Господар на желанието

Глава 13

През останалата част от пътя до Рейвънсууд, Емили язди със Саймън. На няколко пъти се опита да заговори Дрейвън, но той отказа. Успя да измъкне само едносрични отговори.

Този човек бе като непокорима планина от мълчание! Но той не подозираше, че тя ще намери начин да го покори. В буквален и преносен смисъл.

Наистина, след като се съвзе от потреса, предизвикан от книгата, бе започнала да гледа на позиция седемдесет и три с нов интерес. Какво ли би било такъв мрачен, заплашителен мъж да я владее по този начин?

Един така силен, необуздан воин да я обгърне, да я изпълни и да я направи своя, както никой друг не го бе правил преди него. И тя да го направи свой, като никоя друга преди.

Взаимността на позицията силно я привличаше и даваше много възможности.

И все пак, не можеше да си представи какво би било да го усети в себе си, въпреки че Алис я бе уверила, че поза седемдесет и три със сигурност ще достави голяма наслада и на двамата.

Емили се взря в силния гръб на Дрейвън и отново видя гладките мускули в представите си. О, тя щеше да разголи смуглата му кожа и да изследва изобилните ѝ дарове с ръце и устни. Той щеше да е неин.

Само да успееше да го заведе пред олтара!

Мислите ѝ продължиха да блуждаят. Какво бе нужно, за да го разсмее? Шегите ѝ не успяваха. Все трябва да има нещо по силите ѝ. Нещо, което ще го развесели.

И тя щеше да го открие.

* * *

Стигнаха Рейвънсууд по залез. Изтощена и обезсърчена, тя позволи на Саймън да ѝ помогне да слезе.

Дрейвън не ги изчака. Тръгна по стълбите към главната кула. Емили забеляза как се скова, когато се спря на прага.

Тя се заизкачва по стълбите, спря зад него и надникна през рамото му.

– Божичко! – ахна тя, докато оглеждаше помещението. – Денис не си е губил времето!

Нови маси бяха сковани и натрупани по ъглите. Прясна боя, с резлива миризма, освежаваше доскоро безцветните стени. По тях висяха нови гоблени, а кепенците бяха отворени широко, за да се видят ярко изрисуваните прозорци. На пода имаше нова тръстика и до носа ѝ достигна приятен остър аромат.

– Да не съм сбъркал залата? – изсумтя Дрейвън.

– Изглежда да – засмя се Емили.

– Денис! – изрева Дрейвън, като излезе в преддверието.

Денис изтича от една странична врата и възкликна:

– Милорд!

Емили забеляза безпокойството по лицето на иконома, докато Денис триеше нервно ръце.

– Харесва ли ви се?

Дрейвън погледа към нея.

– Милейди?

– Прекрасно е – кимна тя.

Денис се усмихна.

– Останаха ли пари от сумата за разноски? – попита Дрейвън.

– Да, милорд – кимна Денис. – Дори немалко.

– Запази ги тогава.

Денис се стъписа.

– Сигурен ли сте, милорд?

– Заслужаваш ги. И си вземи почивка една седмица да отдъхнеш.

– Благодаря Ви, милорд – отвърна Денис признателно и излезе.

Дрейвън тръгна към стълбите, но го спря строг глас:

– Накъде си мислите, че сте тръгнали с тия кални обуща?

Емили повдигна вежда при дръзкия тон на въпроса, когато една закръглена жена, на около четирийсет и пет години, влезе в залата от преддверието. Тъмнокестенявата ѝ коса бе прошарена със сиво, а гръбнакът ѝ бе опнат така, сякаш жената можеше да посрещне цяла армия, въоръжена само с ума си.

– Няма да позволя да ми мърсите пода – заяви тя, дори по-остро от преди. – Залата може и да е ваша, това обаче не ви дава право да ни разваляте свършената работа. Веднага събувайте ботушите.

Изражението на Дрейвън би изплашило и самия дявол. Жената обаче просто спря пред него и го погледна в очите с нагла прямота.

– Коя си ти? – попита той със смъртоносно остър глас.

– Беатрикс. Икономът Денис ме нае да се грижа за тая зала и тъй и ще сторя.

Дрейвън отвори уста, после се смръщи.

– Беатрикс ли?

– Тъй, прислужницата на майка ви. Пошляпвах ви по дупето като бяхте мъничък и пак мога да го сторя.

Очите на Емили се разшириха от дързостта на жената.

Дрейвън не реагира.

– Казаха ми, че си умряла.

В тъмните очи на жената гореше нежност към него и Емили усети, че слугинята копнее да протегне ръка и да го докосне.

– Ако е тъй, значи съм се върнала от оня свят да ви преследвам – отвърна тя, вече много по-меко. – А сега сваляйте ботушите.

За огромна изненада на Емили, той се подчини.

– Благодаря ви, милорд – рече Беатрикс признателно. – Стаята ви чака горе. С Денис занесохме нещата на дамата в покоите за гости.

– Имате покои за гости? – попита Емили.

Беатрикс се усмихна топло.

– Сега вече Негова Светлост има.

– Благодарности за труда ти, Беатрикс –меко каза Дрейвън и се качи по стълбите.

Емили се взираше невярващо в тази странна гледка. Кой би помислил, че най-страховитият човек в Англия ще се качва по чорапи по стълбите, за да угоди на камериерката?

Много доброта имаше в сърцето на Дрейвън.

Тя се усмихна и пристъпи към стълбището, но Беатрикс зацъка с език и я спря.

– Вие също, милейди.

Емили прехапа устни, след това свали обувките си.

Беатрикс кимна одобрително.

– Ще ви пратя храна в покоите. Сигурно искате да си починете. А сега елате с мен, да ви заведа в новия ви будоар.

Емили благодари и я последва нагоре по стълбите.

Тя поспря пред стаята на Дрейвън. Вратата бе затворена и отвътре не се чуваше нищо.

Тя протегна ръка да докосне твърдата дървесина, която ги разделяше и се зачуди какви ли мисли го спохождат. Днес беше затворен в себе си повече от обикновено, дори за него.

– Ще бъдеш мой – закле се тихо тя.

Остави вратата и забърза да настигне Беатрикс, която я заведе до края на коридора. Камериерката отвори вратата и направи път на Емили да влезе.

Младата жена отвори широко очи в почуда, като съзря светлата стая. Новото легло я примамваше с чисти чаршафи и кожени покривки. На стените бяха окачени още гоблени, а на каменния под беше постлан дебел, тъкан килим.

Докато Емили смъкваше наметалото си, Беатрикс напали огнището.

– Ако милейди има нужда от нещо, моля да ме уведоми.

Емили остана смълчана няколко минути, докато я гледаше как работи.

– Беатрикс?

Жената спря и погледна към нея през рамо.

– Да, милейди?

– Знаеш ли какво би накарало лорд Дрейвън да се усмихне?

По лицето на Беатрикс премина сянка на тъга.

– Няма сила на земята, която да го стори.

– Но все пак...

– Не, милейди. Казвам ви, нищо на света не би могло да извика усмивка на лицето на негова светлост. Не и след...

Емили почака, но Беатрикс отново се обърна към огъня и сложи още дърва.

– Не и след какво? – подкани я тя.

– Не е моя работа да разправям – отвърна жената, като се изправи и избърса ръце у полата си. – Но на ваше място, милейди, на всяка цена бих стояла настрана от него.

– Защо?

– Защото всяка дама, живяла под покрива на Рейвънсууд, е била убивана тук.

Студ пролази по гърба ѝ, а сърцето ѝ замря от ужас.

– Убивана ли? – прошепна тя. – Как?

– От ръката на господаря си.

Емили бе поразена.

– А майката на Дрейвън?

– Убита от ръката на мъжа си.

Стаята се залюля под нозете ѝ. Това бе най-зловещото нещо, което беше чувала.

– А лорд Дрейвън – той къде е бил, когато се е случило?

– Проснат в несвяст на пода, защото посмял да я защити.

Гърдите я стегнаха и стомахът ѝ се сви. Емили се прекръсти при мисълта за този ужас. Милостиви боже, нищо чудно, че бе така затворен в себе си.

Най-сетне разбра, защо той никога не се усмихва. Как би могъл? Как би могъл човек да се усети весел, ако е видял нещо толкова потресаващо?

И тогава още повече ѝ се прииска да достигне до него.

– Затова ли си тръгна? – попита тя камериерката.

– Не, опитах да остана, за да се грижа за негова светлост, но баща му не разреши. Рече, че лорд Дрейвън премного е бил глезен от жени. Време било да направи мъж от него.

От чутото, Емили доби добра представа какво точно е означавало това.

– Какво те накара да се върнеш?

Беатрикс се намръщи и заобхожда с поглед огнището, сякаш преценяваше какво да отговори.

– Мъчен въпрос е това, милейди. Когато Денис ме повика, отначало отказах. Добре помнех какъв беше старият граф и се боях, че и синът му е станал като него. Но после чух гласа на нейна светлост в главата си, който ме молеше да се грижа за него – жената вдигна очи и срещна погледа на Емили. – Молеше ме всяка вечер, когато ѝ помагах с вечерния тоалет. „Беатрикс", викаше ми, „ ако с мене се случи нещо, моля те, бди над момчетата ми " – тя пое дълбоко дъх и Емили видя сълзи в очите ѝ. – Лейди Катрин бе светица. Беше добра и мила като самата Богородица и заради нея се оставих Денис да ме убеди да се върна.

Младата жена усети как самата тя се просълзява и се прокашля:

– Беатрикс, радвам се, че си тук.

Другата кимна и като се извини, излезе от стаята.

Емили седна пред тоалетната маса, докато осмисляше казаното от Беатрикс.

– О, Дрейвън – прошепна тя със свито гърло. Сърцето я болеше за него. Сигурно е намразил баща си заради това. Как би могло да бъде другояче?

И се почуди какво ли бе направила майка му, за да се стигне до стореното от баща му.

Саймън, сети се тя внезапно. Навярно е станало, когато баща му е разбрал, че Саймън е незаконно дете.

Тя затвори очи и остави сълзите си да потекат. Сълзи за момчето, което бе видяло онова, което никое дете не бива да вижда и сълзи за мъжа, в който се бе превърнало и който сега отказваше да се влюби.

** *

Повече от две седмици Емили се опитваше да намери няколко минути с Дрейвън, но той се отнасяше с нея сякаш тя бе болна от проказа и хорея едновременно.

Накрая разбра, че е безполезно да се опитва да остане насаме с него. Той дори не се хранеше с останалите в залата, а седеше затворен в стаята си или пък изобщо не се прибираше у дома.

Тя нямаше представа с какво се занимава през цялото време. Ако Саймън знаеше, не ѝ казваше.

Саймън поне се опитваше да я забавлява.

– Защо ли се мъча? – запита се тя, като седна в голямата зала за закуска.

Неколцина от Дрейвъновите рицари също бяха там, но нито един не седеше достатъчно близо, за да чуе. Емили не знаеше къде е отишъл Саймън тази сутрин и позволи на Алис да поспи, тъй като прислужницата ѝ бе стояла до късно предната нощ, заета с нещо, което не искаше да сподели с господарката си. И доколкото познаваше Алис, за Емили беше по-добре да не знае подробностите.

Младата жена въздъхна, побутвайки хляба си.

Вниманието ѝ бе привлечено от някакъв шум в коридора.

Емили вдигна поглед и видя, че двама слуги свалят един от куфарите ѝ по стълбите. Тя стана от масата и ги последва навън, където поставиха багажа ѝ в чакаща кола.

– Какво става тук? – попита тя единия от слугите.

– Не сте ли готова?

Емили подскочи при гръмогласния тон на Дрейвън, дошъл зад гърба ѝ. Обърна се и го видя да стои на вратата.

– Откъде дойдохте? – попита тя, удивена, че мъж с неговите размери може да се движи съвсем безшумно.

– Давах нареждания на Денис.

– Нареждания ли? – намръщи се тя.

– Утре е сватбата на сестра ви. Сметнах, че ще искате да присъствате. А и прислужницата ви ми каза, че сте си стегнали багажа.

Думите му предизвикаха бурна радост у нея. Значи затова Алис стоя до късно снощи!

– Не мислех, че ще ми позволите да отида.

– Емили, аз съм звяр, не негодник.

Тя се хвърли на шията му и го прегърна силно. Пристисна лице до бодящите бакенбарди и се опита да не забелязва, че е останала без дъх.

– Точно сега, милорд, не сте ни едно от двете, а сте чудесен мил мъж – прошепна тя в ухото му.

Той се стегна, но не се отдръпна. Това бе малка победа, но тя я прие с радост.

Емили прехапа устни и отстъпи назад.

– Почакайте ме една минута, веднага ще се върна.

– Минута или час?

– Минута – разсмя се тя. – Обещавам.

Той кимна и Емили се втурна към стаята, за да си вземе наметалото.

Там стоеше Алис, с доволно изражение на лицето.

– Изненадахте ли се? – попита я прислужницата.

– Защо не ми каза?

Алис ѝ помогна да завърже наметалото.

– Исках да знаете, че негова светлост го направи, не аз. Той попита за датата на сватбата, когато се върнахме от Линкълн.

– Това ли прави снощи?

Алис се усмихна свенливо.

– Благодаря ти. А сега взимай си наметалото и да не го караме да ни чака.

Дрейвън не можа да повярва на очите си, като я видя да се връща само няколко минути, след като беше тръгнала. Бузите ѝ розовееха от щастие, а стъпката ѝ бе лека, когато дойде до него.

Тя беше прелестна. И макар той да знаеше, че няма работа да ходи в дома на баща ѝ, реши, че си струва да понесе неудобството, в името на щастието ѝ.

Ако уважаваше нещо на тоя свят, то това бяха хората, които обичат семейството си.

– Помогни ѝ да се качи – нареди той на Саймън.

– Сигурен ли си? – намръщи се брат му.

Дрейвън кимна.

След като се качиха на конете, той поведе малката група извън двора на замъка.

Щяха да стигнат до дома на баща ѝ точно след залез слънце.

Каква радост, помисли си навъсено той.

Но това щеше да ощастливи Емили и кой знае поради каква причина, за която той не искаше и да си помисля, нейното щастие бе по-важно за него от самотата му.

Предните няколко седмици бяха мъчение за него. Пожелаваше я все по-силно всеки път, щом я видеше. Дори сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, какво би било да зарови лице в падинката на гърлото ѝ и да вкуси солената сладост на кожата ѝ.

Много безсънни нощи си бе представял аромата на косите ѝ върху възглавницата си. Докосването на гърдите ѝ върху неговите. Звукът на стоновете от наслада в ухото му, докато обвиваше крака около кръста му и приветстваше тялото му със своето.

Той изруга под нос, защото всяка пора в тялото му копнееше за нея.

И сякаш това не му стигаше, сега и Беатрикс се бе настанила в дома му. С натежало сърце се помъчи да не мисли за последния път, когато я беше видял.

Дрейвън разтърси глава. Не искаше да си спомня. Най-лесно беше да прогони всички спомени за доброта в живота си. Да прогони миговете на обич и близост. И най-вече трябваше да пропъди всички мисли за Емили, преди напълно да го е подлудила.

Емили пришпори коня си, когато видя стените на бащиния си дом и галопира нагоре по хълма, до вратите.

Години наред тези сиви каменни стени бяха за нея клетка, но въпреки това тя се изпълни с радост при вида им.

Беше си вкъщи!

Томас, стражът с алебарда^[14], стоеше на поста си. Тя му помаха и се засмя в отговор на радостния му поздравителен вик, после нареди да вдигнат решетката на портата.

***

С песен в сърцето, Емили поведе Дрейвън и петимата му придружители по барбакана^[15].

Посрещнаха я викове за добре дошла и тя махаше в отговор на десетките хора, които познаваше от цял живот.

Греъм, пекарят, Ивлин, жената на арендатора, Тимъти, главният оръжейник и още много, много други.

Вратата на главната кула се отвори бързо, точно когато Емили стигна до каменните стъпала.

– Ем! – изрева баща ѝ и хукна надолу по стълбите като малко дете.

Тя се свлече от коня си право в ръцете му.

Баща ѝ я прегърна толкова силно, че за миг тя се уплаши, че ще ѝ счупи ребрата.

– Безценната ми Ем – прошепна в ухото ѝ.

– Защо си дошла?

– Лорд Дрейвън ме доведе за сватбата на Джоан.

Баща ѝ се скова, като чу името на Дрейвън. Отстъпи от нея и се заоглежда, докато не забеляза Дрейвън да наближава върху белия си кон.

В очите му проблесна омраза.

– Посягал ли ти е?

Тя поклати глава, макар че усети как лицето ѝ се облива в топлина.

Случилото се между тях бе по нейна вина и тя нямаше да позволи Дрейвън да бъде наказан заради него.

– Той е добър човек, татко.

– Той е самият дявол – оголи зъби баща ѝ.

– Пак старата песен, а? – попита Дрейвън язвително, като спря коня си. – Досега да бяхте измислили някоя нова обида.

– Копеле!

Дрейвън хвърли отегчен поглед на Саймън.

– Струва ми се, братко, че трябва да понаучиш графа как успешно да кълне врага. Опитите му са слабовати.

Баща ѝ пристъпи към него, но Емили го спря:

– Татко, моля те.

Той застина и погледна към нея, после кимна.

– Елате, милорд – обърна се тя към Дрейвън. – Ще уредя да ви настанят.

– Ние ще лагеруваме...

– Не – прекъсна го остро тя, преди да успее да си тръгне. – Дойдохте за сватбения пир и настоявам да присъствате на него.

– Настоявате ли? – удиви се Дрейвън.

– Да! – отвърна тя и вирна брадичка. – Сега слезте от конете и ги оставете на коняра.

Дрейвън и Саймън се спогледаха предпазливо.

– Какво ще кажеш? – попита Дрейвън. –Дали девицата не си загуби ума, като се върна у дома си?

Брат му сви рамене.

– Ще сторя, каквото кажеш. Дали вътре или вън, за мен е все едно.

Дрейвън се обърна към Хю:

– Давате ли ми клетва, че никой от хората ми няма да пострада?

– Нима ще приемете думата ми?

– Ако е за тяхното добруване, ще я приема.

– Тогава спете спокойно. Между стените на дома ми няма да ви застигне зло.

Дрейвън кимна и даде знак на хората си да слизат от конете.

Емили пое дълбоко дъх на облекчение. Може би, все пак щеше да успее да ги помири.

Макар да забеляза, че Дрейвън не отмести ръката си от дръжката на меча, когато тръгна нагоре по стълбите със Саймън зад себе си, а тялото на баща ѝ остана сковано.

Добре, може би, не чак да ги помири. Засега се надяваше поне да ги опази от кръвопролитие.

Емили хвана баща си под ръка и поведе групата в главната кула.

Голямата зала бе пълна със сватбари, които кръжаха наоколо, опитваха ястията и си бъбреха на групички сред мелодиите на музикантите. Никога преди Емили не беше виждала такова сборище в дома на баща си, а и не забелязваше сестрите си сред гостите.

Не ѝ убягна сдържаният израз, който веднага се появи на лицето на Дрейвън, нито напрежението в тялото му. Тя спря рязко.

Не само Дрейвън мразеше тълпите – баща ѝ също ги ненавиждаше.

– Татко, защо са толкова много?

По лицето му премина сянка.

– Найлс пожела така – отвърна той. – Не исках да влошавам още повече началото на брака им. Вълнува ме единствено щастието на Джоан и реших, че е най-добре да уважа желанието на новия си син.

Някой, когото тя не познаваше, повика баща ѝ.

Найлс стоеше до странника с онова познато, почти зло оголване на зъбите, докато привикваше баща ѝ с жест.

Какво имаше у този мъж, което толкова я тревожеше?

И защо Джоан не го виждаше?

Емили забеляза неохотата, с която баща ѝ напусна залата. Наведе се да я целуне по бузата и прошепна:

– Ще се върна възможно най-скоро.

Той тръгна и Емили се обърна към Дрейвън.

– Не подозирах, че ще е така.

Не го беше виждала да се държи толкова резервирано и рязко от деня, когато за пръв път пристигна в Уоруик, с хората на краля.

– Ще лагеруваме...

– Не – прекъсна го тя и хвана ръката му, за да го спре. – Има предостатъчно място за вас.

На челюстта му се появи нервен тик.

– Емили! – тя се завъртя точно, когато Джоан я прегърна през кръста и я пристисна силно. – Ти дойде! Не мога да повярвам.

Емили се засмя и отвърна на прегръдката ѝ. Но щом погледна сестра си, смехът ѝ угасна.

В чертите ѝ се долавяше нещо измъчено и тя значително беше отслабнала.

– Да не си болна? – попита тя, разтревожена от вида ѝ.

– Не – отвърна Джоан с неуверен глас. –Просто бяха заета с приготовленията около сватбата.

Криеше нещо. Емили го усещаше с всяка частица от тялото си.

Но сега не бе време да я разпитва. Вместо това, се насили да се усмихне и ѝ представи Дрейвън.

– Чест е да ви срещна – каза той почти чаровно. – Лейди Емили постоянно говори за вас и виждам, че всичко е вярно. Ще бъдете много красива булка.

Джоан се изчерви.

– Благодаря ви, милорд.

- Джоан!

Сестра ѝ се сви при вика на Найлс.

– Трябва да вървя – обясни им Джоан и хвана Емили за ръка. – Нали ще дойдеш по-късно в стаята ми?

Емили кимна.

Когато Джоан ги остави, Емили погледна Дрейвън.

– Значи умеете да бъдете чаровен.

– Имам все пак някакви обноски.

Саймън се изсмя.

– Така е, чувал съм, че и маймуна може да се обучи да...

Дрейвън го ръгна с лакът в стомаха. Саймън пое дъх през зъби и потърка корема си.

Дрейвън се отдалечи от брат си и се втренчи в Емили.

– Какво ви тревожи?

– Кой казва, че се тревожа – огледа се неспокойно тя.

– Личи си.

Каква полза да крие чувствата си от него? Напротив, дори усети странен порив да му се довери.

– Не ви ли се стори, че сестра ми се държи особено?

– Тъй като не съм я срещал преди, мога да кажа, че ми се видя нормална.

– Не смятате ли, че изглежда угнетена или притеснена? – попита Емили.

– Утре ще се венчае. Предполагам, че е обичайно булката да се притеснява.

– Навярно е така.

И все пак...

Емили поклати глава.

– Несъмнено се държа глупаво. Елате, милорди – каза тя, хващайки Дрейвън под ръка и поглеждайки към Саймън. – Ще наредя да ви нахранят и заведат в покоите ви.

Дрейвън ѝ позволи да го преведе през залата, като през цялото време се проклинаше, че не си тръгва. Изобщо не трябваше да идва. Хю му беше смъртен враг, а и не бе оставил капка съмнение, че не го желае в дома си.

Дотук с рицарското чувство. Предпочиташе да го осъдят на бой с камшик, отколкото да е заобиколен от толкова хора, които желаеха падението му.

За разлика от Емили, той добре разбираше опасенията на сестра ѝ от тази тълпа. Кой иска да бъде зрелище за другите?

След като се нахраниха, Емили ги остави за известно време, за да се види със семейството си.

Саймън му подаде бокал със светло пиво и Дрейвън го пресуши на един дъх, докато гледаше как Емили надава писък и прегръща силно някаква монахиня. Реши, че това несъмнено е сестра ѝ Джудит.

– Дрейвън, граф на Рейвънсууд?

Дрейвън се обърна към непознатия глас и видя рицар, само няколко години по-стар от него, да стои зад стола му. Човекът бе поне с глава по-нисък и имаше гъста черна брада и коса, и вероломни очи.

Погледна сивата туника, но не разпозна червената емблема с глиган.

Дрейвън веднага вдигна гарда си.

– Да? – отвърна на непознатия.

– Найлс, барон на Монклеф – каза той, протягайки ръка. – Бъдещият младоженец. Научих от годеницата си, че сте тук и пожелах да стисна ръката на толкова славен човек.

Дрейвън пое ръката му е неохота. Обикновено тъкмо с ласкателите трябваше най-много да внимава. Особено, ако беше с гръб към тях.

А и в този човек имаше нещо, което никак не се харесваше на Дрейвън, макар че не можеше да определи какво точно беше. Но нещо в държанието му го изнервяше.

Покрай тях минаха Емили и монахинята.

Без да се усети, Дрейвън ги проследи с поглед.

Монклеф се засмя и го плесна по гърба. Дрейвън стисна зъби. Едва търпеше Саймън да го тупа така, а пък някакъв непознат...

Кръвта му кипна.

– Познавач сте, милорд – отбеляза Монклеф със смях, докато гледаше поклащането на бедрата на Емили съвсем не без интерес. – Кажете, има ли нещо по-хубаво от това да окървавиш меча на девствено полесражение?

Дрейвън стисна гневно устни. Такова нещо би казал и баща му. А това, че беше изречено за Емили, усили гнева му.

Найлс продължи като пълен глупак:

– С нейния буен нрав, Емили сигурно предоставя добра забава. Я кажете – добави той, като се наведе и снижи гласа си поверително. – Поемала ли ви го е в уста?

Яростта заслепи Дрейвън и преди да успее да помисли, той заби юмрук право в лицето на Найлс. Баронът се завъртя и падна на пода.

С един скок Дрейвън се озова от другата страна на масата, за да сграбчи барона и да го удари отново.

Ненадейно се появи Саймън и го отскубна от Найлс.

Музиката и всички гласове замряха и хората наоколо се обърнаха да видят какво става.

Найлс се изправи с олюляване от пода, а очите му горяха кръвожадни. Избърса кръвта от устните си и втренчи свиреп поглед в Дрейвън.

– Говорите за дама – изръмжа Дрейвън и избута Саймън настрана. И ви съветвам да си мерите думите относно репутацията ѝ, за да не се окажете без орган, с който да ги възпроизвеждате.

– Мислех, че можем да сме съюзници – излая Найлс. – Но тази вечер допуснахте смъртоносна грешка.

– Какво става тук? – запита Хю, пробивайки си път през тълпата зяпачи. – Найлс? – обърна се към разкървавения барон.

Хю повдигна брадичката му и огледа щетите, нанесени от Дрейвън върху носа и бузата на рицаря, после го потупа утешително по гърба и повика един слуга да се погрижи за него.

Размениха няколко думи и Хю насочи гневен поглед към Дрейвън. Ноздрите му се издуха от омраза.

– Махай се от залата ми.

Саймън пристъпи към него.

– Но Дрейвън само...

– Хайде, Саймън – намеси се Дрейвън, – нямам желание да стоя, където не ме искат.

Дрейвън направи една крачка и се сблъска с Емили, която стоеше точно пред него с ръце върху хълбоците. В очите ѝ гореше ярост и той бе сигурен, че причината беше той самият.

Тя погледна баща си.

– Татко, все още ли ме смяташ за господарка на този дом?

– Разбира се – натърти баща ѝ.

– Тогава лорд Дрейвън е добре дошъл в него.

– Емили! – изръмжа баща ѝ предупредително.

– Татко – изстреля тя в отговор. – Ако той си тръгне, тръгвам и аз.

Дрейвън повдигна вежди в учудване от дързостта ѝ. Значи, не само него подлагаше на изпитание. В известен смисъл го утешаваше мисълта, че тя не се страхува от никого.

Хю сключи вежди, разярен.

– Емили, проклинам деня, в който се присмях на нрава ти! Откъде можех да зная тогава, че ще ме мъчи на старини – после погледна Дрейвън с присвити очи. – Добре, нека остане, но ако пак удари някого от гостите, ще наредя да го изритат като куче. Разбра ли ме?

Тя кимна.

Хю хвърли последен бесен поглед към дъщеря си и подкани гостите да подхванат пак веселието. Прекъснатите разговори продължиха и музикантите засвириха отново, но всеобщото настроение бе по-тихо от преди. Джоан му хвърли странен поглед, почти благодарен и се изгуби в тълпата, заедно с монахинята.

Найлс продължи да гледа втренчено Дрейвън, докато мъжът, когото Емили беше нападнала с пилето, не дойде да го отведе. Двамата се отдалечиха.

Дрейвън се поотпусна малко, но после видя укора в очите на Емили.

– Защо го ударихте? – попита тя с тих и гневен глас.

– Изпроси си го.

– Така значи – отвърна тя язвително. – Разбирам. Дошъл е при теб и е казал, лорд Дрейвън, моля ви, ударете ме в лицето и ме повалете на земята пред гостите ми.

– Нещо такова.

Емили завъртя очи към тавана и го остави със Саймън.

– Защо не ѝ призна какво каза онзи? – попита брат му ядно.

– Защо да ѝ казвам?

Саймън го изгледа невярващо.

– Емили, както и баща ѝ, имат право да знаят що за човек се жени за сестра ѝ.

– Защо да го правя? – наежи се Дрейвън. – Монклеф е добре дошъл в тази зала, а аз не. Допускаш ли дори за момент, че Хю би се вслушал в думите ми за зет му? – при спомена за барона и какво му бе направил, гневът напусна тялото му. – Не исках да го удрям – прошепна той, ужасен. – Просто бях толкова ядосан, че действах без да помисля.

Погледна към Емили, която отново разговаряше с Джоан и монахинята. После стисна юмрук в отговор на нахлулия в тялото му страх.

– Ако бях ударил Емили, ударът щеше да я убие.

– Не би ударил Емили – въздъхна Саймън с раздразнение.

Дрейвън не можеше да откъсне поглед от нея. С Найлс напълно бе загубил самообладание. Господи, ами ако беше тя?

Ако някой ден...

Погледна Саймън и си спомни детството им. Онзи път, когато беше вдигнал ръка срещу брат си.

Караха се за нещо, което вече не си спомняше и Саймън ненадейно го удари с юмрук в челюстта.

Ядосан, Дрейвън отвърна на удара. От силата му Саймън се олюля назад и падна по стълбите.

Дори днес го виждаше във въображението си, сякаш се случваше пред очите му. Саймън, братчето му, което му бе по-скъпо от живота, жертва на гнева му. По-голямата част от детството на Дрейвън бе преминала в поемане на ударите на баща му, на мястото на Саймън.

Колко пъти го беше защитавал?

И въпреки това, в онзи ден той самият беше наранил Саймън, гневът му бе толкова силен, че беше замахнал, без да помисли. Дори да доживееше до хиляда години, пак не би забравил гледката на падащото братче, звука от ударите на тялото му в стълбите или вида на счупената му ръка, докато лежеше в подножието и плачеше от болка.

Не, той беше син на баща си и въпреки че може би умееше по-добре да се контролира от него, Дрейвън знаеше, че щом яростта го обладае, той е безсилен срещу нея.

Щом можеше да удари Саймън, значи би ударил всекиго.

С натежало сърце, Дрейвън разтърка уморено лицето си.

– Просто трябва да ме ядоса достатъчно.

– Дрейвън, ти не си...

– Не, братко. Никога не бих поел този риск. Както беше и с баща ми, яростта ми е твърде силна, щом излезе наяве. И силата ми е твърде голяма – той погледна Саймън сурово. – Можеш ли е пълна увереност да твърдиш, че никога не бих я наранил? Защото колко пъти ти самият си бягал от мен, когато избухна?

Саймън отклони поглед и Дрейвън разбра какъв е отговорът.

Дори Саймън знаеше, че е възможно. Собственият му брат се боеше от него.

Дрейвън погледна Емили за последно и почувства копнежа в сърцето си по-дълбоко от всякога.

Но никога не би изложил живота ѝ на тази опасност. Никога.