Господар на желанието

Глава 7

За изумление на Дрейвън, те всъщност успяха да преминат през гората, преди да падне нощта. Но не стигнаха далеч. Вместо да намерят град или село, където биха могли да починат удобно през нощта, те бяха принудени да направят лагер на малка поляна.

Той предположи, че Емили ще се оплаква от условията, но вместо това тя изглежда бе възхитена от възможността за нощуване на открито.

Докато хората му подготвяха шатрата ѝ, тя обикаляше наоколо със сияеща усмивка, докато той се погрижи за конете им. Лейди Емили проявяваше интерес към всекиго и всичко.

Всъщност, той никога преди не бе мислил за това, колко сложно може да бъде вдигането на шатра, докато тя не го спомена на неговия рицар Александър.

– Впечатлена съм – каза тя на рицаря. –Много сте опитен в това. Та, вие го правите да изглежда толкова лесно.

Той усети как го пробожда ревност. Дрейвън погледна към нея подозрително и видя как се отдалечава от неговия рицар, а след това се навежда, за да откъсне самотно глухарче от земята. Мекият плат на роклята прегръщаше хълбоците ѝ и му предоставяше прекрасна гледка.

Той стисна зъби и бързо отмести поглед, но не и преди да забележи силния интерес на хората си към нея.

Смъртоносният му поглед, отправен към тях, ги върна обратно към работата.

Дори няма да забелязвате, че съм наоколо. Той се сви, когато си припомни думите ѝ. Да я игнорира щеше да бъде като да игнорира ада.

Особено след като адът бе в скута му.

– Красиво е, нали? – попита Емили, докато се приближаваше към него, държейки глухарчето в ръце.

Дрейвън се намръщи, докато разседлаваше Голиат.

– Лагерът ли?

Тя завъртя очи.

– Гората, глупчо.

Глупчо? Той? Дрейвън се намръщи още повече.

Тя му хвърли особен поглед, после се засмя.

– Какво? — попита той.

Емили погали челото и гривата на Голиат, докато той се протегна за четката. Когато Дрейвън се изправи, тя каза:

– Обзалагам се, че плашите малките деца с този страшен поглед.

Той се спря. Трябваше ли да се обиди?

Не беше съвсем сигурен. Не изглеждаше тя да иска съзнателно да го обиди и все пак, как иначе трябваше да приеме такъв коментар?

– Моля? – попита той.

Тя уви ръката си около врата на коня му, наведе се напред към него, сякаш щеше да му сподели страшна тайна.

– Изглеждате толкова строг, милорд. Трябва да се поотпуснете повече.

Въпреки, че това бе самата истината, той отвърна:

– Бих казал, милейди, че не ме познавате достатъчно добре, за да размишлявате относно моята природа.

Тя погледна настрани към него, докато си играеше лениво с гривата на Голиат.

– Ще откриете, че имам доста добра интуиция за хората.

– Така ли?

– Да, всъщност доста.

Дрейвън спря четкането и я погледна.

– Тогава вашата интуиция трябва да ви казва, че аз не съм човек, с когото можеш да се шегуваш.

– Наистина – каза тя, отстъпи леко назад и погали Голиат, когато конят зарови муцуната си в рамото ѝ.

– Тогава защо се шегувате с мен?

– Защото ми доставя удоволствие.

Той примигна от неочаквания отговор. Тя бе смела, честна жена, признаваше ѝ го. Но той не знаеше какво да прави с такъв човек. Повечето хора около него бяха сдържани в най-добрия случай, а в най-лошия – измамни.

– Доставя ви удоволствие да ме дразните? – попита той.

Усмивка ѝ стана дяволита и топла.

– Не се ли забавлявате от моето дразнене?

– Не, какво ви кара да мислите така? – попита той, шокиран да открие, че дълбоко вътре в себе си, наистина се забавляваше.

Тя сви рамене.

– Не знам, това е по-скоро чувство, което ми казва, че се радвате на моето дразнене, независимо от вашето отричане.

Може би тя имаше интуиция, както твърдеше. И все пак, нямаше намерение да я насърчава.

Той започна да четка гърба на Голиат.

– Вие сте странна, милейди.

– Наред с другите неща.

Дрейвън отново спря, като чу нотката на копнеж в гласа ѝ. Той погледна към нея.

– Като например?

Тя взе глухарчето в ръката си и го прокара по челюстта му. Хиляди тръпки се спуснаха по него, но дали от нежната милувка или топлината на нейната усмивка, не беше сигурен. Единственото, което знаеше бе, че горещият поглед в очите ѝ го накара да набъбне.

– Ще трябва да разберете сам, милорд. През следващата година.

И с тези думи тя се отдалечи от него.

Дрейвън я наблюдаваше как се оттегля, а тялото му бе толкова кораво, че му причиняваше болка, като опъваше мъчително внезапно отеснелите му панталони.

Тя бе наистина удивителна.

Емили хвърли един поглед към него през рамо. Дрейвън бързо отмести своя, за да не го улови как ѝ отправя нежни погледи, като някой оръженосец, който за първи път е зърнал красиво лице.

Той ѝ обърна гръб и все още не можеше да забрави начина, по който тя го гледаше. Въпреки себе си, той се улови, че очите му се връщат отново на мястото, на което стоеше тя.

За негово разочарование, тя вече не беше там, а бе застанала зад слугинята си, където двете обсъждаха нещо.

– Толкова по-добре – въздъхна Дрейвън и погали челото на коня. Той не искаше вниманието ѝ. Наистина не го искаше.

* * *

Късно същата вечер, всички седяха около огъня, докато завършваха скромната си вечеря от печен заек, хляб и варени листа от глухарче.

Емили току-що бе свършила с яденето, когато Дрейвън усети очите ѝ върху себе си. Той вдигна поглед от паницата си и видя как се взира право в него. Нейната топла, гостоприемна усмивка, изпращаше огън към слабините му.

– Кажете ми, милорд – започна тя с глас, опасно близък до мъркане. – Какви задължения трябва да изпълните в Линкълн?

– Трябва да прегледам данъците на Орик, барон на Линкълн.

– Орик? – каза тя щастливо. – Той е един от най-близките приятели на баща ми. Познавам го откакто се помня. – Усмивката ѝ стана по-широка. – Когато бях малка, той ме носеше през залата на баща ми на раменете си. Сестра ми Джоан седеше върху раменете на баща ми и се преструвахме, че участваме в турнир.

Тя прехапа устни, а погледът ѝ се замъгли, докато си спомняше тези щастливи мигове.

– Нямам търпение да го видя отново.

Вътрешностите на Дрейвън се обърнаха от думите ѝ. Ако това, което кралят, подозираше относно барона, се окажеше истина, вече нямаше да му налага да се страхува от желанието си към Емили. Защото тя щеше да го намрази силно.

– Защо трябва да преглеждате сметките му? – попита тя.

Дрейвън се напрегна. Как да ѝ каже, че мъжът, когото толкова обичаше, може да се окаже крадец на средства, предназначени за кралската хазна? Особено, когато наказанието за това беше смърт.

– Защото кралят ми нареди – просто каза той, ужасен от пътуването и от това, което можеше да последва.

Тя се намръщи, докато осмисляше думите му.

– Кралят не го подозира в...

– Просто трябва да прегледам документацията му – прекъсна я Дрейвън.

Емили кимна, но от притеснението в очите ѝ, можеше да каже, че е разбрала, че не бе искрен с нея. Дрейвън въздъхна. Той никога не бе лъгал някого и се притесняваше, че го направи сега. Особено с нея.

Замисли се за живота си, без да знае защо. Повече, отколкото разбираше защо, сегашното ѝ потиснато настроение му причиняваше болка, заради думите или действията, които щеше да каже или предприеме, за да я направи щастлива отново.

Той изхвърли мисълта от съзнанието си и се концентрира върху изяждането на храната си.

Имам задължения за изпълнение. Задължения, които включват това да стоя далеч от лейди Емили.

* * *

Пристигнаха в Линкълн два дни по-късно.

Докато влизаха в двора на замъка Лауринуик, ги посрещна рояк слуги, които тичаха, за да се погрижат за конете им и да разопаковат вещите им.

Барон Орик излезе забързано от централната кула, като препасваше меча си. На четиредесет и осем години, баронът беше строен, изискан мъж, с гъста брада. Носеше синьосива туника и ги посрещна в подножието на стълбите със зачервени бузи.

Орик отметна с ръце сивата си коса, като се опитваше да укроти буйността ѝ, преди да се присъедини към тях.

– Милорд графе – каза Орик, докато го приближаваше. – Очаквах ви след две седмици.

– Моите извинения – каза рязко Дрейвън. –Изникна нещо.

Да, и то от момента, в който срещна малката палавница и дразнещите ѝ методи.

Дрейвън промени позата си, опитвайки се да облекчи част от причинения му дискомфорт.

Баронът изглеждаше малко нервен, докато се оглеждаше наоколо.

– Тогава ви приветствам с добре дошли.

Баронът видя Емили, яхнала малката си кобилка.

– Лейди Емили от Уоруик? – попита той невярващо.

Емили подари една от най-спиращите дъха усмивки на Орик и въпреки че баронът почти двадесет години бе негов сеньор и женен мъж, Дрейвън почувства неочаквано срязване от начина, по който го погледна. Както и внезапен порив да удуши човека, за това, че предизвиква усмивката ѝ, усмивка на чиста обич.

– Лорд Орик! – каза тя засмяно, докато баронът ѝ помагаше да слезе. – Колко добре изглеждате!

– А вие сте красива както винаги, милейди – каза той, държейки ръцете ѝ така, че да може да я огледа хубаво.

Дрейвън присви очи. Как смееше да я оглежда така безочливо! Всъщност, Емили изглежда сякаш се перчеше пред мъжа.

Той стисна юмруци, когато желанието да удуши малкия човечец, стана по-силно от преди.

Орик целуна ръката ѝ.

– Но кажи ми, Емили, защо си тук?

– Тя е моя повереница – каза Дрейвън и гласът му прозвуча много по-строго, отколкото имаше намерение.

Лицето на Орик пребледня, докато погледна първо към Дрейвън, а след това към нея. Веждите му се свиха от безпокойство и страх.

– Баща ти?

– Той е добре – добави Емили, когато баронът постави ръката ѝ в своите. Тя го потупа по ръката нежно. – Аз съм по-скоро политически заложник на лорд Дрейвън, отколкото повереница.

Челото на Орик се набръчка.

– Кралят е позволил това?

– Кралят нареди това – поправи го Дрейвън.

Той не пропусна проблясъка на тревога, която премина през лицето на барона, миг преди той да я прикрие.

– Е, каквото и да е довело вашата приятна особа в залата ми, милейди, аз съм благодарен. Откакто дъщеря ми се омъжи, преди три години, силно се нуждая от младежка компания. – Орик покри ръцете ѝ със своите и я поведе нагоре по стълбите.

Докато Дрейвън ги следваше, Саймън се присъедини към него.

– Дразнещо, а?

– Какво? – попита Дрейвън през зъби.

– Начинът, по който изглеждат толкова щастливи заедно. Знаеш ли, разбрах, че новата съпруга на Орик е на възрастта на Емили. Ето защо, ако нещо се случи на баронесата, Емили лесно може да се окаже булка на Орик.

– Млъквай, Саймън.

Докато влизаха в залата, Орик извика съпругата си.

– Кристина, трябва да дойдеш и да видиш кой пристигна току-що на прага ни.

Дрейвън се обърна към звука от стъпките, които бързаха надолу по извитите стълби от лявата му страна. Стъпките се забавиха, когато тя приближи долният край.

Две секунди по-късно, Дрейвън видя зад стената да наднича глава. Бял воал обримчваше лицето на това, което изглеждаше като херувим, с уста и бузи като на Купидон и големи кафяви очи. Дамата изглеждаше на по-малко от двадесет години, на колко точно обаче, той не можеше да каже.

– Емили! – изписка дамата развълнувано и пристъпи иззад стената, като му показа, че единствената кръгла част от нея бе лицето ѝ. Дребното ѝ тяло бе тънко като върба, когато тя се втурна към Емили и разпери ръцете си към нея. – О, милостиви боже!

Емили издаде някакъв странен писклив звук, докато се прегръщаха и се завъртяха по зашеметяващ начин. Той никога преди не бе чувал такъв звук от Емили и в действителност му бе трудно да повярва, че тя е в състояние да го издаде.

– О, Кристина, как си? – попита Емили, докато се отдръпваше назад, за да се огледат една друга, отгоре до долу.

– Просто чудесно – отвърна Кристина засмяно.

– Погледни се! Красива както винаги.

– Не толкова красива, колкото теб.

– Да, такава си.

- Не.

– Колко дълго ще правят това? – Дрейвън попита Орик с нисък глас, докато жените продължаваха да сипят похвали една на друга.

– Известно време, сигурен съм. Кристина е отгледана в дома на лейди Емили и всичко, което чувам от нея, е колко много обича Емили и сестрите ѝ.

Орик кимна към голямата зала.

– Хайде, господа, нека дадем време на жените да подновят приятелството си и да изпием пивото си в по-малко женска среда.

Дрейвън с радост го последва, преди да е загубил напълно слуха си, заради тяхното щастливо и силно бърборене.

Орик ги заведе до столовете пред неосветеното огнище. След като бяха настанени, един слуга им донесе халби с ейл. Той все още можеше да чуе жените във фоайето, които разказваха детайли от живота си.

– Ти си повереница на граф Рейвънсууд? – Кристина изпищя. – Обзалагам се, че баща ти е полудял.

– Да, не е щастлив от заповедта на краля.

– Изненадана съм, че не се е хвърлил под копитата на коня на лорд Дрейвън, отколкото да ви позволи да...

– Мога ли да ви предложа нещо за ядене? – попита Орик любезно, отклонявайки Дрейвън от разговора им.

Дрейвън поклати глава. Седяха така няколко минути, без да казват нищо, а погледите им се стрелкаха из стаята.

Жените, обаче, продължаваха разговора си във фоайето.

– И какво става с теб, Кристина? Щастлива ли си тук?

– Да, Орик е най-удивителният съпруг... О, Ем, съжалявам, аз не исках...

– Не, не мисли за това. Знам какво е моето положение, но ти... ти цялата сияеш. Толкова съм благодарна, че бракът ви е успешен!

– Да, и чух за Джоан. Вярно ли е, че ще се омъжва?

– Да, така е.

Стараейки се да не подслушва, Дрейвън наблюдаваше барона внимателно.

Явната неловкост на барона не предпоставяше приятелски разговор. Не че Дрейвън бе особено вещ в приятелските разговори или дори недружелюбните такива.

По принцип, Дрейвън не бе бъбрив човек, в каквато и да е форма или начин.

– Хубаво време си имате – осмели се да каже Саймън. – Идеално за панаира.

– Да – съгласи се Орик, поклащайки глава. – Много приятно. Меко е, не твърде горещо или твърде студено.

Отново постояха в мълчание, като отпиваха бавно от бирите си.

– Панаирът е чудесен тази година – гласът на Кристина наруши тяхното мълчание, докато жените продължаваха разговора си. – Има един златар, който трябва да посетиш. Напомни ми да ти покажа обеците, които ми направи.

– О, как ти завиждам за това – каза Емили. – Баща ми никога не би ни позволил да си пробием ушите. Той твърде много се страхува да не би да развием инфекция от обеците и да умрем.

– Как ми се иска баща ти да се научи да не се страхува толкова за вашето благосъстояние. Защото аз никога няма да забравя времето, когато той те наби с пръчка само защото излезе на задната порта с мен, за да вземем плодове от поляната зад замъка.

Дрейвън се намръщи на думите им. Той знаеше, че Хю е прекалено покровителствен, но това излизаше извън границите на приемливото. Да не позволява на дъщеря си дори да набере плодове?

Той почувства странна болка в гърдите си. От какво друго бе лишавана Емили?

И мисълта, че баща ѝ я е биел...

Беше хубаво, че Хю е извън обсега му сега.

– Да, помня го добре – каза Емили. – Можеш ли да си представиш колко развълнувана бях, че ще идвам тук. Та, аз наистина трябваше да спя навън в гората!

– Нe се ли страхуваше?

– Под защитата на лорд Дрейвън? Не, мисля, че той може да убие мечка с голи ръце.

Въпреки себе си, той усети силно чувство на гордост от думите и възхищението ѝ.

– В действителност – продължи Емили. –Трябва да го видиш как тренира. Начинът, по който се движи, направо спира дъха ми. Никога не съм виждала по-красив и по-силен мъж. Нищо чудно, че кралица Елинор го нарича Рицарската роза. И знаеш ли, той чете за удоволствие?

Саймън се задави с ейла си, докато се бореше да не се смее.

Докато гледаше свирепо брат си, Дрейвън усети по лицето му да се спуска топлина.

Изчервяване? Той потръпна при тази мисъл. Девойчето го беше накарало да се изчерви ?

Никога не бе правил такова нещо в живота си.

– Мислиш ли, че лорд Дрейвън...

Цялото му тяло се стегна и насочи към жените. Дрейвън се бореше да чуе останалата част от изречението на Емили, но изведнъж те снишиха гласовете си и той не успя.

Какво, по дяволите, казваха сега?

– Чух, че кралят е забранил турнирите – започна Орик изведнъж.

Дрейвън трябваше да захапе езика си, за да не изшътка на барона, докато се опитваше да чуе жените.

Защо, по дяволите, мъжът избра този миг, за да започне да говори?

– Да – отговори Саймън на висок глас и от блясъка в очите на брат си, Дрейвън знаеше, че го е направил целенасочено, за да прикрие думите, изречени от жените. – Изгубихме твърде много добри хора и войници в злополуки. Хенри казва, че ако трябва да участваме в такава глупост, тогава да отидем на Континента за това. Да не говорим за всички имоти, които могат да бъдат повредени, селяни, които биват премазвани, когато рицарите преминават преградите. Знаете, всички тези неща...

– Той знае, Саймън – отсече Дрейвън.

– Е – каза Емили. – Виж ги.

Дрейвън погледна през рамо, за да види как Емили и Кристина стоят една до друга зад стола му. Свети Петре, какво бяха казали за него?

Без да знаят, бяха достатъчно близо, за да го подлудят.

– Виждала ли си някога по-намръщена компания? – попита Кристина.

Емили се засмя.

– Не и наскоро.

Мъжете веднага станаха на крака и предложиха столове на дамите. Емили седна в освободения от Дрейвън стол и благоприлично нагласи полата на роклята си около себе си.

Какво бе казала тя?

– Поздравления, лорд Орик – започна Емили.

– Поздравления? – попита Дрейвън.

– Кристина очаква бебе – обясни тя.

Кристина се изчерви.

– Много съм развълнувана, но и също толкова уплашена. Нямам представа какво да очаквам.

– За първи път ли ви е? – попита Саймън.

–Да.

– Продължавам да ѝ повтарям да не се страхува – каза Орик. – Първата ми съпруга роди шест, без никакви проблеми при всяко едно от тях.

– Но майката на Емили и двете ѝ по-големи сестри умряха при раждането – противопостави се Кристина.

Дрейвън погледна към Емили и видя тъгата в очите ѝ. Той усети странно желание да я утеши. Да се протегне и да взема ръката ѝ в своята.

– О, толкова съжалявам, Емили – каза Кристина бързо и постави ръката си върху нейната. – Не исках да...

– Няма проблем – каза Емили любезно и покри ръката на Кристина със своята. – Знам, че не искаше да ме нараниш. Точно, както знам, че Бог ще се погрижи за теб. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Кристина се усмихна, след това се обърна към съпруга си.

– Орик, чул ли си, че сестрата на Емили, лейди Джоан, ще се омъжва за лорд Найлс Монклеф следващия месец.

– Найлс? – попита шокирано Орик.

Дрейвън разрови паметта си за нещо, което би могло да предизвика подобна реакция у барона. Той не знаеше нищо друго за Найлс или семейството му, освен името им.

– Познаваш ли Найлс? – попита Емили.

– Да – каза Орик резервирано. – И трябва да кажа, че съм изненадан, че баща ти е одобрил този съюз.

– И защо? Чухме само добри неща за него – каза Емили.

Орик разтърси главата си.

– Трябва да са минали десет или повече години, откакто го видях за последен път. Пътувахме към Нормандия заедно, преди смъртта на баща му. Просто имаше нещо в този човек, което не ми се нравеше.

– Е – каза Емили. – Джоан твърди, че го обича и знам, че тя няма да се откаже от брака.

Очите на Емили станаха замислени и мрачни.

– Ще ви помоля да ме извините – каза Емили, прекъсвайки Кристина. – Изведнъж се почувствах много уморена.

– О, прости моята неучтивост! – каза Кристина и незабавно стана на крака. – Хайде, нека извикам една прислужница, за да подготви стаята ти, а ти можеш да починеш в моята дневна на горния етаж, докато всичко е готово.

Емили стана и последва Кристина. Те изчакаха, докато жените напуснаха залата, преди да заемат местата си.

Дрейвън остана смълчан няколко минути, като си мислеше над това, което бе чул. И тъжното, сърцеразбиващо изражение върху лицето на Емили, при споменаването на Анна.

– Коя е Анна? – попита той Орик.

– Тя беше една от сестрите на Емили, която почина преди около девет години.

Дрейвън кимна. Това обясняваше тъгата, но подозираше, че имаше още от историята. Въпреки това, сега не бе време да се спира на въпроса.

Дрейвън погледна отново към Орик.

– Е, след като знаем, че това не е социална визита, ще донесете ли сметките на управителя си?

– Сега ли? – попита Орик с паника в гласа.

Дрейвън се втренчи в него спокойно.

– Сега е добър момент, както всеки друг.

Орик преглътна, докато въртеше подгъва на ръкава си.

– Да, тогава ще ви покажа съвещателната зала.

Орик стана от стола си и се огледа нервно. Постави халбата ейл на полицата и се потупа по кесията, преди да извади месингов ключ и да ги изведе от стаята.

– Виновен е – прошепна Саймън, докато го следваха по коридора.

– Знам – отговори Дрейвън, отвратен от мисълта. В края на краищата, той нямаше конфликт с барона, който винаги се бе изявявал като достатъчно любезен човек.

Но, ако той в действителност бе откраднал полагащото се на Хенри, Дрейвън нямаше какво да стори, за да го спаси.