Господар на желанието

Глава 19

Утрото дойде твърде бавно за Дрейвън и той го посрещна с облекчение. Най-сетне всичко беше свършило. Скоро щеше да има покоя, за който жадуваше и на цялото му нещастие щеше да бъде сложен край.

Взимайки брат си и една шепа мъже, той замина за Уоруик. С всяка измината левга, която го приближаваше все повече до неговата съдба, той се надяваше само на едно нещо.

Искаше да види лицето на Емили за последен път, преди да умре. Дрейвън щеше да си отиде в мир, ако можеше да получи това последно свое желание. То беше единственото нещо, за което мислеше, откакто се беше качил на коня си.

Късно следобед те наближиха замъка. Дрейвън изви вежди, докато се взираше в голите каменни стени отпред. От разстояние, изглежда, като че ли по назъбените парапети стояха хиляди мъже. Хю очевидно бе положил доста усилия, за да укрепи дома си.

– Стой! – извика баща ѝ, когато приближиха портата. – Твоите хора трябва да останат отвън, само ти ще бъдеш пуснат.

– Не – каза Саймън на Дрейвън и дръпна поводите на коня си, за да се изравни с неговия.

– Нямам му доверие.

Дрейвън се загледа безизразно в брат си.

– За какво точно му нямаш доверие, Саймън? Все пак отивам да бъда екзекутиран.

- Дрейвън...

– Не, братко, остани тук. Не искам да ставаш свидетел на това.

Те слязоха едновременно от конете си и едва направил крачка, Дрейвън се озова в ръцете на Саймън, притиснат от силната му прегръдка.

– Не отивай – прошепна Саймън в ухото му.

– Можем да удържим кралската войска. Знаеш, че можем.

Дрейвън го отблъсна рязко от себе си и после, виждайки болката в очите на брат си, го потупа утешително по рамото.

– Пази се, малкия. Бих казал, че някой ден ще споделим вечността заедно, но се моля, да отидеш на по-добро място от това, което ме очаква.

Очите на Саймън заблестяха ярко и той преглътна тежко. После потупа ръката на брат си и погледна встрани.

Дрейвън пое дълбоко дъх и тръгна към портата на замъка пеша. Поглеждайки към парапетите, той спря.

За миг си помисли, че сигурно сънува, щом вижда слънчевата светлина да огрява коса от чисто злато. Но би познал крехката ѝ фигура навсякъде.

Истината бе, че нейната същност бе дамгосала дълбоко душата му.

Неговата Емили.

Баща ѝ я дърпаше навътре и той знаеше, че Хю е настоял тя да се махне оттам. Можеше ясно да си представи упоритото вдигане на брадичката ѝ и огънят в очите ѝ, когато е отказала да го направи.

Гърлото на Дрейвън се стегна, хиляда и една емоции препуснаха през него едновременно, когато се загледа в нея, докато тя се бореше срещу хватката на баща си.

Но най-силно от всичко почувства благодарност за това, че я вижда отново.

Присъствието ѝ му даваше сили.

Дрейвън желаеше отчаяно да ѝ каже какво чувства в сърцето си. Но нежните думи никога не му бяха идвали лесно. В интерес на истината, той не знаеше никакви нежни думи.

Не, но беше човек на действието и в този миг, той искаше тя да знае, че не съжалява за нищо. Искаше Емили да разбере колко много любов таеше за нея.

В този един миг от вечността той щеше да бъде нейният Акъсейн. Нейният герой. Нейната Рицарска роза.

Да. Имаше само един начин да ѝ покаже дълбочината на своята любов.

С гордо изправен гръб, той свали рицарските си ръкавици и ги хвърли на земята.

– Какво прави? – попита Хенри.

Хю спря и погледна надолу към мястото, където стоеше Дрейвън. Емили се възползва от отвличането на вниманието му, за да се измъкне от ръцете му и изтича обратно до стената. Тя застана до краля и надникна от ръба на парапета.

Дрейвън стоеше пред портата и се събличаше. Бавно, малко по малко, той свали меча, туниката, ризницата и подплатения си гамбезон, докато накрая не остана нищо друго, освен изобилието от матова кожа, която проблясваше на слънчевата светлина.

Той тръгна към портата чисто гол.

Емили преглътна сълзите си, когато разбра какво прави.

– Искахте доказателство за неговите чувства, Ваше Величество? Вече го имате.

Хенри се обърна към нея с намръщено изражение.

– Какво искате да кажете?

– Негово Величество знае ли трубадурската песен за Акъсейн и Лорет?

– С Елинор за кралица, знаем всички тези блудкави истории наизуст.

– Тогава нека Негово Величество да си припомни онази част, където Акъсейн преминава гол през войските на бащата на Лорет, за да докаже любовта си към нея.

– Да, но това е само една измислица.

– Да – каза тя през смях, завладяна от радост. – Измислица. И когато Дрейвън я чу, ми каза, че няма мъж, достоен да се нарича такъв, който да направи подобно нещо за една жена. И въпреки това, той го прави сега. Каква лудост, различна от любовта, би могла да го обладае, за да го накара да стори такова нещо?

Хенри обмисли думите ѝ.

Той погледна отново скептично към младия мъж и остана смълчан в продължение на няколко мъчителни минути.

Дрейвън се приближи към портата, а Емили не спираше да се моли Хенри да съзре истината.

Кралят му хвърли един последен поглед и направи знак към нея.

– Елате с нас, милейди.

Емили се отдалечи от стената и последва Хенри и баща си в централната кула. Веднъж, след като вече бяха в залата, кралят се обърна към нея. Лицето му беше безизразно и празно.

– Скрийте се, докато говорим с Дрейвън. Не се показвайте, преди да бъдете извикана. Хю –обърна се той към баща ѝ. – Ще те държим отговорен, ако тя не се подчини.

Баща ѝ кимна и я отведе в малкия килер зад подиума. Сърцето на Емили блъскаше в гърдите ѝ от страх и несигурност, докато чакаше.

Сякаш мина цяла вечност, преди да чуе познатия баритон на Дрейвън да поздравява краля.

– Какво означава това? – поиска да узнае Хенри като погледна набързо голото тяло на Дрейвън с насмешка. – Още едно оскърбление, което изпитваш нужда да ни нанесеш?

Дрейвън поклати глава.

– Не, Ваше Величество. Никога не бих ви обидил, с думи или дела.

– И все пак ми се показваш гол? – Хенри гневно свали наметалото си и го хвърли към него. Дрейвън хвана дрехата с една ръка. – Покрий се.

– Благодаря ви, Ваше Величество – каза той и направи това, което кралят му бе заповядал.

Студеният поглед на Хенри го прониза.

– Сега ни обясни действията си.

Дрейвън се загледа в далечната стена, когато извика във въображението си образа на Еми-ли. Черпейки сила от него, той заговори.

– Не искам никой да сбърка намеренията ми, Ваше Величество. Тук съм, за да понеса наказанието си.

Очите на краля се помрачиха от сянка на разочарование.

– Значи си готов да умреш?

Дрейвън срещна погледа на Хенри, без да трепне.

– Да, Ваше Величество.

– И не съжаляваш за нищо?

Дрейвън поклати глава.

– За нищо? – попита Хенри недоверчиво.

Той замълча. Да, съжаляваше. Съжаляваше, че никога не каза на Емили какво чувства към нея.

И най-вече съжаляваше, че ѝ беше дал възможност да напусне замъка му.

Но той никога нямаше да каже това на Хенри.

– За нищо, Ваше Величество.

Хенри поглаждаше брадата си замислено, докато крачеше пред него.

– Значи момичето е толкова добра партньорка в леглото, че ти всъщност можеш да понесеш изтезания и смърт без съжаление. Ще трябва да пробваме нейната...

– Не я докосвайте... – Дрейвън прекъсна заканата му и разбра, че е направил две крачки към Хенри в гнева си.

Той спря и изви кралската си вежда неодобрително.

– В името на Божия закон, Дрейвън, това е единственият път, в който някога ще повишаваш глас на когото и да било. Най-малкото на нас. И всъщност, действаш наистина безотговорно.

– Простете, Ваше Величество – каза той, свеждайки поглед към пода. – Самозабравих се.

– Тогава дамата е била права. Ти я обичаш?

Гърлото на Дрейвън се стегна и той отказа да срещне погледа на Хенри, за да не види истината в очите му.

– Беше ли също така права, че това, което те накара да свалиш дрехите си, е любов?

Дрейвън не каза нищо.

Какво би могъл да каже?

Хенри се премести, за да застане пред него.

– Говори, момче. Животът ти зависи от твоя отговор.

Дрейвън продължаваше да мълчи.

Кралят изчака нетърпеливо, преди да проговори отново.

– Когато дойде в Лондон с Хю, те попитахме какво цениш най-силно на тази земя. Саймън ни каза, че държиш най-много на честта си, дори си готов да умреш, за да я защитиш. И ако сега, в този ден, те попитаме отново какво цениш най-силно, до толкова, че би го защитил дори с цената на живота си, какъв отговор ще ни дадеш?

Дрейвън прикова погледа си в този на Хенри.

– Емили – отговори той просто.

За негова изненада, Хенри кимна одобрително.

– Емили? – повика той.

Дрейвън погледна над рамото на краля и видя отворена врата. Емили излезе от там, а очите ѝ блестяха, докато се приближаваше с баща си към него.

Когато я видя, цялото му същество сякаш се разкъса от въодушевлението, което мина през него и му се наложи да потисне съкрушителния си копнеж да изтича до нея и да я заключи в обятията си.

Само присъствието на Хенри го накара да се въздържи. Той поглъщаше жадно гледката на прелестното ѝ лице и руси къдрици. Плъзна погледа си по-надолу и остана шокиран, когато видя заобления ѝ корем.

– Чу ли думите му? – попита я Хенри, когато тя се приближи и застана до Дрейвън.

– Да, Ваше Величество – прошепна тя.

– Хю? – обърна се той към баща ѝ.

– Кои от земите ми е унищожил той? – попита Хю.

Хенри скръсти ръце на гърдите си.

– Кажете ни, кое ви тревожи повече: скъпоценните ви земи или фактът, че внукът ви ще се роди като копелето на човек, екзекутиран за измяна?

Хю се приближи до Дрейвън, с презрително свити устни.

– Все още не те харесвам.

Дрейвън се въздържа от отговор, за да не каже нещо неприятно.

– Какво? – попита Хю невярващо. – Без остроумен отговор, Рейвънсууд? Не мога да повярвам, че не отвръщаш на обидата с обида.

Дрейвън не погледна към Хю, очите му бяха задържани в плен от жената, която обичаше и която носеше детето му.

– Не искам да нараня Емили, като те обидя, Хю. Поради някаква причина тя ме обича, обича и теб също така и това ми е достатъчно, за да те уважавам.

Хю изсумтя.

– Не мога да кажа, че съм съгласен с този съюз, но заради дъщеря си, ще се примиря със всичко, което Негово Величество нареди.

Хенри кимна.

– Добре тогава. Хю, доведи брат му и дрехите му тук. А също и свещеник. Нека видим тези двамата женени, преди края на деня.

– Благодаря Ви, Ваше Величество – каза Емили със сияйни и щастливи очи.

Изражението на Хенри стана остро и заплашително.

– Не бързайте да ни благодарите, милейди, защото въпросът относно наказанието му все още не е решен.

Дрейвън погледна назад към Хенри.

Той видя тъгата в очите му, но въпреки това не очакваше много милост от негова страна.

– Ти винаги си ни служил лоялно – каза Хенри. – И затова вярваме, че разбираш защо не можем напълно да те освободим от отговорност.

– Да, Ваше Величество. Не очаквам никаква снизходителност.

Емили въздъхна до него.

- Но...

Дрейвън поклати глава, за да възпре думите ѝ.

Хенри се усмихна, когато тя си замълча.

– Добре е, че можеш да ѝ нареждаш – каза той на младия мъж, но после усмивката изчезна от лицето му. – След сватбата, Дрейвън ще получи двадесет удара с камшик за неподчинението си.

Емили отвори уста, за да протестира, но Дрейвън сложи пръст върху устните ѝ.

Хенри тръгна към Хю.

– Елате, нека да намерим този свещеник.

На вратата кралят се обърна, за да ги погледне.

– Дрейвън?

– Да, Ваше Величество.

– Надяваме се този път, когато полагаш свещена клетва, да имаш по-голям късмет при удържането на обета си.

– Няма да имам каквито и да било затруднения с това, Ваше Величество.

Хенри се усмихна.

– Не мислим така.

Когато бяха оставени сами, Емили вдигна поглед към него.

– Двадесет удара с камшик. Дрейвън, толкова съжалявам!

– Повярвай ми, двадесет удара с камшик са много по-добре, отколкото алтернативата.

Той нежно положи ръката си върху корема ѝ, възхитен от това, което вижда.

– Защо не ми каза?

Тя му се усмихна.

– Исках да го направя, но нямаше човек, който да вземе подкуп, за да ти донесе новините. Страхуват се от гнева на баща ми.

После той я притегли в прегръдките си. Емили се почувства толкова прекрасно там, особено закръглената част от нея, която се триеше срещу голия му корем.

– Ела, девойче – прошепна той в ухото ѝ. – Докато те са заети другаде, какво ще кажеш да намерим тихо място, където ще мога да ти покажа колко много ми липсваше.

Тя сведе поглед надолу към възбудената му мъжественост.

– Мога да видя това и сама, милорд.

Той зарови лицето си във врата ѝ, вдишвайки топлия ѝ аромат.

– Наричай ме просто Приап.

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

– Тогава ела, Приапе, нека ти покажа нашите сватбени покои.

Емили го отведе на горния етаж в стаята си, където Алис чакаше. Очите на прислужницата ѝ се разшириха, когато видя цялото му голо великолепие.

Без да каже и дума, тя напусна бързо стаята и остави двамата насаме.

Дрейвън свали наметалото на краля и я придърпа в прегръдката си. Най-накрая Емили можеше да му даде целувката, която искаше от момента, в който го видя гол отвън.

– Ти си моят герой – прошепна тя срещу устните му.

– Да, милейди. Ваш и ничий друг.

Емили се усмихна, докато той развързваше роклята ѝ и я издърпваше от раменете ѝ. Тя се почувства срамежлива и плаха, когато Дрейвън се загледа в нея. Бяха минали месеци, откакто го беше виждала за последно, а уголеменият ѝ корем никак не помагаше на самочувствието ѝ.

– Нe ме гледай така – каза тя и отстъпи назад в тъмния ъгъл. – Толкова съм огромна. Като подута свиня.

Дрейвън постави пръсти върху устните ѝ.

– Не, милейди. Това, което носиш там, е моето бебе — каза той и докосна корема ѝ нежно. – И това те прави още по-красива в очите ми.

Думите му я изпълниха с трепет.

– Толкова много ми липсваше – каза тя, обвивайки ръцете си около него.

– Обещавам ти, Емили, че никога повече няма да има причина да ти липсвам.

– Моят мил Дрейвън – прошепна тя срещу устните му. – Никога няма да ти позволя да се отделиш от мен отново.

През този следобед те правиха любов бавно и ненаситно, наслаждавайки се един на друг, докато не стана време Алис да дойде, за да я подготви за сватбата.

Дрейвън се облече бързо, после неохотно се отдръпна от нея и отиде долу, за да подпише документите.

За разлика от деня, в който сестра ѝ се омъжи, настроението на Хю беше мрачно и безрадостно. Дрейвън се надяваше баща ѝ да успее да остави различията помежду им настрана, заради доброто на Емили и детето им.

Тяхното дете.

Той се спря на тази мисъл. Тя му беше дала повече, отколкото някога бе очаквал да получи. И я обичаше заради това.

– А, тя идва – каза Хенри.

Заедно със Саймън, който стоеше от дясната му страна, Дрейвън се обърна, за да види как Емили влиза в малкото помещение, където те стояха със свещеника. Вместо цветовете на баща си, тя носеше рокля от светлочервено и пелерина в черно, захваната от брошката, която му беше дала.

Неговите цветове, отбеляза мислено той и го заля вълна от гордост.

Тя беше негова и никой никога нямаше да му я отнеме отново.

Церемонията бе кратка, но не мина без колебанието на Хю, преди той най-накрая да даде съгласието си. Дрейвън едва я бе целунал, когато Хенри повика стражите си, за да го съпроводят отвън на двора.

– Нe! – извика тя и протегна ръка към него.

Дрейвън целуна дланта ѝ успокоително и я пусна.

– Всичко е наред, Емили – прошепна той и нежно я бутна обратно в ръцете на баща ѝ.

Емили наблюдаваше как Дрейвън и Саймън хладнокръвно последваха стражите на двора, отреден за наказване на нарушителите.

Тя се отскубна от баща си и тръгна след тях. Спря, когато погледът ѝ попадна върху палача на краля, който чакаше с камшик, покрит с шипове в ръка.

Баща ѝ застана до нея и се опита да я върне обратно вътре.

– Не трябва да виждаш това.

Тя стисна челюст упорито.

– Той е мой съпруг и мястото ми е до него.

Но думите натежаха в гърлото ѝ и тя се молеше да има силата да остане на мястото си, докато гледа как му причиняват болка.

Хвърляйки ѝ нежен поглед, Дрейвън развърза туниката си и откри гърба си. Емили погледна към краля, надявайки се, макар да знаеше, че не е много вероятно той да сложи край на всичко това. По лицето на Хенри можеше да отгатне, че той се радваше на случващото се не повече от нея.

Но не каза нищо и надеждата, и сърцето ѝ посърнаха.

Палачът използва въжето от бесилката, за да завърже ръцете на Дрейвън над главата му.

Когато го беше приготвил, палачът погледна към краля.

– Започвай – заповяда Хенри.

Саймън се обърна с лице към стената. Емили се сви, когато мъжът с качулката нанесе удар с камшика върху гърба на Дрейвън. Кръвта нашари дрехите на мъжа, но Дрейвън не издаде абсолютно никакъв звук, когато тялото му се напрегна и изопна от удара.

– Боже мой! – прошепна баща ѝ. – Не го ли почувства?

– Да, почувства го – отвърна тя, когато още един удар беше нанесен и посрещнат в мълчание.

Гърлото ѝ се стегна и тя усети как сълзите се стичат по страните ѝ. Емили пристисна устните си, за да не им изкрещи да сложат край на тази лудост и нямаше сили да гледа повече.

Подобно на Саймън, тя се обърна с лице към стената и изчака всичко да свърши.

Когато и последният удар с камшик бе нанесен, палачът отряза въжето, което държеше ръцете му и Дрейвън остана за миг на краката си, преди да залитне.

Саймън го улови през гърдите.

– Държа те – прошепна той.

Дрейвън кимна, когато Саймън преметна ръката му през раменете си и му помогна да тръгне към замъка.

– Като едно време, а? – прошепна Дрейвън на брат си.

Саймън хвърли на баща ѝ най-изпълненият с омраза кръвнишки поглед, който някога бе виждала.

Емили докосна лицето на Дрейвън, когато минаха покрай нея.

– Саймън – каза Дрейвън дрезгаво. – Кажи ѝ, че ще се оправя.

– Мисля, че тя знае това – отвърна той и поведе брат си към замъка.

По средата на двора Дрейвън загуби съзнание.

***

Емили отведе Саймън до стаята си и му помогна да сложат Дрейвън да легне по корем, за да предпазят гърба му от повече наранявания. Възможно най-нежно, тя изми кръвта от него. Емили се намръщи на обезобразената и набръчкана от боя кожа.

– Какво имаше предвид той, когато каза като едно време! – попита тя Саймън.

Младият мъж остави туниката на Дрейвън до леглото.

– Баща му обикновено го биеше по този начин редовно. Когато всичко приключеше, Син му помагаше да се върне обратно в леглото си.

– Затова ли не викаше?

– Да. Баща му добавяше по пет удара с камшик за всеки звук, който издаваше.

Сърцето ѝ заби неконтролируемо.

На вратата се почука.

– Влез – извика Емили.

За нейна изненада, баща ѝ се присъедини към тях, а в ръката си носеше малко шишенце.

– Това е мехлем от ленено семе. Ще отнеме парещата болка от гърба му.

– Благодаря ти – каза тя, изумена от неговия дар. Можеше ли това да означава, че омекваше по отношение на Дрейвън?

Тя сграбчи тази надежда и се помоли да е така.

Баща ѝ хвърли един последен безизразен поглед към изпадналото в безсъзнание тяло на леглото и после ги напусна.

С цялото внимание и предпазливост, на които бе способна, тя нанесе гъстия, остър на миризма мехлем, върху раните му и после го покри с лека завивка.

Докато бършеше ръцете си в кърпата, за да ги изчисти, тя погледна към Саймън, който стоеше до отдалечената стена с измъчено изражение на лицето.

– Колко време ще отнеме, за да се възстанови? – попита го тя.

– Ще бъде на крака до утре.

– Не може да бъде! – възкликна тя невярващо.

Саймън кимна.

– Няма да е бърз, но ще е достатъчно добре, за да стане от леглото и да се движи. – С един последен поглед към заспалата фигура на брат си, той се отправи към вратата.

– Саймън? – повика го тя, когато той посегна към бравата. – Кажи ми, щом ти си този, който е незаконороден, защо баща му го е малтретирал, а теб не?

– Той така и не узна, че не бях негов син, докато живеех в дома му. – Саймън хвърли поглед назад към леглото. – И не беше поради липса на опити от страна на баща му, колкото от това, че Дрейвън непрекъснато заставаше между нас.

Той си пое дълбоко дъх и я погледна.

– Знаеш за накуцването му, нали?

Тя кимна.

– Бях на около пет години и нападах с копието си движещата се мишена, когато паднах от коня си. Баща му се опита да ме прегази със собствения си кон, за да ме накаже за моята несръчност. В един момент всичко, което видях беше огромния му боен жребец, който връхлиташе върху мен, а в следващия миг лежах на края на ливадата до Дрейвън, който беше под животното, със счупен на четири места крак.

Емили затвори очи от ужас. Тя не можеше да си представи как двамата са понесли това.

– Как научи за рождението си? – попита тя.

Саймън сви рамене.

– Нашата майка е казала на Дрейвън малко преди да умре. Тя не е била в състояние да се свърже с истинския ми баща, но знаеше, че Дрейвън пътува достатъчно е баща си и има възможност да намери някого, който да му изпрати съобщение и той да дойде за мен.

– Направи ли го?

– Да. Баща ми дойде за мен в деня, след като тя умря и ме отгледа в Нормандия.

За един миг всичко придоби смисъл за нея.

– Майлс дьо Поатие?

Саймън кимна.

– Той беше баща ми.

Сега вече знаеше как Дрейвън беше дошъл да служи на своя крал.

– Дрейвън е отишъл в Нормандия, за да те намери. Ето как е станал оръженосец на баща ти.

– И оттогава сме заедно. Дължа на Дрейвън живота си по много начини.

– Ти си добър човек, Саймън.

Той поклати глава.

– Аз бледнея значително в сравнение с него, защото той беше този, който се изправяше срещу баща си, докато аз бях онзи, който винаги бягаше от страх.

– Прекалено суров си към себе си.

– Може би, но аз съм ти наистина благодарен затова, че достигна до него, след като аз не можех.

– Никога нямаше да се справя без теб.

– Тогава значи сме вечни съюзници.

Емили му се усмихна и той я остави сама със съпруга ѝ.

Това не беше начинът, по който си представяше сватбената си нощ. Но нямаше намерение да се оплаква, защото получи онова, което винаги е искала. Съпруг, който тя може да обича и дори повече, отколкото дръзваше да си мечтае, той беше мъж, който отвръщаше на чувствата ѝ.

Часове по-късно кралят изпрати своя лекар да прегледа Дрейвън. И веднъж, след като замъкът беше притихнал, тя се сгуши до него и го наблюдава как спи, докато галеше с ръката си красивото му лице.

– Ти си мой завинаги – прошепна тя, после затвори очи и заспа.

* * *

На сутринта Хенри събра свитата си и си тръгна.

И наистина, според предсказанието на Саймън, Дрейвън беше на крака.

Емили се сви от страх, докато му помагаше да се облече. Със сигурност облеклото щеше да му причини болка, като се триеше срещу масивните прорези и белези на гърба му. Обаче, той не каза и дума за това.

– Не мога да лежа в леглото цял ден – протестира той, докато се изправяше.

– Но трябва – настоя тя.

Той поклати глава, хвана ръката ѝ и я отведе долу в залата. Баща ѝ ги погледна при влизането им и хвърли на Дрейвън твърд, свиреп поглед.

Емили въздъхна. След като баща ѝ беше донесъл мехлема, тя се надяваше да е променил отношението си към Дрейвън, но по гримасата на лицето му, можеше да каже, че беше далеч от каквото и да било приемане на новия си зет.

Дрейвън отиде да поздрави Саймън, а тя се запъти към баща си, който седеше на масата.

– Ако можеш да приемеш Найлс за твой син, след като го намери в леглото на Джоан, защо не можеш да прежалиш поне усмивка за моя съпруг.

– Защото познавам характера му – изръмжа баща ѝ и хвърли поредния заплашителен поглед на Дрейвън. – Това е далеч непознато за теб, Ем, защото ти виждаш доброто у хората. Знам истината за него и неговия вид.

Поклащайки глава, тя седна да закуси в противоположния край на масата, далеч от него. Можеше да почувства погледа на баща си върху себе си, но стоеше с гръб към него, докато ядеше хляба и сиренето си.

Дрейвън дойде до нея в същото време, когато тя осъзна, че не бива да яде нищо.

Стомахът ѝ се надигна.

– Емили? – обърна се към нея Дрейвън със загрижено изражение.

Тя се опита да напусне подиума, но се препъна. Дрейвън я хвана и придърпа към себе си, и тя го чу да сдържа дъха си, когато неволно го докосна по гърба. Въпреки това, той не ѝ каза нищо, докато ѝ помагаше да се придвижи към задната част на залата.

– По-добре ли си?

Тя кимна, когато стомахът ѝ се успокои малко.

– Заради бебето е.

Дрейвън кимна.

– Колко още сутрини ще трябва да се подготвя за този тип поздрав?

– Не знам – отговори тя. – Неразположението на майка ми продължи през цялото време на всичките ѝ бременности.

Те тъкмо се бяха върнали отново в залата, когато през вратата влезе покрита с пелерина фигура. Емили се намръщи, когато новодошлият свали качулката от главата си и откри уморената Джоан, чието тяло беше в толкова напреднала бременност, че Емили не можеше да повярва как не е родила все още. Но това, което я шокира, беше гледката на малтретираното ѝ лице.

Ругатнята на баща ѝ отекна в стаята и той се втурна към нея.

– Какво се е случило, дете? – попита той и нежно обхвана насинената ѝ брадичка в ръката си.

Емили също изтича при сестра си.

Джоан изхлипа.

– Беше Найлс – задъха се тя. – Полудял е. – Тя погледна към баща си, докато сълзите се стичаха по насинените ѝ бузи. – Той иска да те убие и да наследи земите ти чрез мен.

Ноздрите на баща ѝ пламнаха от гняв.

– Тогава помогни ми да го видя мъртъв за...

– Лорд Уоруик? – извика едно момче, което влезе забързано през вратата, която Джоан беше оставила открехната след себе си. То се опитваше да си поеме въздух, а веждата му беше разцепена и кървеше. – Милорд – каза момчето и спря пред баща ѝ. – Трябва да дойдете бързо. Фалсуит е под атака.

Хю освободи Джоан.

– Кой се осмелява?

– Графът на Рейвънсууд.

Всички очи в залата се обърнаха към Дрейвън, който седеше до Саймън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ погледна отново към вестоносеца.

– И откъде знаеш?

– Чух един от неговите хора да се обръща към него по този начин, преди да ме ударят.

– Що за предателство е това? – изръмжа баща ѝ. – И двамата ми зетьове ме нападат едновременно?

– Татко, аз трябва да... – заговори Джоан, но баща ѝ прекъсна думите ѝ с поклащане на главата си.

– Ем, заведи я горе и се погрижи за нея –после той се намръщи заплашително на Дрейвън. – Пригответе хората ми – извика той, грабвайки меча си от мястото, където го беше оставил върху полицата над камината зад него. – Ще сложим край на това веднъж завинаги.

Докато хората на баща ѝ се разбързаха из залата, Дрейвън събра собствените си рицари.

– Чакай – каза му Емили, хващайки ръката му. – Не можеш да отидеш. Ранен си.

Дрейвън поклати глава, изражението на лицето му беше неумолимо.

– Няма да стоя тук, докато някой петни името ми. Ще взема главата на подлеца за това. Сега отиди да се погрижиш за сестра си.

Емили възнамеряваше да протестира, но упоритото стискане на челюстта му ѝ каза, че ще да бъде загуба на време.

Вместо това, тя отиде при баща си.

– Съпругът ми ще язди с теб. Умолявам те да пазиш гърба му.

Баща ѝ кимна с очи, все още пълни с недоверие и докосна ръката ѝ.

Двамата мъже, които обичаше най-много, прекрачиха прага на залата заедно, оставяйки я сама с ридаещата ѝ сестра.

Дрейвън усети подозрението на Хю, докато приближаваха конете си.

– Все още ли мислиш, че аз съм отговорен за това?

– Докато не видя друго със собствените си очи, да.

Дрейвън стисна зъби. Баща ѝ никога нямаше да го приеме. Така да бъде. Нямаше да го моли за одобрение.

Нито да се ядосва заради Хю.

Дрейвън се качи внимателно на седлото. Гърбът му пулсираше протестиращо, но се бе сражавал с много по-лоши рани от тези.

Той нагласи петите си върху хълбоците на коня и поведе хората си към Фалсуит.

Когато стигнаха малкото селце, покъртителната гледка го накара да свие устни от отвращение. Повечето от домовете и сградите горяха, докато хората бягаха от войниците, ужасени от грабежите, изнасилванията и убийствата.

Дрейвън чу една жена да пищи. Докато Хю и мъжете им нападаха разбойниците, той скочи от коня си и отвори с ритник вратата на една от малкото сгради, които все още бяха непокътнати.

Жената беше хвърлена върху масата. Четирима мъже я държаха, а пети вдигаше полата ѝ и се опитваше насила да раздалечи коленете ѝ.

Той извади меча си от ножницата и застана срещу нападателите с жестоко настървение. Уплашената жена се скри в ъгъла, докато той ликвидираше мъжете.

Когато довърши и последният от тях, зад него падна сянка. Той се обърна рязко с вдигнат меч и откри Хю на вратата.

Той кимна одобрително, после се обърна и напусна.

Дрейвън свали меча си и погледна жената, за да се увери, че все още беше непокътната.

– Благодаря ви, милорд – изхлипа тя, докато се насилваше да стане.

Дрейвън не каза нищо. Той се обърна и отиде да се присъедини към мъжете, които се биеха отвън.

Тогава видя Хю да стои пред мъж, облечен в туника, която поразително много приличаше на неговата собствена. Но по-лошото от това, че някой се представяше за него, бе фактът, че мошеникът беше на път да убие бащата на Емили.

Хю се бореше смело, но беше по-слаб от младия и пъргав рицар, който се въртеше около него, стоварвайки удар след удар върху меча и щита му. Хю залитна назад от напора.

Дрейвън се затича към тях с вдигнат меч. Той ги стигна точно навреме, за да отклони удар, който със сигурност щеше да отдели главата на Хю от раменете му.

Той се олюля назад, когато зет му нападна рицаря. Мъжът беше як, но ако Дрейвън бе в добро физическо състояние, той със сигурност щеше да бъде по-силен от нападателя. Какъвто беше и сега, макар да усещаше, че отслабва с всеки удар, който посрещаше с меча си. Можеше да почувства как раните на гърба му се отварят и кръвта се стича надолу по гръбнака му. Противникът му го блъсна нагоре с щита си, което го накара да залитне назад. Преди да успее да се съвземе, нов удар от дясно го изпрати с трясък на земята.

Дрейвън се приземи тежко на гърба си. Той изстена мъчително, когато болката избухна по цялото му тяло. Едва можеше да си поеме въздух, още по-малко да движи крайниците си.

Свърши се.

Опонентът му вдигна меча си нагоре. Дрейвън се подготви за смъртоносния удар, но точно когато рицарят спусна меча надолу, Хю го хвана през кръста и започна да го удря.

Несръчно и болезнено, Дрейвън се завъртя настрани и се насили да се изправи. Все още му беше трудно. Всяка частица от тялото го болеше.

Той залитна към коня си и се хвана за седлото, за да се задържи изправен.

Погледна към бащата на Емили, който все още биеше измамника и видя втори нападател да се придвижва зад гърба на Хю.

Дрейвън грабна кинжала от колана си и го запрати с фатална прецизност в гърдите на нападателя. Хю видя мъжа зад него да пада и след това с подновена сила довърши негодника, който удряше, с едно фатално пробождане на меча си.

Силата на Дрейвън се изпари. Опита да се качи на седлото си, но нямаше полза.

Той се свлече на колене.

– Рейвънсууд?

Той чу гласа на Хю, сякаш идваше от огромно разстояние. Някой махна шлема му, но Дрейвън не беше сигурен кой е. Болката бе твърде непоносима.

Той вдигна поглед към лицето на Хю, което изглеждаше така, сякаш плуваше над него.

– Момче, да не си посмял да умреш. Чуваш ли? Дрейвън не можа да отговори. Той затвори очи и тъмнината го обгърна.

* * *

Емили се затича към стълбите, веднага щом чу мъжете да се връщат. Джоан я последва. Когато погледът ѝ падна върху съпруга ѝ, който висеше от коня, тя почувства как ужасът я обзема и кръвта се отцежда от лицето ѝ. Но още по-лошо от вида на Дрейвън, бе това, че баща ѝ отказа да срещне погледа ѝ.

– О, Господи, не... – задави се тя.

Ако не бяха ръцете на сестра ѝ, които я подкрепяха, щеше да се строполи на земята.

Саймън и баща ѝ свалиха Дрейвън от коня и го пренесоха към нея.

- Премести се, дъще – отсече баща ѝ. – Трябва да го внесем вътре, преди да е умрял. Емили облекчено разшири очи.

– Той не е мъртъв?

– Не, дете – каза баща ѝ с по-нежен глас. – Сега се махни.

Все още разтреперана, тя им отвори вратата, изпрати една благодарствена молитва, след което ги последва нагоре.

* * *

Часове по-късно, Емили седна до Дрейвън на леглото в стаята си. Той тъкмо се беше събудил.

– Уплаши ме – скара му се тя.

Погледът му се впи в нейния.

– Изплаших и себе си.

– Какво искаш да кажеш?

Дрейвън се протегна и взе ръката ѝ в своята.

– До днешния ден никога не ме е било грижа дали ще оцелея в битка. Но днес научих, че ме е грижа. Когато паднах на земята, единствените ми мисли бяха за теб и бебето. За първи път в живота си не исках да умра. Исках да се върна тук, за да те видя. Исках да бъда тук, когато бебето се роди.

Тя взе лицето му в ръце.

– Обичам те, Дрейвън.

– Обичам те – отвърна ѝ той.

Вратата на стаята се отвори. Емили погледна натам и видя баща си, който стоеше на прага и се колебаеше дали да влезе.

Никога преди не го бе виждала да изглежда толкова несигурно.

– Татко? – обърна се тя към него.

Той прочисти гърлото си и пристъпи в стаята.

– Не очаквах да бъдеш буден – каза той на Дрейвън.

– Не си ли чували, че дяволът никога не спи? – попита зет му хапливо.

Тя видя срама в очите на баща си, докато той се приближаваше към леглото.

– Няма да ме улесниш в това, нали?

Дрейвън се намръщи.

– Да те улесня в кое?

– Извинението ми.

Емили седна шокирана. Баща ѝ никога не се бе извинявал през живота си.

– Аз съм горделив мъж – каза той на Дрейвън. – Признавам го, но не съм чак толкова горделив, че да не призная, когато съм сгрешил. А относно теб сгреших ужасно много... – баща ѝ замълча и след миг направи на Дрейвън най-големия комплимент, на който тя знаеше, че е способен, като каза: – милорд.

И тогава тя забеляза как лицето на Дрейвън омекна и стегнатите му мускули се отпуснаха.

Баща ѝ преглътна шумно.

– Всичко, което мога да кажа в моя защита е, че познавах баща ти добре и знам, че не е необходимо да ти казвам що за човек беше той. –Хю срещна погледа на Дрейвън. – Не знам защо ми спаси живота днес. Аз не бих го направил за теб.

– Не бих и очаквал да го направиш.

Баща ѝ кимна и мускулите на челюстта му се стегнаха.

– Мисля, че това може би ще бъда най-трудната част от всичко, но искам да знаеш, че ако бях благословен със син, бих искал той да бъде точно като теб.

Дрейвън се засмя горчиво.

– Тогава трябва да си благодарен, че имаш дъщери. Ако си спомняш, аз убих баща си.

Погледът на Хю омекна.

– И днес ти спаси живота му. Независимо дали ме приемаш или не, от този ден нататък, аз ще те смятам за свой син.

Емили се усмихна на баща си. Никога не се бе гордяла повече с него и ако съдеше по изражението на Дрейвън, можеше да каже колко много думите на баща ѝ означават за него.

– Благодаря, Хю.

– Татко – коригира го той.

Дрейвън се засмя колебливо.

– Благодаря,татко.

Баща ѝ се запъти към вратата, за да си върви.

- Хю?

Той се обърна с раздразнена въздишка.

– Виждам, че ще трябва да се упражняваш върху това обръщение.

– Ще работя по въпроса – обеща Дрейвън. – Но се питах кой беше онзи мъж, облечен в цветовете ми, когото уби.

Баща ѝ погледна към нея загрижено.

– Не си му казала?

– Не съм имала възможност.

Той кимна и върна погледа си на Дрейвън.

– Този, който носеше туниката ти, беше Найлс. А мъжът, в който заби кинжала си, бе братовчед му, Тийодор.

Дрейвън местеше погледа си между тях.

– Но защо?

– Според Джоан, той се оженил за нея, защото е искал собствеността ми – отвърна баща ѝ. – Финансовото му положение е било такова, че се е нуждаел от цялото ми богатство и не могъл да ме изчака да умра от естествена смърт. Тъй като не е имало как да ме убие, без да бъде обесен за убийство, той измислил план, за да ни постави в противоречие, така че ти да го направиш вместо него.

Дрейвън се намръщи.

– Защо не се е оженил за богата наследница или вдовица?

– Опитал се е, но тъй като не разполага с благоразположението на короната, никога не би могъл да получи одобрението на Хенри – баща ѝ стисна зъби и тя видя мъката, изписана на лицето му. — Бях такъв глупак. Приветствах сина, който не заслужаваше доверието ми и обърнах гръб на този, който е достоен за него.

– Твърде си суров към себе си, Хю.

– Татко! – отсече той.

Дрейвън го погледна развеселено.

– Татко.

– Добро момче, сега си почивай. Внукът ми има нужда от баща си.

Емили не можа да устои и подразни Хю.

– От къде знаеш, че ще е момче?

– След като имам само дъщери смятам, че Бог ми дължи едно момче.

Тя се засмя.

Хю им пожела лека нощ и след това ги остави сами.

Тя се обърна към Дрейвън и ахна, когато почувства лекото движение в корема си.

– Какво има? — попита той.

Душата ѝ се изпълни с радост.

– Бебето мърда. Просто го почувствах за първи път.

И за още по-голямо нейно удоволствие, Дрейвън ѝ отвърна с усмивка.