Господар на желанието

Глава 3

Пристигнаха в Рейвънсууд точно преди смрачаване. Емили винаги бе знаела, че Рейвънсууд граничи със земите на баща ѝ на юг, но не бе предполагала, че са толкова близо.

И все пак това, че се намираха едно до друго, бе единственото общо нещо помежду им, защото тя не бе виждала по-мрачно място.

Разбира се, способността ѝ да сравнява бе доста ограничена, тъй като единственият замък, който бе виждала, бе този на баща ѝ. Но дори и така, тя се съмняваше, че на земята има по-неприветливо място от мрачния замък пред нея.

Емили дръпна поводите на коня си и вдигна поглед към брулената от ветровете, тъмна кула. От всички страни я заобикаляше гола, неподправена нищета.

Градината бе неподдържана, никъде нямаше цветя или храсти. Изглежда плевелите бяха единственото нещо в изобилие.

Няколко мършави кокошки кълвяха из пустия двор и крякаха, докато кучетата обикаляха наоколо.

Само неколцина мъже се шляеха из двора в този ранен вечерен час. Нито един от тях не поздрави господаря си. Те продължаваха да вършат задълженията си: носеха вода от кладенеца, прибираха конете и балите сено и сякаш се страхуваха дори само да погледнат господаря си.

В действителност, тя бе виждала мъртви въшки да се движат по бързо.

Емили се намръщи, след това се завъртя на седлото си, за да огледа вътрешната част на двора на замъка.

– Милейди? – попита Саймън. – Какво търсите?

– Нещо, което да посочва, че това са портите към ада – каза тя, преди да се усети.

Притисна юмрук към устните си ужасена, че се е изпуснала.

Саймън наклони глава назад и се разсмя гръмко.

– Запазете чувството си за хумор, милейди – каза той щом се успокои. – Ще ви е нужно. – Саймън слезе от коня си и го остави на оръженосеца си. – И не се страхувайте, че сте ме обидили. Мога да ви уверя, че кожата ми е дебела като на глиган.

– И има също толкова дебела глава – измърмори Дрейвън, докато слизаше от коня си и подаде юздите на млад коняр.

– Съвсем вярно – каза Саймън, наблюдавайки брат си. – Но точно затова ме обичаш толкова много.

Дрейвън свали шлема, металната качулка на ризницата и подплатената си шапка и ги подаде на оръженосеца си, който бързо изчезна е тях.

– Има едно нещо, което наистина обичам.

– И то е?

– Отсъствието ти.

Саймън тръгна към нея и се усмихна.

– Сега знаете защо кожата ми е толкова дебела.

Емили отвърна на усмивката му, докато той й помагаше да слезе от коня.

Подобни закачки между Найлс и Тийодор винаги я караха да се чувства неудобно, но когато Саймън и Дрейвън го правеха, не я притесняваше. Може би, защото за разлика от Найлс и Тийодор, между тях не изглеждаше да има истинска омраза. Словесният двубой при тях изглеждаше като добродушно състезание между двамата, за да видят кой ще има последната дума.

– Страхувам се, че Рейвънсууд ще ви се стори доста по-различен от Уоруик – каза Дрейвън, след като Саймън я остави да стъпи пред него.

Тя благодари на Саймън, а погледа ѝ се плъзна по старите тъмносиви каменни стълби, водещи до дебела дървена врата. В този дом нямаше нищо предразполагащо или уютно. Съвсем нищо.

В такъв случай не беше учудващо, че мъжът бе толкова мрачен.

– Мога да се справя с това, милорд. Просто ме заведете при икономката и аз...

– Няма такава – прекъсна я той.

– Моля?

Дрейвън сви рамене.

– Имам само няколко слуги. Ще откриете, че аз не съм мъж, който пилее времето си лекомислено.

Ако не знаеше, че той има дванадесет рицари, че бе спечелил множество турнири на континента и бе награждаван доста щедро от крал Хенри, тя би поставила под съмнение платежоспособността му. Но лорд Дрейвън бе богат мъж, вероятно дори с повече богатства от тези на короната.

Решавайки, че критиката няма да ѝ спечели симпатиите на мъжа, когото се надяваше да съблазни, тя въздъхна.

– Добре, милорд. Мога да се справя с това –повтори Емили.

Дрейвън нареди на Саймън да намери някого, който да разтовари фургоните.

– Ще ви покажа стаята ви – каза ѝ той, след което се обърна и се заизкачва по стълбите.

Емили остана смаяна и ѝ отне известно време да се съвземе и да го последва. Не можеше да повярва, че той не ѝ предложи ръката си за помощ! Никой не я бе обиждал преди по този начин.

Поне бе така добър да задържи вратата отворена за нея.

Тя събра полите си, пристъпи в залага и замръзна на мястото си.

В къщата се носеше неописуема миризма, смесица от изгнило дърво, дим и нещо друго, което бе твърде отвратително, за да бъде назовано. Избледняващата слънчева светлина се прокрадваше през дупките на затворените дървени капаци, откривайки пред очите ѝ изобилие от изгнила слама, незапалено огнище и само три порутени обикновени маси, които бяха разположени в средата на залата. Наоколо обикаляха пет кучета, които ровеха из сламата, а масите изглеждаха така, сякаш никога не бяха почиствани.

Без значение, колко силно се опитваше, не успя да се спре и се намръщи от отвращение. Покри нос с ръка, за да не се задуши от зловонието.

Тя плъзна поглед из залата и забеляза липсата на подиум и маса за лорда.

– Къде е вашата маса, милорд?

– Нямам такава – каза той, докато минаваше покрай нея и продължи към стълбището.

Дали гласът му бе секнал за миг? Не беше сигурна, пък и той не спираше да върви.

Бързайки, за да не изостане, тя се заизкачва по стълбището. Поне тук миризмата отслабваше и можеше да диша нормално.

Лорд Дрейвън спря на върха на стълбището и отвори една врата. След това се отдръпна назад и задържа вратата с едната си ръка, докато другата бе поставил на меча си, за да може тя да влезе.

Емили преглътна тежко, докато минаваше покрай него. Беше толкова близо до лорд Дрейвън, че можеше да чуе дишането му и да усети топлината от дъха му върху кожата си.

Завладяна от присъствието му, тя едва се възпря да не застане на място и да вдиша чистия, приятен аромат на кожа и подправки.

Никога през живота си не се бе чувстваш по този начин. Толкова задъхана. Толкова развълнувана. Толкова жива.

В съзнанието ѝ отново изникна образът на черен лъв, в готовност за атака, защото графа бе също толкова див и непредвидим. Смъртоносен и смущаващ. Тя не се съмняваше, че можеше да я превземе на мига и да направи с нея каквото си пожелае. Щеше да е безпомощна да го спре.

Фактът, че не тръгна към нея, още повече засили любопитството ѝ към него. А също така и привличането ѝ.

Търсейки нещо, с което да отклони вниманието си от младия мъж, тя спря и се загледа в скромната стая, която можеше да съперничи с манастир по спартанския си вид.

Всичките ѝ нежни мисли за него се изпариха.

– Това въобще няма да стане – каза тя, ужасена от самата идея да прекара нощта в тази негостоприемна стая.

– Казахте, че може да се справите.

Тя го погледна невярващо.

– Предположих, че имате дом, сър, не тъмница.

Емили съжали за думите си още в момента, в който ги изрече, но той не показа гняв, нито пък друго чувство.

Просто стоеше сдържано на прага. Избледняващата слънчева светлина подчертаваше червеникавите отблясъци в косата му и се отразяваше в леденото синьо на очите му.

Бе изпънал сковано гръб и лявата му ръка стоеше върху дръжката на меча, докато гледаше към нея така, сякаш проверяваше издръжливостта ѝ.

– Опасявам се, че Хенри не ми остави много време, за да се подготвя подобаващо за вашия престой. Ще изпратя Едмънд да смени дюшека и да ви донесе ново спално бельо.

– Милорд – каза тя с ясното знание, че трябва да запази мълчание по въпроса, но бе твърде отблъсната, за да го стори. – Надявам се да не го приемете като обида, но домът ви е ужасен и негоден за живеене.

– Кажете ми милейди, има ли друг начин, по който да възприема това изказване?

– Не – призна тя. – Но няма да остана тук, освен ако не се направят промени.

Погледът му се изостри.

– Ще останете тук въпреки всичко.

– Напротив няма.

В очите му се четеше толкова силен гняв, че тя несъзнателно отстъпи назад. И все пак, отказа да се свие напълно от страх.

– Ще правите това, което ви се каже, лейди.

Ето това вече я ядоса. Тя знаеше къде е мястото на една лейди, но с тази титла идваха и някои права, а този мъж бързо потъпкваше всяко едно от тях.

– Аз не съм някой от хората ви, на когото можете да заповядвате, нито съм ваша жена.

– Така е, вие сте моя заложничка.

– Не, аз съм повереница на краля. Не е ли така? – Ако не го познаваше по-добре би казала, че е видяла искрици на веселие в тези ледени дълбини. – И баща ми ме увери, че кралят е казал, че всяко нещо, сторено на мен, ще бъде като сторено на него. Не е ли така, милорд?

– Така е.

– Тогава ви питам, бихте ли очаквали Негово кралско величие да спи в тази стая?

Дрейвън не знаеше кое го изненада повече. Това, че имаше смелостта да се изправи срещу него или че изложи толкова смислен аргумент. В действителност, той знаеше, че домът му не бе нищо повече от зловонна кочина. Неговият живот се въртеше около войната, не около селския живот.

Той никога не бе могъл да понася Рейвънсууд и с радост би си тръгнал оттук завинаги или би гледал как замъкът се руши пред очите му. Единственото нещо, което го задържаше тук, бе дългът му към краля. Рейвънсууд беше едно от граничните имения в кралството. Намираше се на стратегическо място между севера и юга и бе необходимо за него да отговаря човек, верен на Хенри.

Но дори и така, не можеше да очаква една дама от добро семейство да страда в дома му. Подобни неща бяха специалност на баща му.

– Добре, милейди. Ще разпоредя стюардът ми да одобрява всяко подобрение, което искате да направите.

– Това включва ли икономка?

– Ако е необходимо...

– Необходимо е.

Дрейвън кимна и положи всички усилия, за да не обръща внимание на сладкия аромат на цветя, който се носеше от русата ѝ коса. Ако паметта не го лъжеше това беше орлов нокът^[8]. Бяха изминали повече години, отколкото можеше да преброи, откакто за последно бе стоял толкова близко до една лейди. Но за едно нещо бе сигурен. Нито една жена не го бе карала да желае толкова силно да докосне кадифената мекота на страните ѝ.

В лейди Емили имаше нещо, което му въздействаше по най-смущаващ начин.

Той едва се сдържаше да не се наведе към нея и да улови устните ѝ със своите. Дали щяха да са толкова сладки и нежни, колкото изглеждаха?

Трябваше да знае до къде стигат границите на безразсъдството му.

Какво имаше в тази жена, което го привличаше по такъв начин?

Но тогава разбра. Тя бе по-почтена от всички, които познаваше и можеше да съперничи по кураж на всеки мъж. А куражът бе това, което той ценеше най-много у хората.

– Ще оставя нещата във ваши ръце – тихо каза той, опитвайки се да не забелязва факта, че върха на главата ѝ бе почти под брадичката му. Лейди Емили беше висока жена и пасваше идеално на изпълненото му с копнеж, жадно тяло.

Свети Петре, трябваше да се отдалечи от нея. Веднага.

Защото всичко, за което можеше да мисли, бе леглото, което се намираше само на няколко крачки от тях. Легло, което той рядко ползваше, но в момента изпитваше отчаяно желание да се възползва от него, докато тя бе в стаята му.

Да, дори с широко отворени очи, можеше да види как лежи с нея на това легло, как съблича дрехите от тялото ѝ и вкусва изобилието от млечнобяла кожа и сладка плът.

Как се потапя дълбоко във влагата между бедрата ѝ.

Цялото му тяло пламна от желание.

– Ще изпратя Едмънд да се заеме с въпроса – каза той и се обърна, за да си тръгне, докато все още може.

Тя се протегна и докосна ръката му. Дрейвън замръзна на място при докосването ѝ. Подобна нежност му бе непозната, а малкото хора, които го бяха докосвали някога, целяха да го наранят по някакъв начин.

Не можа да каже нищо, докато гледаше надолу към малката женствена длан, която почиваше невинно на ръката му. Тези пръсти, толкова дълги, толкова слаби и изящни, с красиво оформени нокти. Той едва се възпираше да не вземе ръцете ѝ в своите, да ги повдигне към устата си, за да вкуси сладките, фини пръстчета.

Имаше ли тя някаква представа как подобна небрежна ласка го изгаряше отвътре?

– Простете ми за нетактичността, милорд. Обикновено не говоря толкова открито.

Той вдигна поглед от ръката ѝ, към екзотичните ѝ тъмнозелени очи, които му напомняха за прекрасна лятна поляна.

– Вашият баща ви описа като най-милата девойка, която се е раждала някога.

По страните ѝ се плъзна розова сянка, която го накара да желае да докосне с устни скулите и клепачите ѝ. Да усети дъха ѝ върху езика си.

Не че някога щеше да разбере какъв вкус има тя, напомни си Дрейвън. Жени като нея водеха смъртта със себе си, а той нямаше да си позволи да изгуби контрол. Никога нямаше да остави тялото му да се ръководи от желанието, което изпълваше слабините му.

– Баща ми често преувеличава добродетелите ми, милорд.

– Но не е преувеличил красотата ви – прошепна той.

Как можа това да се изплъзне от него?

Изчервяването ѝ се задълбочи и изражението на удоволствие, което се изписа на лицето ѝ почти го погуби.

Несъзнателно той се премести към нея, желаейки да вдиша повече от нейния сладък, опияняващ, женски аромат и да усети ръцете ѝ да се увиват около него, докато той...

Отдръпни се! – крещеше умът му, преди да е изгубил още повече контрол върху себе си.

Без да каже нито дума повече, Дрейвън направи нещо, което не бе правил никога през живота си.

Той отстъпи от конфликта.

Не погледна назад нито веднъж, докато напускаше стаята, слезе по стълбите и влезе в западналата зала. Тялото му трепереше от насъбралото се желание, което тя бе събудила в него и се опита да се отърси от него.

Дори не можеше да си спомни, кога за последен път бе спал с жена, но тогава всичко бе грубо, обикновено и бързо, както бяха всички негови сблъсъци с нежния пол. Никога не бе желал да прекара повече време с една жена, отколкото бе нужно, за да успокои тялото си.

И все пак Емили бе различна. Той не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да прекара цяла нощ, правейки любов с нея, бавно и методично, като докосва всеки сантиметър от нея с ръце, устни и език.

Каква бе причината да се чувства по този начин заради нея, той не знаеше. Току-що се бяха запознали и все пак...

За него това нямаше никакъв смисъл.

Затваряйки очи, той се облегна на студената каменна стена. Трябва да беше заради клетвата си да не я докосва.

Да, това трябваше да е.

Тя бе забраненият плод и въпреки че го изкушаваше жестоко, той нямаше да се поддаде. Бе се заклел пред Свети Петър и в честта си, че няма да я докосне нито в гнева, нито в страстта си. И щеше да остане верен на своята клетва, дори това да го доведеше до лудост!

***

Сама в покоите си, Емили седеше на малката маса пред отворения прозорец и ровеше в храната си. В действителност я бе страх да хапне каквото и да било от нея. Имайки предвид колко мръсна беше залата, тя само можеше да си представя, в колко по-лошо състояние трябва да са кухните.

Едмънд, в късните си юношески години, смени сламата на дюшека и ѝ даде нови завивки. Прислужницата ѝ Алис измете старата слама от стаята и изчисти саждите от камината. Стаята все още бе мрачна, осветена само от два стенни свещника с лоени свещи, но поне бе чиста. Затова тя накара Алис да направи постеля и за себе си в стаята, докато имат възможност да разгледат останалата част от замъка.

Докато отпиваше от горчивото вино, вратата се отвори широко.

– Дрейвън, аз... – гласът на Саймън секна щом я видя да стои до прозореца.

Емили се намръщи при нахлуването му и остави чашата си на масата.

Той повдигна вежди, оглеждайки се из стаята.

– Къде е Дрейвън?

– Не знам, милорд. Защо го търсите тук?

– Това е неговата стая.

Емили остана с отворена уста при тази новина. Тя заоглежда обикновеното легло и дървени столове с нов интерес. Защо Дрейвън ѝ бе дал своята стая?

– Той ми каза, че ще остана тук.

Саймън изглеждаше още по-объркан.

– Простете за безпокойството, милейди.

Каза той и изчезна. Емили се загледа в затворената врата. Защо, за Бога, Дрейвън трябваше да прави подобно нещо? Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че има по-похотливи причини, но той изглежда сякаш не я забелязваше.

Не, действията му нямаха никакъв смисъл.

Тя въздъхна и пропъди тези мисли от ума си. След това се залови да подготви списък с нещата, които трябваше да свърши на следващата сутрин, за да направи това място подходящо за живеене.

След час Алис се присъедини към нея и ѝ каза, че всичките ѝ принадлежности са разтоварени и ще бъдат качени на сутринта. Двете се подготвиха за сън и си легнаха, но оставяйки свещите да горят, в случай че нещо по-страшно от бълхи ги нападне в тъмното.

Емили прекара ужасна нощ, като се мяташе и въртеше в леглото. Тялото ѝ не бе свикнало на подобен твърд и неароматизиран дюшек и тъй като никога не бе прекарвала нито една нощ извън стаята си, тя не можеше да се приспособи към новите звуци и миризми на замъка.

И ако това не бе достатъчно лошо, когато най-сетне бе успяла за заспи за малко, я завладяха сънища за мрачен, красив и загадъчен мъж. Мъж, който едновременно я привличаше и ужасяваше.

Тя никога не бе срещала някого като Дрейвън и нямаше представа как да се справи с него. Обграждаше го аура от опасност и сила, която я предупреждаваше, че ако той реши, можеше да бъде наистина ужасяващ.

Ако реши...

Досега беше мил, но от него се страхуваха толкова много хора, включително и баща ѝ. Това я накара да се замисли.

Мислите ѝ прескочиха към Найлс и Джоан. Найлс изглежда се отнасяше с уважение към Джоан, но Емили го бе хващала да бие коня с шпорите си. И когато оръженосецът му случайно изпуснеше меча му, тя бе видяла как Найлс удря силно момчето.

Ако баща ѝ можеше да уважава такъв човек и да го нарича син, тогава как би нарекъл мъж, който му е враг?

Дали граф Рейвънсууд бе страшилище или легенда? Как щеше да разбере?

Когато утрото настъпи, Емили го приветства заедно с освобождаването от мислите, които я измъчваха. Тя се облече с помощта на Алис в светлосиня рокля и бял воал, и слезе долу да закуси.

Емили се спря на прага и огледа празната зала. Къде бяха всички?

Със сигурност не бе пропуснала закуската? Нали?

Объркана тя излезе навън, през предната врата на замъка. Хората на Дрейвън вече тренираха. И изглежда го правеха от известно време.

Отстрани на полето, Саймън седеше на земята, облегнал се на едно ябълково дърво, докато подвикваше на двама от рицарите, които се дуелираха.

Тя не видя никъде Дрейвън. Събирайки полите си, Емили заслиза по стълбите и се запъти през двора към мястото, където мъжете се упражняваха.

Докато заобикаляше на безопасно разстояние, лесно забеляза Дрейвън. Той бе най-високият сред мъжете и изглежда тренираше много по-сериозно от другите. Ранната утринна светлина беше изпъстрила черната му ризница и проблясваше по черния му щит.

Бяха го заобиколили четирима мъже и той се справяше невероятно добре с това да ги отблъсне, докато самите те го нападаха почти едновременно. Никога преди не бе ставала свидетел на подобна ловкост и бързина. Нищо чудно, че хората го възпяваха, размишляваше тя, докато той завъртя меча си от единия нападател, за да посрещне удара на този зад него.

Тя не познаваше друг толкова огромен мъж, който умее да се движи с такава грация и лекота. Съмняваше се, че дори Марс^[9] или Арес^[10] могат да се бият по-добре.

Тя наблюдаваше със страхопочитание как той отклонява всеки удар с поразяваща точност, докато се въртеше в страховит танц, за да срещне следващата атака и да отблъсне нападателя си.

Точно в този момент, тя разбра, че той лесно може да надвие баща ѝ в битка. Въпреки невероятната сила на баща ѝ, тя го бе виждала да тренира достатъчно пъти, за да знае, че не е равностоен по умения на лорд Дрейвън.

От тази мисъл ѝ прилоша.

– Добър ден, прекрасна Емили! – извика Саймън за поздрав.

Щом чу името ѝ, Дрейвън се обърна в нейната посока и спря да се бие. В момента, в който направи това, един от хората му го удари отстрани по главата.

Дрейвън изруга шумно, завъртя се към мъжа и вдигна меча си.

Емили, която се бе затичала към него още в мига, когато го удариха, се поколеба заради свирепия му боен вик. Никога не бе чувала подобна ярост. Не можеше да си представи какво би било да се изправиш пред силата на меча му.

Мъжът, който бе ударил Дрейвън, пусна меча си, падна ужасено на колене и вдигна щита над главата си в очакване на предстоящия удар. Другите трима рицари се отдръпнаха бързо.

Мечът на Дрейвън се спусна към треперещия мъж и точно, когато вече бе сигурна, че ще отсече главата на мъжа, той спря острието само на милиметри от вдигнатия щит.

Сякаш всичко замръзна, докато мечът просто си висеше там. Толкова близо и все пак, без да го докосва.

Дрейвън бе неподвижен като статуя. Тя нямаше идея как бе успял да спре силния удар, преди да разбие щита и ръката на бедния рицар.

След няколко напрегнати секунди, той заби меча си в земята пред треперещия рицар.

Емили се приближи бавно, изумена, че Дрейвън дори не се е задъхал от тренировката.

– Изправи се, Джофри – каза той със спокоен глас. – Знам, че си отскоро при мен, но трябва да знаеш, че никога не бих те наказал за сполучлив удар, само защото съм бил разсеян. Отвърнах ти единствено, защото реших, че ще нападнеш отново.

Рицарят свали щита, махна шлема си и прокара ръка по изпотеното си чело.

– Простете ми, милорд. Последният ми учител не бе толкова толерантен.

Дрейвън протегна ръка и му помогна да се изправи.

– Иди да закусиш.

Джофри бързо изпълни заповедта.

Емили се намръщи, когато Саймън застана до нея. Лорд Дрейвън не изглеждаше ранен и все пак силата на удара бе доста голяма.

– Добре ли сте, милорд? – попита тя.

– Опасявам се, че най-лошото е звъненето в ушите ми – каза Дрейвън, докато сваляше шлема си.

Емили ахна щом видя кръвта, стичаща се по слепоочието му.

– Не, милорд, опасявам се, че най-лошото е дълбоката рана на челото ви. – Враг на баща ѝ или не, тя не мислеше да стои, без да направи нищо за тази отворена рана, затова се обърна към Саймън: – Прислужницата ми е горе в моята стая. Моля ви, кажете ѝ да донесе шивашките ми принадлежности и чаша вино.

Саймън кимна и се подчини.

Емили хвана ръката на лорд Дрейвън, за да го поведе към сянката, но когато тя тръгна напред, той не помръдна.

Объркана от това, тя се обърна да го погледне.

Той я гледаше намръщен и с подозрение.

– Защо ме докосвате? – попита.

Емили погледна надолу към съединените им ръце с изненада и го пусна незабавно.

– Не исках да ви обидя, милорд. Мислех единствено за това, че мога да се погрижа по-добре за раната ви, ако сте седнал.

– Оръженосецът ми може да се погрижи за раната ми.

Тя го погледна подозрително и повдигна вежди.

– Милорд, ако белегът на врата ви е останал от сръчността на момчето, тогава ви моля, да ми позволите да зашия челото ви. Разтрепервам се само при мисълта, какъв белег ще ви остави там.

Сякаш чул името си, оръженосецът се появи от замъка. Носеше столче в дясната си ръка, в лявата купа, а на рамото му висеше ленена кърпа.

– Лорд Саймън ми нареди да ви донеса това, милорд – каза той на Дрейвън. – Също така донесох превръзки и вода.

Лорд Дрейвън остана неподвижен за миг, сякаш водеше някаква вътрешна борба със себе си, след което накрая проговори.

– Къде би желала милейди да сложим стола?

Поради някаква причина Емили се почувства, като че ли бе спечелила схватката с него.

– Ето там, ако обичате – каза тя и посочи мястото, където Саймън бе почивал по-рано.

Момчето побързала изпълни заръката ѝ.

Тя тръгна напред, а Дрейвън бе на не повече от крачка зад нея. Докато вървеше, можеше да усети погледа му върху себе си като нежна ласка. Тя усещаше, че той иска да я докосне и в същото време самата идея за това ѝ се струваше абсурдна, особено като се имаше предвид тона му, когато я попита защо го докосва.

Оръженосецът остави столчето, където му бе казала, след това бързо отиде да донесе меча и шлема на господаря си от тренировъчната площадка.

Дрейвън се настани на стола, докато Емили потапяше единия край на кърпата във водата.

Той едва бе свалил и поставил ръкавиците на бедрото си, когато Алис дойде с кошницата ѝ и вино в ръка.

– Благодаря ти, Алис – каза тя, пое ги от нея и ги остави на земята до купата с вода.

За неин ужас, Алис, която стоеше точно зад Дрейвън, погледна към главата му, след това срещна погледа ѝ и потупа гърдите си така, сякаш сърцето ѝ препуска по начина, по който го правеше това на Емили. И като че ли жестът ѝ не бе достатъчно ужасен, тя сви ръка в юмрук и захапа кокалчетата си, докато страстният ѝ, гладен поглед проследи дължината на тялото му.

Страните на Емили пламнаха, докато прислужницата ѝ продължаваше с пантомимата.

В този момент, Дрейвън погледна нагоре към Емили и когато забеля за накъде е насочен погледът ѝ, се обърна и видя Алис, която все още хапеше ръката си.

Усмивката на прислужницата изчезна и тя незабавно издърпа ръката от устата си, а след това я разклати силно.

– Проклети бълхи! Изпохапали са ме през нощта.

Лорд Дрейвън не изглеждаше особено убеден, докато се обръщаше отново към Емили.

Алис се загледа в нея и повдигна игриво вежди няколко пъти.

– Всичко, което поискахте, тук ли е, милейди? – попита тя с тон, който несъмнено казваше, че с радост ще остави двама им насаме.

– Да, Алис. Благодаря ти.

– Ако имате нужда от мен за нещо друго – Eмили се сви от начина, по който Алис наблегна па думите. – Не се колебайте да ме повикате.

– Нямам, Алис – Емили я погледна остро. –Благодаря ти.

Прислужницата изпрати последна целувка към лорд Дрейвън и избяга на безопасно разстояние.

Засрамена до дъното на душата си, младата жена отвори шивашката си кошницата.

– Кажете ми, милейди, да не би прислужницата ви да е обладана от някой странен демон, който я кара да подскача наоколо?

Емили се усмихна и вдяна иглата, а след това я остави настрана, за да вземе мократа кърпа.

– Ако този демон имаше име, милорд, опасявам се, че щяхме да го наричаме немирник.

Тя почисти раната му. Челото му бе топло под ръката ѝ и за разлика от баща ѝ, лорд Дрейвън не охкаше, когато платът драскаше кожата му. Той просто я наблюдаваше напрегнато с поглед, който я накара да се изчерви.

– Повечето дами биха набили прислужниците си, заради подобно нахалство.

– Е, да, но аз не съм толкова лицемерна, че да я накажа за грях, който лежи и на моето сърце.

Погледът му се смекчи.

– Да, имам чувството, че можете да ѝ давате уроци по този предмет.

– Ако говорим откровено, тя е чиракът, а аз майстор-занаятчията.

Докато прокарваше ръка през абаносовите му кичури, за да ги задържи на разстояние от раната му, тя бе учудена от мекотата им. Косата му беше като фина коприна, която се плъзга между пръстите ѝ. Никога не бе усещала нещо подобно или като топлината, която присъствието му разпалваше в нея. Тя усещаше тялото си изпълнено с живот и топлина, обхванато от ужасно пулсиране.

– Ухаете на ябълки и канела – дрезгаво каза той.

Емили спря и задържа плата до челото му.

– Това е парфюмът на сестра ми – отвърна тя нежно. – Винаги съм ѝ казвала, че с него ще привлече повече мухи и пчели, отколкото мъже.

Той се намръщи.

– Тогава защо сте си сложили от него?

– Тя ми липсва и го използвам за утеха – той отмести поглед.

Облизвайки сухите си устни, тя взе иглата и я потопи в чашата с вино.

Той стоеше с широко разкрачени крака и ръце на коленете си. Емили се опита да не забелязва начина, по който я обгръщаше, докато тя пристъпваше между краката му, за да зашие раната. Нито как гърдите ѝ, които бяха станали странно напрегнати и някак по-тежки, бяха на нивото на погледа му.

И когато той съвсем случайно погледна към тях, тя усети странен, силен копнеж между бедрата си.

Емили преглътна страните чувства, обхванали тялото ѝ, докато се подготвяше да зашие челото му.

– Опасявам се, че това малко ще боли.

– Уверявам ви, милейди, шили са ме достатъчно пъти, за да не ми прави впечатление.

И той доказа това твърдение още с първия шев. Остана неподвижен, като статуя. Баща ѝ щеше да проклина и да се дърпа, както всеки друг мъж, който бе шила. Но лорд Дрейвън просто си седеше с поглед, забит в земята зад нея, докато тя направи три малки шева, за да затвори раната му.

Тя отстъпи назад и взе сребърната си ножица от кошницата.

– Пипате нежно – каза той с дълбок и странен глас.

– Благодаря ви, милорд. Не е в природата ми да наранявам хората.

Тя отряза конеца и се протегна към чантата с билки, които държеше в кошницата. Докато подготвяше лапа, която щеше да предпазва раната от подуване и да намали риска от инфекция, тя усети отново как той наблюдава всяко нейно движение.

Кое в този леден поглед я караше едновременно да трепери и да изгаря?

Отново се зачуди какво ли би било да го целуне. Джоан ѝ бе казала, че целуването е най-хубавата част и нещо ѝ подсказваше, че целувката на Дрейвън наистина щеше да е великолепна.

– Какво доведе милейди на полето тази сутрин? – попита той.

Емили забърка билките си с виното.

– Чудех се защо няма никой в залата за закуска?

– Нямам навик да закусвам преди обед – той отмести поглед от нея и тя пое дълбоко въздух, успокоена, че има малко спокойствие от изгарящия му поглед. – Ще накарам Дрюс да информира готвачите да стават по-рано, за да ви приготвят закуска.

– Дрюс? – попита тя, докато слагаше лапата на челото му. Кожата му бе толкова различна от нейната. Беше гладка, но не нежна. Бе толкова мъжествена. И топла. Ужасно топла и много разсейваща за една млада, непорочна девойка.

– Оръженосецът ми.

– Оу – каза тя, като тъкмо приключваше с работата си. Когато се наведе, за да вземе кърпата, бедрото ѝ по невнимание закачи вътрешната страна на неговото.

Той изсвистя остро и се изправи толкова рязко, че тя неволно изпищя.

Преди да успее да се извини, той бе извън обсега ѝ.

Дрейвън поемаше дълбоко въздух, борейки се с желанието, което се движеше по цялото му тяло. Бедрото го болеше, сякаш някой бе сложил нажежена стомана до него. А напрегнатите му слабини изгаряха, сякаш огньовете на ада бяха изсипани в скута му.

Ако бе останал още един миг с нея, щеше да опозори и двама им.

Мислейки единствено за това да постави колкото може повече разстояние между тях, той се запъти към конюшните, които за съжаление, бяха окупирани от Саймън.

– Мислех, че си в замъка – сопна се Дрейвън на брат си, който стоеше до импровизираната постеля, която Дрейвън си бе направил предната вечер.

– Чух от Дрюс, че си преместил нещата си тук и дойдох да се уверя сам.

Дрейвън се опита да не му обръща внимание, докато сваляше туниката си.

– Къде е оръженосецът ми?

– Последният път, когато го видях се хранеше. Чакай, нека ти помогна.

Дрейвън се обърна с гръб към брат си, за да може той да откопчае и развърже ризницата му.

– Защо даде на дамата стаята си?

Дрейвън усети как челюстта му се стегна.

– Това не е твоя работа.

– Знам, но никога не съм те виждал да действаш толкова странно.

Затваряйки очи, Дрейвън си пожела поне веднъж Саймън просто да се отдръпне. Но той го познаваше твърде добре, за да знае, че няма да го остави намира, докато не получи отговор. Това бе най-досадният навик на мъж, който имаше множество досадни навици.

– Отстъпих ѝ я, тъй като тя е най-чистата стая в целия замък и преместих нещата си тук, защото ако стоя надалеч от нея, няма да мога да я нараня.

Той усети как Саймън сграбчи ризницата му.

– Колко пъти трябва да ти повтарям, че ти не си като баща си?

Дрейвън се отскубна от хватката му и свали тежката ризница през главата си.

– Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, братко.

Саймън го погледна яростно.

– Нито веднъж не съм те виждал да удряш някого от гняв. Защо...

– Ами ръката ти? – прекъсна го Дрейвън.

Гневът се оттегли от лицето му и той стана много блед.

– Тогава бяхме деца, Дрейвън, а и беше инцидент.

– Няма значение – каза той и се опита да пропъди видението за брат си, който лежи на земята, наранен от собствената му ръка. – Аз почти те убих онзи ден.

– Никога след това не си вдигнал ръка срещу мен.

– Защото не си ме ядосвал.

Саймън изсумтя.

– Е, със сигурност не е от липса на усилия от моя страна.

– Не те намирам за забавен.

– Виждаш ли – каза Саймън тържествуващо. – Сега си ми ядосан и все пак не правиш нищо, за да ме нараниш.

– Това не е същото – настоя той. – Аз не мога... не – поправи се Дрейвън. – Няма да поема подобен риск с нейното благосъстояние. Не и когато съм се заклел да не позволя да ѝ се случи нищо лошо.

Саймън въздъхна.

– Още по-жалко. Надявах се, че присъствието ѝ ще те накара да осъзнаеш, че можеш да си с жена, без да я нараниш.

Дрейвън искаше да може да повярва в това. Но знаеше по-добре. Той бе завладян от същата ярост, като баща си и бе безсилен да я спре.

Колко пъти в битки той бе убивал, без да усети? Веднъж щом яростта го обземеше, ставаше нейна пионка. Не усещаше нищо и не помнеше нищо, докато не отминеше.

И тогава вече бе прекалено късно за бедните души, които бяха пресекли пътя му.

След като бе видял как собствената му майка умира от същата тази ярост, той никога нямаше да застраши живота на някоя жена, заради собствените си интереси или нуждата от наследник.

Не, проклятието на кръвта му щеше да свърши с него. Той щеше да се погрижи за това.

С възмутено изражение на лицето си, Саймън се отдръпна от дървения стълб и излезе от конюшните.

Дрейвън приключи със свалянето на ризницата си и облече черна туника и бричове.

Щом напусна конюшнята, той забеляза Емили да върви към замъка, заедно с Дрюс. Двамата се смееха на нещо. Звукът на мелодичният ѝ смях звънна в ушите му.

Какво ли не би дал да бъде свободен да се шегува с нея и да гледа как очите ѝ се изпълват със смях.

С високо вдигнатата си глава, светлорусите си коси и воалът, който се носеше след нея, тя бе изящно, примамливо създание.

И за първи път в своя живот, той искаше Саймън да е прав.

Какво ли би било да живее като нормален мъж? Да седне пред огъня, докато неговата дама изпълнява задълженията си и се грижи за децата му?

Да го поглежда с усмивка, която е предназначена само за него?

Той би продал и малкото си останала душа за такъв живот.

Но това бе мечта, която беше изоставил преди много години по принуда. Сега с присъствието на Емили, тя се бе съживила с такава сила, че той проклинаше Хенри заради заповедта му.

Аз, Дрейвън дьо Монтагю, граф на Рейвънсууд, се заклевам, че не ще докосна лейди Емили в гняв или похот. Тя ще напусне дома ми в същия вид, в който ми бе поверена, или ще се предам на правосъдието на краля, каквото и да бъде то.

Дори и да бе последното нещо което да направи, той щеше да спази клетвата си, а тялото и желанията му да бъдат проклети.