Без гордост и предразсъдъци

Двайсет и девета глава

Не знаех как да опиша чувствата си, докато четях имейла на Спайк. Изпитах какво ли не. Обзе ме възмущение, после отказах да повярвам, оставих се на гнева, на раздразнението, на ужаса, на чувството за вина и на съжалението. Седях на леглото и си казвах, че не мога да му повярвам. Всъщност вече бях взела решение. Той бе виновен за всичко, в което го обвиних.

Само че с всеки прочетен ред предубежденията ми започнаха да се разпадат. С всяка страница доказателствата ставаха необорими. Вече нямаше съмнение. Бях го преценила погрешно. Бях допуснала невероятна грешка. Нямаше нужда да чета статиите, за да се уверя.

Въпреки това ги прочетох. Заглавията се набиват на очи. „Любовникът мръсник“, „Младоженецът беглец“, „Открадна и сърцето, и спестяванията й“.

На снимките се вижда мъж с боядисана кестенява коса и мустаци, но няма съмнение, че е Ърни. Симпатичният беззащитен Ърни. Невинната жертва. Оцелелият след безпричинното нападение на Спайк, мъж наполовина на неговите години.

По дяволите! Как можах така да оплескам нещата?

Седя на ръба на леглото, поемам си въздух и се опитвам да запазя спокойствие. Умът ми не побира цялата тази работа. Нямам никаква представа какво да правя. Нещо ме подтиква да хукна долу и да изпратя на Спайк имейл, в който да се извиня, но след всичко, което му наговорих, след начина, по който се държах с него, бе просто немислимо. Един нищо и никакъв имейл след всичко, което казах и направих? Честно казано, няма да му се сърдя, ако ме прати по дяволите.

Дали да не оставя всичко както си е? И без това достатъчно сгафих. Нека просто се опитам да забравя. Ще се престоря, че никога не се е случвало.

Само че нещо се случи.

Чувството за вина ме пробожда. Мисля си за Ърни, колко ме беше впечатлил, колко бързо ме накара да повярвам на разказа му за Спайк. Защо стана така? Защото исках да му повярвам. Защото той просто затвърди първото ми впечатление. Така ми се искаше да съм права.

Само че ти сбърка, Емили.

Чувството за вина и срамът ще ме задушат. Освен това започва да се прокрадва и страх. Много е страшно, когато разбереш, че не можеш да вярваш на собствената си преценка. Гордостта и предразсъдъците ти могат да те ослепят и така и да не успееш да видиш истината. Понякога се чудя колко ли пъти досега съм бъркала — просто никога не съм разбирала.

Стаята ми се струва задушна и тясна. Трябва да изляза за глътка свеж въздух. Тъкмо ще си проясня мислите. Толкова много неща се случиха, че не мога да мисля трезво. Покрай разкритията за Спайк, Ърни и имейла на госпожа Макензи главата ми ще се пръсне.

Нахлузвам ботушите и дебелото си палто и слизам долу. От рецепцията мога да взема велосипед под наем с кошница. Ще приличам на госпожица Марпъл22, но това е последната ми грижа в момента. Мятам се на седалката и се отправям към града.

Много е приятно, когато си на колело. Пълня гърди със студения въздух и натискам педалите. Пътят скоро се разделя на две, къщите се разреждат и около мен е само полето. Продължавам напред. Не забелязвам, че бедрата ме болят, нито че студеният въздух разрошва косата ми. С всяко завъртане ставам по-спокойна, по-уверена, градът е някъде зад мен, а аз се качвам все по-нагоре и по-нагоре. Нищо друго няма значение, само това. Да караш велосипед е простичка работа. Натискаш педалите и се придвижваш напред. Не може ли и животът да е също толкова прост?

След известно време мускулите ми буквално горят, аз слизам от велосипеда и се облягам на металната порта на каменна ограда. Пред мен има гора и през дърветата се вижда замъкът.

Сигурно е същият, до който ходих вчера с господин Дарси. Как се казваше? А, да, спомням си — замъкът Шам, — защото не бил истински.

Поемам към него. Хълмът е доста стръмен и бързо се уморявам. Не ми стига дъх и забавям. Тук вече е по-трудно. Пътеката не се вижда, стърчат скали, проточили са се корени и човек като нищо може да се пребие — един господ знае как съм успяла да яздя снощи, — но след около пет минути излизам от гората. Замъкът се пада от дясната ми страна, но на дневна светлина изглежда съвършено различен. Съвсем не беше такъв снощи. Направен е от типичния за Бат кремав камък. Снощи ми изглеждаше истински, но сега, отблизо, личи, че е едно нищо.

Сигурно през лятото тук е пълно с туристи, но сега няма никой. Сядам на тревата, опирам глава на каменната стена и не мога да се наситя на гледката. Зад мен, заобиколен от седем хълма, се намира град Бат с грегорианската си архитектура, която изглежда внушителна, когато си насред града, а оттук прилича на миниатюрен макет, направен от някой архитект.

Потривам подпухналите си очи и вдигам глава към сивото небе над мен. Май ще вали. Типичен новогодишен ден. Само че не е точно така. Няма нищо обикновено в този ден. Отново ми става тъжно и аз въздишам. Не мога да мисля повече. Прекалено уморена съм. Снощи не съм спала. И след всичко преживяно на бала, сътресението и разкритията единственото ми желание е да затворя очи за момент и да пропъдя всички мисли.

След малко усещам нещо топло на лицето си и отварям очи. Забелязвам, че слънцето е изплувало иззад един облак. Ярките му лъчи пронизват синевата и аз заслонявам очи, за да се огледам. Забелязвам, че някой се приближава. Присвивам очи. Мъж е. Освен това е на кон.

Господин Дарси!

Обзема ме радост, докато препуска към мен, бузите му са поруменели от януарския вятър, а тъмните му вежди са надвесени над очите.

— Надявах се да ви открия тук — заявява той, слиза от коня и пристъпва към мен.

Усмихвам се и скачам, за да го посрещна. След всичко, което се случи, имам желание да го прегърна, някой да ме притисне до себе си и да ме увери, че всичко ще се оправи.

Импулсивно го прегръщам и заравям лице в широкото му рамо.

— Да знаеш как се радвам да те видя — въздъхвам аз, затварям очи и вдъхвам познатия парфюм.

Радостта ми се смесва с облекчение. Господи, рамото му е съвършено, само да поплачеш, мисля си аз и усещам как напрежението в тялото ми се оттича.

Забелязвам, че той не ме е прегърнал и едва сега разбирам, че стои като вдървен. Аз съм тази, която го е прегърнала. Гърбът му е изпънат, отпуснал е ръце отстрани.

Отдръпвам се засрамена.

— Ъъъ… честита Нова година — подхвърлям тихо аз.

— Да, наистина. — Господин Дарси се прокашля и забожда поглед в земята. За пръв път разбирам какво е да излезеш с мъж, който прекалено много мисли и потиска чувствата си. В книгата ми се струваше невероятно сексапилен, но в действителност предпочитам мъж, който ще ме прегърне като мечка.

— Търсих ви — започва той, стиска ръце зад гърба си и дори без специалист по езика на тялото ми става ясно, че той се чувства неудобно от емоционалния ми изблик.

Вината не е негова, казвам си аз и започвам малко да го съжалявам. Сигурно дамите по негово време не са се хвърляли на вратовете на мъжете и не са очаквали мечешки прегръдки. Давали са им само по някой „нишан“.

Той преглъща с усилие и среща погледа ми.

— Притеснявах се за вас, Емили. Снощи се върнах до конюшнята с надеждата, че ще ви намеря там жива и здрава. Открих Светкавица, но от вас нямаше следа. Затова отскочих и до хотела ви. Прозорецът ви не светеше, а беше доста късно… — Той си поема дъх и се овладява. — Много се радвам, че не сте ранена.

Господи, покрай всичко, което се случи, съвсем забравих, че последния път, когато го видях, той падна от коня. Едва сега се сещам, че не съм го попитала как се чувства. Най-лошото е, че досега изобщо не бях и помислила за него.

— Благодаря — усмихвам се аз. — Ами ти? Видях те, че падна…

— Конят ме хвърли — настръхва той.

— Точно така, конят те хвърли — повтарям аз, леко засегната от факта, че той ме е поправил.

— Добре че съм опитен ездач и не се нараних.

— На това му се казва късмет.

— Късметът няма нищо общо с цялата работа, Емили — натяква арогантно той.

Разбра ли сега, моето момиче?

Спомням си нещо от „Гордост и предразсъдъци“: „Човек няма защо да се чуди как така изтънчен млад мъж от знатно семейство и богат е толкова самоуверен. Та той има всичкото право да показва гордостта си.“

— Обядвали ли сте? — пита той.

Вече говори по-любезно, но аз имам желание да се позаяждам с него. Как може да е толкова арогантен? Но пък не съм хапвала нищичко, пих само кафе на закуска. Стомахът ми шумно възвестява недоволството си.

— Още не съм — мрънкам аз.

— Чудесно, донесъл съм нещичко. — Той кима и се връща при коня.

Става ми неприятно. А, не, в никакъв случай. Дупето още ме боли и не мога и да помисля отново да се кача на кон. Този път ще откажа.

— Не се притеснявайте — започва той, когато забелязва изражението ми. — Няма да е като последната изненада.

Развързва от седлото малка кошница за пикник и дебело вълнено одеяло. Разгъва го и го слага на земята. Отваря кошницата и започва да вади и подрежда разни неща.

— Имаме хляб, грозде, сирене, пастет от гъши дроб, бутилка първокласно бордо, което да прокара храната.

— Иха — ахвам стъписана аз.

— Имаме и прибори, и чинии — продължава той.

Забравете за пластмасовите прибори и чинийките от пресован картон. Той е донесъл истински сребърни ножове и бели чинии от костен порцелан.

— Донесох и за вас нещо, за да ви е топло — добавя той и разгъва огромна кожа.

— Много си мил — усмихвам се аз. Обичта ми към него набъбва. Е, малко е арогантен, но какво чак толкова? Освен това е внимателен, убеждавам се аз, докато той сяда до мен на одеялото и ме завива с кожата.

След това внимателно подрежда чиниите, вади великолепен сребърен нож със седефена дръжка и започва да реже възтънки парченца сирене и хляб. След това отваря бурканчето с пастет, постила колосана бяла салфетка, избърсва гърлото, за да няма и троха пастет. Най-сетне се заема с гроздето — оглежда всяко зрънце и слага по едно върху всяка хапка.

Наблюдавам го като омагьосана. Господи, толкова е изискан, толкова внимателен, забелязвам аз, когато ми подава чинията.

— Много благодаря — усмихвам се аз и лапвам гроздето. Ммм, вкуснотия. Захапвам нетърпеливо сиренето с хляб и вдигам поглед към господин Дарси. Стиснал ножа и вилицата, той разрязва зърното на две, след това малко кубче сирене, накрая ги бодва на вилицата и лапва.

Маниерите му са безупречни. Малко смутена, аз натъпквам остатъка от хляба и сиренето в устата си и едва сега забелязвам, че цялото ми палто е покрито с трохи. Господи, какво съм прасе! Первам ги и забелязвам, че той ме наблюдава любопитно.

— Ама и аз каква съм мърла — смея се засрамено.

Чакам и той да се засмее с мен, но той отвръща:

— Забелязах.

Продължава да си похапва сладко.

Обзема ме смътно притеснение, но аз не му обръщам никакво внимание и посягам към ножа и вилицата. Също като него се опитвам да бодна зърното грозде на вилицата. Само че в мига, в който зъбчето пронизва външната обвивка, пръсва сок и семенцата изскачат. Едно се лепва на ризата на господин Дарси. Естествено, нали няма къде другаде!

— Опа, мамка му — ахвам аз ужасена.

Той се намръщва, оставя ножа и започва да попива колосаният бял памук със салфетка.

— Боже, съжалявам — продължавам да се извинявам аз.

— Няма нищо, не се притеснявайте — отвръща той и продължава да се бърше.

— Сигурна съм, че ще излезе — уверявам го.

— Нима? — Кима, сипва вода върху салфетката и отново се заема с петното.

Ама вече няма петно, мисля си аз, докато го наблюдавам как трескаво бърше. Започва да ме доядява. Това неговото не е ли малко прекалено? Става въпрос за грозде.

— Когато се прибереш, сложи малко сол и го накисни в мивката.

— Благодаря ви. Ще предам предложението ви на някого от слугите.

— Слуги ли? — писвам аз. Господи, бях забравила колко е надменен. Че кой, освен кралицата има слуги?

— Да, разбира се — отвръща той. — Не може да нямате слуги в Америка.

Думите му звучат толкова комично, че аз едва удържам смеха си. Опитвам се да си представя домашна помощница и иконом, които ми се кланят, щом вляза в гарсониерата си. Просто не мога. Първо, няма да има достатъчно място за тримата.

— Напоследък трудно се намира добър персонал — шегувам се с усмивка аз.

Той дори не трепва. Тъй като в момента наливаше вино, може да не е чул, решавам аз и забелязвам как извива бутилката, за да не капне нито капка. Точно така правят в ресторантите.

Опитвам се да бодна ново зрънце грозде и известно време го преследвам с вилицата, докато накрая се предавам. Нали сме на пикник, казвам си аз. Няма защо да сме чак толкова официални. Не сме в някой напудрен ресторант, нали? Отчупвам парче хляб и го използвам, за да си гребна пастет.

— Олеле, това е направо фантастично — ахвам аз. — Ти ли си го правил?

— Не, готвачката.

Естествено. Пак стигаме до прислугата. Вече бях забравила за тях.

— Трябва да взема рецептата. — Опитвам се да разведря малко обстановката. — Ще я отнеса в Америка.

— Кога заминавате?

— След два дни. Утре ще пътуваме до Лайм Парк Хол, а в сряда тръгвам за Ню Йорк.

— Не можете ли да останете още малко?

— С удоволствие… — Спомням си имейла от съпругата на Макензи. — Само че не мога. — Досега не се замислях по този въпрос, но ето че усещам познатото притеснение. Отпивам глътка вино и свеждам поглед към чашата.

— Какво има, Емили? Струвате ми се угрижена.

Господин Дарси говори мило, но аз не му отговарям. Наблюдавам алената напитка и се питам откъде да започна. След като отворих вратата към тревогите си, те отново започват да ме притискат. Спайк, Ърни, господин Макензи…

— Има опасност да загубя работата си в книжарницата — изтърсвам аз след кратко мълчание. — Шефът ми, господин Макензи, може да я продаде. Напоследък не се чувства добре. Разбирам, но… — Въздишам отчаяно. — Просто не знам какво ще правя.

Колко е приятно да изкажеш тревогите си на глас.

— Вие работите?

Вдигам поглед и забелязвам, че господин Дарси е напълно слисан. Имам чувството, че нищо от случилото се през последните дни не го е шокирало чак толкова.

— Аха. В една от най-добрите книжарници в Ню Йорк. „Макензи“ — обяснявам аз с нескрита гордост. Просто не мога да се въздържа. Случва се непрекъснато.

— Вие работите в книжарница? — повтаря той, неспособен да повярва.

Не знам какво точно очаквах, но тук и дума не може да става за проява на разбиране или съчувствие.

— Да, поне за момента.

— Не може да нямате доход от семейството. Може би попечителски фонд?

— Май нямам — ухилвам се аз и се замислям за мама и татко. Попечителски фонд ли? Че те дори картички не ми изпращат. — Както и да е, дори да имах, пак щях да работя. Обожавам работата си.

Господин Дарси прокарва пръсти през косата си и ме оглежда. Май не може да разбере онова, което му казвам.

— Признавам, че съм шокиран, Емили — казва след малко той.

В гласа му личи такова неодобрение, че усмивката ми се стопява.

— Образована жена като вас не бива да работи.

Не смея да помръдна.

— Ами слугите ти? Сред тях няма ли жени? — опитвам се да го парирам аз.

— Естествено, че има. Само че за простолюдието е напълно допустимо да работят като домашни прислужници.

Сега е мой ред да го погледна слисана. „Слуги“ звучеше достатъчно неприятно, но той току-що си позволи да каже „простолюдие“. Поглеждам го леко смръщена. Не мога да повярвам на чутото. Знам, че е аристократ, но нямах представа, че е чак такъв сноб.

— Мястото на жената е у дома. Тя трябва да е съпруга и майка.

А стига, бе! Той сериозно ли говори?

— Това е истински сексизъм — възкликвам аз.

Той ми се струва напълно объркан, сякаш никога не е чувал думата.

Може и да не е, сещам се аз. Сигурно дори няма представа за какво става въпрос. Значи изобщо не трябва да се дразня от него. Да не би да е виновен, че е толкова невеж. Не мога да го обвиня за нещо, за което той дори няма представа.

— Да не би да искате да кажете, че жените, също като мъжете, трябва да работят? — пита надуто той.

Естествено, че мога.

— Разбира се! — повишавам аз глас. — Защо жените да не работят също като мъжете? Моята кариера е особено важна за мен.

— Очевидно в Америка е съвсем различно — заявява мрачно той. — Само че при нас нещата са различни. И много по-порядъчни.

— Глупости на търкалета!

Той пребледнява и се опитва да овладее чувствата си. Докато го наблюдавам, си спомням как Спайк реагира и ми се иска и господин Дарси да каже ако не същото, то поне нещо подобно. Само че той не би направил такова нещо, защото през всичкото време се владее до съвършенство. Доскоро ми се струваше сексапилен, но сега вече ме дразни.

Очите му блестят и когато поглеждам тъмните ириси, осеяни със сиви петънца, си мисля за месеците и годините, през които съм си фантазирала за него. Искало ми се е всеки мъж да е като него.

А сега мечтата ми се е сбъднала. Двамата сме заедно и сме на ръба да се скараме.

— Виж, не исках да ти се сопна — започвам аз. Първо Спайк, след това господин Дарси. Ама какво ми става? — Просто… — Млъквам.

Просто какво, Емили? — обажда се отново онзи противен глас. Този път обаче е по-настоятелен. Той се държи като егоист и сексист. Той е нетърпим надут сноб. Той е невъобразим досадник.

— Трябва да тръгвам — обяснявам тихо аз и се опитвам да накарам гласа да млъкне.

— Разбирам — кима сериозно той. — И мен ме чакат дела. — Гърдите му се надигат, сякаш не могат да поберат нетърпението вътре и той се обръща към долината. — Забравил съм колко е красива гледката оттук — подхвърля той след кратко мълчание.

Поглеждам в същата посока. Прав е. Наистина е невероятно.

— Да, страхотно е — шепна аз.

Оставаме така за кратко и поглеждаме хълмовете, които стигат чак до хоризонта. Тихо е. Наоколо няма никой. Само двамата сме.

С крайчеца на окото си забелязвам, че господин Дарси се е обърнал към мен и е смръщил чело.

— Да поседнем още малко.

Не отговарям веднага. Продължавам да се взирам напред. Има ли значение, че двамата с господин Дарси имаме различни представи за нещата? Естествено е да има друго мнение, напълно разбираемо е. Та ние сме от два напълно различни свята. Нали така?

— Ще отделя няколко минути — отвръщам накрая аз и го поглеждам.

— Чудесно.

Той посяга към ръката ми, но дори когато преплита пръсти с моите, започвам да се притеснявам заради спора ни. Мненията ни са различни. Прекалено различни. Не знам дали мога да изтърпя човек като господин Дарси. А още по-важно е дали искам да търпя такъв като него.

Обхваната от притеснение, аз полагам глава на рамото му и нареждам на досадните мисли да млъкнат.

Засега поне.