи, Грейс…

— Моля те, не прави това — прошепна тя. Избърса очите си, забила поглед в земята.

Рейд си пое дъх и обви ръцете си около нея. Прегърна я.

— Това беше най-глупавото нещо, което си правила някога.

Дълбоко в душата си Грейс се съгласи с него.

— Нямах избор.

Той я погали по косата.

— Имаш избор, идеалният избор — той вдигна лицето й. — Омъжи се за мен.

Тя го загледа втренчено. Беше напълно зашеметена. Устата й издаде неволно въпросителен звук. Изведнъж Рейд обърка и изпита безпокойство.

— Аз съм богат човек, Грейс. Ще се грижа за теб и майка ти. Ще й осигуря най-добрите лекари и условия за лечение. Ще ти дам всичко, което искаш, всичко.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

Тя примигна.

— Аз… аз не разбирам. Ти искаш да се ожениш за мен?

— Ти си прекрасна жена, Грейс — изрече дрезгаво той.

— Не знам какво да кажа.

Рейд я изгледа и отслаби хватката си.

— Е?

Грейс беше изумена.

— Не те разбирам. Мислех, че искаш да ти стана любовница.

— Сърцето ми промени решението си.

Неизвестно защо Грейс не беше изпитала нищо подобно, когато чу предложението на Алън. Сега сърцето й биеше лудо.

— Трябва да го обмисля — неусетно за себе си каза тя. Веднага се втрещи от изненада — нима наистина ще обмисля предложението на този мъж?

— Да го обмисляш?

Грейс докосна слепоочието си и отстъпи крачка назад. О, Господи! Никога не беше очаквала това! Невъзможно е да се омъжи за него, нали?

— Трябва да го обмислиш? — попита той неприязнено.

— Това е такава изненада — успя да промълви тя. Ужасно се вълнуваше. Обича ли я той? Грейс, не бъди глупачка! Той пак мислеше с онази мъжка част на анатомията си — това е само похот!

— Знаеш ли — започна Рейд, — колко много жени ще скачат от радост, ако им направя такова предложение!

Тя примигна.

— Доста много! Всяка дебютантка в Ню Йорк! А знаеш ли колко много дебютантки има в Ню Йорк!

Грейс вирна брадичка.

— Не, не знам. Но ми се струва, че си решил да ми кажеш.

— По дяволите. Стотици. А говорим само за Ню Йорк.

Очите му пламтяха от възмущение.

— Разбирам — изрече съвсем спокойно Грейс. — Тук няма да включваме Париж, Лондон или Ню Орлиънс. О, и Тексас. Обзалагам се, че цели тълпи дебютантки в Тексас само чакат Рейд Браг да им направи предложение!

Той скръцна със зъби.

— Е, винаги можеш да се ожениш за някоя от тях.

Той направи гримаса.

— Никога по-рано не съм правил предложение.

В същия миг Грейс се почувства ужасно, въпреки надменността му.

— Съжалявам. Извинявам се. Ще го обмисля, обещавам. Ще ти кажа скоро какво съм решила.

— Ще ми кажеш… — той гледаше втренчено. — Скоро?

Той бе напълно разстроен.

— Да, скоро. Наистина трябва да го обмисля, Рейд.

Той стисна юмруци.

„Как ще обмисляш предложението му?“ — запита се отчаяно тя. Погледна го. Той стоеше пред нея и гледаше заплашително. „Той току-що ти направи предложение. Този забележителен мъж — на нея!“

— Рейд — тя докосна ръкава му. — Наистина съм поласкана. Благодаря ти. — Неочаквано си спомни за бара зад тях и погледна виновно към него. — Време е да се върна.

— Ти смяташ да се връщаш там?

— Ами, да.

— Не, няма да се върнеш, Грейс — каза заплашително той.

— Нямаш право да ми казваш какво да правя.

— Вярно е, че нямам право. Искаш да се върнеш там и да се отнасят с теб като с проститутка, когато можеш да ми станеш жена. Сама искаш да се натопиш в мръсотията.

Именно това беше проблемът. Не искаше да се връща там. Самата мисъл за това я отвращаваше и плашеше. Пое си дъх, за да си вдъхне смелост. Едва успя да му се усмихне, защото той я гледаше доста внимателно. Изправи рамене и се върна в бара.

Рейд се втурна мълниеносно напред. Нахлу в заведението и се приближи до Ден. Грейс беше едва на половината път до бара. Разговорите внезапно престанаха. Грейс замръзна на място, обърна се и го видя. Рейд застана до собственика. Изгледаха се продължително. Рейд не отрони и думица.

Ден вдигна ръце с предразполагаща усмивка на лицето си.

— Смятах, че той ти е разрешил да работиш тук. Когато я наех, тя каза, че няма да има никакви проблеми. Не искам неприятности. — Той се обърна към Грейс. — Съжалявам, Грейс, но си уволнена.

Грейс ахна.

— Повярвай ми, Грейс — каза Рейд. — Това място не е подходящо за теб.

Тя не си даде труд да помисли за последствията или за това, че той е прав.

— Но е подходящо да съм ти жена?

Рейд почервеня.

— Няма да се омъжа за теб, дори да си последният мъж на земята!

Тя хукна покрай него и избяга навън в благоуханната нощ на Начез.