Без гордост и предразсъдъци

Пета глава

Сигурно съм задрямала, защото когато отворих очи, забелязах, че сме на магистралата — опа, много се извинявам, на аутобана — и сме някъде из Хампшир, на едно от най-тесните шосета, които съм виждала. Покрай нас профучават живи плетове, нижат се бели и зелени петна, ширнали се под сивото небе. Все още пръска и капките се стичат по стъклата, така че всичко навън прилича на протекъл акварел.

— Това е провинцията, която Джейн Остин е опознала още като дете… — Гласът на екскурзоводката звучи по микрофона. — И тя отразява познатите картини в много от романите си.

Настъпва оживление, когато всички се навеждат към прозорците. Влизаме в малко селце. Редици къщи от червени тухли опасват пътя и от двете страни, прозорците им блестят. Ние ги зяпваме, обзети от вълнение. Точно така си представях всичко. Ето я и поляната в центъра на селото с езерце за патиците, има дори истински патици, точно както си му е редът.

Наблюдавам ги как се плискат, как топват човки във водата и пернатите им дупета щръкват. Усмихвам се и се сещам за Сентрал Парк. Патиците, изглежда, обичат да им стърчат дупетата, независимо дали са в Англия или в Америка.

Те остават зад нас, ние завиваме и точно отпред виждам истински английски пъб. Господи, това трябва да е истински сламен покрив. Надписът наистина ли гласи „При старците“?

Лепвам се към прозореца и не мога да повярвам. Имам чувството, че съм заспала и съм се събудила преди двеста години. Наоколо не се вижда нито един хамър, нито един „Макдоналдс“, нито пък „Старбъкс“. Заобиколени сме от калдъръмени улички, наблизо е селската църква, хората са наклали истински огньове, ахкам аз, докато наблюдавам как димът излиза на спирала от комините. Наистина имам чувството, че тук се снима филм. Просто не мога да повярвам, че това не е фасада, направена специално за туристите, която ще бъде махната веднага щом отминем и ще я сложат, когато наближи следващият автобус с туристи.

— А сега, дами и господине… — прекъсва мислите ми гласът на госпожица Сотин и аз се обръщам напред.

Господине ли? Какъв господин е този, мисля си недоволно аз, когато си спомням какъв език държеше „господинът“ одеве. Извръщам се леко през рамо към виновника за закъснението ни. Той тъкмо се прозява и ме хваща, че съм го зяпнала. Оплезва ми се.

Тоя на колко години е? Да не е на пет?

Преструвам се, че гледам нещо зад него, но едва сега забелязвам, че той е на последната седалка и зад него се намира само тоалетната, и ми става неудобно. Въпреки това съм прекалено горда и не мога да му позволя да си въобрази, че ме е хванал, затова продължавам да гледам надписа „Свободно“, сякаш е най-интересното нещо, което съм виждала. Госпожица Сотин ме спасява.

— Това е старият манастир, където ще останем две вечери, преди да продължим за Бат.

С облекчена въздишка се обръщам, поглеждам отново през прозореца и…

Мама му стара!

Автобусът прави ляв завой и влиза през две внушителни порти от ковано желязо, под гумите изхрущява чакъл и ние бавно се отправяме по широка алея към въпросния манастир. Това е напълно достатъчно, за да ме накара да потръпна от нетърпение. Открай време си знам, че човек усеща нещата инстинктивно, както е тук, разбира се, още на алеята, дали мястото ще му хареса или не. Знам, че това място ще ме очарова.

Огромната величествена сграда е истинска прелест. Издига се в самия край на алеята, сякаш е извадена направо от страниците на „Гордост и предразсъдъци“ — точно така си представях „Недърфилд парк“, домът на господин Бингли. Гледам с истинско страхопочитание. Постройката е сред прекрасна градина, стените й са обрасли с бръшлян, входът е невероятен, има няколко пристройки. Изобщо тук виждам всичко, за което съм мечтала, дори много повече.

Автобусът спира пред хотела и следващия половин час всички слизат, грабват багажа, регистрират се, докато екскурзоводката се суети около нас с клипборда си също като вълнена пеперуда. Хотелът се оказва дори още по-забележителен отвътре: фоайето е с дървена ламперия, стълбището е великолепно, по стените има картини, изобразяващи ловни сцени, портрети на предци на собствениците, подовете са каменни — всичко тук е пропито с история.

— Вие сте в стая двайсет и осем — нарежда застаналата зад рецепцията госпожица Сотин. Зад нея има огромно табло, на което са закачени множество ключове. Тя ми подава един и ме отбелязва в списъка си, без да обръща никакво внимание на Джордж, управителя, който е застанал до нея и не е особено доволен, че е изместен.

— На втория етаж — добавя услужливо Джордж. — Тръгвате надясно и ще видите стаята в края на коридора.

— Супер! Благодаря — кимам аз и посягам към дръжката на куфара. — Асансьорът къде е?

Следва мълчание.

— Асансьор ли? — повтаря Джордж и върти неуверено копчето на маншета си. Забелязвам, че и други започват да ме оглеждат.

Господи, Емили, как е възможно да си толкова глупава? Разбира се, че тук няма асансьор. Тази сграда е на стотици години.

Тъкмо се каня да се поправя, когато чувам презрително сумтене зад гърба си и някой измърморва:

— Това са те американците.

Застивам на място. Веднага се сетих кой е този някой, още преди да се врътна и да го видя опрян на рецепцията, скръстил ръце, докато си чопли зъбите с клечка кибрит. Това е той — господин Дръвник. Поглеждам го предизвикателно.

— Какъв ти е проблемът? — питам аз и се опитвам да се направя на нахакана и самоуверена, за да не проличи, че се чувствам като пълна глупачка. За съжаление гласът ми отказва да ми се подчинява и прозвучава остър и носов. Вместо небрежно прозвучава раздразнително. Усещам как бузите ми пламват, стискам здраво дръжката на куфара и забивам нокти в дланта си.

Само че господин Дръвник не реагира. Зяпнал ме е леко развеселен.

— Аз нямам проблем — отвръща с пълно безразличие той и вади клечката кибрит от устата си. Оглежда я, след това я завърта между палеца и показалеца си и отново ме поглежда. — Само че като те гледам, май ти имаш — подсмихва се той.

— Нима? — Отвръщам на усмивката му с всичкия сарказъм, който успявам да събера. — И какъв е той?

Като изключим теб, нахално лайно такова.

Не откъсваме поглед един от друг. В този момент разбирам, че е настъпила тишина. Всички ни наблюдават, сякаш сме боксьори на ринга.

Дзън, дзън. Втори рунд.

— Това не ти е универсален магазин „Мейсис“ — продължава да се подсмихва той.

— Добре че ми каза — отвръщам сухо аз.

— Тези сгради са на над четиристотин и петдесет години.

— Известно ми е.

— И въпреки това питаш за асансьор.

Бузите ми продължават да горят.

— Очевидно сбърках. Не мислех. Уморена съм след полета, нищо повече…

— Ако искаш, мога да попитам дали няма ескалатор — прекъсва ме той и сините му очи доволно искрят.

— Благодаря, не е необходимо — отвръщам вече силно притеснена аз, посягам към куфара, тръгвам към стълбите и започвам да го качвам с шумно подрънкване на колелцата.

Джордж хуква да ми помогне.

— Дайте на мен, госпожице, аз лесно ще…

— Всичко е наред, ще се справя — настоявам аз, стискам с всички сили перилата и влача куфара след себе си, като се старая да не изпъшкам.

Боже, това чудо тежи цял тон. Какво, по дяволите, има вътре? Сигурно противният черен пуловер, който така и няма да облечеш, казвам си побесняла аз. Проклинам черния пуловер. Дрън, дрън, дрън. Точно така, за всичко е виновен черният пуловер. Дрън-дрън, дрън. Ако не беше черният пуловер, нямаше дори да помисля за асансьор.

Дрън-дрън, дрън. Ау!

Удрям си крака с един от ръбовете на куфара. Свивам се от болка и се навеждам, за да разтрия прасеца си. В същия момент забелязвам, че господин Дръвник ме е зяпнал от първото стъпало, затова се преструвам, че нищо ми няма и продължавам нагоре. Когато най-сетне се добирам до площадката, вдигам куфара и потеглям с бодра крачка по коридора.

Ще сервират обяда в трапезария в елизабетински стил, затова бързам да се освежа в стаята си. Имам си истинско легло с балдахин, на стената има акварел на ловна сцена (тези ловни сцени, изглежда, са доста популярни, защото са закачени из целия хотел), а в ъгъла се вижда стар дървен гардероб.

След като цял живот съм била заобиколена от евтини мебели от „Икеа“, сега съм почти в шок. Истински мебели! Все неща, които сякаш са взети от някой музей, казвам си аз, докато прокарвам ръка по една от вратичките на гардероба и усещам гладкото старо дърво.

Прекъсва ме звънът на мобилния ми телефон. Грабвам чантата от кувертюрата, започвам трескаво да ровя в нея, за да открия телефона, преди да е спрял. Може да е само един човек.

— Buenos dias.7

— Стела! — провиквам се аз ухилена. Да си независима, импулсивна и все разни подобни въздействащи прилагателни е чудесно, но няма нищо по-хубаво от това да ти звънне най-добрата ти приятелка, когато си на непознато място. — Страшно се радвам, че ми звънна. Казвай какво правиш?

— Напивам се — смее се тя. — Тук е ранна утрин, току-що пристигнахме, но текилата ме държи будна. — Тя млъква, за да сръбне шумно, и в далечината долавям невъобразим хаос от музика и смях. — Как е при теб?

— Супер — отвръщам ентусиазирано аз и се опитвам да не мисля за неприятната случка с англичанина. — Кажи ти.

— Страхотно е. Бели пясъци, двайсет и седем градуса, пълно е с мъже, да не говорим, че правят най-хубавите маргарити на света. Тази ми е… ами… май им загубих бройката. — Тя избухва в пиянски смях.

— Ние пък току-що се настанихме в един невероятен хотел… — Надничам през прозореца и ахвам. — Намираме се сред великолепна местност — продължавам аз, загледана в ширналите се поля, осеяни с овце и на места с каменни дувари. Все едно съм попаднала на гигантска шахматна дъска.

— Сериозно? — мънка Стела.

— А мебелите са направо антикварни. — Тръшвам се на кувертюрата и се подпирам на лакти.

— Сериозно?

Вече ми е ясно, че Стела не ме слуша. Вероятно точно в този момент античните мебели не я интересуват особено. Ако изобщо е проявявала интерес.

— Както и да е, тук е обяд, така че ще похапнем по нещо, след това отиваме да разглеждаме забележителности — обяснявам аз бързо.

— Срещна ли вече мечтания господин Дарси? — шегува се тя.

— Ха, ха, много смешно — отвръщам. Протягам ръка към несесера ми с тоалетните принадлежности и вадя дезодорант. — Не съм, но се запознах с един съвършен кретен.

— Готин ли е?

— Пълен досадник.

— Ама готин ли е? — настоява тя.

Замислям се за момент и си го представям в износеното кадифено сако, накриво закопчаната риза, под която сигурно се крият доста натрупани сланинки, а също и рошавата му коса, която определено има нужда от подстригване.

— Не, няма начин да го наречеш готин — отвръщам убедено аз.

— Хм. Съвършените кретени обикновено са готини — заявява силно изненаданата Стела. — Жалко. Един ваканционен флирт щеше да ти се отрази добре.

— Добре ли? — Потръпвам, като си представям флирт с господин Дръвник. — Не, благодаря. Както и да е, вече съм отписала мъжете. Искам да прекарам една спокойна ваканция и да наваксам с четенето.

— Не забравяй да се оглеждаш. Заради някакви провалени срещи…

— Някакви ли?

— Престани, Емили. Живей за мига. Не си ли чела „Силата на сегашния момент“?

Чакай малко. Тя да не би да каза онова, което ми се струва, че каза? Откакто познавам Стела, тя чете само хороскопа си и етикетите на дрехите, за да знае на каква температура да ги пусне в пералнята.

— Не съм. Хубава ли е? — питам силно впечатлена аз.

— Аз лично не съм я чела — признава тя. — Но се запознах с един, който ми разказа. Не трябвало непрекъснато да се тормозим какво ще стане в бъдеще, а да оставим нещата, които трябва да се случат, просто да се случат.

— Кой е той? — питам подозрително аз. Да не се тормозим какво ще стане в бъдеще и да живеем за мига означава, че въпросният някой се опитва да вкара Стела в леглото.

— Казва се Скот — обявява доволно тя. — Искаш ли да му кажеш здрасти?

— Няма нужда — бързам да отвърна аз. Много мразя, когато някоя приятелка ми натресе непознат тип да се запознаваме по телефона. Добре де, ясно ми е, че двамата са в някой полутъмен бар, наливат се с алкохол, тя се опитва да привлече мъжкото внимание, а аз до момента така и не мога да разбера къде му е кефът? За мен никога не е кеф. В деветдесет процента от случаите, когато се чуваме, аз съм си вкъщи, намъкнала старото провиснало долнище на анцуга, и пера разни дрехи. Пера на ръка! Последното, което имам желание да направя, е да проведа тъп до безумие разговор с някакъв тип, когото не съм виждала никога през живота си и с когото нямам абсолютно нищо общо.

Не, имам, приятелката, с която той иска да преспи.

— Хайде де, той е до мен…

— Не, виж…

Закъснях. Чувам я как подава телефона. Сърцето ми започва да блъска. Моля те, който и да си ти, откажи й.

— Казвай — сопва се мъжки глас.

— Здрасти — мръщя се аз. — Казвам се Емили.

— Скот — изръмжава той.

Следва неловко мълчание. Чудя се какво да кажа.

— С какво се занимаваш, Скот? — питам сковано аз. Господи, говоря като майката на Стела.

— Ходя по партита — избухва в гръмък смях той.

Свивам се още повече и продължавам да питам:

— Забавляваш ли се?

Защо просто не лепна едно „сладурче“ накрая и да пратя всичко да върви по дяволите.

— Много е яко, а приятелката ти Стела е самият хитър връх. Добре, няма да правя преценки. „Яко“ и „самият хитър връх“ са съвсем обичайни ежедневни изрази.

— Леле, как се кефи, кат тръгне да куфее — изревава той.

Няма да стане. Ще правя преценки колкото си искам. А Скот е пълен кретен.

— Би ли върнал телефона на Стела? — моля аз, но се налага да крещя, защото той вие като куче.

Чувам някакво шумолене, след това долита гласът на Стела.

— Ем?

От една страна, съм облекчена, но, от друга, знам какво следва.

— Кажи какво мислиш? — прошепва тя.

— Много ми е трудно да преценя по телефона — отвръщам тактично аз.

— Той има много успешна кариера. Има си рекламна агенция — доверява ми тя. — И е страшен красавец.

— Сигурно — съгласявам се аз. Че кой няма да е див красавец, след като цяла нощ си се наливала с маргарити? Веднъж целунах собственото си отражение в огледалото в дамската тоалетна.

— Страшно е забавен, Ем. Много е шантав и ме кара да се смея. Познавам го от два часа. Имам чувството, че между нас се поражда връзка.

Мама му стара! Това вече не е добре. Опитвам се да я върна към действителността.

— Чувала ли си се с Фреди? — питам аз с надежда.

— Да, изпрати ми поне десет есемеса, за да пита дали съм пристигнала, как е хотелът, дали съм добре…

— Колко е мил — натъртвам аз. — Имаш късмет. Фреди наистина държи на теб.

— Ще ми се да не държеше чак толкова, защото ме побърква — мърмори недоволно Стела. — Не може ли да ме остави на мира, за да си карам спокойно ваканцията?

— Въпреки че говориш така, знам, че ще ти липсва, ако не ти се обажда.

— Как ли пък не.

— Добре, както кажеш — предавам се аз. — Само че внимавай какво си пожелаваш…

Предупреждението ми се удавя в пиянски кикот. Започвам да се дразня. Тя чу ли поне една дума от онова, което казах? Оставам заслушана. Не може да бъде. Тя да не би да се целува със Скот?

— Стела? — викам я аз.

— Кажи — отвръща разсеяно тя.

По дяволите! Те двамата наистина се целуват.

— Ще ти звънна по-късно.

— Добре — съгласява се веднага тя. — Забавлявай се в музея.

Господи, чувствам се като последната смотанячка.

— Не е музей, тук Джейн Остин… — започвам аз, но млъквам, когато чувам пъшкането на Стела. Господи! Имам чувството, че съм набрала някой секс телефон.

— Добре… пази се.

— Да… чао.

Затварям с огромно облекчение и си поглеждам часовника. Както обикновено съм закъсняла, затова само си слагам малко гланц на устните, грабвам си палтото и дръпвам ръчната чанта. Навеждам глава, за да не се ударя във вратата, затварям, врътвам ключа и тръгвам по мрачния коридор. Зървам отражението си в огледалото на площадката и спирам. Косата ми е провиснала, а бретонът е щръкнал като метла, наелектризиран от мохерния шал. Издухвам кичурите от лицето си, но те бързо се връщат на място.

Мръщя се. Понякога мразя дългата коса. Толкова разправии са да срешеш оплетените краища, докато се къпеш, да не говорим, че задръстват канала и трябва да ги изгребваш с пръсти. Да не споменавам и какво състояние профукваш за балсами, серуми и разни ампули с подхранващи масла. Запасила съм се с цял шкаф такива продукти, а косата ми продължава да си е същата — до раменете, тъмнокестенява, с цъфнали краища, заради които всеки фризьор, при когото отида, започва да цъка възмутено с език. Не знам защо не я отрежа. Май точно това ще направя. Две думи: Сиена и Милър8.

Не че има някакво значение как изглежда косата ми. Тук никой не ме познава, така че няма никаква нужда да се напрягам и притеснявам. Въпреки това няма да е зле да наведа глава и…

— Ъъъ, извинете.

Чувам глас зад себе си в мига, в който се виждам в огледалото. Виждам три неща:

1. Косата е размазала гланца по лицето ми и приличам на картина на Джаксън Полък9.

2. Кръвта се е качила в главата ми и вените около очите ми са изпъкнали, а цялото ми лице е поаленяло.

3. Господин Дръвник е точно зад лявото ми рамо.

Господи! Колко ли време е стоял там?

Безкрайно смутена, че съм хваната, докато размятам буйна грива, усещам как две червени петна се опитват да прогорят бузите ми. Обръщам се и с всичкото самообладание, на което съм способна, избърсвам гланца от бузите си, след което небрежно подхвърлям:

— Да. Искаш ли нещо?

Затворил е едното си око и разтрива ъгълчето с палец.

— Искам да не навираш косата си в лицето ми — оплаква се той.

— Извинявай… — започвам аз, но той ме прекъсва:

— Не гледаш ли какво правиш? За малко да ми извадиш окото — сопва се той.

Обзема ме раздразнение.

— Жалко, че ти се е разминало със „за малко“. По дяволите, обикновено мерникът ми е по-добър — отвръщам аз, преди да успея да се въздържа. Но той се държи толкова противно, че има нужда да вкуси от собственото си лекарство.

— В такъв случай много се радвам, че си въоръжена само с коса, а не с автоматично оръжие — отвръща сухо той и поема надолу по стълбите. Дори не е благоволил да си завърже връзките на обувките.

Добре. Така. Този път му дадох да се разбере.

За момент оставам загледана след него и се опитвам да измисля някой лаф, с който да го смачкам, но нищо не ми идва наум. Разочарована и вкисната, тръгвам след него към трапезарията.