Виолетов огън

1

Мисисипи, 1875

Грейс О’Рурк седеше напълно изправена. Раменете й сякаш се бяха схванали. Притискаше доста благочестиво към скута покритите си с ръкавици ръце. Гледаше навън към отминаващата околност изпод сивото боне. Природата тук беше толкова пищна и яркозелена през август. Минаваха през хълмисти и гористи възвишения и през малки, обработени ниви, покрай обширни полета, засети с памук, които проблясваха в бяло на слънцето, покрай занемарени колиби с хлътнали покриви и покрай огромни, полуразрушени къщи отпреди войната с опушени прозорци, които свидетелстваха за близкото минало. Влакът вече изминаваше с пухтене пътя си отвъд Мисисипи. Само след няколко часа тя ще стигне до целта на пътуването си. Ръцете й се стегнаха несъзнателно.

Формите на тялото й се забелязваха мъчно, защото тя носеше старомоден сив пътен костюм. Като че ли някой бе поръсил няколко едва забележими лунички над съвършения й малък, леко вирнат нагоре, класически ирландски нос. На носа й имаше и очила със златни рамки, но те не успяваха да скрият големите, бадемовидни очи с твърде необикновен виолетов цвят. Устните й бяха сочни и пълни, особено когато се отпускаха и не се свиваха прекалено силно при някаква мисъл или раздразнение. Шапката криеше всички кичури на невероятно червената й коса. Това бе почти невъзможно да се постигне, защото тя представляваше купчина от неукротими къдри с дължината на бедро. Извитите й като дъга вежди над грозните очила бяха с цвят по-тъмен от кестенявия. Той имаше почти същия оттенък като косата й.

Грейс беше твърде неспокойна. Страхуваше се много, че нещо ще се обърка и тя ще загуби работата, заради която пътуваше към Начез. Изключително важно бе да изглежда прилично и като добре възпитана дама. Костюмът, колкото и да беше непредставителен, беше най-хубавият й. Заедно с очилата, от които тя нямаше нужда, и бонето, което скриваше косата й, той й даваше възможност да изглежда като възпитана и почтена жена. Поне тя така смяташе. Като добре възпитана гувернантка, надяваше се тя. „О, дявол да го вземе“, прошепна си Грейс най-накрая, за да изпусне малко от безпокойството, което бе нараснало в нея през последните няколко дни.

Двойката, която седеше срещу нея, се обърна и я изгледа.

Грейс се усмихна веднага, без да обръща внимание на мъжа. Червеното му лице и покритият с изпъкнали вени нос издаваха склонността му към пиянство. Проницателният й поглед ги бе забелязал мигновено. Жената бе закръглена, с тъжни очи и бедна като самата Грейс. Тя просто усещаше това. Те се качиха в Нашвил. Грейс очакваше удобна възможност да завърже разговор с тях.

— Колко жалко! — изрече тихо тя и посочи с ръка все още великолепните останки от поредната предвоенна плантация.

— Да, така е — отвърна жената и се извърна, за да я погледне.

— Казвам се Грейс О’Рурк и съм от Ню Йорк — каза Грейс с усмивка и подаде ръката си. Почувства лека тревога от това, че разкрива истинското си име, въпреки че едва ли някой би я разпознал толкова далеч от къщи.

— А аз се казвам Марта Граймс, а това е мъжът ми Чарлс.

Чарлс също се обърна към нея, след като отпи от плоско сребърно шишенце, чудесна изработка.

— Удоволствието е мое, мадам.

Грейс кимна и насочи вниманието си отново към Марта.

— Откъде си, Марта?

— Няма как да го знаеш. От едно малко градче на име Туул Корнърс, на петдесет мили южно от Нашвил.

— Не, не го знам. Какво ви води с мъжа ви на Юг?

— Отиваме на гости при дъщеря ни в Начез — призна сияещата от щастие Марта. — Тя току-що роди първото си дете.

— Колко хубаво. Аз също съм на път за Начез. Учителка съм.

Чарлс се извърна.

— Надявам се, че не сте някоя учителка на негри.

Грейс настръхна и поруменя. „Не отговаряй“, каза си строго тя. „Недей.“ Тя не му обърна внимание.

— Всъщност, скъпа, един стар приятел ми уреди работа в плантация на име Мелроуз. Като гувернантка.

— Чудесно — каза Марта. — Колко деца ще възпитавате?

— Само две — отвърна Грейс с дълбока въздишка. Беше направо невероятно щастлива, че си е намерила тази работа. Заплатата бе твърде голяма, а договорът предвиждаше да й предоставят стая и храна. Знаеше, че ще има възможност да изпраща целия си доход вкъщи, за да подпомогне болната си майка. И няма да й се налага да си увеличава заплатата с допълнителна работа, както беше в Ню Йорк.

По-рано работеше като учителка в държавно училище в Ню Йорк. Но беше безработна от десет месеца, всъщност, откакто я арестуваха.

Грейс беше дъщеря на аболиционисти3. Баща й, Шон О’Рурк, беше безгрижен лекар ирландец, който загина по време на Гражданската война от случаен изстрел, докато се опитваше да помогне на един ранен в центъра на битката. Той и майка й Даяна бяха активни участници в Нелегалната железница и в Американското дружество за борба с робството. Майка й бе започнала да се бори за подобряване положението на жените в обществото още през четиридесетте години. Тя бе участвала, с пълната подкрепа на Шон, в Първия конгрес, посветен на правата на жените в Сенека Фолс, Ню Йорк, през 1848. Тя държа реч на него и стана член на организацията. След като загуби мъжа си през войната, тя вложи всичките си сили в движението за избирателни права на жените, първо като член на Американската асоциация за равни права, а когато тя се раздели на два лагера, в по-радикалната Национална асоциация за избирателни права на жените.

От само себе си се разбираше, че Грейс ще се присъедини към борбата за делото в момента, в който стане пълнолетна. Като дете тя бе слушала доста разгорещени дебати между родителите си и техните приятели. Понякога седеше в топлия скут на баща си, притисната до гърдите му, докато той пушеше лула. Оживеният разговор отекваше в кухнята, докато аболиционистите и агитаторките за женски права обсъждаха идеите си и планираха бъдещите си действия. Шон беше толкова спокоен, колкото майка й бе с променливо настроение. Той винаги се шегуваше с Грейс, че със сигурност не от него е наследила косата и темперамента си. Но именно когато баща й говореше, а той никога не повишаваше тон, всички спираха да спорят, за да го чуят. Това бяха прекрасни и вълнуващи времена.

Живееха в малък апартамент в града. Имаха само една спалня. В нея спяха родителите й. Грейс спеше на походно легло в кухнята. И Шон, и Даяна й даваха уроци. Резултатът от това беше, че Грейс на шест години четеше ненаситно всичко, до което успяваше да се добере. Наоколо винаги имаше много брошури. Шон се гордееше със способностите на дъщеря си. И двамата родители винаги намираха време, за да отговарят на нейните въпроси.

Обаче тя рядко разполагаше с пари в брой. Повечето от пациентите на баща й бяха твърде бедни, за да предложат за заплащане нещо друго, освен няколко яйца или домашно сготвена храна. Даяна бе изключителна шивачка и благодарение на нея имаха винаги храна на масата. Грейс се научи да шие още от малка, въпреки че ненавиждаше това занимание. Предпочиташе пред всичко друго книгите, но от нея очакваха да помага на майка си и тя го правеше.

От съвсем малка знаеше, че иска да стане учителка. Отначало баща й се изненада.

— Сигурна ли си, Грейс?

— Татко, спомни си на какво ме учехте двамата с мама. Представи си, че бях израснала в някоя от онези разкошни сгради покрай реката. Сега щях да съм някоя глуповата идиотка, нали?

Шон се усмихна.

— Но ти ме научи да мисля, ти се увери, че очите ми са отворени към света и виждат всичките му несправедливости. Как ще се освободят някой ден робите и как ще се избавят жените от мъжката тирания, ако децата не се научат да мислят и да си задават въпроси за това, което виждат, чуват и им се говори?

Шон я взе в топлата си, непринудена прегръдка.

— Гордея се с теб, Грейс.

Тогава тя беше само на дванадесет години.

Възнамеряваше да учи децата да мислят самостоятелно, както родителите й бяха научили самата нея. Цел на цялото семейство стана да спестят парите, които й трябваха, за да ходи на училище. Задачата не беше лесно постижима, особено откакто започна войната и баща й загина. На четиринадесет години Грейс почна работа като домашна прислужница, за да припечели допълнително. Дори по време на учебните занятия тя работеше на непълен работен ден, ходеше на училище, учеше и намираше време да сътрудничи редом с майка си на мероприятията на Националната асоциация за правото на жените да гласуват.

През 1866, когато бе осемнадесетгодишна, тя участва в заседанията на Националния конгрес за женски права заедно с майка си. Това й се случваше за първи път. Преживяването беше въодушевяващо. Дни наред тя пламваше от възторг, щом си го спомнеше. По-късно посети заседанията му още много пъти. Никога не се поколеба в увереността си, че ще тръгне по стъпките на родителите си и ще организира, агитира и обучава другите, за да отстрани недъзите на света.

Бе на двадесет и три години, когато получи най-сетне спечеленото с мъка удостоверение, че има право да преподава.

Сега Грейс гледаше разсеяно през прозореца на влака. Преди десет месеца тя загуби работата си като учителка. Един собственик на магазин за мъжки дрехи я арестува за нарушаване на обществения ред. Това не беше първото й задържане. Преди две години тя и още пет други жени бяха арестувани заради опита им да се запишат в списъка на избирателите, за да гласуват сред шокираните мъже и поразените и объркани служебни лица. Вдигнаха всички обвинения срещу тях, тъй като цялата страна следеше със затаен дъх драматичния процес срещу Сюзън Б. Ентъни. Обвиняваха я в същото престъпление. Обявиха я за виновна за това, че е престъпила избирателните закони и й наложиха глоба, но тя категорично отказа да я плати. И до днес тя успешно избягваше плащането на глобата.

Все още си спомнеше с гняв за последния си арест. Беше действала, без да се страхува от последствията. Да, тя удари мъжа, той я бе сграбчил за най-интимните части и проклета да е, ако не го удари пак, ако има тази възможност! Тя успя да прогони повечето клиенти от магазина. Навън две жени раздаваха листовки, с които канеха мъжете да посетят събранието на жените, които се бореха за право да гласуват. Искаха да поучават и просвещават минувачите. За щастие само я глобиха и тя съумя да вземе пари назаем, за да плати. Но вече беше твърде късно. Бедата не й се размина. Главният интендант на държавните училища в града я уволни. Кариерата й като учителка в Ню Йорк приключи.

Едно зло не идва само. През последните две години Грейс виждаше как майка й става все по-бледа и слаба, и същевременно по-фанатична. Тя се страхуваше, че майка й се пресилва прекалено много. Преди шест месеца се случи непоправимото — лекарите заявиха, че майка й има туберкулоза.

Грейс не се надяваше да намери работа. Майка й се нуждаеше от специални грижи. Такива можеха да й осигурят само най-модерните болници в града. А в Ню Йорк сега й се носеше славата на побъркана агитаторка за женски права, благодарение на заглавията по вестниците, в които се споменаваше нейното име във връзка с последния й арест. Не само че бе загубила работата си в държавните училища, но както скоро откри, никое частно училище не искаше да я наеме. Не успя да си намери работа дори като домашна учителка. Никой не искаше да я наеме даже като чиновничка.

— Омъжена ли си, скъпа? — попита Марта и прекъсна мислите й.

Грейс си спомни за скъпия си приятел Алън Кенеди.

— Не.

Прочете мислите на Марта, сякаш тя ги бе произнесла на глас, почувства нейното съжаление. „Бедната“, мислеше Марта, „тя е стара мома.“

Устните на Грейс се стиснаха и образуваха тясна линия. Тя мразеше тези думи, стара мома. Думите бяха крайно несправедливи. Те бяха съвършен пример за тиранията на мъжкия пол над жените. И тя можеше да се омъжи, ако искаше. Алън й бе правил предложение два пъти.

Алън.

Милият Алън й се притече на помощ. Грейс притисна силно до гърдите си чантичката с писмото в нея. Алън също беше учител. Те се запознаха преди три години по време на общоградското събрание на Националната асоциация. Гост-лектор беше Виктория Уудхъл. Грейс беше първата, която вдигна ръка на заседанието след това, на което се задаваха въпроси и се получаваха отговори. Беше сърдита на лекторката, въпреки че се удържа и не разкри гнева си. Грейс беше напълно убедена, че сестрите Уудхъл нанасят невъзстановими щети на женското движение със своята защита на свободната любов. Те отблъскваха по този начин мнозина потенциални поддръжници. Вместо да зададе въпрос на Виктория, Грейс се възползва от удобния случай, за да й поиска сметка, че отклонява движението от целта му. Алън се опита да намери след това Грейс. Той не само се съгласи, че е неуместно да се защитава свободната любов, но също като нея възразяваше на тази идея по морални причини. Двамата разговаряха дълго и въодушевено и бързо станаха приятели.

Алън напусна Ню Йорк миналата година преди последния й арест и започна работа в едно от новите държавни училища в Мисисипи, където обучаваше децата на наскоро освободените роби. Той я помоли да се омъжи за него за втори път тъкмо преди да тръгне, но Грейс му отказа. Макар че обичаше Алън и го уважаваше много, тя не пожела да се омъжи за него. Въпреки отказа си тя го считаше за най-просветения мъж, който една жена би могла да намери. Алън не разбра отказа й, а и Грейс всъщност недоумяваше защо постъпва така. Обяснението, което даде и на него, и на себе си, бе, че просто не желае да встъпва в брак.

Грейс въздъхна и отново улови погледа на Марта Граймс. Какво има толкова да му мисля за миналото, каза си тя, щом желаният случай ми се предоставя сам?

— Мога ли да седна до теб, Марта? — попита тя и посочи мястото, което Чарлс Граймс току-що бе освободил.

Марта се съгласи с удоволствие и Грейс се плъзна в седалката до нея, зарови пръсти в чантичката си и извади една брошура.

— Обичаш ли да четеш? — запита тя. Сега лицето й поруменя, а очите й блеснаха.

— Разбира се — отвърна Марта. Грейс вече й бе връчила листовете. — Това е текстът на чудесната реч на Елизабет Кади Стантън — каза ентусиазирано Грейс. — За брака. За развода.

Марта се вторачи в нея и Грейс отвърна на погледа й.

— Знаеш много добре — заяви Грейс с приглушен и напрегнат глас, — че когато мъжете влязат в съдружие, ако то не е взаимноизгодно, от тях се очаква да разтрогнат това съдружие и всеки да си върви по своя път.

Марта прехапа устна и притисна силно листовете до закръглените си гърди. Грейс продължи.

— Защо само ние, жените, да страдаме търпеливо? Когато едно дете стигне определена възраст, изчезва подчинението му на родителския авторитет. А защо подчинението на жената да е вечно? Знаеш ли, че има страни, в които вдовиците ги изгарят на погребална клада с умрелите им мъже?

Очите на Марта се разшириха от удивление.

— Защо — каза Грейс, а гласът й се повиши и няколко глави се обърнаха към тях, — жените са обречени да робуват, докато са живи?

— Не знам — прошепна нерешително Марта.

Грейс стисна ръката й.

— Марта, аз ще организирам местна женска организация в Начез, ако такава още не съществува. Моля те, ела да ни чуеш. Просто ни изслушай. Искам да ти помогна.

Тя свали очилата си, които се бяха смъкнали надолу по носа от възбудата й и се вгледа внимателно в очите на Марта.

— Не мога — отвърна Марта. — Чарлс…

— Той не трябва да знае — изрече разпалено Грейс.

Марта премигна и се поколеба.

— Не знам.

— Ще ти съобщя кога ще се проведе първото ни събрание — каза Грейс, докато я стискаше за ръката. — Всички жени сме в това положение. Всички.