Без гордост и предразсъдъци

Епилог

— Какво ш’кайте, госпоице?

Двамата работници на стълбата гледат надолу към мен, а простичкият им акцент от Куинс отеква на фона на градския шум. Стоя на тротоара, извила врат, за да виждам, заслонила очи, за да не ми блести утринното слънце.

— Не е съвсем права… Дайте малко наляво — провиквам се аз. Те сумтят и пъшкат и дъхът им излиза на бели валма.

— Ами сега?

Присвивам очи и отстъпвам още крачка.

— Малко по-високо, струва ми се.

Личи им, че имат желание да ме убият. Мен, момичето в жълто яке и вълнена шапка с помпон, която отпива от чаша с кафе и нарежда на двама яки мъжаги в парки, гащеризони и ръкавици без пръсти, които приличат на съвременна версия на Роки. Тъй като аз съм тази, която плаща, не могат да го направят. Нали аз съм шефката?

Те продължават да пъшкат, за да си осигурят по-голям бакшиш.

— Така добре ли е? — изревават стерео те.

Отново поглеждам. Искам всичко да е съвършено. Трябва да е съвършено. Спирам, поглеждам лъскавото дърво, на което се открояват златните букви. „Олбрайтс.“ Какъв кеф! Това е новият ми надпис. Ще бъде закачен над новата ми книжарница. Всички документи бяха подписани преди две седмици, но чак сега имам чувството, че всичко си дойде на мястото. Ухилвам се и ми се иска да заподскачам.

Вместо това се задоволявам с простичкото:

— Съвършено.

В Ню Йорк съм от цели три седмици, а имам чувството, че са се случили безкрайно много неща. А колко събития могат да станат за три седмици, нали? Вижте само колко неща се случиха в Англия.

Наблюдавам как работниците нагласяват табелата, отпивам глътка кафе и се усмихвам разсеяно. Мислите ми се връщат назад във времето. Откакто се върнах, мислих много за екскурзията — и за уроците, които научих, и за приятелствата, които създадох. Мисля непрекъснато и за господин Дарси, и за случките около Нова година.

След като се върнах в Ню Йорк и животът ми тръгна както преди, екскурзията ми се струва просто нереална. По онова време нямах никакви съмнения, но странното е, че с течение на времето всичко се променя. Човек губи част от самоувереността си, съмненията започват да се трупат и спомените остават в миналото. Сега вече съм обзета от почуда. Как се случи всичко? Наистина ли срещнах господин Дарси? Той наистина ли съществува?

Не съм го виждала от онзи ден в Лайм Парк, а сега, докато съм в сърцето на Сохо, самата мисъл за оживелия литературен герой в редингот и бричове ми се струва смешна. Мисля за срещите ни и май мога да намеря обяснение, ако се налага. На всичко може да се намери обяснение, ако човек се замисли. Нали скептиците все това повтарят? Опитвам се да разбера истината, но тя просто няма логично обяснение, а пък за съвпадение не може и дума да става.

В този случай става въпрос за смесица от влиянието на часовата разлика и развинтено въображение, което е създало господин Дарси в Чотън Мейнър. В катедралата Уинчестър сигурно съм припаднала и съм била толкова скапана, че съм си въобразила как се е появил. Лодката в езерото е била чисто и просто сън. На Нова година съм халюцинирала, че яздим заедно, защото пих прекалено много шампанско и пафках трева. Пикникът край замъка Шам е просто фантазия, нали тогава заспах, защото бях изморена и нервирана от разправията със Спайк. А пък в лабиринта на Лайм Парк се изгубих, бях напълно сломена и плачех толкова силно, че сигурно съм си въобразила, че господин Дарси ме е открил. Добре че накрая открих себе си.

Само че… има едно голямо, но… просто не съм сигурна. От една страна, ми се иска да е истина, иска ми се да вярвам, че се е случила някаква магия, докато бях в Англия, че наистина съм излизала с господин Дарси. Така и няма да разбера. Не че има значение, нали?

Едно е сигурно. Господин Дарси съществува. Съществува във въображението на милиони жени по цял свят. Помните ли Берил на паспортния контрол на „Хийтроу“? За нея той бе съвсем истински. Ами за Рупинда, Роуз, Мейв, Хилъри… списъкът е безкраен. В този момент по цял свят има жени, които мечтаят и фантазират за господин Дарси. Какво от това, че става въпрос за най-обикновена фантазия? Нима фантазиите не са истински?

— Здрасти, това ли е новата табела?

Врътвам се към Фреди от пекарната до нас, който наднича към мен. Препасал е престилка, ръцете му са целите в брашно, чак до лактите.

— Страхотна е.

Нямате представа колко съм горда.

— Благодаря — усмихвам се гордо аз.

— Родителите ти сигурно страшно се гордеят с теб.

— Много — кимам аз. — Довечера ще дойдат с брат ми. Отиваме да празнуваме — цялата грея от щастие. Откакто се върнахме от екскурзиите си, с родителите ми полагаме много усилия. Добре, истина е, че никога няма да станем първи приятели, но аз вече си имам достатъчно приятели. Повече не ми трябват. Имам нужда от мама и татко. Като си признах това и пред себе си, и пред тях, направих първата крачка.

— Страхотно, Емили, браво. — Фреди ме прегръща и ме поръсва цялата с брашно, след което се ухилва гузно. — Тя вътре ли е? — Посочва той към магазина.

— За Стела ли питаш? Да, защо? — присвивам очи. Откакто се върнах от Англия, засякох доста телефонни обаждания, посещения и шушукане между Стела и Фреди. — Какво става между вас двамата? — питам аз с усмивка.

— Нищо. — Той свива невинно рамене и се врътва.

Нищо, а? Хм. Сега вече ще стана много подозрителна. Наблюдавам го как се скрива в пекарната и си поставям за цел да разпитам Стела веднага щом вляза. В момента не искам да я прекъсвам, защото оправя поръчките. А, да. Когато се върнах от екскурзията, веднага проверих последната пратка с „Гордост и предразсъдъци“ за празни страници, но те си бяха наред. Сигурна съм, защото лично ги прегледах една по една. Освен това проверих базата данни и никой не е връщал дефектни книги. Странно, нали? Сигурно у мен е попаднала единствената дефектна бройка.

Ще ви кажа още нещо, което е странно. Книгата винаги стоеше в страничния джоб на чантата ми, но когато се върнах, намерих там различна. Всичките страници си бяха напечатани. Сигурно съм изгубила своята или по грешка съм я дала в хотела в Бат и случайно съм задигнала книгата на някой друг.

Може да има и друго обяснение — колкото и да е странно, може би тъкмо това е моята книга. Ще ви призная, че имам една теория…

Нали има една част от книгата, в която господин Дарси си тръгва от Недърфилд през ноември и заминава за Лондон със семейство Бингли, където остава цялата зима. Това е в края на първа част или първите няколко реда от втора част, доколкото си спомням, непосредствено след бала. Елизабет го вижда чак след Великден. Това са много месеци. През това време никой не знае къде е бил и какво е правил, с кого се е срещал. Кой знае какви ги е вършил? С кого ли се е срещал? Може да е излизал с коя ли не.

Може да се е запознал с момиче от Ню Йорк, наречено Емили.

Затова ли останалите страници бяха празни? Защото се е запознал с мен. Може би онзи ден в Чотън Мейнър, когато и двамата бяхме просто посетители, дошли от различни места, двата ни свята са се докоснали и ние сме се запознали. Нямам представа как се е случило, нито пък защо, важното е, че се случи. В резултат на тази среща започнаха много промени.

По онова време не спирах да мисля какви ще бъдат последствията за нас двамата с господин Дарси. Бях така омаяна от мъжа, за когото мечтаех още от дванайсетгодишна. Исках да изживея фантазията си, същата фантазия, която има всяка жена като мен. Сега обаче, като се замисля за всичко онова, което се случи, ако наистина бях влюбена в него, двамата щяхме да намерим начин да останем заедно.

Започвам отново да фантазирам. Господин Дарси нямаше да се върне в Недърфилд, нямаше да отиде при леля си с надеждата да види Елизабет, нямаше да й признае любовта си, щеше да получи отказ и да й напише писмото. Също така нямаше да се притече на помощ на Елизабет, когато сестра й Лидия избяга, за да се омъжи тайно за Уикъм, нямаше да се опомни и да разбере, че греши, нямаше да каже „да“, когато той й предложеше брак.

Следователно останалата част от романа нямаше да се случи. Страниците щяха да останат празни. Нямаше да бъде написана една от най-великите любовни истории на всички времена. Нямаше да има Елизабет и господин Дарси. Нямаше да има „Гордост и предразсъдъци“. Книгата нямаше да съществува. За всичко това вината щеше да е моя. Също като кръгчетата, които се образуват, щом някой камък цопне във водата, ефектът щеше да е поразителен.

Представете си само. Нямаше да има Колин Фърт в прословутата сцена на езерото, нито пък Матю Макфейдън щеше да крачи в мъглата, нямаше да има и Марк Дарси за Бриджет Джоунс.

При мисълта за всички побеснели фенове на Бриджет Джоунс направо ми прилошава.

Само че господин Дарси се върна. Това обяснява защо страниците вече не са празни. Той се е върнал към собствения си живот, забравил е за мен и така е била създадена една от най-прекрасните любовни истории.

Не можете ли да повярвате?

Опитайте! Може би всеки има нужда да повярва в невероятното поне веднъж. На мен ми се иска да вярвам, че белият копринен шал пред катедралата е на господин Дарси, а не на някой непознат, който го е изпуснал съвсем случайно. Все още го пазя. Държа го в чекмеджето при бельото си. За съжаление вече не мирише на онзи сексапилен парфюм. Трябваше да го изпера, след като си избързах сополивия нос с него, затова сега мирише на омекотител. Въпреки това понякога го вадя, слагам го на врата си и се отдавам на фантазии.

После, разбира се, го прибирам обратно в чекмеджето.

— Ем, ще дойдеш ли да подпишеш?

Стела се провиква и аз се обръщам към нея. Застанала е на вратата, наметната с малиновата пелерина, и размахва някакви документи. Усмихвам се. Не е свалила пелерината, откакто й я подарих. Цели три седмици ходи с нея. Съседите й започнаха да я наричат Червената шапчица. На нея изобщо не й пука. Тя е на седмото небе. Дали не трябва да кажа в рая на „Топ шоп“?

— Веднага — провиквам се аз, допивам последната глътка кафе и тичам към нея. — Казвай. — Влизам в магазина. — Какво има?

— Какво да има? — пита невинно тя, въпреки че личи колко е гузна.

— Какво става между вас с Фреди? — настоявам аз, облягам се на една от масите, осветена от слънцето. Става ми топло.

— Няма нищо за казване — продължава тя и ми подава документите. — Хайде, шефке, подписвай.

Поемам листата от нея.

— Не ми се подмазвай с това шефке. И двамата с Фреди се опитвате да ми пробутате вашето „нищо“. — Грабвам химикалка и се подписвам. — А това означава, че има нещо. Същото е като двойно отрицание.

Стела стисва уста и ме наблюдава замислено. Личи си, че я спипах с това двойно отрицание.

— Добре де — въздиша тя и вдига ръце като някоя отчаяна еврейска майка. — Предавам се. Двамата се срещаме.

Поглеждам я с огромно удоволствие. Как само се радвам.

— Стела! Това е фантастично! Защо не ми каза по-рано? Знаеш, че много харесвам Фреди. Господи, кога стана?

— Когато се върнах от Мексико — отвръща тя и се усмихва предпазливо. — Чакаше ме, когато се върнах, беше ми направил страхотен чийзкейк, нали знае кой ми е любимият, и двамата си останахме вкъщи, ядохме много, говорихме си и… — Тя млъква и разтърсва коса. Наскоро боядиса връхчетата в черно. — Разбрах колко много ми е липсвал, докато ме е нямало. Още преди Скот да се окаже пълен гадняр, ми липсваше. Мислех си, че е станало така, защото живеем заедно, че сме свикнали един с друг, но се оказа много повече.

Тя застава до мен на слънце.

— Ще ти призная, че ни е много добре заедно — доверява тя.

— Здрасти — сопвам се възмутено аз. — Че кой ти разправяше същото от месеци?

Тя се ухилва виновно.

— Знам, знам. Просто не слушах…

— И какво е да спиш със съпруга си? — питам аз и я сръчквам с лакът.

Тя се изчервява.

— Ако не друго, то поне знам, че на сутринта все още ще ме уважава — отвръща тя и двете избухваме в смях.

Прекъсва ни звънът на телефона й и Стела скача, за да се обади. След малко се провиква:

— Обажда се Спайк — гаджето ти.

Мой ред е да се изчервя.

— Престани — съскам аз, хуквам и грабвам слушалката.

Не съм ядосана, само се преструвам. Много ми е приятно, когато хората наричат Спайк мое гадже. Аз самата умирам да го наричам гадже. Изпращам му разни смешни картички, които откривам из разни бутици в Сохо, пращаме си весели имейли, говорим по телефона часове наред, а аз си лежа в леглото и броя дните до пристигането му в Ню Йорк (остават четири дни, вече знам, по-точно казано, три дни и двайсет и четири часа и приблизително четирийсет и пет минути), драскам името му върху бели листа, докато съм на работа, пиша думата любов, след това отново, този път деля буквите, след това ги свързвам и…

Добре, спирам. Знам, че това са пълни глупости, но просто не успявам да се сдържа. А и не искам да се стърпявам. Защото след безумната поредица неуспешни срещи най-сетне намерих мъж, по когото съм луда и който е луд по мен. Той определено е луд. Трябваше ми доста време, докато го открия, наложи се да пътувам доста далече, дори излизах с господин Дарси, но както е казала Джейн Остин: Не бързайте, подходящият мъж най-сетне ще се появи? Така и стана.

Не си представях, че ще облича оплескани с паста за зъби тениски, но пък любовта е в състояние да ви изненада. Истината е, че аз преживях невероятна изненада в това отношение.

— Здрасти — започвам аз, щом притискам телефона до ухото си. — Как е при теб?

— Липсваш ми — отвръща Спайк.

Усещам как цялата пламвам.

— И ти ми липсваш — отвръщам щастливо аз, а след това хлъцвам, когато Стела ме сръчква в ребрата. Държа да ви кажа, че лактите й са много кокалести.

— Добре, след като казахме задължителната част, казвай как е табелката.

— Страхотна — възкликвам гордо аз. — Скоро ще я видиш.

— Знам, но нямах търпение. Ще прекарам с теб цели две седмици в Ню Йорк.

Усмивката ми става още по-широка.

— Я кажи, ти успя ли да предадеш навреме статията? — питам го аз.

— Да, стана… Има още няколко уточнения…

— Ами статията за господин Дарси?

— Не ти ли казах?

— Написал си я и редакторът ти е ахнал.

— Точно така — отвръща скромно той. — Решил е да я задържи за Свети Валентин.

И двамата ахкаме.

— Има и нещо друго. Когато се заех да проверявам имената, звъннах в туристическата агенция и помолих да ме свържат с госпожица Сотин, но ми обясниха, че такава нямало. Никога не били чували за нея. Проверих номера няколко пъти, за да съм сигурен, че не съм направил грешка. Не е ли странно?

— Много — съгласявам се аз и не мога да повярвам.

В този момент някой го вика и той бързо обяснява:

— Слушай, Ем, трябва да прекъснем. Да ти звънна ли по-късно?

— Да, разбира се. Чао.

— Чао.

Затварям и за момент оставам загледана в телефона.

— Станало ли е нещо?

Стела се появява от склада. Носи две чаши горещо кафе и ми подава едната.

— Благодаря — прошепвам аз и продължавам да гледам слушалката няколко секунди, преди да я оставя.

— Той е прав. Много е странно наистина — мисля на глас аз.

— Кое? Какво? Кажи! — любопитства Стела. Не може да си намери място.

— Екскурзоводката ни — обяснявам аз. — Никой в туристическата фирма не е чувал за нея.

— Я! — ококорва се Стела. — Измамница.

Извивам очи.

— Стела, прекаляваш с кримките по телевизията.

Тя изсумтява и отпива глътка кафе.

— Как се казваше екскурзоводката?

— Госпожица Сотин. Чакай малко, някъде тук оставих визитката й. — Оставям чашата, грабвам чантата си и ровя в портфейла. Бързо намирам кремавата визитка и я подавам на Стела.

— Това ли е всичко? Само името. Нищо друго — нито телефон, нито нищо.

Честно казано, досега не бях поглеждала. Просто я пъхнах при банкнотите, но сега виждам, че Стела е права.

— Май да — кимам аз.

— Ейна Дж. Сотин — чете Стела, като проследява с пръст засукания шрифт. — Всичко е ясно. — Тя свива рамене.

— Кое? — За мен нищо не е очевидно.

— Това е анаграма на Джейн Остин.

Поглеждам слисана.

— Какво? — прошепвам аз. Май гласът ми отказва да работи. — Не е възможно…

— Ти не си ли се сетила досега? Ем, точно ти…

Стела продължава да говори, но гласът й заглъхва, докато ровя на една от полиците, за да намеря „Доводите на разума“. Обръщам на задната корица. Няма нищо. Грабвам „Ема“. И на нея няма нищо. Дали да не пробвам от някой друг издател. Забелязвам „Гордост и предразсъдъци“ с твърда корица и я обръщам отзад.

Леле!

Пред мен е госпожица Сотин, всъщност Джейн Остин през 1811 година. Нищо чудно, че ми се струваше позната през всичкото време. Като изключим дрехите, двете са съвсем еднакви. Същият нос, същите очи, същата весела усмивка. Не знам защо си спомням жената, която преди Нова година се ровеше сред биографиите. Нали си купи книга за Джейн Остин, книгата, която не бях виждала никога преди, същата жена, която остави рекламната листовка на щанда. Точно така, приликата е невероятна. Не проумявам нищо. Не могат и трите да са все една и съща жена. Очевидно става въпрос за някакво съвпадение с анаграмата и прилика…

Припомням си съветите, които госпожица Сотин ми даваше за мъжете и връзките, странните забележки, които подхвърли, когато видяхме господин Дарси да плува, и пред катедралата, когато открих шала му. Възможно ли е и тя да го бе видяла също като мен? Ами балната рокля? От нея ли беше? Спомням си какво каза Стела. Някоя фея, вълшебница, сватовница ни беше събрала двамата със Спайк.

Я стига, Емили. Няма начин! Това е истинска лудост!

Да, това вече съм го чувала.

— Какво толкова казах?

Вдигам поглед и забелязвам, че Стела ме гледа нетърпеливо, притиснала чашата кафе към гърдите си. По дяволите! Нямам представа какво каза. Не чух нито дума.

— А, нищо. — Стягам се. — Просто забелязах, че няколко книги не са на мястото си.

Стела се отпуска и се усмихва.

— Ама ти много обичаш тази книжарница.

Усмихвам се и връщам книгите по местата им.

— Кажи кога пристига гаджето ти? Нямам търпение да се запозная с него.

— В петък — отвръщам аз и отново усещам познатия прилив на въодушевление.

— Какво представлява въпросният Спайк? — Тя се ухилва. — Същият като господин Дарси ли е?

Поглеждам „Гордост и предразсъдъци“, още не съм я върнала на мястото й, и имам чувството, че Джейн Остин, по-точно казано госпожица Сотин, ми се усмихва.

— Не — клатя глава аз.

Представям си Спайк с размъкнатите дрехи, с ироничните забележки и шантавото му чувство за хумор. По лицето ми плъзва широка усмивка.

— Няма абсолютно нищо общо с него.