Виолетов огън

5

Беше осем часът, когато я повикаха най-сетне в библиотеката. Тя отиде ужасена от мисълта, че ще я уволнят. Заради майка си бе длъжна да избегне някак тази катастрофа.

Луиза я чакаше надменно и нетърпеливо. Не беше сама. Грейс не гледаше към Рейд, който стоеше до полицата над камината, но усещаше присъствието му.

— Мери Луиз твърди, че учите Джефри да чете.

Един бегъл поглед към владетелката на Мелроуз стигаше на Грейс, за да разбере, че тя е много ядосана. Грейс започна да говори внимателно:

— Той показа изключителни способ…

— Учихте ли го, мис О’Турк?

Тя си пое дъх.

— Не съвсем.

— Значи дъщеря ми лъже, така ли? — тонът на Луиза се повиши. Лицето й почервеня от гняв, а очите й потъмняха.

— Той се навърташе наоколо и когато Маргарет Ан не се сети за думи със своите букви, помолих Джефри да ги каже, ако може. И той се справи. Това е всичко.

Луиза пристъпи напред.

— Според Мери Луиз вие сте го поканила да учи с тях. Това вярно ли е или не?

Погледът на Грейс бе твърд и непоколебим.

— Да.

— Тук, на Юг, не постъпваме така — изрече разпалено Луиза. — Това не ви е Ню Йорк, мис О’Рурк. Проклетите републиканци може и да са ни се качили на шиите с негърските училища, проклетият Съюз може и да си твърди, че негрите имат права, но тук на Юг, мис О’Турк, знаем много добре, че негрите не са равни с нас и не им трябва да се учат на нищо, дори и да имат някакви способности. И със сигурност нямат право да седят редом с дъщерите ми в моя дом!

— Негрите вече са свободни. Законът и Конституцията им гарантират всички граждански права, които имат и белите и…

— Всъщност мис О’Рурк иска да каже — прекъсна я Рейд с провлечения си любезен глас, — че тя наистина съжалява много за това, че те е разстроила толкова силно, скъпа.

— Може да са свободни хора — каза грубо Луиза — и може да са получили правото да гласуват, но те все още обработват земите ни и ако не го правят, ще умрат от глад до един! Все още стоят по-долу от нас. Със сигурност не са равни с белите тук, в Мелроуз, а вие нямате право да ги учите!

Грейс не откъсваше поглед от пода. Трепереше, а лицето й бе яркочервено. С мъка удържа гнева си към тази тесногръда жена. После си спомни за жертвата на тази несправедлива система — бедното малко момче, което бе необичайно умно, но бе обречено да живее като изполичар, освен ако не успее да избегне участта си. А това може да стане! Имаше образовани и грамотни негри, които се бореха за републиканската кауза като конгресмена Джон Р. Линч, например. Тя стоеше с наведени очи, за да не забележи Луиза Баркли нейния гняв и явно неподчинение. Не ги вдигна, докато не овладя чувствата си.

— Да, мадам.

— Ако не се намирах в толкова отчаяно положение, щях да ви пратя да си стегнете багажа — заяви Луиза. — Но съм снизходителна. Вие сте янки и не знаете или не разбирате нашия начин на живот. Това да ви е за урок. Можете да си вървите сега.

За пръв път Грейс погледна към Рейд. Погледът му беше неподвижен и доброжелателен. Той й се усмихна леко и успокояващо, а после й намигна, сякаш искаше да й каже: „Не се безпокой, тя е зла само на думи, а ние знаем как да се справим с нея“. Подразни се от лекомисленото му отношение към ситуацията. А може би не й хареса това, че той й се притече на помощ? И сама знаеше как да се брани — нали беше правила това толкова години! Изгледа го гневно със здраво стиснати устни и излезе с гордо изправени рамена.

— Не смяташ ли, че беше малко груба с нея, Луиза? — попита Рейд.

— Ами! Заслужаваше направо да я изхвърля. Как смее да постъпва така!

Рейд се усмихна, тъй като си мислеше, че Грейс би посмяла да извърша и далеч по-голяма дързост.

— Защо малкият Джеф не ходи на училище?

Луиза вдигна вежда удивено.

— Така стана, че имам нужда от него тук. Проклета да съм, ако пусна моите негри да ходят в онова училище!

— А пък аз мисля, че това е добра идея — изрече провлечено със студен глас Рейд. — Ти имаш нужда от момчето тук, но то сигурно ще ти бъде по-полезно, ако познава числата.

— Рейд, нима наистина смяташ, че е добра идея да обучаваме тези чернилки да четат и пишат? И без това трябва да плащаме таксите за техните проклети училища. Виж какво стана тук, на Юг, откакто негрите започнаха да гласуват! Онези проклети републикански кандидати янки печелят всички избори!

— Скъпа, цветнокожите са хора като теб и мен. Е, наистина не са бели, но са човешки същества като нас — укори я леко Рейд. — Убеден съм, че е безполезно да се оплакваме вечно от това, че те са свободни и имат граждански права. Не ми казвай, че ще бъдеш по-щастлива, ако негрите почнат да гласуват за демократите.

Поруменялата Луиза се вгледа в него.

— Да не би да си станал предател, а, Рейд? Проклет негодник! И ти ли си от онези републиканци? Би ли се за големия стар Юг? А?

— Наистина ли искаш да знаеш за кого гласувам? — изрече насмешливо той с провлечения си глас.

— Би ли се за Юга? — гласът й беше висок и пронизителен.

Рейд се облегна на полицата на камината.

— Луиза, войната свърши преди повече от десет години. Ти не се отказваш от илюзиите и мечтите си. Време е да се разделиш с тях и да приемеш действителността такава, каквато е.

— Да приема реалността, в която негрите избират чужди за нас политически кандидати? Действителността на янките? Никога!

Рейд въздъхна и се отдръпна от полицата.

— Стига толкова. Отбих се, защото си спомних, че съм забравил тук едно писмо от Ню Йорк.

Това, разбира се, бе полуистина. В действителност той се бе върнал в Мелроуз, за да зърне Грейс О’Турк. Луиза го изгледа. След това каза тихо:

— Просто ми кажи би ли се или не за Юга?

— Бих се за Юга с всички сили, Луиза — изрече безизразно Рейд. — Но по мои собствени причини. Бях на шестнадесет години, когато убих първия си янки и знаеш ли какво? Той беше по-млад от мен — погледът на Рейд бе леденостуден.

— О, Рейд, съжалявам — извика Луиза, дойде при него и го прегърна.

Той се освободи вежливо от нея.

— Да си виждала някъде писмото, Луиза?

— Да, на горния етаж. Рейд, скъпи, защо не седнеш — тя се усмихваше широко. — Гладен ли си?

— В стаята ти ли е? — запита той.

Вече крачеше в коридора. Луиза го последва.

— Да. Рейд, няма ли да останеш тази вечер?

— Боя се, че не мога — той се качваше по стълбите.

— Но ти не остана миналата нощ! — извика тя протестиращо.

Рейд спря и я хвана за ръката. Усмихна се любезно.

— Тази вечер ще играя до късно на карти.

— Същото ми каза и снощи — намуси се тя.

— Може би някой друг път — промълви тихо той.

— Обещаваш ли?

Той само се усмихна леко. Не че тя не му бе доставила удоволствие през двете нощи, които прекараха заедно, откакто той пристигна в Начез. Но сега поради някаква необяснима причина нямаше настроение да прекарва нощта с Луиза Баркли. Смяташе я за тесногръда и дребнава съучастничка на хора с престъпни убеждения. Изобщо не му стана приятно, когато видя преди малко как тя се отнесе с Грейс.

Грейс. В съзнанието му се появи съблазнителният образ на червенокосата гувернантка, с очилата и всичко останало. Опита се да я пропъди от мислите си. Спомни си как очилата се плъзнаха по малкия й нос и разкриха напълно големите й виолетови очи. Въпреки прикритието на очилата, преди малко той успя да забележи веднага гнева й. Не се сдържа и се усмихна.

Грейс си мереше приказките в присъствието на Луиза Баркли, но не и когато бе с него. Усмивката му изчезна, а лицето му се намръщи. Всичко това беше глупаво. Грейс нямаше нищо общо с нежеланието му да остане тази вечер в Мелроуз.

Той се облегна на ствола на един дъб и се отдаде на удоволствието да я погледа.

Беше следващият ден на обяд. Рейд бе препуснал на коня си към Мелроуз, без да се пита защо постъпва така. Все пак имаше достатъчно опит с жените, за да разбере, че ако желае да види Грейс, трябва да стои настрана от Луиза. Идеята да се спотайва наоколо като някой юноша го забавляваше и увеличаваше тръпката от риска. Откри Грейс и Джефри в една малка горичка в центъра на малка ливада недалеч от къщата. Седяха на одеяло. Главите им бяха наведени над плочата за писане, върху която Джефри пишеше много старателно.

— Много, много добре — каза Грейс. Гласът й стана ласкав от удоволствие и стигаше лесно до мястото, където се намираше Рейд. Хареса му как звучи гласът й. И други неща в нея му харесваха.

Тя бе снела очилата си, а здраво стегнатият й кок се бе разхлабил. Къдрици от косата й бяха изскочили и ограждаха лицето й. Сега, когато се бе отпуснала и се бе отдала изцяло на преподаването, и беше без смешните очила, изглеждаше чудесно. Пълните й устни, извити в усмивка, докоснаха някакви струни дълбоко в душата му. Почувства пристъп на горещо желание в слабините си. Погледна отново към тялото й, когато тя се наведе над плочата. Косата й проблясваше в златист оттенък под слънчевата светлина. Помечта си да има възможността да я облече в скъпа рокля, която да й бъде по мярка. „Аметисти“, помисли той. „Ще я отрупам с аметисти“.

Запита се на колко ли години е тя и какво кара жена като нея да се държи като луда екстремистка.

Двамата все още бяха наведени над плочата. Джефри се упражняваше да пише буквите, докато Рейд вървеше към тях. Грейс подскочи от изненада. Зачервените й очи се отвориха широко. Джефри изпищя от радост.

— Това е миста Рейд!

Докато Джефри тичаше към него, за да го поздрави, Рейд видя, че спокойствието и непринудеността на Грейс бяха изчезнали. Беше присвила устни, а нежната й бяла ръка бе скрила съблазнителните кичури на косата. Очилата отново се бяха появили на малкия луничав нос. Рейд хвана Джефри за ръцете, вдигна го нагоре и го завъртя около себе си.

— Здравей — каза той на Грейс над главата на момчето.

— Вие ме следите!

Той пусна Джефри на земята.

— Видях те да идваш тук сама. Не исках да изпусна случая да се поразходя с една прекрасна жена — закачи я той.

Тя беше застанала така, сякаш се готви да води битка с него.

— Обаянието ви не ми прави впечатление.

Той вдигна недоверчиво вежда и се засмя.

Тя скръсти ръце на гърдите си и се опита да изглежда непреклонна, но в действителност сърцето й биеше лудо.

— Защо ни шпионирате, мистър Браг?

— Рейд — отвърна тихо той. — Рейд. Смятам, че се познаваме достатъчно добре, за да ме наричаш Рейд.

Тя почервеня възхитително.

— Със сигурност не сме достатъчно близки.

— Не и защото не съм се опитвал. — Той се засмя.

Тя почервеня още по-силно.

— Можете да се опитвате до последния си ден, мистър Браг, но няма да постигнете никакъв успех.

Усмивката му стана още по-широка.

— Това предизвикателство ли е?

Тя си пое дъх. За нейна изненада това не се оказа никак лесно.

— Приемете го, както искате.

— Това покана ли е? — не се удържа и си представи нейното „приемете“ по дванадесет различни начина. Забеляза, че Грейс не долавя намеците му.

— Покана ли? — възкликна тя безучастно. След това продължи: — Предполагам, че ще разкажете на Луиза за това?

— А защо да го правя? — попита той и разроши косата на Джефри.

Той задърпа едрата мазолеста ръка на Рейд.

— Елате да видите, миста’ Рейд. Вижте моите „а“-та и „б“-та.

Рейд се развесели от ентусиазма на Джеф и се остави да го тегли напред.

— А-ха — рече той, клекна и огледа плочата. — Хей, никога не съм виждал по-хубави „а“ и „б“.

— Наистина ли?

— Наистина.

Джефри нададе вик от радост и затанцува наоколо. Погледите на Рейд и Грейс се срещнаха. Неговият беше нежен, нейният — строг.

— Не си играйте с мен, мистър Браг — каза хладно Грейс най-накрая.

Той се усмихна на нейните невинни думи. Представи си ясно как би си поиграл с нея. Ще започне, като развърже този кок и пусне великолепната й коса да пламти на свобода. Изправи се.

— Не си играя с теб, Грейси. Когато заиграем, ще разбереш.

Тя гледаше безизразно и студено.

— Изобщо не се съмняваше, че тя никога не е била с мъж. На нейната възраст, с нейния интелект, и да е девствена — това беше невероятно.

— Ще я уведомите ли какво съм направила, мистър Браг? — попита тя сухо.

— Рейд — поправи той. — Рейд. А аз никога няма да наклеветя една дама.

Този път тя го разбра и се изчерви. Той се засмя.

— Давам ти думата си.

Тя вдигна брадичка. По лицето й се четеше пълно презрение. Това го забавляваше.

— Не вярваш на думата на един тексасец?

— Не вярвам на думата на един негодник.

Рейд се засмя. Смехът му прозвуча като лек тътен.

— Тогава просто ще трябва да ми имаш доверие, нали?

— Едва ли.

Той пак се запита дали нейната неприязън е насочена единствено против него, или е срещу всички мъже.

— Може би ще се разстроиш от самата себе си, ако се опиташ да ми повярваш.

Тя се засмя.

— Вие сте последният човек на земята, на когото бих повярвала някога!

Той наистина се обиди.

— Пак ли ме предизвикваш? Грейси, смятам, че ще бъде напълно справедливо, ако ти заявя — погледът му не се откъсваше от нейния, — че смятам предизвикателствата ти за непоносими.

Тя скръцна със зъби.

— Това си е ваш проблем, не мой. Ще ни извините ли? Хайде, Джефри, нямаме много време. Искам да видя пак твоите „а“-та и „б“-та.

Джефри хукна, спъна се и падна. Грейс се престори, че не забелязва Рейд, който не помръдваше. Тя се загледа в ученика си, който пишеше почти съвършени букви.

— Много добре. Спомняш ли си коя дума започва с „к“?

— Котка.

— Правилно. А „к“ се пише така. Сега ти я напиши.

Тя гледаше как той изписва голямо неправилно „к“ и се постара да не обръща внимание на мъжа, чиито ботуши виждаше с периферното си зрение. Ботушът бе прилепнал до стегнати мускули и беше излъскан до блясък. Окото й се прехвърли на покритото с еленова кожа коляно и се спря на ръба на мощното му бедро. След това тя сведе бързо поглед, а Джеф нададе тържествуващ вик и бутна плочата към нея.

— Отлично. Хайде напиши още четири такива букви.

— Я да видя — каза Рейд и Грейс видя как ботушът застава почти до ръката й, когато той дойде зад нея. Усети, че дъхът й спира, когато той се наведе, за да погледне надолу. Въздъхна шумно.

— Отлично, Джеф — възкликна Рейд.

Лицето на момчето светна и то започна да пише ентусиазирано още „к“-та.

Грейс трепна, когато две едри и топли ръце се спуснаха на раменете й. Стана й още по-горещо и се изпоти. Дръпна се и се изправи на крака.

— Какво правите?

— Не те ли боли да ги държиш постоянно толкова изправени? Раменете й се вдигнаха още повече.

— Нямате право да ме докосвате. Всъщност какво правите тук? Защо не си вървите? Или си нямате друга работа?

— Нямам.

— Какво?

— Нямам друга работа — тоест нямам такава, която да предпочета пред разходката с теб.

— Колко лошо — изрече високомерно Грейс и си помисли, че той, разбира се, не казва истината. „Думи, само думи. Ами ако казва истината? Защото явно чувствата ни не са взаимни?“

— Защо говориш така? Ти си справедлива. Не смятам, че постъпваш правилно, като ме осъждаш, без да ме познаваш — погледът му беше яркосин и закачлив, въпреки че думите му прозвучаха сериозно. — Не си ли чувала някога за справедлив съдебен процес?

— Не знаех, че се намирам на съдебен процес.

— Ти ме измами — заяви той вече без усмивка. — Обяви ме за виновен, без да имаш доказателства.

— Вашата самонадеяност е поразителна. Не съм ви давала повод да мислите обратното — тя гледаше втренчено и дълбоко в себе си се ужасяваше от голямата лъжа, която изрече.

Той се заусмихва многозначително.

— Нито един повод ли не си ме дала?

— За вас животът е една голяма шега, нали? — попита строго тя.

— А ти го приемаш прекалено сериозно — отвърна Рейд, протегна ръка и докосна с пръст гладката й алабастрова кожа. Знаеше, че ще е като коприна. Кожата й бе безупречна.

Устата й се отвори от възмущение.

Пълните й отворени устни привличаха неумолимо погледа му.

Тя се вцепени. Нямаше сили да помръдне.

Той не се удържа и се наведе напред.

За един съвсем кратък миг устните му докоснаха нейните леко и нежно като някое перце. След това той се дръпна назад, за да се огледа в големите й ядосани очи, прикрити от грозните малки очила. Видя, че тя замахва да му удари шамар, но само обърна леко лицето си. Ударът беше неочаквано силен и му причини болка. Помисли си, че го заслужава.

— Как смеете!

Той не се усмихваше.

— Всъщност въпросът е как бих могъл да не те докосна?

— Вие сте по-отвратителен от другите — възкликна тя. — Много, много по-отвратителен! Най-отвратителният женкар и извратен филистимлянин, който иска само едно от жените. Ние всички ви служим за играчки, нали? А светът е само една голяма игрална зала, която ви развлича и забавлява, нали?

Той се вторачи в нея, заинтересуван от думите й и от беглия спомен за друга случка на друго място. Извратен филистимлянин… Внезапно Рейд сложи ръце на лицето и.

— Спрете! — извика тя разярено и се опита да се изскубне.

— Спокойно — той задържа лицето й в едрата си ръка и започна да го разглежда. Изви тялото си, за да избегне неочаквания й ритник. — Ти си била тогава!

Той я пусна и задъханата и изплашена Грейс отстъпи назад. Тя се досети, че той я е разпознал.

— Грейс, ти беше тогава! В Ню Йорк! Ти си онази луда суфражетка, която стреляше в дома на Ван Хорн!

— Не знам за какво говорите — изрече напрегнато Грейс. Той отметна назад главата си и се засмя гръмогласно.

— Ти беше! По дяволите! Веднага усетих, че те познавам отнякъде!

Той пак й се смееше.

— Вие сте същинска свиня — извика гневно тя.

— Мъж тиранин! — подсказа й услужливо Рейд. Очите му блестяха, а трапчинките бяха станали дълбоки.

— Да! Свиня, тиранин, филистимлянин, гади ми се от теб!

Той се засмя отново, а после стисна раменете й, пренебрегвайки нейната съпротива. Ръцете му бяха толкова силни и неотстъпчиви.

— Грейс, какво, по дяволите, правиш тук?

Тя спря да се бори с него, почервеня от гняв и от други опасни чувства. Очилата й се бяха плъзнали по носа й, но тя нямаше сили да вдигне ръцете си, за да ги бутне на мястото им.

— Това, сър, не ви интересува!

Той се засмя силно.

— Не мисля така.

Пусна я и неочаквано се наведе към момчето.

— Хей, Джеф, какво става?

Джефри почти се бе разревал.

— Ти причиняваш болка на мис Грейс.

— О, не, никога не бих направил това, Джеф. Аз съм джентълмен южняк и никога не обиждам дамите — сега Рейд беше насочил цялото си внимание към малкото момче. Противно на очакванията му Грейс се ядоса.

— Всичко е наред, Джефри — каза Грейс, протегна ръка и го погали по косата. — Той не ми е причинил болка. Ние… спорехме.

— Наистина ли?

— Наистина — подкрепи я Рейд. — А сега я да видим тези „к“-та. Успокоеният Джеф подаде плочата на Рейд.

— Идеални са — обяви Рейд.

Джеф погледна с надежда към Грейс.

— Да, безупречни са, Джеф — каза Грейс — искам тази вечер да се упражняваш да пишеш тайно тези букви. Разбра ли?

— Да, мадам.

— Сега трябва да се върна, затова бягай напред. Задръж плочата, но не я показвай на никого.

След като Джефри си отиде, Грейс изгледа строго Рейд, който се смееше беззвучно. Преди да каже и дума, той посегна към нея.

— Изгаряш от нетърпение да останем сами, а?

Тя се отдръпна от нетърпеливите му ръце.

— Какво ще правите със… с информацията за мен, която си спомнихте днес?

Изражението на лицето на Рейд се проясни, когато той разбра опасенията й. Усмивката му стана още по-широка.

— О, не знам.

— Моля ви — с усилие произнесе Грейс, на която й беше крайно неприятно, че й се налага да го моли. — Имам нужда от тази работа. Тя не знае… за Ню Йорк.

— Разбирам.

— Не, съмнявам се, че разбирате. Много ви моля да не го споменавате.

В очите на Рейд блеснаха искрици.

— Какво ще получа като награда за мълчанието си?

— Какво имате предвид? — попита предпазливо тя.

— А ти какво мислиш? — каза той дръзко.

Стори й се, че се задушава и се изчерви. И той се задъха и развълнува.

— Наградата за мълчанието ми е целувка. Тя си прехапа устните, за да не избухне.

— Сър, вие сте непоносим! — извика тя и извърна гневно глава.

— Но неустоим — каза тихо той близо до нея, прекалено наблизо.

— Аз не смятам така!

— Кога ще си получа целувката?

— Със сигурност не сега — отвърна тя, отдръпна се и се обърна с лице към него. — Как смеете! Вие сте жалък. Ако наистина бяхте джентълмен, щяхте да си замълчите, без да искате награда.

— В такъв случай сигурно сте права. Аз съм негодник, женкар и… как беше? Извратен филистимлянин?

Пак й се надсмиваше. Тя вирна брадичката си.

— Трябва да се връщам.

— Кога ще си получа целувката? — настоя той.

Стана й тежко на сърцето. Той беше безскрупулен. Грейс не се съмняваше, че той ще разкрие тайната й, ако му откаже. Не можеше да поеме този риск.

— Тази вечер.