Без гордост и предразсъдъци

Четвърта глава

Единайсет часа по-късно съм се наредила пред гише на английската митница на летище „Хийтроу“, скапана съм след полета, но и невероятно развълнувана. Не мога да си намеря място от възбуда. Все още не мога да повярвам, че е истина, че най-сетне съм в Англия. В Англия!

— Следващият!

Потискам хипопотамска прозявка, вдигам поглед и забелязвам, че мрачна жена на средна възраст с къса къдрава коса и очила ми дава знак да напредна.

— Колко време ще останете във Великобритания? — пита тя с леден глас, когато приближавам гишето.

— Една седмица — отвръщам аз и се усмихвам приветливо.

Усмивката ми няма абсолютно никакъв ефект. Тя грабва паспорта ми, оглежда го мрачно и започва да барабани ожесточено по клавиатурата.

— Каква е целта на посещението ви?

— На екскурзия съм — обяснявам доволно аз.

Без да вдига поглед, жената намества очилата и продължава да барабани със стиснати устни.

Въодушевлението ми заплашва да избликне. Мълчанието й ме изнервя. Все едно че съм направила нещо нередно като например да крада бонбони и да ги стискам в шепа. Господи, не ми казвай, че имам криминално досие, което е влязло и в английската база данни. Добре де, бях едва на единайсет, дрехите бяха на Барби, въпреки това… Да, имам престъпно минало.

Захапвам долната си устна, което правя единствено когато съм много нервна, но дори и тогава се опитвам да се владея, защото знам, че е доста грозно.

— Каква е тази екскурзия? — пита жената и започва да рови паспорта ми. Мръщи се, когато вижда снимката ми, която съвсем не е лоша, и отново се навежда над клавиатурата. Ама какво толкова пише? Да не би да съчинява есе? Може би доклад за полицията!

Стомахът ми се свива.

— Специална екскурзия за почитатели на литературата — грача аз, а гласът ми звучи доста странно. Прочиствам си гърлото и преглъщам няколко пъти. — Една седмица в провинцията, за да се запозная със света на Джейн Остин и „Гордост и предразсъдъци“ — добавям гузно аз.

Като че ли на нея й пука, казвам си силно притеснена аз.

— „Гордост и предразсъдъци“ ли? — надига глас тя. Пръстите й застиват на клавиатурата. — „Гордост и предразсъдъци“ ли казахте?

Жената направо подскочи, като чу.

— Ами, да — кимам несигурно аз.

Тя вдига поглед, лицето й е поруменяло от вълнение.

— Леле, направо не мога да повярвам! Обожавам „Гордост и предразсъдъци“! — писка тя високо. Притиска ръка към униформата си и ми отправя завладяваща усмивка. — Съвсем наскоро гледах на DVD филма с Кира Найтли. Беше страхотен!

Направо не мога да повярвам на трансформацията.

— Ами… да… — заеквам аз.

Тя се отпуска назад на стола си, разкопчава най-горното копче на блузата си и започва да си вее с моя паспорт.

— Ами господин Дарси! — Извива очи, след което ме поглежда похотливо. — Страшно сексапилно парче. — Навежда се напред и намига заговорнически. — Честно да ви кажа, не бих го изхвърлила от леглото си — шепне тя и се киска като ученичка.

Зяпнала съм я и не мога да повярвам. Знам, че господин Дарси има невероятен ефект върху жените, но това, което става пред погледа ми, е направо невероятно.

Няколко минути по-късно вече сме минали на ти и Берил ми разказва, че наскоро се била развела със съпруга си Лен, взела решение да работи по Коледа и как само й се иска да бе разбрала за моята екскурзия…

— Миличка, направо е чудесно — тя ми се усмихва топло и ми връща паспорта. — Предпочитам да прекарам празниците с господин Дарси вместо с разни откачени типове. Може пък догодина да стане.

— Ако искаш, ще ти кажа какви са възможностите — предлагам любезно аз.

— Наистина ли? — Берил се усмихва и надрасква нещо на лист. — Това е имейлът ми.

Посягам към листчето и тя стиска топло ръката ми.

— Да прекараш добре.

— Благодаря, Берил — усмихвам се аз и пъхвам паспорта в джоба си.

Махам й за довиждане, потеглям куфара на колелца и минавам без всякакъв проблем през митницата. Преди да изляза, се обръщам назад. В този момент Берил излайва: „Следващият“ и аз забелязвам как усмивката й се преобразява в страховито мрачно изражение, докато очаква следващия пътник.

— Колко време ще останете във Великобритания?

Усмихвам се. Много ти благодаря, господин Д.

Влизам в салона за посрещани и попадам сред тълпа, надвесила се над бариерите, докато чака любимите хора да слязат от съответните самолети. Навсякъде се разнася аромат на празнично настроение. По високоговорителите ехтят пожелания и коледни песни, навсякъде е украсено с гирлянди и пъстри светлини. Около мен се чува английски акцент и долавям части от разговори, сякаш съм попаднала между две станции, докато съм търсела трета.

— Миличка, изглеждаш великолепно с този тен. Тенът много й отива, нали, Дейвид? А тук беше вълчи студ…

— … колко гъзарчета намляска на Бали…

— … ама как така има закъснение, мили? Майка му мечка! Трябва да сме в гражданското след по-малко от час…

— … как е в Гоа? Успя ли да отидеш на някое от плажните партита…

— … записахме всички серии на сапунката „Коронейшън Стрийт“, така че щом се приберем, слагам чайника. Сигурна съм, че нямаш търпение да изпиеш една хубава чаша чай след чуждестранните разредени помии…

Намляска? Гъзарчета? Майка му мечка? Вълчи студ? Разредени помии? Ама какви ги дрънкат тези? Чудя се на необичайните думи и изрази, които звучат божествено с английски акцент, и се промъквам през тълпата. Би трябвало някой да ме чака, въпреки че нямам абсолютно никаква представа как ще го позная…

— Емили Олбрайт?

Сред блъсканицата забелязвам дребна фигурка във вълнен костюм, вдигнала табелка с името ми. Насочвам се към нея и тегля количката с багажа след себе си.

— Здрасти — започвам любезно аз. — Много ми е приятно.

Жената с табелата ми се усмихва доволно и подава ръка.

— Госпожица Сотин. Аз съм вашият екскурзовод. И на мен ми е много приятно да се запознаем — отвръща весело тя и забелязвам, че в лешниковите й очи танцуват искрици.

Има нещо у нея, което ме кара да се замисля. Струва ми се позната. Дали не съм я срещала някъде? Опитвам се да си припомня. По лицето й няма и следа от грим, а косата й е стегната в кок. Въпреки строгия на пръв поглед вид тя е вероятно на същата възраст като четирийсет и кусур годишните жени, които срещам по улиците на Манхатън, които изглеждат значително по-млади благодарение на светлите кичури, които редовно поддържат.

Усмихвам й се и се напрягам да си спомня. Просто не се получава. Сигурно ми напомня жена, която съм виждала по телевизията или в някой филм, решавам аз, докато стискам ръката й.

— Много се радваме, че ще бъдете с нас на екскурзията, посветена на Джейн Остин.

— Много благодаря — кимам аз, докато тя разтърсва енергично ръката ми.

За такава дребна женичка госпожица Сотин има забележително стегнато ръкостискане.

— Сигурна съм, че следващите няколко дни ще ви бъдат безкрайно интересни — продължава тя.

— Супер, радвам се.

— Ще откриете един съвсем нов и напълно непознат за вас свят.

— Ъъъ… радвам се… благодаря — отвръщам аз и се опитвам да звуча съвсем небрежно.

Тя все още не е пуснала ръката ми.

— Като ваш гид ще направя всичко по силите си, за да преживеете нещо незабравимо — обяснява съвсем искрено тя, без да откъсва от мен ясните си лешникови очи.

По всичко личи, че приема безкрайно сериозно работата си.

— Чудесно — кимам аз и се усмихвам с известно усилие.

Тя се ухилва още по-доволно.

— Великолепно!

Най-сетне отпуска пръстите ми, сваля табелката с името ми и я пъхва под мишница.

— Бихте ли ме последвали…

Дори не ми остава време да реагирам. Врътва се и поема през летището и за нула време успява да се измъкне през въртящите се врати.

В продължение на няколко секунди оставам да гледам след нея. Тази жена наистина ми се струва безкрайно позната. Питам се дали… Господи, Емили, ставаш смешна. Никога през живота си не си виждала тази жена. Решавам да престана да мисля за нея и хуквам да я настигна.

Обожавам Англия.

Добре де, в страната съм едва от час и все още стоим на паркинга, но вече съм влюбена. Първо, всички са невероятно любезни. Непрекъснато се извиняват, дори когато аз се блъсна в някого или количката с моя багаж мине през краката им. Освен това всички чакат на спретнати опашки — извинете, трябваше да кажа редички — и за такси, и за билети, и за тоалетната — да не говорим колко са тихи и търпеливи. Подобно нещо не би се случило в Щатите, където всички ще мъркат и ще се оплакват на висок глас.

Освен това са невероятно готини. Стела все разправя, че Ню Йорк е модната столица на света, но тук всички ми изглеждат невероятно стилни. И всичко е много нагласено. Вземете например парите. Много ми харесва, че са с различен размер и са сложили главата на кралицата. Доларите са толкова скучни и зелени, да не говорим колко си приличат.

Ами черните таксита! Нашите жълти едва побират двама човека отзад, коленете ми винаги опират в предната седалка, а одеве видях как цяло семейство се качи в едно от черните таксита. При това с багажа. Направо невероятно.

Когато се опитвах да пресека на пешеходна пътека, поех в неправилната посока и за малко да ме блъсне едно такси. (Повтаряй след мен, Емили: гледай надясно, не гледай наляво; гледай надясно, не гледай наляво.)

— Къде си тръгнала, красавице — изревава якия таксиджия, след като набива спирачки.

Господи, какъв акцент само! Това ли е селският им кокни? Усмихвам му се виновно и тръгвам в другата посока. Страшно ми харесва тук. Същата работа като в „Две димящи дула“. Направо бих убила за този сладурски акцент.

— Паркирали сме ето там — чурулика госпожица Сотин, докато бързаме през паркинга. — Нашият автобус е синият с бяло, най-накрая. — Тя посочва огромен автобус и на мен ми става още по-приятно. Страхотен е. Сигурно е от автобусите с климатик и луксозна тоалетна.

Знаех си аз, че не става въпрос за някой стар очукан минибус, както се опитваше да ме убеди снощи Стела.

Вратите изсвистяват и се отварят. Госпожица Сотин се хвърля напред.

— Остави багажа си там, миличка — нарежда тя, обръща се от стъпалото и ме поглежда. — Ърни ще се погрижи да го сложи в багажника. — Тя посочва седналия зад волана шофьор, разлистил вестник, а островърхата му шапка е подметната на таблото. Той оставя закуската си, която по аромата, изглежда, е сандвич с пържен бекон, и вдига поглед.

— Внимавай, доста тежи… — започнах притеснено аз. Май не трябваше да нося чак толкова книги.

— Не се притеснявай — той намигва и се прави, че надува бицепси.

Избухвам в смях, прибирам дръжката на куфара, оставям го на асфалта и се качвам нетърпеливо по стълбите.

— Автобусът е пълен, останали са само две места — обяснява екскурзоводката. — Мисля, че едното е до Мейв.

Усмихвам се щастливо. Толкова съм доволна, че не послушах Стела. Знам, че екскурзията ще бъде страхотна. Обръщам се навътре.

В същия момент усмивката ми застива.

Пред мен се е ширнало море от сиви къдрици. Те са навсякъде. Сивотата се простира докъдето погледът ми стига, чак до луксозната тоалетна. Все едно, че съм на излет с някой пенсионерски клуб.

Неочаквано някой включва запис в главата ми и гласът на Стела започва да повтаря: Шантави типове, самотници и старци. Шантави типове, самотници и старци…

— Насам…

Ирландски акцент прекъсва мислите ми и аз поглеждам към вирната ръка почти в края на автобуса, която ми маха над облегалката. Все още замаяна, аз се усмихвам нещастно и тръгвам към мястото си.

— Извинете…

Виждам почти скрита от предната седалка дребна жена с къса посивяла коса и огромни очила за четене. Подпъхва набрана пола от полиестер, спира да гризе буца сирене и ми се усмихва срамежливо.

— Не ни дадоха нищо за ядене на полета от Дъблин — добавя тя вместо извинение и се опитва да покрие устата си със салфетка, която в същото време се надига и трохите се разпиляват навсякъде. — Боже, какво направих… Какво съм прасе… Извинявай…

Зяпнала съм я недоумяващо. Обзема ме паника. По дяволите! Какво направих? Какво да правя? Това ме чака през цялата седмица. Вързана съм с група пенсионери.

Докато тя се суети около мен, аз успявам да се промуша покрай нея и да се настаня на мястото си.

— Ами ти? Откъде беше полетът ти?

— От Ню Йорк — отвръщам аз и се опитвам да не мисля за шумния космополитен град, който изоставих заради това, което ме заобикаля в момента.

В същия момент се усещам. За бога, Емили, я се стегни. Всичко ще бъде наред. Няма да ходиш с тях по клубове, нали си на литературна обиколка.

— Ааа, Голямата ябълка. — Следва оживено шушукане и няколко къдрави сивокоси глави надничат към мен.

— Значи си американка — отбелязва едната.

— Точно така — кимам аз.

— Много вълнуващо — усмихва се друга.

„Американка.“ Каза го така, сякаш съм някакво извънземно.

Около мен започват да се споглеждат многозначително.

— С прекалено много пари и не спира да мисли за секс — прогърмява едра впечатляваща жена, която се надига от предната седалка. За разлика от останалите, косата й е боядисана в черно, подстригана е като на Клеопатра и се е намазала с яркочервено червило. Отива й, въпреки че е на седемдесет и няколко.

— Моля?

— Така казваха за янките през войната — уточнява тя и тъмните й любопитни очи заблестяват изпод изкуствени мигли и ярък грим. — Знам много добре, омъжих се за американец.

Из автобуса се разнася смях.

Тя протяга пухкавата си ръка, отрупана с едри диаманти.

— Роуз Биърман.

— Емили Олбрайт.

Ръкостискането й е стегнато и аз оставам с впечатлението, че ме преценява. Странно защо си мислех, че аз съм тази, която я преценява.

Десет минути по-късно все още не сме потеглили. Останало е едно свободно място и чакаме пристигането на последната от групата. Очевидно идва от Централен Лондон, така че ще се появи всеки момент.

Всички бърборят оживено, а въздухът е наситен с ароматен коктейл парфюми. Нетърпеливо поглеждам часовника си. Колко още ще чакаме? Оглеждам се и очаквам всички да започнат да роптаят, но те си разменят пликове със сладки, които незнайно защо наричат „кремки“, каквото и да е това, прехвърлят си снимки на внуците и сравняват дрехи, купени от магазин на име „Ем енд Ес“. Две от пътничките вече са задрямали, отпуснали глави назад, с отворени усти, и тихичко прохъркват.

— Ъъъ… искаш ли желирано меченце? — пита срамежливо Мейв и ми подава пликче.

— Не, благодаря — усмихвам се аз, не че имам някакво понятие какво е желирано меченце. Обръщам се към прозореца. Къде, по дяволите, е последната? Къде се е завряла? Аз идвам чак от Ню Йорк и успях да пристигна навреме. Защо се бави толкова?

Нетърпеливо притискам буза към стъклото, за да видя по-надалеч на паркинга, докато оглеждам за жена в пенсионна възраст. Паркингът е празен. Не се мярка никоя с къса сива накъдрена коса. Няма лилави пуловери, купени от странното място, наречено „Ем енд Ес“. Няма никой. Образували са се единствено локви, тъй като вали.

Отпускам се на седалката. По принцип не бих обърнала чак толкова внимание, но току-що съм прелетяла над Атлантическия океан и съм разбита. Единственото ми желание е да отида в хотела и да се поосвежа. Знам обаче, че няма какво да правя, затова вадя „Гордост и предразсъдъци“. Прозявам се, отварям на прегънатата страница, до която съм стигнала, и продължавам да чета. Господин Дарси е на бала…

Мъжки глас от другата страна на прозореца ме разсейва. Поглеждам навън и забелязвам мъж, който слиза от малко червено рено и измъква сак, лаптоп и огромен куфар. Доста е едър, небръснат и развлечен, ризата му се е измъкнала от широки военни панталони и докато се навежда към колата, кръстът му лъсва.

Зад волана се е настанила безупречна блондинка в тясно черно поло с яркочервено червило. Гледа право пред себе си и не му обръща никакво внимание, докато той крещи нещо, което не успявам да чуя. Интересно, за какво ли се карат? Обзета от любопитство, ги наблюдавам около минута, след това си казвам, че е невъзпитано да зяпам така, и отново се надвесвам над книгата.

Отвън се чува как някой трясва вратата на кола с такава сила, че вратата спокойно може да се откъсне от пантите. Изкушавам се да погледна, но си налагам да се държа прилично. Чувам и гласа на жената, но не успявам да разбера какво приказва, защото е на френски.

Препрочитам отново същия ред.

Предавам се на любопитството тъкмо когато реното дава на заден. Чува се писък на спирачки и автомобилът поема с пълна газ към изхода на паркинга.

Господи! Какво става?

Отново поглеждам мъжа. Не е помръднал от мястото си, коженият куфар е оставен на земята, чантата с лаптопа е преметната през рамо, а износеното му кадифено яке плющи при всеки порив на вятъра. Прокарва пръсти пред разрошената си руса коса и гледа след реното, сякаш не може да повярва, че жената го е оставила по средата на паркинга под дъжда. Изглежда жалък и ме бодва съжаление към него.

Но пък той крещеше на жената, напомням си аз. Сякаш усетил погледа ми, той се обръща към мен и аз бързо отклонявам очи. Сигурно си е заслужил подобно отношение.

След като драмата е приключила, аз отново се надвесвам над книгата, но едва успявам да открия докъде бях стигнала и чувам, че автоматичните врати на автобуса изсвистяват и всички започват да ръкопляскат. Алилуя. Сигурно и последната от групата е тук.

Чувам Мейв да цъка с език.

— Нахална работа. Защо е нужен целият този шум? — шушука тихо тя.

И това го казва жена, чиято глава стърчи под прав ъгъл на седалката, за да не изпусне нищо.

Продължавам да чета. Очевидно Мейв е от някое заспало селце дълбоко в Ирландия, където никога нищо не се случва. Това е вероятно най-вълнуващото събитие, което й се е случвало от много време насам, за разлика от мен, която съм свикнала с шума и блъсканицата в Ню Йорк, градът, който никога не спи. Всеки ден виждам много по-интересни неща, така че за мен всичко това е едно нищо.

Ти майтап ли си правиш, Емили? Градът, който никога не спи ли? Шум и блъсканица ли? Ти си не по-малко любопитна от Мейв.

Сграбчвам облегалката пред мен и се надигам, за да зърна възрастната дама. Оказва се, че не е никаква възрастна дама. Това е той. Мъжът от реното.

Нещо в мен потрепва и ако не се познавах по-добре, щях да реша, че съм развълнувана. Не е възможно той да… Просто не мога да повярвам. Наистина ли него сме чакали?

Грешка. Той е потънал в разговор с госпожица Сотин, екскурзоводката ни, която му показва часовника си и се мръщи, а той ръкомаха оживено и се опитва да си натъпче ризата в панталоните, но тя отказва да остане вътре.

В този момент забелязва Ърни, шофьора ни, и спира по средата на изречението, за да го погледне намръщен. Леле, този тип е в шизофренично настроение. Обръща се и изтрополява по пътеката, лаптопът се удря в хората ту отляво, ту отдясно, докато той се придвижва назад. Неочаквано погледите ни се срещат и аз се усмихвам приветливо.

Той се намръщва още повече.

Какво, по…

Възмутена съм. Какъв дръвник! Аз просто се опитвах да се държа мило. Вбесена му отвръщам със същия страховит поглед. Той отминава и се тръшва на свободната седалка. Облягам се назад, настръхнала от презрение. Шофьорът пали автобуса и докато излизаме от паркинга, решавам да не му обръщам никакво внимание.

Дори да е красавец ли, обажда се предателско гласче в главата ми.

За частица от секундата се поколебавам, но това е само за частица от секундата. Какво като е хубавец? Това не променя нищо. Пак си е дръвник и аз няма да му обръщам внимание. Ама никакво внимание. Така ще бъде през цялата седмица. Само гледайте.