Без гордост и предразсъдъци

Седма глава

Все едно че съм се върнала назад във времето.

— Джейн Остин е живяла тук през последните осем години от живота си и много хора приемат тази къща за литературния й дом.

Екскурзоводката не спира да приказва, докато ни превежда през тухлената къща от седемнайсети век, сега превърната в музей, и макар да се опитвам да се съсредоточа, вниманието ми непрекъснато шари настрани.

Докато оглеждам изискано обзаведените стаи в Чотън Мейнър, пълни със старинни мебели, имам чувството, че двайсет и първи век е много далече. Няма ги шумът, блъсканицата, трескавия забързан живот, когато ти са налага все да наваксваш, защото времето вечно не ти достига. Все едно че някой е изключил звука и всичко е забавило хода си. Попаднала съм в този спокоен мирен свят, когато хората са пишели писма с пера и индийско мастило, когато са четели, седнали във фотьойли с високи облегалки, и след вечеря са свирели на клавесин.

Оставам загледана в клавесина и си представям как седя пред него, изпънала гръб, със стегнат корсет и докосвам леко клавишите от слонова кост. Мога да изсвиря единствено „Пуканки“, въпреки че със срам си признавам, че години наред съм ходила на уроци по пиано, затова май е по-добре да почета. Може би поезия, нещо романтично на латински. Не че мога да чета на латински, но ако живеех тук, щеше да е различно.

Естествено, че всичко щеше да е коренно различно, нали? Нямаше да мога да слушам новия албум на Killers на айпода, нямаше да мога да сърфирам из интернет, нито пък да проверявам в „Гугъл“ поредния мъж, с когото съм се запознала, нито пък да си поръчам да ми донесат индийска храна и да похапвам пикантни скариди, докато гледам първия сезон на „Изгубени“ на DVD…

Добре, не е чак толкова лесно. Опитвам се да си представя какъв ли е светът без Матю Фокс. Само че човек не може да усети липсата на онова, което никога не е имал и да си мисли колко чудесно би било да прекарва вечерите си с някакво стимулиращо ума занимание, вместо да се излежава пред телевизора. Например може да напише писмо на далечна братовчедка или да обсъжда качествата на пиесите на Шекспир, или да бродира.

Добре де, след известно време на всеки ще му писне да бродира. Да си бодеш очите с игла и конец, за да напишеш „От дома по-хубаво няма“, не е кой знае колко приятно, но пък който умее, може да избродира каквото пожелае. Например думите на някоя песен на Coldplay върху калъфка за възглавница или портрета на безумната художничка Фрида Кало върху хавлиена кърпа… Знаете ли… Това трябва да е доста трудна работа. Особено ако сте като мен и хич ви няма в изкуството и не можете да зашиете дори едно копче, без да си убодете пръста, но съм сигурна, че все ще измислите нещо.

В момента не се сещам за друго, защото съм затъпяла от часовата разлика.

— … а пред нас е трапезарията, където тя е прекарвала утрините. Забележете, че вратата скърца. Оставена е така, за да известява обитателите на дома, когато идват гости…

Отново насочвам вниманието си към коментара на екскурзоводката и забелязвам, че тя минава по коридора към стая в предната част на къщата. Всички са се скупчили послушно зад нея и стъпките ми отекват по лъскавото дюшеме. Свеждам поглед и забелязвам, че на места е изтъркано. Господи, направо не е за вярване, че Джейн Остин е живяла в този дом, ходила е по същото това дюшеме. Може дори да е стояла на същото място, на което съм застанала аз, спирала е край някой от многото прозорци, за да се наслаждава на спретнатите лехи в градината и на тихия дъждец. В момента навън е истински порой и вече се стъмва. Май ще има буря.

— … както виждате, на стената са поставени фотокопия от някои от писмата на Джейн, а над камината е портретът й, правен от Касандра…

Дръпвам се от прозореца и тръгвам след групата към хола. Изправям се на пръсти, за да мога да видя какво става отпред. Въпреки че съм сравнително висока, така и не успявам да видя. Вече забелязах, че възрастните дами, минали шейсетте, за нищо на света не заменят високите токчета с удобни обувки от „Хъш Пъпис“. Все още ми е трудно да повярвам, но е точно така. Роуз е с ботуши с високи тънки токчета, направо убиец. Мейв се е докарала с кафяви кожени ботуши винтидж, много подобни на онези, с които беше старлетката Линзи Лохан на корицата на последния „Ел“, дето го разнасяше Стела.

Май единствената от цялата група с удобни ниски обувки съм аз.

Решавам да не се замислям над факта, че жени на възрастта на баба ми са облечени и обути по-модерно от мен. В същото време ми се приисква да бях послушала някои от модните съвети на Стела, вместо да се заливам от смях всеки път, когато тя се появеше на работа в нов тоалет. Надничам над въжето и се опитвам да видя какво сочи госпожица Сотин.

— … до прозореца е оригиналната маса, на която е редактирала „Гордост и предразсъдъци“ и е създала онзи господин Дарси, когото познаваме и обичаме — обяснява тя въодушевено. — Запазено е и пачето перо, с което му е вдъхнала живот на страниците на книгата.

Иха! Оставам загледана за момент в малката дървена маса и се опитвам да осмисля важността й. Просто помисли. Тук е започнала всичко. Направо да не повярваш.

— Невероятно, нали? — прошепна непознат глас зад мен. Трепвам. Журналистът Спайк е застанал до мен. Щом го виждам, си спомням думите му:

Скучна и безинтересна.

Все още ме боли. Ефектът им е същият, както когато ги чух. Отправям му най-смразяващия си поглед. С този поглед обикновено смачквам разни простаци и знам, че действа безотказно. Веднъж го приложих върху себе си пред огледалото в банята и разбрах, че е доста страшничък.

Обръщам се доволна от себе си. Така, Емили Олбрайт, той няма да ти досажда повече.

— И като си помисля, че е написала онова чудовищно писание на ръка с паче перо. Мама му стара, направо не е за вярване. Аз пиша какви ли не статии на лаптопа и ми отнема цяла вечност — подсмива се той.

Ало, тъпако, ти на мен ли ми приказваш? Не разбра ли, че не мога да те трая? Групата обикаля хола, оглежда изложените старинни предмети и слуша за разните подробности, свързани с тях. Дръпвам се настрани и зяпвам решително напред. Няма да го поглеждам. Ама в никакъв случай.

— Представяш ли си какво е да не можеш да изтриеш онова, което си написала.

Много ми се иска да му дръпна шалтера, за да го накарам да млъкне. Ако имаше шалтер, досега да съм те накарала да млъкнеш завинаги.

Какво си се разбесняла, Емили, обажда се тънко гласче.

Бързо се стягам. Не съм се разбесняла. Изобщо не съм се разбесняла. Пет пари не давам какво мисли за мен.

— Ти май си голям фен на Джейн Остин, а? — продължава да досажда той.

Това е. Писна ми.

— Слушай, мой човек, пет пари не давам за теб, за лаптопа ти и за тъпата ти статия — срязвам го аз. — Защо не идеш да досаждаш на друг с въпросите си и не ме оставиш на мира?

Добре, взимам си думите назад. Разбесняла съм се. Освен това го погледнах. Мама му стара.

— Както кажеш. — Той вдига подигравателно ръце. — Кой те е дръпнал за опашката?

Преструва се, че отстъпва назад, все още с вдигнати ръце, разкривил подигравателно лице. Господи, не мога да го трая този, фуча безмълвно аз.

Най-накрая започва да се промушва между жените от групата, стиснал бележник в едната ръка и диктофон в другата. Оставам да гледам след него известно време и забелязвам, че подгъвът на кадифеното му сако е разшит, а дънките му са толкова стари, че задните джобове са протрити и отдолу се виждат боксерките му.

Я! Аз пък си мислех, че англичаните са спретнати и стегнати мъже. В най-лошия случай елегантно размъкнати като Хю Грант. Ама погледнете го този. Направо е като клошар.

Още по-ядосана се обръщам и забелязвам чифт викториански обувки, поставени във витрина.

Готини са, казвам си аз.

Четирийсет минути по-късно все още се влачим из къщата. Досега видяхме хола, трапезарията, където Джейн е писала на малката помощна масичка, бяхме в спалните на горния етаж, за да видим кувертюрата, която е ушила заедно с майка си. Тук няма да чуем за тревожен живот, изпълнен със събития, нямало е коктейли от водка и мартини, нито пък дълги неделни утрини, прекарани в леглото заради нетърпим махмурлук, мисля си аз, докато сравнявам безкрайно различния живот навремето с нашето забързано ежедневие. Едно обаче ни свързва — книгите.

Влизам в една от стаите и виждам библиотека с интересна колекция от книги. Оглеждам кожените книги със златни надписи и прочитам заглавията. Също като мен Джейн очевидно е обичала да чете, мисля си доволно аз и усещам, че това е много силна връзка.

Тя е умряла самотна, нашепва гласчето в главата ми.

Добре де, стига приказки.

Обръщам гръб на библиотеката и оглеждам останалите от групата. Вниманието им е насочено към разни брошури и листовки. Мейв се е навела към витрина, на която са изложени сребърните прибори на семейството, докато Роуз оглежда бижута и брошки и си вее с „Разум и чувства“.

Потискам прозявка. Боже, тази разлика във времето направо ме убива. С удоволствие бих подремнала.

— А сега минаваме в стаята на адмирала. Тук са изложени спомени от двамата й братя, Франсис и Чарлс, служили във флота. И двамата са направили забележителна кариера в Кралския флот…

Това не ми е особено интересно. Поглеждам си часовника. Музеят ще затвори всеки момент, така че мога и да пропусна тази част. Дали да не пообиколя малко. Ще изляза да глътна малко свеж въздух, за да се събудя. Поглеждам през прозореца. Продължава да вали, но май видях чадъри до входната врата.

Изоставам, когато госпожица Сотин повежда останалите от групата навън, и се оглеждам, за да се уверя, че никой не ме е забелязал. След това се измъквам тихичко от стаята.

Тръгвам по тесния коридор и слизам на долния етаж към изхода. Сигурна съм, че дойдохме оттук, но пък едва ли има друг на този свят, който да се ориентира така зле. Завивам, тръгвам по един коридор, после по друг. Странно. Тази къща изобщо не е голяма, дори ми се стори малка, но аз успях да се изгубя. Не е насам, разбирам аз, след като зървам магазина за подаръци, и тръгвам обратно.

Отново завивам. Една от вратите пред мен тъкмо се затваря. Това трябва да е. Отварям, влизам и се озовавам в трапезарията. Тук бях преди малко. По дяволите, тръгнала съм в грешната посока. Потискам нова прозявка и влизам. Тук е приятно и тихо. Дали да не поседна за малко? Тъкмо ще си затворя очите за някоя и друга минута.

Усещам как умората, предизвикана от часовата разлика, ме притиска и замаяно оглеждам стаята. Има един дървен стол, но нали на него е седяла Джейн Остин да пише романите си и той е ограден, за да не го пипат посетителите. Там не мога да седна. Не знам дали е от онова време, но със сигурност изглежда много стар. Все едно е на двеста години, може дори повече.

Само че аз съм направо скапана.

Поглеждам го отново. Не съм от хората, които нарушават правилата, но тук и без това няма никой, при това аз ще поседна само за няколко минутки. Нищо лошо, много ще внимавам…

Прескачам ограждението и се отпускам на дървения стол с огромно облекчение. Така вече е по-добре. Облягам се и отпускам глава назад. Чувам думите на госпожица Стийн: До прозореца е оригиналната маса, на която е редактирала „Гордост и предразсъдъци“ и е създала онзи господин Дарси, когото познаваме и обичаме. Запазено е и пачето перо, с което му е вдъхнала живот на страниците на книгата.

Поглеждам малката полирана маса. В единия край се вижда мастилница, на която е подпряно перото. Не бива да го пипам. В никакъв случай не можеш да пипаш изложените предмети, навсякъде има табели, които ти напомнят да не го правиш. Накрая наистина ще си навлека неприятности.

Истината е, че няма нищо по-неприятно от знак, който ти напомня да не пипаш. Тогава ти се приисква неудържимо да пипнеш, нали?

Посягам към перото. Дори да съм очаквала да се случи нещо неестествено, оставам разочарована и в първия момент просто го задържам между пръстите си. Сигурно е репродукция, но дори да е така, оставам очарована от мисълта, че Джейн Остин е написала с него цяла книга. Представяте ли си? Цяла една огромна книга!

Поглеждам мастилницата и ми хрумва идея. Това е напълно нетипично за мен. Неестествено е дори да си го помисля, но в момента решавам, че ще бъде суперготино да напиша нещо с перото. Каквото и да е. Дори да е само името ми. Защо не.

Естествено, че ще го направя.

Махам капачката, топвам върха и започвам да пиша „Емили“ на празната страница на брошурата. След това добавям „и господин Дарси“. Усмихвам се глупаво. Погледнете ме само. Все едно отново съм на тринайсет и съм се върнала в училище. Просто за собствено удоволствие започвам да пиша Емили Дарси, Господин и госпожа Дарси, Емили обича Дарси и рисувам малко сърце, пронизано от две стрелички.

Усмивката ми се превръща в прозявка. Боже, чувствам се като пребито куче. Оставям перото и потривам насълзените си очи. Клепачите ми са като от олово. Умората ме притиска. Ще затворя очи, само за минутка…

— А-хм.

Сигурно съм се унесла, защото се стряскам, когато някой се прокашля. Отварям очи и виждам някакъв мъж, застанал пред камината. Висок е, с широки рамене, гъста черна коса се къдри над яката, а тъмните му вежди приличат на две мазки, направени с въглен. В момента почти се докосват и издават любопитството му.

— Здравейте, мога ли да ви помогна? — пита той.

— Ами… — Все още полузаспала, аз се изправям и се оглеждам. Трябва ми малко време, за да се опомня къде съм. Всъщност, къде съм?

В този момент се сещам. По дяволите!

Бързо скачам от стола. По дяволите, пак по дяволите и отново по дяволите. Това съм аз, ще заспя, където не трябва и естествено ще ме хванат в най-неподходящия момент.

— Аз… ами… — В същия момент усещам, че по брадичката ми е потекла слюнка. Боже, колко неловко. Бузите ми горят. Избърсвам брадичка с ръкава си. — Много се извинявам… аз… просто… просто си почивах… — заеквам неуверено, а непознатият прекосява стаята и аз чак сега забелязвам странните му дрехи. Облечен е в редингот, бричове, бяла риза със смешна висока яка и някакво подобие на вратовръзка. Я, какви са тези ботуши?

Наблюдавам го слисана, докато той крачи самоуверено из просторната трапезария. Странно. Масата е сложена за вечеря, но одеве свещите не бяха запалени.

— Загубихте ли се? — Гласът му е дълбок и приятен. Връща тънка книжка в библиотеката и се обръща към мен.

— Ами… — колебая се аз. Вече е до мен и аз веднага забелязвам сексапилната трапчинка на брадичката като на някой готин киноактьор. Не помня някога досега да съм виждала на живо мъж с трапчинка на брадичката. — Не че съм се загубила — започвам аз. — Тук съм на екскурзия…

— Екскурзия ли? — повтаря той и веждите му отново се допират.

Кимам.

— Да, но исках да изляза за малко на чист въздух… — обяснявам аз и соча навън. — Само че вали.

Само че не вали. Поглеждам през прозореца и с изненада установявам, че вместо притъмнялото сиво небе навън е светло и слънчево. Зимното слънце нахлува през витража и лъчите му играят по тапетите.

Същите тези тапети, които одеве ми изглеждаха избелели и стари, сега са пъстри, сякаш лепени едва вчера… Освен това ми се струва много по-топло в сравнение с влагата, която усетих на влизане.

В същия момент забелязвам, че в камината гори огън. Бях готова да се закълна, че не е запалена.

— Някой е запалил камината — посочвам аз нещо, което е очевидно. Да не би да греша? Честно казано, не бях обърнала внимание. Вече съм напълно объркана. Главата ми пулсира и аз притискам пръсти до слепоочията. Сигурно е от часовата разлика. Като замаяна съм. Просто не мисля разумно. Стягам се бързо.

— Да, аз помолих икономката да я запали — кима той напълно спокойно. — Стори ми се доста усойно.

— Сигурно — отвръщам аз, свалям си шала и започвам да го сгъвам. Чак сега се усещам. Бил помолил икономката. Това да не би да е неговата къща?

Ами да! По дяволите! Все на мен ще се случи. Той сигурно е собственикът. Нали всички големи къщи са частна собственост и са отворени, за да се събират такси, с които се поддържат? Господи, той сигурно е някой английски аристократ. Затова е с такива смешни дрехи, решавам аз, докато го оглеждам притеснена. Сигурно е ходил на лов или за риба.

— Много се извинявам за натрапничеството — започвам да се гърча аз. — Нямах представа, че живеете тук: Не исках да преча.

Тъмните му очи пробягват по мен и аз започвам да навивам на пръста си кичури коса, както става всеки път, когато харесам някой мъж. Чувствам се като пълна смотанячка и спирам на секундата. Скръствам притеснено ръце.

— Не ми пречите. Аз съм просто на гости.

— Така ли? — Обзема ме облекчение. — И аз така. — Усмихвам се, подавам ръка и се представям. — Аз съм Емили.

Той май се стъписва и в следващия момент настъпва неловко мълчание. По дяволите! Да не би пак да дрънкам прекалено много? Винаги става така, когато се притесня. Но пък той не ми се вижда притеснителен.

— Простете — извинява се той, — не се представих.

Пристъпва към мен и без да обръща внимание на протегнатата ми ръка, свежда глава. След това вдига поглед и ме фиксира с най-кадифените очи, които някога съм виждала.

— Аз съм господин Дарси.