Без гордост и предразсъдъци

Двайсет и пета глава

Това „и още как“ беше малко пресилено.

Когато бях по-млада, ходех на уроци, но в седми клас се отказах, когато тръпката ми към понито Скокльо се пренесе на Брус. Което означаваше, че…

Леле, била съм само на четиринайсет.

Започва да ме обзема съмнение, но аз бързо го пращам по дяволите. Не е било чак толкова отдавна. Добре де, минали са петнайсет години, знам, че това е кажи-речи половината ми живот, но времето лети и когато остарееш, вече не можеш да смяташ по този начин. Както и да е, сигурна съм, че и тук е както при карането на колело. Всичко ще се върне в мига, в който се настаня на седлото.

— Да ви помогна ли да се качите? — господин Дарси и любезно протяга ръка.

— Благодаря, няма нужда. Мога и сама — отвръщам аз и се усмихвам самоуверено.

Очевидно не е свикнал със съвременните жени, които се справят с всичко сами, мисля си аз и се чувствам уверена и самостоятелна, когато се обръщам към Светкавица. Само че щом се приближавам, животното ми се струва много по-едро, отколкото преди. Кой знае защо, стремената са значително по-къси, отколкото си спомням. Плъзвам поглед нагоре. Трябва да се разпънеш като ластик, за да се качиш там горе, нали? Започва да ме обзема съмнение, но бързо го прогонвам. Нали ходя на йога. Няма проблем.

Опъвам рамене, поемам си дълбоко дъх, вдигам роклята и с едно плавно движение пъхвам обувката на висок ток в стремето.

— Ъъъъхххх.

Пъшкам шумно, докато се набера до седлото и преметна крак от другата страна. Само че нито за миг не предположих, че тревата, която дръпнах одеве, ще окаже пагубно влияние върху равновесието ми. Единият ми крак е във въздуха, когато другият се изсулва от стремето и глезенът ми се усуква. Остра болка прорязва крака ми и за момент увисвам, но поне успявам да стисна гривата на Светкавица с вирнато във въздуха дупе. Добре че успявам да се закрепя и на бърза ръка пъхвам и другия крак в стремето и съм готова. Видяхте ли? Лесна работа.

Доволно усмихната се обръщам към господин Дарси. Той е слисан. Залива ме гордост. Така си и мислех. Очевидно е силно впечатлен. Не, той просто няма думи.

— Да не би… ъъъ… жените в Америка да не яздят на една страна? — пита объркан той.

— А, не, яздим като западняците, като мъжете — отвръщам аз. Усмихвам се скромно и се нагласявам на седлото. В същия момент усещам, че няма нищо общо със седлата у дома. Странно, нещо не е наред, защото усещам студен полъх.

Свеждам поглед и забелязвам, че роклята ми се е вдигнала и се е набрала около бедрата ми. В същото време виждам, че господин Дарси е зяпнал недоумяващо голите ми крака.

Опа! Подръпвам подгъва.

— Готова съм — заявявам доволно аз и стягам юздите по начина, по който помня, че ме учеха. Виждате ли? Знам всичко. Такива неща не се забравят.

— Ъъъ… чудесно — заеква той.

Господи, ама какво му става? Нещо замаян ми се вижда. Да не би да е обърнал няколко чашки повече, отколкото му се полага?

Дори да е така, гледам, че се държи здраво на седлото. Той развързва Гръм и се качва на гърба му с лекотата на професионален ездач.

— Насам — посочва той, изцъква с език и забива токовете на ботушите си в хълбоците на коня. Животното поема напред.

Правя същото като него и усещам тръпка на вълнение, когато Светкавица послушно поема напред. От доста време не съм яздила, но както вече ви казах, и тази работа е като да караш колело. Само дето е много по-романтично.

След няколко минути минаваме през портата (бележка специално за господин Присадена коса: господин Дарси слезе от коня, за да ми отвори вратата) и поемаме през полето. Леле, че това е направо върхът! Усмихвам се доволно и поглеждам тайничко към господин Дарси, който язди до мен. Изпънал е гръб, силните му рамене са дръпнати назад, стиснал е зъби, гледа право напред и имам чувството, че казва без думи „Аз съм най-сексапилният мъж, когото си виждала“. Усещам приятна тръпка. Не, тази тръпка няма нищо общо с коженото седло.

— Замъкът е зад хълма — заявява той и посочва напред. — Все още не можете да го видите, защото е скрит зад горичката.

Горичка ли? Замък ли? Господи, все едно сме герои от вълшебна приказка.

— Супер — отвръщам аз и се опитвам да говоря естествено, сякаш подобни неща ми се случват всеки божи ден в Ню Йорк.

За момент замълчаваме и господин Дарси подкарва коня си по-бързо. Светкавица го следва и не се налага да правя каквото и да било. Усещам невероятно задоволство. Подрусвам се на гърба на коня и стискам юздите с всички сили. Невероятно е! Забравила съм какъв кеф доставя ездата.

Господин Дарси забавя. Бялата му риза се издува на гърба и аз потривам очи, за да виждам по-добре. Започват да ми текат сълзи от вятъра, но това не ме притеснява особено, защото съм с водоустойчива спирала. Поемам дълбоко студения нощен въздух и се наслаждавам на ледената глътка, която парва дробовете ми. Ето това е начинът да ти се избистри главата. Одеве се чувствах малко отнесена, докато сега всичко пред погледа ми е ясно и…

Капка от носа ми пада на ръкава.

Е, това вече е гадост.

Подсмърквам шумно и отново се съсредоточавам. Направо е невероятно да си сред природата. Дали да не помисля сериозно над възможността да зарежа града и да се преместя да живея някъде в провинцията. Едва ли замърсяването и стресът и… каквото там още има се отразяват добре на здравето ми.

Господи, носът ми протече яко. Подсмърквам още по-силно, но нищо не помага. Трябва ми кърпичка, за да си издухам носа. Дали господин Дарси няма? Опипвам джобовете му. Празни са. Хм. Вятърът е решил да ме обрули, а носът ми си отмъщава, като руква. По дяволите! Нямам с какво да го избърша.

Освен ако… страшна идея. Коприненият шал на господина е все още в чантичката ми. Веднага се спирам.

Ама къде ми е умът? Не мога да си избърша сополивия нос с шала му. Той ухае на мъжки парфюм и ми е спомен.

Но пък носът ми наистина руква, както казваше баба ми, като река. Как можа да го направи, тъкмо когато съм на романтична среща. Не мога да вляза в замъка със сополив нос, нали?

Дръпвам крайчето на копринения шал и духам. Носът ми издава звук като тромпет, но вятърът е срещу мен, така че господин Дарси няма начин да ме чуе.

— Невероятно, нали? — провиква се той.

— Изумително — изкрещявам в отговор аз и натъпквам сополивия шал обратно в чантичката. Нищо му няма. После ще го изпера.

Препускаме през полето, насочили сме се към гората, всичко около мен минава на забързан кадър и аз не мога да се нарадвам на свободата. Препускаме още по-бързо и неочаквано, преди да се усетя, Светкавица става неудържима. Над тропота на копитата ми се струва, че летя.

Чувствам се жива. Обзета съм от еуфория. Чувството е прекрасно.

Агония!

Леле! Намръщвам се от болка, докато се полюшвам на седлото. Кой идиот ми даде умната идея да тръгна без сутиен? Циците ми подскачат като две прегладнели кутрета. Опитвам се да ги притисна с лакти. Честно да ви кажа, не съм от най-надарените момичета, но всяка жена има нужда от някаква опора, каквато роклята с тънки презрамки не може да осигури.

Продължавам да притискам подмятащите се гърди с лакти и се мръщя на тропота. Май нямаше такова нещо в „Булката беглец“, когато Джулия Робъртс хукна да бяга от олтара. Когато героинята от някой филм препуска през полето и вятърът роши косата й и роклята й се стеле зад нея, картината е зашеметяваща — да не говорим, че това е една от най-романтичните фантазии, които една жена може да си представи, — но аз имам чувството, че зърната ми са продрани.

Добре че след няколко минути стигаме до гората и господин Дарси намалява, докато яздим между дърветата. Обзета от облекчение, аз дръпвам юздите. Кожата ми си има предел на еластичността. Още малко и чудесната ми Б чашка щеше да заприлича на някое от чудесата, дето ги снимат за „Нешънъл джиографик“, казвам си аз, отпускам гърди и бързо приглаждам рошавата си коса, която е заприличала на разплетено гнездо заради вятъра.

— Ето го.

Тъкмо разкопчавах сакото на господин Дарси, за да изглеждам по-секси, и вдигам поглед. Пред мен е замъкът. Толкова съм впечатлена, че оставам без думи.

— Поръчан е от Ралф Алън, за да прави по-добро впечатление от къщата му в града и от разстояние изглежда истински. Всъщност е чисто и просто една впечатляваща фасада — продължава той, когато спираме.

— Все едно е декор от филм — ахвам аз. Много късно се усещам какво съм казала.

— Какво?

— А, нищо? — отвръщам аз и гледам да замажа положението. Не искам да разваля настроението, като се впусна в безумни обяснения, затова мълчаливо седим на конете и разглеждаме „впечатляващата“ фасада.

Не, лъжа нагло. Не гледам никаква фасада, а него.

— Въпреки това е великолепен, нали? — обажда се след малко той, без да откъсва очи от замъка.

Няма и защо да ме гледа мен, въпреки че щях да се зарадвам.

— Да — съгласявам се веднага. — Така е.

Въпреки това предпочитам да гледам него и отново усещам вече познатата тръпка, когато се сещам, че сме съвсем сами, само ние двамата… и луната. Момент само за прелъстяване. Опипвам с поглед скулите му, линията на носа и силната уста, която излъчва невероятна увереност.

Той се обръща и ме поглежда. Очите ни се срещат и аз усещам нова тръпка.

Господи, това е то. Ето го моментът, в който трябва да ме целуне.

Сърцето ми бие толкова шумно, че се учудвам, че той не го чува. Когато се навежда към мен, аз затварям очи в трепетно очакване. Усещам топлия му дъх до врата си. Подушвам парфюма му. Усещам устните му.

Стряскам се, когато чувам гласа му.

Невидим червей ли? Нещо започвам да се обърквам. Ама тоя какви ги бръщолеви?

А, ясно, сещам се аз, когато разпознавам стихотворението на Уилям Блейк.

Отварям едното си око, ама съвсем малко, само цепка, и го поглеждам тайничко. Той е съвсем близо до мен и ме наблюдава внимателно.

Поема си дълбоко дъх и продължава:

Той рецитира за мен.

Господи, толкова е страстен, че не знам накъде да погледна! Героите от романите винаги правят така, но никога не ми се беше случвало в истинския живот. Невероятно!

Само че…

Не искам да ви се сторя неблагодарна. Коя жена не би искала господин Дарси да рецитира стих специално за нея с този великолепен акцент край облян в лунна светлина замък навръх Нова година?

Честно да ви призная, май предпочитам целувката.

Разтрепервам се от леден порив на вятъра. Тъй като вече не яздим, аз усещам колко е студено. Опитвам се да размърдам пръстите на краката си, но те са така изтръпнали, че не ги чувствам. За разлика от останалата част от тялото ми. Всичко ме боли. И дупето, и циците, и глезенът. Няма съмнение, че утре цялата ще бъда на синьо-черни петна и качествено подута.

Завършва господин Дарси, драматично протегнал ръка.

Господи, това стихче не е ли малко тежичко за случая?

Бодва ме раздразнение. Дойдох чак дотук на кон, умрях от студ и да не получа дори една целувчица. Какво да правя? Да ръкопляскам ли? Да припадна, може би? Или…

Мислите ми заглъхват, когато господин Дарси неочаквано ме притегля до себе си.

Добре де, добре. Нищо не съм казала. Я да видим какво ще стане сега.

Цял живот съм мечтала за целувка от господин Дарси и ето че най-сетне ще я получа. Затварям очи и вдигам лице към него. Всичко наоколо замира. Извивам се леко, но сатенената рокля се хлъзва на седлото тъкмо когато устните му докосват моите и аз забивам пети в коня, за да се задържа.

Господи! Случва се. Най-сетне ще усетя мечтаната целувка.

— Ааа! — писвам аз.

Без всякакво предупреждение Светкавица изцвилва жално и се вдига на задните си крака.

— Ааа…

Вместо да усетя страстната прегръдка, ще полетя през задницата на коня. Стисвам юздите, а палтото на господин Дарси се плъзва от раменете ми.

— Мама му стара!

Мигът, в който политам, ми се струва цяла вечност дълъг, но животното отпуска крака и аз се озовавам отново на гърба му. Обзема ме облекчение. Благодаря ти, Господи, благодаря ти, много ти благодаря…

Благодарностите траят около две секунди.

В следващия миг звярът хуква напред.

— Дръжте се! — провиква се господин Дарси.

— Ааа…

Друго не мога и да направя. Пищя с пълно гърло, обладана от истински ужас.

— Стой, момче. — Той умело спира коня и се опитва да стисне юздите, но Светкавица отново се вдига на задните си крака и изблъсква и него, и коня му с огромна сила.

— Господин Дарси — писвам ужасена аз, когато той тупва на калната земя.

— Емили — пъшка той, останал без въздух след падането.

Обръщам поглед назад. Чувам го, че крещи някъде отдалече, но Светкавица хуква, вятърът понася гласа му и той заглъхва.

— Помощ — изревавам аз с пълно гърло, когато препускаме през гората. Подмятам се на седлото. — Помощ — писвам отново аз. Безнадеждно е. Господин Дарси го няма, за да ме спаси.

Сега вече препускаме извън гората през черните поля. Луната, изглежда, се е скрила зад облак и пред мен се мержелеят някакви тъмни сенки. Приличат на чудовища. Сърцето ми се свива. Господи! Какво е това? Протягам ръка, за да се предпазя от протегнатите клони на храсти и млади фиданки, но се оказва прекалено късно.

Прас. Усещам неочакван удар по челото. След това чернотата ме обгръща.