Без гордост и предразсъдъци

Тринайсета глава

Полудявам.

Не, това абсолютно не е вярно. Аз съм луда. Напълно луда, все едно, че съм се върнала в колежа и се наливам с текила и пафкам трева.

Същата вечер съм в хотела, лежа, зяпам тавана и си мисля за следобедните събития. Почти единайсет вечерта е и аз се опитвам да заспя вече цял час, но просто не се получава. Умът ми действа на пълни обороти и шантавите мисли се въртят като мръсно бельо в пералня. Каква беше онази работа? Някакво преживяване извън тялото ли? Да не би въображението ми да си прави разни шегички? Герой от роман незнайно как оживял.

Пъшкам тежко, стискам възглавницата, обръщам я наопаки и се опитвам да намеря хладно място. Емили, това наистина е смешно. Започвам да се въртя, мятам се в леглото и дървената рамка скърца шумно. Роуз започва да блъска по стената.

— Моля те, престани — оплаква се тя. — Някои от нас се опитват да спят.

Браво! Сега ме обвинява, че правя секс. Нямаше да имам нищо против, ако наистина правех секс, но не е това. Лежа си в бархетната пижама, цялата на черешки, с пластмасова шина, която не ми позволява да скърцам със зъби, и си мисля за срещата с господин Дарси…

Среща с господин Дарси ли казах?

Стига вече. Трябва да стана.

Грабвам „Гордост и предразсъдъци“, намъквам си дънките и стар пуловер и слизам долу. Хотелът е притихнал. Изглежда всички са си в леглата и спят дълбоко. Влизам в празната трапезария.

Осветена е от най-различни лампи с абажури, каквито сигурно е имала баба ви, по стените са закачени десетки ловни сцени и помещението ми се струва невероятно уютно. Няма нищо общо с тузарските хотели в Ню Йорк, с минималистичните ултрамодерни мебели, стоманен блясък и сив бетон. Тук всичко искри, лъщи и проблясва, забелязвам аз, докато поглеждам към две неудобни на пръв поглед канапета край вертикалните колони на прозореца и стар кожен фотьойл. Тук ми харесва.

Приближавам до каменната камина, където е запален истински огън. Вече е прегорял, но зад решетката продължават да тлеят дърва. До нея са натрупани вестници. Бодва ме чувство на вина. Боже, каква съм глупачка! Това е вторият ми ден тук, а не съм отворила нито един английски вестник.

Изключи днешния, той беше отпреди двеста години, прекъсва ме гласът в главата ми.

Стряскам се, но въпреки това посягам към „Дейли Таймс“ и се настанявам на кожения фотьойл. Кеф, вижте ме само, чувствам се като господарката на имението, мисля си развеселена аз. Усмихвам се, отварям вестника и започвам да преглеждам страниците за нещо интересно.

Какво излиза, че независимо от коя страна на Атлантическия океан живееш, новините са все същите — букет от потискащи случки и клюки. Бавно преглеждам статиите. Нищо не привлича интереса ми. Преглеждам по-развлекателните страници. Май ще почета, и без това съм стигнала до…

Спайк Харгрийвс.

Името сякаш само изпъква. Мигвам и го поглеждам. Под интервюто с ирландски актьор е написано с малки букви:

Леле, той бил истински журналист. При това в „Дейли Таймс“! Значи е истина. Впечатлена съм. Не ми е приятно да си призная, но наистина съм впечатлена. Той не работи в някой провинциален парцал, ами в национален ежедневник.

Всъщност няма защо да се вълнувам чак толкова. Не работи в „Ню Йорк Таймс“, нали? Не е чак толкова впечатляващо. Прехапвам устни и преглеждам статията. От една страна, ми се иска да не й обърна никакво внимание, въпреки това…

Как да се въздържа?

Зачитам, обзета от любопитство, въпреки че нямам никаква представа кой е въпросният актьор. Не че има значение. Просто се опитвам да се убедя, че статията е зле написана. Щом съм сигурна, веднага ще хвърля вестника. Истината е, че след няколко реда…

Хм. Началото не е чак толкова зле. Нищо, по-нататък ще се издъни.

Само че той не се издънва. Напротив, става още по-добре. На третия параграф съм силно впечатлена. Спайк определено има характерен стил. Нито е многословен, нито прекалено описателен, напротив, написаното от него е превъзходно. Задълбочен е, проявява необходимото уважение и представя нещата по доста чаровен начин.

По дяволите! Оставам силно разочарована. Много ми се искаше да го разкъсам на парчета.

Още по-лошо е, че на места е дори смешно, разбирам аз, докато се кискам на забележките за мъжете, които изглеждали по-добре на токчета, отколкото жените. Кой да предположи? Спайк Харгрийвс имал забележително чувство за хумор.

— Нещо смешно ли четеш?

Вдигам поглед и откривам, че авторът е застанал зад мен, понесъл чаша двойно бренди в ръка.

— А, не. Не бих казала — отвръщам смутено аз, вбесена, че ме е хванал, докато се смея на нещо, което той е написал.

— Това не е ли „Дейли Таймс“?

— Не знам. Я виж ти! — преструвам се аз. Бързо и шумно затварям вестника и го натъпквам при облегалката, за да скрия уличаващото доказателство.

Спайк поглежда от мен към вестника. Без да каже и дума повече, приближава до камината, обляга се на полицата и свежда замислен поглед към напитката.

Господи, така ли смята да стои? Дразня се, че ме е прекъснал, и се изкушавам да стана и да си изляза. Само че гордостта ме възпира. Аз дойдох тук първа, така че няма да си тръгна. Освен това, нали вече обърнах нова страница. Няма да му позволя повече да ме дразни. Ще се преструвам, че го няма. Тра-ла-ла…

Небрежно посягам към „Гордост и предразсъдъци“. Докъде бях стигнала? Преглеждам страниците. А, да, Дарси тъкмо започваше да обръща внимание на Елизабет.

Хм, и днес ги има такива. Все още съм вбесена заради забележката за мен, която направи в автобуса.

Спайк прочиства гърлото си, сякаш се кани да каже нещо, но аз не вдигам поглед. Ако си мисли, че може да започне разговор с мен, май нещо се е объркал.

Продължавам да чета:

— Двамата с теб не започнахме познанството си добре, нали?

За момент решавам да се престоря, че не съм го чула, след това си казвам, че съм обърнала нова страница. Затова ще бъда непукистка и много надменна.

Небрежно прегъвам горния ръб на страницата, за да знам докъде съм стигнала, затварям книгата и вдигам поглед.

Спайк е подпрял брадичка на ръба на чашата и ме наблюдава със светлите си сини очи. Подобни погледи ме притесняват.

— Не сме започнали добре ли? — повтарям хладно аз.

— Така се казва — обяснява той.

— Знам как се казва — сопвам се аз.

Той ме наблюдава, усмихва се развеселен и за пръв път виждам белите му, чудесно подредени зъби. За англичанин са добри.

— Очевидно идва от стари времена, когато хората са вярвали, че началото е най-важно. Невероятно, нали? Много са интересни всички думи и изрази, които използваме днес, свързани с някакъв момент от историята.

Гледам го и не мога да повярвам. Той да не би да се държи мило? Струва ми се, че говори искрено, но аз просто не съм сигурна.

— Много интересно — отвръщам с половин уста аз.

Не забравяй, Емили, нали си обърнала нова страница. Чисто нова.

— Нали? — съгласява се Спайк. Изглежда, не е забелязал сарказма ми. — Това май е една от причините, поради които станах журналист… — Той млъква и се усмихва срамежливо. — Извинявай, аз май те отегчавам. Виждам как ме гледаш и разбирам какво си мислиш. Тоя тип какви ги дрънка? Само че като започна, не мога да се спра. Според мен английският е чудесен език. Какво ще кажеш?

Оказва се, че не е лесно да продължа да му се сърдя. Разбирам, че двамата със Спайк имаме повече допирни точки, отколкото ми се иска да призная. Усещам как започвам да омеквам и за момент съм готова да започна обсъждане за литература, автори и стилове на писане. След това си спомням. „Скучна и безинтересна… освен това е американка.“

Веднага се наострям отново.

— Нямам представа — отвръщам сопнато аз. — Все пак съм американка.

Дори да разбира за какво намеквам, той не го показва.

— Значи не мислиш, че говорим същия език, така ли? — пита с любопитство той.

— Не.

— Наистина ли? Защо?

Добре, сега е моментът да смениш темата, шепне гласчето в главата ми. Само че аз не съм от хората, които се вслушват в съвети, дори в собствените си съвети.

— Не съм аз тази, която ръси гадости за хората — избъбрям аз.

Спайк трепва и свива вежди. Подготвям се за гневен изблик. Той започна, аз да не съм като някое дете, си казвам.

Няма никакъв гневен изблик. Бурята отминава и той се ухилва. Нямах представа, че може да се усмихва така. Усмивката е в ъгълчетата на очите му, ноздрите му се разширяват и всичките му бели зъби лъсват.

Само че не всичките са прави. Забелязвам, че долните са криви. Положението не е чак толкова зле, но дори зъболекар не би могъл да ги оправи, казвам си аз, защото ми трябва причина, за да го оплюя. Но това пък не е достатъчно добра причина. Той е дразнещо привлекателен. Нищо, че долните му зъби са криви.

— Не си подбираш думите, а? — отбелязва той, клати глава и почесва наболата си брада.

— Нито пък ти — отвръщам аз.

Той ме поглежда. Очевидно е, че не разбира за какво говоря.

— Вчера. Бяхме в автобуса, ти говореше по телефона — започвам аз и знам, че имам пълното право да му дам да се разбере. — Аз бях в тоалетната.

Той смръщва чело и се опитва да си спомни.

— Нямам представа за какво става въпрос… — започва той и ненадейно млъква. В същия момент усмивката му замръзва и той си поема шумно дъх през зъбите. — Мама му стара!

Толкова му е неудобно, че не мога да си намеря място от задоволство. След това нещата се променят. Мислех си, че ще съм предоволна, но притеснението му не се оказва балсам за душата ми. А пък гневът, който изпитвах към него, май се е стопил и вече… Опитвам се да си спомня какво казвах. Честно казано, вече забравих.

— Мислех си, че става въпрос за статията в „Дейли Нюс“. Видях, че я четеше, когато влязох.

Усещам как бузите ми пламват, когато той посочва скрития вестник.

— Слушай, знам, че ме мислиш за пълен гадняр…

— Сега вече говорим на един език — прекъсвам го безжалостно аз.

Той не обръща никакво внимание на сарказма ми.

— Слушай, дай да ти обясня. Не си ме разбрала. Извадила си казаното от мен от контекста. Не съм искал да кажа подобно нещо. Бях в кофти настроение, бях се скарал страшно с приятелката си…

— Ти имаш приятелка? — подигравам се аз и се преструвам на силно изненадана.

Следва мълчание и аз виждам, че той едва се сдържа да не ми го върне, но успява да стисне зъби и да продължи:

— Говорех с един приятел, просто се бъзикахме, лафехме си. Така се разтоварваме. Такива сме ние англичаните — добавя той.

Струва ми се отчаян.

— Може и да съм американка, но не съм глупава — тросвам се аз. — Скучна и безинтересна.

Той се мръщи.

— За разлика от готиното ти френско гадже — не се стърпявам аз.

Това пък откъде дойде? Защо го казах? Не че тя беше кой знае колко готина. Беше с червено червило, страхотно поло и шал. Какво от това?

За момент Спайк ми се струва шокиран, след това си спомня.

— Това ли било? — Изпъва рамене и се кани да нанесе удар.

— Кое?

— Нищо.

— Опа… — Протягам ръка и той остава на място. — Не ми ги пробутвай подобни приказки като „нищо“. Да не би да забрави, че съм жена? Нищо винаги означава нещо.

— И аз се чудя защо никога не съм разбирал жените — измърморва той и глътва от брендито.

Присвивам страховито очи.

— Слушай, дай да престанем — предлага той.

Замислям се. За частица от секундата наистина се замислям.

— Не става — инатя се аз. Въпреки това знам, че не съм права. Това е най-големият ми недостатък. Инатът ми е магарешки.

Той се поколебава, сякаш преценява дали говоря сериозно.

— Ти ревнуваш — заявява той.

— Да ревнувам ли? — ахвам аз и усещам как гневът ме завладява отново. — От кого?

— От Еманюел — отвръща той, сякаш е очевидно.

В същия момент осъзнавам две неща: не само че тя изглежда страхотно, когато си сложи червено червило, от което на мен зъбите ми изглеждат жълти, ами изглежда елегантна в черно поло и шал на „Ермес“, докато аз се разхождам в евтини дрешки като някоя удавница и се заглеждам по всичко, което блести, ами името й е красиво и сексапилно, много по-хубаво от тъпото Емили и, че този е пълен кретен.

Спирам се на второто.

— Ти си пълен кретен — заявявам аз.

Спайк отмята глава назад също като боксьор, на когото са нанесли фатален удар.

— Изобщо не ревнувам от жена, която излиза с мъж, който не само че няма никакъв чар, ами се държи отвратително и се облича в кадифени сака с кръпки на лактите.

И двамата поглеждаме сакото му.

— Не харесваш ли кръпки?

Невинният му въпрос ме обезоръжава и разпилява гнева ми. Искам да се ядосам. Трябва да се ядосам. Имам пълното право да съм ядосана. Кой знае защо, не мога.

Оглеждам сакото му и смръщвам нос.

— Същата работа като Саймън и Гарфънкъл.

Той се замисля над думите ми.

— Аз харесвам Саймън и Гарфънкъл — отвръща простичко той.

— И аз — признавам на свой ред.

Той среща погледа ми и се усмихва. Усмихвам се и аз, макар и с нежелание. Настъпва кратко мълчание.

— Така че кога…

— То май…

И двамата заговаряме едновременно и спираме едновременно.

— Ти първа — замахва с ръка той.

— Не, хайде ти.

Той свива рамене.

— Питах се кога ще ми разкажеш за господин Дарси.

Въпросът му направо ме убива. Опитвам се да не се издам, но имам чувството, че някой току-що е натиснал сърцето ми с един тон.

— За господин Дарси ли? — изписквам аз. Мама му стара! Откъде е разбрал? Кога ни е видял?

Спайк ме поглежда любопитно.

— Трябва да те интервюирам за статията.

— Да, разбира се — кимам аз и ме облива облекчение.

— Утре става ли?

Нервна съм, но успявам да се прикрия.

— Да, както кажеш — свивам рамене аз като нацупена тийнейджърка.

— Сега е твой ред.

— Моля?

— Какво казваше?

Казвах, че днес отново срещнах господин Дарси и той наистина ми допадна, и не мога да спра да мисля за него, и ми се струва, че полудявам.

— А, нищо. Вече е късно.

Опитвам се да се съсредоточа. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го изпълниш, след като мислите препускат из главата ми като обезумели коне. Спайк. Еманюел. Господин Дарси. Спайк. Господин Дарси. Господин Дарси. Господин Дарси. Господин Дарси.

В този момент огромният часовник започва да бие. Звънецът ме спасява.

— Леле, полунощ е. Трябва да си лягам. — Отпускам бързо колене и се надигам от удобното кресло. — Преди да съм се превърнала в тиква — шегувам се аз, макар и не особено успешно.

— А аз — в красивия принц — усмихва се тъжно Спайк.

Поглеждам го напълно объркана.

— Шегувах се — добавя той.

— Очевидно — отвръщам аз.

Следва мълчание и той ме поглежда, сякаш обмисля нещо, но така и не разбирам какво.

— Ами, лека нощ.

— Лека нощ.

Той повдига чашата с бренди, а аз му махам с ръка. Слязох, за да помисля на спокойствие, а само стана по-зле.

Прозявам се и в този момент разбирам колко съм уморена. Нищо чудно, че съм толкова объркана. Чувствам се така уморена от часовата разлика, че едва мога да произнеса собственото си име. Притискам книгата към гърдите си и излизам от стаята. Щом се наспя, ще се почувствам по-добре.