Без гордост и предразсъдъци

Дванайсета глава

Измъквам се тихо от групата и бързо си намирам полянка със замръзнала трева зад катедралата, след което присядам на дървена пейка. Всичко около мен се върти и аз затварям очи. Господи, сега вече ще повърна. Отпускам глава между коленете си и започвам да поемам дълбоко въздух.

Вдишвай. Издишвай. Вдишвай. Издишвай. Вдишвай. Издишвай…

Нямам представа колко време съм стояла така, но по едно време чувам стъпки. Преставам да дишам и задържам дъха си. Сега пък кой е? Напрягам се и отварям очи. Сигурно е Спайк, който се връща, за да ме тормози за интервюто, казвам си аз и пак ми призлява.

Не помръдвам. Продължавам да държа глава между коленете си, впила съм очи в земята и също като дете си пожелавам да не ме види. Когато бях петгодишна, се получаваше всеки път, когато играех на криеница с баба и дядо, казвам си обнадеждена аз.

Стъпките приближават и спират точно пред мен. Виждам нечии крака. Само върховете на обувките. След това застивам на място.

По дяволите!

— Хм.

Той прочиства гърлото си и чака да вдигна очи. Сигурно сега ще злорадства, казвам си аз и ми се иска да не му обърна никакво внимание, за да се сети сам, че не желая компанията му. Знам много добре, че е журналист и няма да ме остави на мира. Толкова е досаден.

Гледам лъскавите му ботуши и се стягам за поредната подигравка, след като ме е видял в такова състояние. Вдигам глава. Трябват ми няколко секунди, за да разбера, че нещо не е наред. Чакай малко. Ботушите на Спайк са изтрити, да не говорим, че той никога не си връзва връзките.

Вдигам поглед, обзета от нетърпение.

Това не са ботушите на Спайк.

— Не се ли чувствате добре?

Той е. Това е мъжът от музея. Гледам безпомощно към квадратната челюст и сексапилната трапчинка на брадата и ми трябват още няколко секунди, за да разбера какво става. В същото време в ума ми кръжат две мисли.

1. Какво странно съвпадение. Какво търси той тук?

2. Какъв невероятен късмет. Не предполагах, че ще го видя отново.

— Струвате ми се бледа.

— Нищо ми няма. Малко ме се зави свят.

Той ме поглежда загрижен, след това вдига ръце към слепоочията си и ги разтрива.

— И на мен малко ми се вие свят. Имате ли нещо против да седна до вас?

— Ами… да, заповядай — кимам аз и се премествам малко, за да му направя място. В този момент усещам, че ми е нервно, както става всеки път, когато съм привлечена от някой мъж. Поглеждам го тайно. Той е облечен в същите странни дрехи, с които бе вчера, въпреки това няма какво да го усуквам. Шантави дрехи или не, той си остава страхотно парче.

Замята дебелото си зимно палто и сяда до мен. Сърцето ми е готово да изхвръкне. Какво от това, че е с риза с къдри, с прилепнали бричове и ланец за часовник? Излизала съм с мъж, който не сваляше белите си каубойски ботуши, нали помните?

Ало, Емили, ти не излизаш с него.

Напротив, приглася досадното гласче в главата ми.

Господи, какво ми става? Откога се превърнах в такава хищница?

Следва дълго мълчание, а ние двамата стоим един до друг. Аз съм си прегърнала коленете и се опитвам да го огледам, без той да ме хване. А той седи, изпънал гръб, масажира слепоочията си и се мръщи.

Поне ми се струва, че това прави, но я кажете, случвало ли ви се е да оглеждате някого с периферното си зрение? Очите ви направо се скапват.

— Доколкото си спомням, се запознахме в Чотън Мейнър — заявява той, обръща се настрани и вижда, че съм го зяпнала.

Цялата се изчервявам. Ама как може да съм такава смотанячка?

— Точно така — отвръщам неочаквано аз и се питам какво следва.

— Госпожица Емили, американката, нали така?

Докато ме наблюдава, забелязвам как светлината се отразява в очите му и подчертава кехлибарения ореол по края.

— А вие сте… — обаждам се смутена аз.

— Дарси — подсказва ми той. — Господин Дарси.

А, да, така беше. Значи продължаваме с игричките. Зяпвам го и се опитвам да го преценя.

— Ами ти… ъъъ… това професия ли ти е? — питам аз.

— Кое? — пита невинно той.

Да се правиш на сексапилен чаровник пред американски туристки.

— Ти актьор ли си?

— Актьор ли? — Той ми се струва изненадан. — Не, защо? — Усмихва се, очевидно развеселен от въпроса ми.

Усмихвам му се и аз, този път объркана. Просто не знам какво да мисля. След като не е актьор, с какво се занимава?

Все още малко замаяна аз се опитвам да открия логично обяснение защо е тук. Да не би да си прави майтап с мен? Да не би някой да изскочи иззад пейката и да изреве: „Скрита камера!“ или каквото там викат в Англия?

Оглеждам се, но наоколо е съвсем тихо. Не се мярка жива душа. Сама съм с тъмнокосия красив англичанин.

В следващия момент ми хрумва страшничка мисъл. Ами ако е някой изперкал убиец, който се преструва на господин Дарси, за да привлича доверчиви жени като мен?

Представям си заглавието във вестник, който се завърта на екрана, както става в старите черно-бели филми:

Стига вече. Просто трябва да си изясня нещата.

— Я ми кажи какво става тук? — надигам глас аз и го поглеждам право в очите.

Я стига, та аз съм американка. Ние казваме каквото трябва направо.

Той е шокиран от остротата ми.

— Моля да ме извините, но просто не ви разбирам.

— Ти непрекъснато се появяваш незнайно откъде. Разправяш, че си господин Дарси — продължавам аз вече по-смело. — Ако не си актьор, тогава какъв си?

— Господин Дарси — отвръща простичко той.

Поглеждам го и се опитвам да разбера що за птица е, но просто не успявам.

— Извинявай, но това е просто невъзможно.

— Как така?

— Ти не съществуваш — отвръщам простичко аз. — За съжаление — добавям унило.

— В такъв случай как ще обясните, че седя до вас? Да не би да твърдите, че съм призрак? Може би съм рожба на въображението ви? — отвръща остро той.

След като представя нещата по този начин, май не е възможно.

Ало! Да не би да е възможно той да е господин Дарси?

— Ако ще ви успокоя, и аз намирам присъствието ви за доста обезпокоително — признава той, когато забелязва смущението ми. Привежда се напред, подпира лакти на коленете си и прокарва пръсти през косата си. — Освен това не разбирам защо пътищата ни все се пресичат.

Поглеждам настрани към присвитата му фигура и усещам неочакван прилив на обич.

— Аз съм още по-объркана — отвръщам тихо.

— Вчера, след като ви видях в хола, започнах да се питам дали изобщо съм ви видял.

— И аз така — кимам енергично.

— Изниквате от нищото и изчезвате като дим.

— Именно — ахвам аз. Усещам облекчение. Значи не съм луда. За тази работа очевидно има логично обяснение.

Само че какво?

Няколко секунди оставаме неподвижни. И двамата мълчим, въпреки че въпросите ни напират като снежинки в преспапие. Как? Защо? Кой? Затварям очи. Отново се чувствам замаяна.

— Питах се дали не съм си ви представил.

Чувам спокойния му глас и отварям очи. Той ме наблюдава така, сякаш не може да повярва. Обляга се назад и скръства ръце.

— Трябва да ви призная, госпожице Емили, всичко свързано с вас, от дрехите до говора и маниерите ви, е напълно ново и непознато за мен.

— И аз мога да кажа същото за теб — усмихвам се срамежливо. Освен това между нас определено става нещо и съм сигурна, че не си въобразявам.

— Наистина ли? — пита той, без да откъсва очи от мен.

— Наистина — кимам аз.

Чувствам, че се изчервявам. Той да не би да флиртува с мен? Потръпвам. Леле, на това му се казва шантава работа. Дали да не се ощипя?

Ощипвам се.

Той е все още при мен. Седи на пейката. Седнал е точно до мен.

И флиртува.

Усещам, че започвам да се увличам, вдигам очи към него и няколко секунди оставаме така. Само че не са просто няколко секунди — все едно времето е спряло и секундите са се проточили. Стават толкова много, че всичко се променя и по гърба ми плъзва нова тръпка…

— И какво правиш в Уинчестър? — питам аз отчасти подозрително, отчасти, за да стане разговорът отново нормален. Колкото и да ми е приятно да седя тук с този красив непознат, трябва да се стегна поне малко.

— Пътувам с приятели, които останаха очаровани от витражите. Само че аз не проявявам интерес, затова предпочетох да изляза навън. Имах намерение да си прочета вестника…

Показва ми доказателството, че не ме преследва. В този момент забелязвам нещо. Задъхвам се. Какво, по…

В ъгъла на вестника виждам датата. Само че вместо 29 декември 2006 година, там пише „29 декември 1813 година“. Гледам, потривам очи, след това отново го поглеждам.

— Датата не е вярна.

— Вие все отказвате да повярвате на очевидното. Първо бях аз, сега „Таймс ъв Ландън“. — Черните му очи заблестяват.

— Просто не е вярно… — протестирам аз, грабвам вестника и прочитам заглавията. Чакайте малко, не е само датата, ами и статиите. Те са за събития от историята. Имам чувството, че съм попаднала на двестагодишен вестник. Нещо не се връзва. Освен ако…

Отново ми се завива свят и аз поглеждам към мъжа до мен, плъзвам очи към лъснатите ботуши и тесните бричове, редингота и часовника с ланец, високата колосана яка, вратовръзката, трапчинката на брадичката… Връщам се двайсет и четири часа назад в музея, огънят в камината, стените, официалния начин, по който се представи, как ограждението изчезна…

Сега образите ми се струват позамъглени, май съм забравила някои от нещата, които се опитвам да си спомня. Остават само дреболии, незначителни неща, за които не успявам да намеря обяснение. Писмото до сестра му, вестникът от 1813 година, как неочаквано изчезна, когато Спайк влезе в стаята, и днешната му ненадейна поява. Оглеждам се. Наоколо не се мярка никой. Двамата сме сами.

Може би е някой доста сложен номер, но — поемам си дълбоко дъх, за да се стегна за онова, което предстои — какво ще стане, ако допусна, че не е. Поколебавам се, защото знам, че наистина ще се замисля над немислимото. Ами ако наистина е онзи, който твърди, че е?

Ами ако наистина е господин Дарси?

— Треперите, искате ли моя шал?

Сепвам се и го виждам да развързва белия копринен шал на врата си. Кимам, без да кажа и дума. Трябва да има някакво разумно обяснение, просто трябва да има, но аз не успявам да го измисля. А пък онази част от мен, която е влюбена в господин Дарси и прекара цяла година в ходене по скапани срещи, няма никакво желание да измисля разни обяснения.

Без да каже и дума, той се навежда към мен и нежно загръща раменете ми с шала. Притаявам дъх. Цялата тази работа ми се струва напълно безсмислена, но пък понякога нещата просто са безсмислени. Когато не можеш да обясниш нещо, не означава, че то не е истинско. Същата работа като с летящите чинии, призраците, кръговете в житните ниви и… оживелия герой от някоя книга.

Престани, Емили! Ставаш смешна. Това е лудост. Този тип е напълно смахнат и се забавлява с теб! Хайде, момиче, стегни се веднага.

Неочаквано ми хрумва идея и аз бъркам в чантата, за да изровя „Гордост и предразсъдъци“. Дръпвам я навън и я размахвам под носа му като доказателство.

— Господин Дарси е герой от книга. От ето тази книга — заявявам на висок глас аз, за да заглуша напълно полуделите си мисли.

Той ми се струва силно изненадан.

— Аз ли? Писали са за мен в книга?

— Да, книгата е от Джейн Остин. Цялата книга е за теб… искам да кажа, за господин Дарси — бързам да се поправя аз. Господи, ама и аз съм една. — Виж — настоявам нетърпеливо. Тиквам книгата в ръката му. Сега ще трябва да чуя някакво смислено обяснение. Той не би могъл да обори доказателствата, нали?

За момент остава напълно спокоен, все така изпънал гръб, стиснал тънкото томче, а по лицето му пробягва сянка от съмнение.

— Това книга ли е?

Кимам бързо.

— Странно. Няма корица — отвръща той и аз се слисвам.

— Ти не си ли виждал книга с меки корици досега? — питам с досада аз.

В този момент се сещам. По времето на господин Дарси книгите са били подвързвани в кожа, меките корици не са съществували, което ще рече…

Бързо отблъсквам тази мисъл. Както вече казах, невъзможно е.

Той бавно обръща книгата, прокарва палец по корицата, смръщил е чело, след това внимателно я отваря на първата страница. Наблюдавам го, докато очите му шарят по текста. Напълно погълнат от написаното, той обръща още няколко страници. Личи му, че е слисан.

— Да, права сте — заявява спокойно той след малко.

— Знам — отвръщам доволно аз. Има и още нещо — разочарование. Той почти ме убеди, че цялата тази работа е истина, покрай дрехите и вестника. Добре, пълна лудост е, откачена фантазия, но на кое момиче не му се е искало да срещне истинския господин Дарси? Представяте ли си? Би било наистина невероятно.

Той вдига поглед към мен. Станал е много сериозен.

— Писали са за мен в книга. И за скъпите ми приятели господин Бингли и сестра му… — Отворил е книгата на коляното си, поглежда отново надолу, потънал в мисли, след това в крайчеца на устата му се появява едва забележима усмивка. — Трябва да призная, че съм поласкан, дето някой е написал книга за мен.

Чакай малко, изобщо не очаквах подобна реакция.

— Благодаря ви, че ми я показахте. Чувствам се невероятно горд. Това е изключителен комплимент — продължава той и ме поглежда. В гласа му се долавя нескрита гордост и ми се струва, че той е изключително доволен от себе си. — Въпреки че теорията ви, че не съществувам, никак не ми допада — добавя той и очите му греят весело. — Не само че съм пред вас от плът и кръв, ами ме има и черно на бяло.

Напълно сломена, аз отварям уста, за да кажа нещо, макар да не съм сигурна какво. Този тип е напълно луд. Не мога да отрека, че изглежда съвсем нормален, като изключим облеклото, и че е невероятно привлекателен… Господи, това е той моят късмет! Най-сетне се запознавам с готин тип, между нас прехвърчат искри, а той се оказва пълно куку.

— Има нещо, което не разбирам…

Обръщам се към чернокосия красив непознат. Той продължава да рови книгата, но усмивката му се е стопила.

— Защо останалите страници са празни?

— Празни ли? — повтарям аз. Господи, права бях. Той е напълно луд.

— Вижте.

Защо сърцето ми се сви? Той ми подава книгата и разлиства втората половина.

Това е, всичко е яс…

Чакай малко.

Не мога да повярвам. Вместо страниците да са напечатани, те са съвършено бели.

— Как е възможно? Не мога да повярвам!

Веднага се разколебавам и съмненията отново започват да ме измъчват. Тук става нещо странно. Нали четох същата книга в автобуса? Одеве беше нормална, а сега…

— Как го направи? — ахвам аз и я дръпвам от ръцете му.

— Нищо не съм направил — отвръща спокойно той.

Разлиствам книгата, сякаш очаквам останалата част от романа да се появи, но страниците си остават празни. Поне сто са. Бели листа. Гледам ги и не мога да повярвам, а през всичкото време се опитвам да намеря смислено обяснение. Само че не успявам. Как е възможно думите да изчезнат. Просто да ги няма?

— Това някакъв фокус ли е? — питам напълно объркана аз. — Баща ми прави номера с карти, които изчезват в ръкава му, но напечатан текст… Ти да не би да си фокусник или актьор… като Дейвид Блейн.

Той ми се струва притеснен.

— За съжаление не познавам въпросния господин Блейн, но ви уверявам, че съм господин Фицуилям Дарси. Защо не ми вярвате?

— Стига де! — Млъквам. — Просто не се връзва — мърморя аз и клатя глава.

— Госпожице Олбрайт?

В този миг усещам, че над мен е паднала сянка и се завъртам. Госпожица Сотин е застанала точно до нас.

— Вие изобщо чухте ли какво казах?

От колко време е тук? Така се бях прехласнала по господин Дарси, че не чух кога се е приближила. Обръщам се към господин Дарси, за да му обясня…

Само че пейката е празна…

— Казвах, че тръгваме след минута. Ако не побързате, ще изпуснете възможността да посетите най-важните за литературата места.

Ама той къде се дяна? Усещам смазващо разочарование. Сърцето ми блъска оглушително и аз прокарвам ръка по пейката до мен. Мястото, на което бе седнал, е все още топло. Не е възможно да съм си го представила. Въпреки това — вдигам ръка към гърлото си — шалът му го няма.

— Госпожице Олбрайт?

— А, да, идвам — отвръщам аз малко объркана.

— Тръгвайте. Хайде — пляска тя с ръце. — Може и да си мислите, че само така говоря, но витражите ще ви харесат изключително много. — Тя замълчава и ме поглежда с подозрение. — Добре ли сте?

— Да, малко ми се зави свят, но вече съм добре — отвръщам аз и се старая гласът ми да прозвучи небрежно и естествено. Притискам пръсти към пулсиращите си слепоочия. Така и не се уговорихме да се срещнем отново. Изправям се с разтреперани крака. Можехме да се уговорим, ако той беше истински.

— Простете, че се натрапвам, но разбрах, че снощи сте били в местната пивница.

Господи, какво им става на всички? Всички ли ще говорят за мен?

— Ами… да, ходих с Мейв. Две сами момичета — обяснявам шеговито аз.

Очаквам неодобрението й, но се оказва, че греша.

— Чудесно. Приятелството е най-подходящият балсам за болката от несподелената любов — заявява мъдро тя, след това добавя поверително: — Аз лично ви препоръчвам да стоите далече от сайдера.

Господи, кой й е казал?

— Така. Готови ли сме? — надига глас тя, очевидно приключила със съветите.

— Ами… да, напълно.

Поемам си дълбоко дъх, натъпквам ръце в джобовете си и тъкмо да потегля след госпожица Сотин, когато тя се провиква:

— Вижте! — Посочва нещо скрито в тревата под пейката.

— Какво е това? — питам аз развълнувана.

— Сигурно той си е изпуснал шала — отбелязва тя и продължава с бърза крачка към катедралата.

Тя поема с ритмични стъпки по чакъла, а аз се навеждам, за да го вдигна. Значи не съм си представила. Потръпвам цялата, когато го притискам до лицето си. Има неговия аромат. Този характерен мирис на парфюм и крем за бръснене.

Бързо натъпквам шала в джоба на палтото си и забързвам след екскурзоводката. И в този момент се сещам за нещо. Я чакай малко.

— Госпожице Сотин?

Тя се обръща от вратата.

— Да!?

— Казахте, че той го е изпуснал.

Тя ме поглежда, изражението й е спокойно и напълно неразгадаемо. Можех да се закълна, че забелязах миг на несигурност, някакъв проблясък, но той изчезна и тя побърза да влезе.

— Наистина ли? Просто грешка на езика — отвръща разсеяно тя. — Искала съм да кажа вие. — Без повече приказки пъхва някаква листовка в ръката ми и започва да обяснява: — Ако погледнете право напред, ще видите впечатляващия готически неф, построен през 1858…