Без гордост и предразсъдъци

Осемнайсета глава

Нещата стават още по-сложни.

По-късно следобед, след като прекарах по-голямата част от деня в обиколки на забележителности, включително и магазин, в който изработваха надписи с мастило (оказа се доста интересно, но цялата станах на мастилени петна), се връщам към хотела с Мейв и похапвам топли печени кестени, които си купих от някакъв тийнейджър с ръкавици без пръсти.

Станало е още по-студено. Върхът на носа ми е замръзнал, не чувствам пръстите на краката си, въпреки че съм с два чифта вълнени чорапи. Въздухът е леден, прорязва ме всеки път, когато си поема дъх, мирише на зима, на дим и на кръчми. Минаваме покрай една, вратата се отваря, група чиновници излизат навън и се заливат от смях.

Сигурно са обърнали поне по шест халби, казвам си аз, докато ги наблюдавам как се клатушкат, прегърнати през раменете, навили на вратовете си гирлянди, също като сребърни и златни вратовръзки.

— Много обичам това време на годината — прошепва Мейв. — Нова година сякаш носи магия, нали?

Стряскам се, защото съвсем съм забравила.

— Нова година — прошепвам аз. — Леле, ама аз забравих.

— Забравила ли си? — повтаря слисаната Мейв. Поглежда ме невярващо. — Ама довечера е балът.

— Господи, разбира се, че е довечера — ахвам аз. — Изгубих представа за времето покрай часовата разлика и пътуванията…

И срещите с господин Дарси, мисля си аз и отново се сещам за снощи. Само преди няколко часа вървях с него по този площад и нямаше жива душа. Истинска магия. Сърцето ми пърха развълнувано и аз заравям нос в белия копринен шал, който непрекъснато нося. Вдъхвам нежния аромат.

— Разбира се — кима Мейв, макар да няма никаква представа. — Много е трудно, когато семействата са разделени. Понякога ми се иска да забравя за празника. — Тя гали ръката ми, за да ми вдъхне увереност, а лицето й е като на стар, мъдър бухал, скрито зад огромните очила.

Тъкмо се каня да й кажа, че греши, че съм много доволна, че не съм със семейството си, когато осъзнавам, че тя говори за себе си.

— Семейството ти в Ирландия ли е? — питам любопитно аз. Не искам да реши, че прекалявам с въпросите. От онзи ден, когато ми се сопна в автобуса, много внимавам да водя с нея сравнително неангажиращи разговори, затова решавам да не споделям с нея онова, което Ърни ми каза. От една страна, ми се иска тя да е наясно, но, от друга, се страхувам да я намесвам. Знаете, че вестоносецът често го отнася. Освен това той ме накара да обещая, че няма да казвам. Но все си мисля, че Ърни и Мейв щяха да са чудесна двойка.

— А, само брат ми Пади е там, но ще прекара Нова година на вилата на дъщеря си в Испания…

Усмихва се ведро, докато говори, но в очите й се таи тъга. Още от самото начало си мисля, че Мейв е неомъжена или вдовица. Тъкмо затова гледа така тъжно, все едно скърби за някого, решавам аз и поглеждам безименния й пръст. Знам, че досега не носеше пръстен, но може…

— Никога не съм се омъжвала — обяснява тя, когато забелязва погледа ми.

— Не исках да…

Мейв забелязва неудобството ми и бърза да ме успокои:

— Всичко е наред, миличка, хората често ме питат.

— Никога ли не си искала? — любопитствам аз.

Тя се поколебава за момент, сякаш мисли за нещо друго, след това заявява спокойно:

— Просто не се получи.

Натъпква ръце в джобовете на семплото си вълнено палто и сочи група деца, които правят снежен човек на площада.

— Господи, виж ги само! Нали са чудесни?

С това разговорът ни приключва и ние спираме за малко, за да ги погледнем, увити в пъстри шалове и вълнени ръкавици, лицата им грейнали от възбуда, докато поставят копчета за очи и морков за нос. Разговорът ни щеше да мине на съвсем друга тема и аз щях да забравя напълно, но се обръщам към нея и забелязвам тъгата в очите й, която усмивката не успява да скрие. В този момент разбирам, че Мейв крие нещо от мен. Просто не знам какво е.

Решавам, че трябва на всяка цена да разбера.

— Какво има, Мейв? — питам невинно аз.

Тя не отговаря и продължава да гледа напред, но аз забелязвам как мускулите на челюстта й се стягат. Обзема ме съжаление. По дяволите! Защо ми трябваше да я питам? Изобщо не трябваше да се обаждам. Какво ми влиза в работата?

— Виж, много се извинявам — бързам да замажа положението аз. — Не е моя работа…

— Имах дъщеря.

Млъквам.

— Бях на осемнайсет. Тя бе най-прекрасното създание, което съм виждала. Кръстих я Орла — продължава тя в минало време. — Позволиха ми да я подържа няколко минути, след това ми я взеха.

Притиска ме тъга. Господи! Това ли било? Значи затова е толкова тъжна. Мейв е имала дъщеричка, която е починала. Ужасно!

— Няма ден, в който да не мисля за нея.

Поглеждам Мейв. Очите й са пълни със сълзи и на мен ми се иска да кажа нещо, с което да я успокоя, но просто не знам какво. Всички изтъркани лафове ми се струват напълно неподходящи. Тя е събрала в себе си огромна мъка. Дори не мога да си представя какво е преживяла.

— Питам се къде ли е, какво прави, дали има свои деца — продължава Мейв. Говори бързо, сякаш разказва на себе си.

Започвам да се обърквам.

— Тя пораснала ли е?

Мейв кима.

— Тази година е навършила трийсет и седем.

— Мислех… стори ми се, че… — млъквам.

— Че е починала ли? — довършва вместо мен Мейв и се усмихва тъжно. — Не — клати глава тя. — Дадох я за осиновяване. Аз бях тази, която умря в този ден. — Тя ме поглежда в очите, забелязва, че не разбирам, и добавя тихо: — Умрях в мига, в който я отнесоха.

В този момент всичко ми става ясно. Тъгата, която забелязах у Мейв още от самото начало, усещането, че скърби за нещо, е било заради дъщеря й, не заради нея.

— Дадох я. Звучи толкова лесно, а всъщност не е — обяснява Мейв. Преглъща с усилие и ме поглежда с блеснали очи. — Това бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Сърцето ми бе разбито.

Стискам ръката й, за да й вдъхна кураж. Иска ми се да й задам купища въпроси, но ми се струва, че Мейв е пазила тази тайна толкова дълго, че сега единственото й желание е да я сподели. Затова слушам, докато тя говори.

— Казваше се Шеймъс. Запознахме се на един панаир. Имаше дълга черна коса. Сини очи. Изрязани скули. И най-красивите ръце с дълги фини пръсти; гладка светла кожа. Не бях виждала такива ръце. Ръцете на мъжете са винаги груби, с мазоли, набити с мръсотия от работата на полето.

Без да я карам, тя започва да ми разказва историята си, зареяла поглед някъде напред.

— Беше художник. Рисуваше пейзажи. Малкият апартамент, който бе наел, бе пълен с огромни мрачни платна… — Гласът й затихва и аз разбирам, че тя се е пренесла при него в апартамента му и е завладяна от старите чувства. — Не познавах друг като него. Нашето семейство се изхранваше от фермата. Нямах представа какво е хипи. Не знаех нищо. Била съм толкова наивна.

Тя поклаща глава, сякаш не може да повярва.

— Той ми каза, че ме обича, и аз му повярвах. Всички ме предупреждаваха да не му вярвам, но аз не ги послушах. Какво знаеха те? Бях млада, упорита и нищо не можеше да ме сломи. Освен това бях влюбена.

Като я знам каква е сега, просто не можех да си представя силната, жизнена и самоуверена Мейв.

— След това забременях. И изведнъж се оказа, че той вече не ме обича — обясни простичко тя.

Мълча известно време, след това не се стърпявам и питам:

— Какво стана с него?

— Не знам — свива рамене тя. — Тръгна си от града. Избяга. А пък аз останах. Бях на осемнайсет, неомъжена и бременна. Вече имаше нещо, което можеше да ме сломи.

Тя се усмихва тъжно.

— Свещеникът ми каза, че съм посрамила цялото си семейство. Брат ми ме изхвърли. Нямаше къде да живея. Нямах работа. Не можех да издържам бебе.

Опитвам се да си се представя на нейно място, но не мога. Родителите ми никога не биха ме изхвърлили заради подобно нещо. Времената са други. Да си неомъжена и бременна не е кой знае какво. Това в наши дни е напълно естествено. Колко е тъжно като си помислиш, че нещо, което никой не би забелязал днес, така е объркало живота й. Горката Мейв. Господи, сигурно е била уплашена и съвсем сама. Нищо чудно, че самочувствието й се е стопило.

— Нямах избор — продължава тя и избърсва сълзата, която бавно се стича по бузата й. Стискам ръката й. — Само че това е лъжа, нали? — Тя подсмърква, този път ядосана. — Имала съм избор. Трябваше да откажа. Можех да избягам с нея. Можех да си намеря къде да живея, да работя. Постъпих като страхливка.

— Не е вярно — провиквам се възмутено аз. — Нещата са били коренно различни едно време. Не можеш да се виниш.

— Защо да не мога?

— Защото не бива да се самонаказваш. Направила си най-доброто за детето.

— Наистина ли съм направила най-доброто? — пита тя и аз забелязвам чувството на вина, което я е измъчвало години наред. — Тя имаше единствено мен. Баща й я бе изоставил, а след това и аз. — Устната й потреперва и тя я прехапва. — Толкова се срамувам от постъпката си. Не заслужавам никога повече да съм щастлива. Направих нещо ужасно, Емили. Заслужавам да бъда наказана. Тя сигурно ме мрази и аз не мога да я виня.

— Не знаеш със сигурност — споря аз.

Мейв подсмърча шумно, очите й все още са впити в децата със снежния човек.

— Някога мислила ли си да я потърсиш? — питам тихо аз.

Тя мълчи.

— Веднъж се опитах — отвръща тихо тя. — По онова време щеше да е на осемнайсет, но… — Отново млъква и поклаща глава, сякаш й е трудно да говори. — Сънувам я. Представям си я, опитвам се да измисля как изглежда. Питам се какво ли е да имаш дъщеря, да си нечия майка. — Обръща се към мен и светлосините й очи търсят моите. — Вие с майка ти сте щастливки. Имате се една друга.

Замислям се за мама. Никога не сме имали традиционната връзка между майка и дъщеря, а сега, докато слушам Мейв, се чувствам излъгана. Естествено, погледнете Мейв. Тя е готова на всичко, за да поговори поне веднъж с дъщеря си, докато моята майка дори не идва да ме види, веднъж не се е сетила да ми се обади по телефона.

Ти да не би да си безгрешна, Емили? Кога за последен път се сети да я попиташ как е и какво прави? Интересът ти угасваше в мига, в който чуеше дежурното „добре“.

— Трябва да ти призная, че ние двете с мама не сме близки — доверявам аз. — Не си говорим много.

— Така ли? — пита Мейв. — Защо?

Замислям се над въпроса й. Същия този въпрос съм си го задавала стотици пъти през годините, без да намеря отговор.

— Честно казано, не знам — свивам рамене аз. — Когато бях по-млада, се въртях повече около нея, беше ми забавно, но сега, с годините… — Млъквам. — Тя винаги е била прекалено ангажирана с кариерата си, с благотворителната работа, с пътуванията, с баща ми, с брат ми и затова не ми се искаше да я притеснявам с глупостите, които ми се случваха в училище, или неприятностите, които имах с гаджетата си. Затова споделях с приятелките си. Все още е така.

— На нея сигурно й се е искало да споделяш с нея. Нямало е да каже, че са глупости. Щом е било важно за теб, било е важно и за нея.

Усмихвам се.

— Ти просто не познаваш мама.

— А ти, Емили, сигурна ли си, че я познаваш?

Колебая се.

— Някога питала ли си я? Опитвала ли си се да поговориш с нея? Споделяла ли си нещо с нея? Доверявала ли си й се? — продължава Мейв. — Да знаеш, Емили, много ще се изненадаш. Може би нея я боли не по-малко от теб.

— Мен не ме боли — бързам да отвърна аз.

— Наистина ли? — прошепва Мейв. — Научила съм се, че хората невинаги споделят онова, което чувстват, защото предполагат това или онова, без да знаят истината. Друг път хората така добре прикриват чувствата си и се преструват толкова умело, че успяват да убедят и самите себе си.

Докато слушам Мейв, нямам представа дали говори за мен, за мама или за себе си. Май става въпрос и за трите. Сигурно е права. Досега все си казвах, че взаимоотношенията ми с нашите, най-вече с мама, са такива, каквито са, но то е, защото съм успяла да се убедя. Ако съм честна със себе си, много бих искала да поговоря с нея така, както в момента си говоря с Мейв. Много ми се иска да съм имала с нея такава близка връзка. Едва сега разбирам, че почти не познавам мама. А и тя почти не ме познава. Говорим си по телефона, пишем си имейли, но разговорите се въртят около книги и напомняне за рождения ден на татко. Никога не си говорим за важни неща, никога — за нас самите.

— Да ти кажа, Емили, майка ти има късмет с дъщеря като теб — уверява ме Мейв и аз забелязвам, че ме наблюдава, а по лицето й се е изписала искрена загриженост.

— Сигурна съм, че дъщеря ти щеше да се гордее с теб, ако те познаваше — отвръщам тихо аз.

— Мислиш ли? — пита тя, сякаш се страхува да се надява.

— Разбира се — отвръщам аз без всякакво колебание.

Тя стиска силно ръката ми и аз се усмихвам.

— Става късно. Трябва да се връщаме.

— Добре — кима тя и се загръща в палтото си. Поглежда за последен път към децата със снежния човек и за пръв път забелязвам по лицето й да трепка истинска усмивка. След това я хващам под ръка и двете тръгваме по калдъръмената улица.