Без гордост и предразсъдъци

Втора глава

Времето до обяд се изнизва покрай клиентите, тръгнали да търсят подаръци за Коледа.

Малката независима книжарница е собственост на семейство Макензи вече три поколения. Тъй като е сгушена в странична уличка, притисната между шапкарски магазин и италианска пекарна, повечето хора я подминават, погледите им са привлечени от причудливите шапки на съседната витрина или са забързани да си поръчат сандвич със зеленчуков хляб. Дори не забелязват старата махагонова врата с оригинален витраж, през който слънцето нахлува късно следобед и рисува пъстроцветни петна по пода. Онези минувачи, които все пак се отбиват или случайно, или защото някой ги е насочил насам, задължително се връщат втори път.

Все си казвам, че да влезеш през тази врата, е като да влезеш в гардероба и да се озовеш в Нарния2. Навън цари оживлението на нюйоркското ежедневие, ала щом звънчето извести пристигането ти, напускаш реалността и попадаш в света на въображението.

Книжарница „Макензи“ е съвсем малка, но е пълна с най-разнообразни четива. Стените са покрити с полици отгоре до долу, бестселъри с меки корици са поставени до първи издания специализирана литература, а в средата има огромна дървена маса, отрупана с лъскави фотоалбуми, които да украсят нечий хол.

Любимото ми място е край прозореца. До него има рафт с издания от цял свят и стар кожен фотьойл. Изтъркан е, седалката е хлътнала, тъй като хиляди клиенти са се опитвали да избягат от ежедневието за кратко, като се настанят на него, за да прочетат първата глава на най-новия криминален роман, трилър или някое вълнуващо стихотворение.

Работя тук откакто завърших колежа, а за човек, чието любимо занимание е да прочете някоя хубава книга, работата е просто прекрасна. Родителите ми се шегуват, че още от раждането ми е било ясно какво ще работя, че книгите са ми в кръвта. Родителите ми са преподаватели — мама преподава английски, а татко история на изкуството, — истински книжни червеи.

Вкъщи нямаше телевизор. На двамата с брат ми ни казваха да използваме въображението си и ни даваха книги. Нашите твърдят, че съм се научила да чета, когато съм била на две години и половина. Докато останалите прощъпалници са ходели да си играят в парка, мама и татко са ме водили на екскурзия до библиотеката.

Нищо чудно, че първите ми думи са били „Моля, пазете тишина“.

Господин Макензи обаче остарява и тъй като единственият му син е лекар и няма да поеме бизнеса, започна да се говори за продажба. Преди шест месеца шефът получи оферта от известна верига кафенета, които искаха да сменят витража със стъкло с тяхното лого, да излеят циментов под и да наредят фалшиви книги по махагоновите полици. Той им отказа и заяви, че това щяло да стане само през трупа му. Въпреки това усещам, че дните ми тук са преброени. Не че се притеснявам за себе си — няма проблем да си намеря друга работа, — но никога няма да попадна в друга книжарница като „Макензи“. Ако я затворят, това ще бъде краят.

Подавам на клиент рестото, обръщам се към следващия на опашката и едва сега забелязвам, че няма никой. Въздъхвам облекчено. Слава богу! Стела е все още на обяд, а хаосът покрай Коледа е винаги ужасен. Всеки е хукнал да търси съвършеният подарък. По това време на годината повечето хора се насочват първо към масата и незнайно защо са си въобразили, че колкото по-голям и по-лъскав е фотоалбумът, толкова по-добре. Да, фотоалбумите наистина правят впечатление, но всеки прехвърля красивите фотографии веднъж и оставя изданието да събира прах, докато книжките с меки корици, към които всички посягат, се четат и в метрото, и в леглото, дават се на приятели, на хора от семейството и могат да бъдат препрочетени по няколко пъти.

Никой няма да забрави „Брулени хълмове“, но има ли човек, който ще запомни „История на румънските акробати“? Докато разсъждавам, забелязвам сянка край централната маса. Той е нисък и набит, косата му е почти бяло-сива и разлиства някакъв албум. Приближавам се до него. Той е погълнат от книгата.

— Това да не би да е за Стела? — питам аз и надничам над рамото му.

Той трепва.

— Здрасти, Ем, как си? — изрича задъхано той и момчешкото му лице грейва.

— Както обикновено. — Усмихвам се, докато той ме целува по бузите, и по мен полепва брашно, което се ръси от иначе гарвановочерната му коса. — Как си, Фреди?

Фреди е съпругът на Стела, но двамата са женени единствено за да може той да вземе зелена карта. Запознаха се преди две години, когато тя влязла в съседната пекарна, за да купи сандвичи за обяд, и двамата станали първи приятели. Фреди е италианец и когато визата му изтекла, Стела предложила да се оженят. В замяна на това живее срещу смешен наем в малкия му апартамент над пекарната. Всички са доволни. Има само един проблем. Фреди очевидно е лудо влюбен в нея, ала Стела е единствената, която не забелязва.

— Какво ще кажеш? — пита той и сочи книгата. — Подарък за Коледа.

Сбръчквам нос.

— Стела може и да работи в книжарница, но се съмнявам някога през живота си да е прочела книга.

— Хм. Май си права… — кима намръщен той. — Може поне да разгледа снимките — подхвърля доволно той.

— Ти някога да си я виждал да разглежда нещо различно от модни списания? — питам аз и извивам вежди.

Фреди въздъхва дълбоко.

— Предавам се. Дори не мога да й избера подарък.

Изглежда толкова сломен, че сърцето ми се свива.

— Искаш ли да ти предложа нещо?

— Разбира се — кима доволно той.

— Ще свърша детективската работа и ще разбера какво иска. — Стискам ръката му. — Обещавам ти, че няма да бъде „Румънските акробати“. — Усмихвам се мило и изтеглям книгата от ръцете му. — Не че книгата не е хубава — добавям аз дипломатично. — Просто не е подходяща за Стела.

Фреди ме поглежда с огромна благодарност, сбогуваме се и той излиза от книжарницата. На вратата се сблъсква със Стела, която тъкмо се връща от обедна почивка, цялата поруменяла от вълнение.

— Здрасти, Фреди — поздравява разсеяно тя. Промушва се покрай него и заявява:

— Имам изненада за теб!

Над рамото й виждам Фреди. Застанал е на входа и наблюдава Стела. Изражението му е красноречиво.

— Направо ще паднеш от кеф.

Когато излиза на улицата, се обръщам към Стела:

— За кое? — питам аз. Тръшвам се на стола с колелца зад щанда и се придърпвам към компютъра. Познавам Стела достатъчно добре и знам, че онова, което според нея е кеф, за мен не е никакъв кеф.

Започвам да преглеждам имейлите. Книжарницата най-сетне е празна, с изключение на жената, която продължава да разглежда биографиите, и аз решавам, че моментът е подходящ да направя няколко последни поръчки преди Коледа.

— Знам какво ще направиш — продължава Стела, така обхваната от ентусиазъм, че не забелязва нищо. Сваля шала на райе, хвърля го на щанда и застава до мен задъхана, също като лабрадора на нашите, когато усети аромата на храна.

— Какво? — продължавам да пиша.

— За ужасните срещи, на които все ходиш — обяснява въодушевено тя.

— Благодаря ти, че ми напомни, но вече не ходя по срещи.

Стела замахва пренебрежително с ръка. Все още не си е свалила ръкавиците.

— Ще се поразвеселиш, като дойдеш с мен и цяла женска компания — нарежда възторжено тя.

Изчаква малко, за да стане по-драматично и да я попитам къде имат намерение да ходят — убедена съм, че очаква да се развълнувам също като нея, — само че аз успявам да измрънкам нещо като „хм“.

Това съвсем не е достатъчно за Стела.

— Ем, заминаваш за Мексико! — заявява тя така приповдигнато, сякаш е водеща на телевизионно състезание и обявява резултата пред нищо неподозиращите участници.

Обръщам гръб на монитора и я зяпвам.

— Стела, какви, за бога, ги приказваш?

— За Нова година! — продължава тя и се настанява на щанда. Поглеждам я строго, но както обикновено, тя не ми обръща никакво внимание. Кръстосва крака, подръпва мрежестия си чорапогащник и пак ме подхваща. — Току-що се обади приятелката ми Беатрис, която живее в Лондон. Резервирала е места за пътуване до Канкун в Мексико. Две са се отказали в последната минута, което означава, че има две свободни места — тя се ухилва доволно. — Аз — заявява тя и бодва гърди с пръст. — И ти — този път пръстите й щръкват към мен. — Трябва само да си платим самолетните билети от Ню Йорк.

— А кой ще работи тук, докато си веем капите из Мексико? — мърморя недоволно аз. Честно да ви кажа, Стела няма никакво понятие какво е да си управител. Тя си въобразява, че книжарницата си работи сама.

— Всичко е уредено — заявява доволно тя. — Господин Макензи вече предложи помощта си.

— Говориш за господин Макензи, собственика? — вдигам изненадано поглед аз. — Да не би да си го питала?

— Обадих му се одеве. Каза, че щяло да му достави невероятно удоволствие да е тук, докато ни няма. Честно да ти кажа, май остана доволен, че го попитах — признава щастливо тя. — Каза, че щяло да му се отрази добре да се отърве за известно време от жена си. — Стела пъхва дъвка в устата си и започва да мляска.

Зяпвам я напълно слисана. Не знам дали да се радвам, че за пръв път от пет години не ми се налага да работя между Коледа и Нова година, или да се разсърдя, задето Стела не ме е попитала първо. Решавам, че е по-добре да се зарадвам.

— Ами, добре — кимам аз, за да кажа нещо.

— Супер — провиква се Стела, прави розово балонче и го спуква с език. — Ще бъде направо страхотно. Очевидно е от онези организирани екскурзии за неомъжени — казва се „Клуб от осемнайсет до трийсет“.

Не може да бъде!

Обхваща ме ужас. Непрекъснато разглеждам английските списания, които получаваме в магазина, и ги знам тези организирани ваканции. Това е личната ми представа за ад.

— Клуб „От осемнайсет до трийсет“, а? — повтарям аз, удивена, че още не съм хукнала към кенефа да повръщам.

— Аха — грейва радостно тя. — Невероятно, нали?

Я чакай малко. Тя да не би наистина да употреби думата „невероятно“?

— Виж, работата е там, че… — започвам аз и се опитвам по най-бързия начин да измисля някакво извинение, за да се измъкна.

Само че тя не ме оставя да довърша.

— Мама му стара! — хлъцва тя и притиска ръка към устата си. — Изобщо не помислих.

Сега пък какво стана?

— Толкова съм нетактична. — Протяга ръка, отпуска я на рамото ми и зашепва: — Дори не се сетих за възрастта. — Мълчи няколко секунди, след това продължава да шепне: — Нали не си минала трийсетте?

Отдръпвам се ядосана.

— Извинявай, но съм на двайсет и девет! — съскам аз и вдигам ръце към лицето си, сякаш от последния път, когато съм се поглеждала в огледалото, бузите ми са увиснали.

Наистина обичам Стела и знам, че намеренията й са добри, но понякога се питам какво се върти в платиненорусата й (в момента) главица. Първо се опитва да ме запознае с алкохолик, след това ми пробутва, че съм била стара.

— Само две години съм по-голяма от теб — измъквам се аз.

Стела се мръщи.

— Опа, извинявай. Не исках да… Просто аз… Нали знаеш, че хич ме няма в сметките, а и ти си… все едно, че нямаш възраст, Ем — заявява доволно тя и поруменялото й дръзко двайсет и седем годишно лице грейва.

— Ако продължиш в този дух, да знаеш, че ще бъдеш уволнена — предупреждавам я строго аз.

— Стига, Ем, точно от това се нуждаеш.

Ентусиазмът на Стела е като бронирана жилетка. Кълна се, че е непробиваем.

Завъртам стола към нея.

— Стела, повярвай ми, че това е последното, от което се нуждая.

— Да знаеш, че е ол инклузив — добавя тя и намига.

Изобщо нямам желание да си представя за какво намеква.

За щастие не ми се налага да уточнявам, тъй като клиентката ни прекъсва:

— Извинете, че ви прекъсвам, но искам да купя тази книга.

Вдигам очи към жената, която разглеждаше биографиите.

Леле, тая още ли е тук? Мислех, че вече си е тръгнала.

— Открихте ли нещо интересно? — питам аз и я поглеждам с любопитство. Нахлупила е кожена шапка, обиците й са нежни и дискретни, парфюмът — тежък, с аромат на цветя и забелязвам нещо старомодно в държанието й. Човек би казал, че е излязла от някой филм на Мърчант-Айвъри3, а не е от Манхатън.

— Да, благодаря — отвръща тя с английски акцент.

Без да вдига поглед, ми подава тънка книжка с кожена обложка.

Поемам я и поглеждам заглавието. „Личните писма на Джейн Остин“ пише със златни букви на корицата. Странно, дори не помня да съм виждала тази книга досега. Обръщам я, но не виждам баркод, само стикер, надписан на ръка. Това не е моят почерк. Сигурно книгата е стояла незабелязана години наред, мисля си аз, докато пускам касова бележка.

— Виж. Защо не погледнеш курорта? — Стела се появява от задната част и подхвърля лъскава брошура до касата. С периферното си зрение зървам доста надарени в бюста момичета по бикини, вдигнали ръце над главите си, яхнали надуваем банан. Думите „Забавление! Забавление! Забавление!“ са изписани в отровножълто.

— Не ме брой — отвръщам аз, без да посегна към брошурата.

— Ама защо? Наистина е изгодно и ще бъде забавно. Помисли си за морето, плажа, пясъка… — Тя поглежда клиентката, навежда се към мен и продължава по-тихо: — Секс!

Представям си как танцувам в задимен препълнен клуб, накичена с евтини бижута от мъниста, заедно с пъпчив осемнайсетгодишен младок, стиснала чаша пина колада с чадърче, и потръпвам от ужас.

— Точно за това си мисля — промърморвам аз, подавам бележката на клиентката и хартиен плик с надпис „Книжарница Макензи“. Тя кимва любезно, лицето й е все още скрито под гигантската кожена шапка, обръща се и си тръгва.

— Погледи го този. Направо е великолепен.

Отново насочвам вниманието си към Стела, която разлиства брошурата.

— Няма да дойда — заявявам твърдо аз.

— О, Ем… — мрънка тя.

— Казах, не — клатя глава и се връщам при компютъра. Продължавам да проверявам имейлите: поръчки за книги… намаления…

— Какво ще правиш? Да не би родителите ти да си останат вкъщи тази година?

С родителите ми живеем в един щат, но не са прекарвали Коледа и Нова година у дома, откакто завърших колеж. Миналата година ходиха на сафари в Ботсуана. Предишната година бяха за две седмици на някаква лодка в Индия. Преди това… Господи, вече съм забравила, но бяха на място, където мобилните телефони нямаха покритие.

— Харчим ти наследството — смеят се те, когато описват приключенията си, и аз искрено се радвам, че пътуват. Те са истински преродени хипита с пари. Купуват си обувки от „Биркенсток“4, карат тойота „Приус“, хранят се само с екологично чисти продукти — татко дори започна да ходи на йога, докато не го заболя гърбът, — а всяка година по Коледа и Нова година изчезват нанякъде.

— Не, тази година заминават за Тайланд на някакво място, където се практикувала медитация. — Свивам рамене. — Леля Джийн обаче ме покани на вечеря на Бъдни вечер.

Би трябвало да се притеснявам, задето приятелите ми ще прекарат Коледа със семействата си, както си му е редът, само че аз вече съм свикнала. Обикновено ходя при брат си Пийт в Бруклин, но преди шест месеца той се запозна с Марлина, актриса, така че тази година двамата са решили да празнуват Нова година със семейството й във Флорида. Това е чудесно. Аз сигурно ще си остана вкъщи и ще се свия на канапето с чаша вино и някоя приятна книжка. Нова година винаги идва като разочарование, нали?

— Ами Нова година? — любопитства Стела, без да вдига поглед от брошурата.

Предпочитам да не признавам какви са намеренията ми пред момиче, за което е истинско престъпление да си оставаш вкъщи в петък вечер.

Не знам какво да кажа. В същия момент забелязвам на щанда листовка. Странно. Как не съм я забелязала? Кой ли я е оставил? Обзета от любопитство, посягам и я грабвам. На нея има снимка на великолепна местност някъде в провинцията, а черните букви гласят:

— Заминавам за Англия — заявявам аз.

В мига, в който изричам думите, ми се иска да ги върна обратно. По дяволите! Защо ми трябваше да го казвам?

— Така ли? — Стела се врътва към мен, ококорена от недоумение. — Кога?

Още веднъж по дяволите. Нямам никаква представа.

Бързо поглеждам листовката. Има уебсайт адрес и докато се преструвам, че проверявам имейлите, бързо го изписвам на компютъра. Добре че някой умник е измислил диесела. Веднага се отваря прозорче.

— Ами… — Опитвам се да съм небрежна, докато погледът ми се плъзва по информацията за обиколката. Налага се да излъжа нещо… — Скоро — заявявам аз в опит да спечеля малко време. Мили боже, къде са проклетите дати? Къде са ги скрили? Опитвам се да запазя спокойствие и оглеждам информацията. Усещам, че погледът на Стела прогаря невидима дупка в главата ми.

Добре. Не се паникьосвай, Емили.

Надуваемият банан изниква в спомените ми.

Започвам да изпадам в паника.

В същия момент ги виждам. Написани са с дребен шрифт най-отдолу. Няколко са. Най-сетне! Забелязвам, че една съвпада с ваканцията до Канкун. Кликвам върху нея. Кой знае, може пък някой да се е отказал по Нова година. Тайничко стисвам палците на лявата си ръка. Не че имам намерение да замина. Просто се преструвам.

Не мога да повярвам на очите си, когато виждам „едно свободно място“ на екрана.

— Колко скоро? — иска да знае Стела.

Какво пък, може да се окаже весело. Ще видя Англия по Нова година. Още отсега си я представям. Симпатични малки селца, уютни пъбове5 с истински огън в камините, всяко кътче е свързано с историята.

Наоколо не се мярка нито един надуваем банан.

Премествам курсора на „Резервация“ и натискам.

— Следващата седмица.