Господар на желанието

Глава 9

Следвана от Алис, Емили слизаше по стълбите с натежало сърце. Искаше да може да се сбогува бързо с Кристина, но тя все още бе в стаята си с Орик.

Въпреки че това да я чака отново, щеше да послужи като справедливост спрямо Дрейвън, Емили нямаше сърце да го измъчва. Не и когато чувстваше неговото разочарование.

Тя се спусна унило по стълбите, за да намери споменатия великан, който я чакаше до вратата. Без да каже и дума, тя подаде на Дрейвън дисагите.

На свой ред, той ги подаде на прислужницата ѝ.

– Отнеси ги горе – каза той на Алис.

Емили се намръщи и вдигна поглед от пода към лицето му.

– Сега дори не ми е позволено да ги взема със себе си ли?

Той сви рамене равнодушно.

– Може да ги вземете, ако желаете, но ще изглежда по-скоро странно да носите дисагите на панаира.

В нея се надигна радост и настроението й изведнъж се оживи.

– Значи все пак ще ме оставите да отида? –попита тя развълнувано.

Дрейвън ѝ отправи укоряващ поглед.

– Трябваше да ми кажете, че Саймън не ви е завел досега. Никога не нарушавам думата си, милейди. Единствената причина да ви позволя да дойдете тук, беше да видите панаира. Не смятам да ви връщам в Рейвънсууд преди да сте имали тази възможност.

Тя импулсивно се хвърли върху него и го притисна силно. Тялото му се почувства добре в ръцете ѝ. Прекалено добре, осъзна тя, когато усети мускулите му да играят под нея.

Той бързо отстъпи от прегръдката ѝ.

Все пак, действията му не я обезсърчиха. В момента се чувстваше прекалено добре, за да приеме каквато и да е оскърбление.

– Внимавайте, милорд – каза тя дяволито. – Или може да започна да подозирам, че не сте лошият великан, за когото ви представят.

Той не отговори, но чертите му леко се смекчиха.

– Колко време ще ни отнеме, за да отидем там? – попита тя.

Дрейвън почувства импулс да ѝ се усмихне, но бързо го потисна.

– Не много. Конете са оседлани и ви очакват.

Тя се втурна покрай него, след което се поспря на вратата и погледна назад, за да види, че все още не е помръднал.

– Хайде, милорд. Побързайте!

Дрейвън направи това, което тя нареди и този път, когато ѝ помогна да се качи на коня, много внимаваше да не я докосва по-дълго, отколкото бе абсолютно необходимо.

Но сладкият аромат на орлови нокти от косата ѝ го преследваше, когато се качваше на собствения си кон и я поведе извън двора на замъка.

– Мислите ли, че там ще има жонгльори? –попита тя, скоро след като преминаха през входната порта. – Толкова обичам да ги гледам. Обзалагам се, че имат Първомайски стълб. Кристина има навика да разказва приказки за годишния панаир в Йорк. Те винаги имат Първомайски стълб, макар че панаирът е през август.

– Виждал ли сте акробат, който може да извие крака над главата си? Един беше дошъл при баща ми преди години и аз...

Тя продължаваше да бъбри отново и отново, докато главата му не забръмча. Никога не беше стоял около някого, който изглежда обичаше да говори толкова много, колкото лейди Емили. Дори не и Саймън.

В действителност, той не разбираше как тя намира какво толкова да каже. Дамата никога ли не оставаше без думи, идеи или въпроси?

Тя спираше само колкото да му даде възможност да отговори кратко и сладкодумно и започваше отново.

След известно време, той се научи просто да изсумтява, когато тя спираше, за да си поеме дъх. Удовлетворена от неговите отговори, тя поддържаше разговора през целия път и за момент той започна да чувства странна утеха от звука на веселото ѝ бъбрене.

Когато най-накрая достигнаха панаира, тя направо скочи от коня, преди той дори да има шанса да ѝ помогне. Изуми го това, че тя не успя да се нарани.

– О, вижте – въздъхна тя, а очите ѝ блестяха. Явно не можеше да застане мирно като дете по време на Коледните празници. – Не е ли красиво?

Дрейвън наблюдаваше полето с препълнени шатри, маси и тълпата от хора. Никога не го е било грижа за такива събития, но лейди Емили не споделяше неговото мнение. Многоцветните шатри и знаменца съобщаваха за изделия и стоки, които му изглеждаха безвкусни.

– Просто внимавайте да не се отдалечите от мен – каза той предупредително, докато връзваше конете им за кол и плати на един прислужник да ги наблюдава.

– Няма – обеща тя.

Дрейвън се обърна към нея.

– Тогава водете, милейди. Остатъкът от деня е ваш.

Лицето ѝ светна. Тя повдигна полата си все така леко и се запъти към ливадата. Дрейвън никога не беше виждал нещо подобно като нея, докато се придвижваше през тълпата, с любопитството на жизнерадостно дете.

Слънцето се отразяваше в златните ѝ кичури и по бузите ѝ плъзна руменина, докато се стрелкаше от щанд на щанд, за да изследва и огледа всичко.

– Захаросани кестени за дамата? – попита един търговец, когато тя се приближи до неговата маса.

Дрейвън забеляза колебанието ѝ, преди тя да поклати глава отрицателно.

– Благодаря ви, но не.

Когато тя продължи към следващата маса, Дрейвън кимна на търговеца и му подаде половин пени. Като взе обелените, изпечени ядки, които бяха обвити в тънка, пергаментна кесия, той я последва към следващата сергия, където тя разглеждаше тоалетни принадлежности.

– Ето – каза Дрейвън и ѝ подаде захаросаните ядки.

Тя погледна от ръката към лицето му и се усмихна.

– Как разбрахте, че ги искам?

– Просто познах.

Усмивката ѝ се разшири. Тя взе една ядка и я постави на езика си.

– Мм-м – въздъхна Емили, затвори очи и се наслади на вкуса ѝ. – Чудесна е.

Но не и наполовина колкото дамата пред него. Той щеше да продаде всичко, каквото бе останало от душата му, за да бъде храната, която тя опитваше с такова удоволствие. Като облиза устни, тя пое книжната кесия от ръката му.

– Трябва да опитате това – каза тя, избра още една ядка и я поднесе към устата му.

Дрейвън се насили да разтвори устни. Пръстите ѝ опариха устните му, когато ги докосна, докато поставяше солено-сладката хапка в устата му.

– Възхитително – каза той, повече в отговор на усещането от нежната ѝ кожа до неговата, отколкото от вкуса на храната.

Тогава нещо привлече погледа ѝ и тя обърна глава. Дрейвън издиша и тропна злобно с крак в земята, в опит да поеме контрол върху похотливото си тяло. Болката леко отслаби желанието му.

– О, вижте! Жонгльор – тя сграбчи ръката му и го издърпа.

Той остана поразен от действието ѝ, но ѝ позволи да го затегли из тъпата. Знаеше, че докосването ѝ не означава нищо за нея, тя беше просто развълнувана и все пак това го изгори до самата му същност.

Дрейвън стисна зъби. О, де да имаше възможност да ѝ покаже удоволствия, които щяха да превъзхождат всичко, което видеше през този ден. Така, както жадуваше за нея толкова силно, можеше лесно да даде и на двама им цяла седмица на удоволствия... ако посмееше.

Но осмелеше ли се да направи това, рано или късно проклятието щеше да ги застигне и любовната им връзка да завърши с погребален звън.

Той потърка очите си с ръка и се загледа в жонгльора, който премина от яйца на пъпеши, а после и ножове.

Когато жонглирането свърши, тя заподскача нагоре-надолу и запляска силно, докато притискаше кесията с ядки към гърдите си. Той погледна завистливо към малката торбичка, приютена между плътните ѝ гърди. В момента с удоволствие би заменил мястото ѝ.

Тя се обърна към него с ослепителна усмивка.

– Той беше много добър, нали?

Дрейвън нямаше възможност да отговори, защото тя го хвана за ръка, завъртя го и го поведе в обратната посока.

Следващата ѝ спирка беше на масата за панделки и платове.

– Хубава панделка за милейди? – попита старата дама. – Или плат за фуста или воал?

Емили тръсна глава.

– Не. Само гледам.

След миг, Емили спря и погледна назад през тълпата в търсене на следващото забавление. Точно тогава, той видя кристалчета захар по долната ѝ устна. Дрейвън се загледа очаровано в нея, като отчаяно му се искаше да ги махне от там с целувка. Да поеме тази уста между зъбите си и да оближе захарта, докато не усети сладостта на устната ѝ.

Тя пристъпи, но Дрейвън я дръпна, за да я спре. Емили погледна нагоре с озадачено изражение.

– Имате.., ъ-м... Има... – Дрейвън замълча.

В името на Света Ана, това беше само захар!

Какво му ставаше, че не можеше да ѝ каже просто да оближе устни и да се приключи с това?

Той протегна ръка, за да докосне кристалите, но когато видя как пръстите му треперят, я отдръпна обратно.

– Нещо не е наред ли? – попита тя.

– Имате захар на устната си. – Ето, каза го.

Най-накрая.

– О – възкликна тя, все така радостно усмихната. – Благодаря ви.

Върхът на розовия ѝ език се стрелна над мястото и ако той си мислеше, че захарта го измъчваше, това не бе нищо в сравнение с поразяващо бързата горещина, която обгори слабините му при вида на езика ѝ.

И когато тя прокара върха на пръста по устните си, той бе дяволски близо до това да свърши.

– Махнах ли я? – попита невинно тя.

Не още, помисли си той, но с удоволствие щеше да бъде този, който да я махне вместо нея.

Дрейвън прочисти гърло, за да пропъди тази предателска мисъл и кимна.

– Да. Махна се.

– Елате по един, елате заедно – извика глас от центъра на тълпата. – Алфред, Кралят на менестрелите ще свири.

Менестрел? Дрейвън изстена мълчаливо. Със сигурност Емили имаше достатъчно здрав разум, за да не подкрепя техните нелепи бръщолевения за любов и чест.

Лично той, би предпочел да бъде бичуван до смърт, отколкото да слуша припяването на някакъв скимтящ музикант.

– Менестрел! – каза ентусиазирано тя.

Той изстена високо.

Но тя не обърна никакво внимание на страданието му. Емили сграбчи китката му и практически се затича през тълпата към мястото, което беше отделено за това мъчително събитие.

Около дървената трибуна, където менестрелът настройваше лютнята, си бяха наредени пейки. Дрейвън я насочи към пейка от лявата му страна. След като мястото се напълни, менестрелът започна да припява разказ за нормандска дама и нейният глупав любовник.

Дрейвън не слуша дълго, преди да обърне цялото си внимание към дамата до себе си.

Лекият бриз докосваше светлата ѝ коса и развяваше кичури около лицето ѝ. Тя разсеяно повдигна грациозната си ръка и постави непокорните кичури зад ухото си. Пръстите ѝ помилваха ухото и челюстта ѝ, и движенията ѝ изпратиха вълни от разтапяща страст през него.

Сънят отново се появи в съзнанието му и той видя кадифената ѝ гола плът да блести на светлината на свещите, докато пристъпва гола към него. И в този миг на желание, можеше да се закълне, че чувства тялото ѝ, притиснато към своето и краката ѝ около бедрата си, докато потъва дълбоко в нея.

Той стисна зъби в отчаяние. Как, по дяволите, щеше да живее една година с нея и да не я докосва, след като всичко, за което мислеше, бе да предяви претенции към нея?

Какво си мислеше Хенри?

В този момент можеше да забрави миналото и самообладанието си. Всичко. Всичко, с изключение на Емили и смеха, който бе внесла в живота му.

Как го бе сторила? Как можеше тя да намира толкова радост и възхищение от неща, толкова прости като кестени и панделки?

Мили Боже, ти който си на небесата, дай ми силата, от която се нуждая, за да удържа на думата си. Или ми прати архангел, който да ме убие на място, преди да имам шанса да опороча честта си или нейната.

Той нямаше да бъде като баща си. Нямаше да се откаже от клетвата си! Никога.

Тя се обърна и го погледна. Изражението ѝ беше нежно.

Дрейвън премигна и бързо обърна погледа си към менестрела. Трябваше да се фокусира върху нещо.

Той решително се заслуша в песента за сарацински воин и нормандска принцеса. Скимтящата любовна история за мъж, който се унижава заради дамата си, беше почти достатъчна причина, за да му призлее.

Поне знаеше, че той никога няма да е толкова глупав заради жена. Представете си, пораснал мъж, който в действителност се разхожда гол пред армията на врага си, заради любов!

Колко нелепо.

Отвратително.

Когато менестрелът приключи, Емили се обърна към него и въздъхна.

– Това е страхотна история. Любима ми е откакто бях малко момиче и в замъка на баща ми бе дошъл менестрел, който я изпя.

Той се присмя.

– Какъв голям глупак заради любовта – каза той, като си мислеше за воина, за когото бе пял менестрелът. – Никой мъж, никога няма да тръгне гол през замъка на врага си.

– Но Акъсейн обича Лорет – настоя Емили. – Това е неговото доказателство за любовта му към нея.

Дрейвън присви устни от отвращение.

– Оставям подобни фантазии на мекушавци като онзи менестрел. Никой мъж, заслужил звание, няма да направи нещо такова.

Тя наведе рамо към ръката му и го побутна леко.

– Може би не, но за това си мечтае всяка жена.

Дрейвън отказваше да я погледне, защото се страхуваше да не попадне още повече под магията на чара ѝ.

– Тогава мисля, че жените и мъжете имат много общо.

– Какво искате да кажете?

– Всеки мъж, когото познавам, мечтае за гола жена, която да влезе през вратите на замъка му, за да го търси.

Бузите ѝ поруменяха и той беше убеден, че я е шокирал много. В действителност, не знаеше защо ѝ го каза. Никога не е бил толкова груб в присъствието на дама.

– Вие сте порочен, милорд – засмя се тя. –Наистина много порочен.

За нещастие, той не беше дори наполовина толкова порочен, колкото му се искаше. Всъщност, за него щеше да е удоволствие да ѝ покаже пълното значение на тази дума.

И на думата удоволствие.

Особено, след като тя придаваше съвсем ново значение на думите твърд, отчаян и копнеж.

Менестрелът изпя още две, еднакво неприятни балади, преди да си почине. Преди Дрейвън да успее да мигне, Емили вече беше на крака и го дърпаше да се изправи.

Той стана и стисна зъби, заради сковаността в коляното си. Не осъзна, че трепването му е видимо, докато не срещна погледа на Емили. Притеснението върху лицето ѝ, го изненада.

– Как наранихте коляното си?

Първият му инстинкт беше да я постави на място с остроумен отговор. Но преди да успее да измисли такъв, истината се изплъзна от устните му.

– Паднах от кон, когато бях млад.

Дрейвън пропусна малкия факт, че баща му беше ездача и случката не бе инцидент, а безочлив опит да убие Саймън.

Тя сви вежди.

– Късметлия сте, че това не ви е осакатило. Дрейвън се отпусна върху крака си, когато болката намаля съвсем слабо.

– Само заради усилието на волята ми, това не е така.

– Сигурно боли ужасно.

Дрейвън не отговори.

От тълпата чуха плача на малко дете.

– Мамо? – ридаеше момичето.

Емили погледна към него. Преди да осъзнае какво мисли да прави, тя се отправи към малкото момиче, намиращо се на няколко крачки разстояние.

Тя коленичи пред детето и нежно докосна бузата му.

От парцаливата дреха и размъкнатата коса, той предположи, че момичето е селско дете. Но Емили сякаш не забелязваше. Тя хвана ъгъла на наметалото си и забърса мокрите бузи на момичето.

– Майка си ли изгуби, сладурче? – попита Емили.

– Да – ридаеше момичето. – Искам мама.

– Как ѝ е името?

– Мама.

Дрейвън завъртя очи, когато се приближи и застана до тях. Това определено беше полезно.

Емили нежно се засмя.

– Ами, смея да кажа, че има доста жени тук, които носят това име. Как изглежда тя?

– Тя е красива – каза момичето и подсмръкна.

Емили погледна нагоре към него през рамо.

– Красива жена, която се казва мама. Мислите ли, че можем да намерим такава, милорд?

– В тази тълпа, кой знае.

Тогава Емили направи най-неочакваното нещо: тя се протегна и го побутна по здравия крак.

– Моля ви, милорд. Опитвам се да успокоя момичето. Не я плашете повече.

Дрейвън сдържа езика си. Нито един мъж или жена, никога не са били толкова спокойни в негово присъствие, че просто да се протегнат и да го докоснат.

Дори и Саймън.

– Как се казваш, малката? – попита Емили момичето.

– Едит.

– Ела, Едит. Нека да намерим майка ти. Тя сигурно също те търси. – Емили се изправи и за негова пълна изненада, повдигна момичето и я подпря на хълбока си.

– Милейди – предупреди Дрейвън. – Ще изцапа роклята ви.

– Сълзите ще се изперат, както и прахта –каза пренебрежително Емили.

Момичето положи глава на рамото на Емили и обхвана врата ѝ с ръцете си. Той почувства нещо странно вътре в себе си, когато Емили притисна момичето към нея.

Чувството бе нещо, което той не искаше в действителност да определи, докато наблюдаваше как тя дава на момичето от захаросаните си ядки и я понесе през тълпата, като спираше и питаше хората дали познават момичето или майка ѝ.

Не отидоха много далеч, когато той забеляза, че Емили се е изморила да носи детето, но отказваше да го пусне долу.

– Ето – каза той, преди да успее да го обмисли добре. – Нека да я взема.

Очите на малкото момиче се разшириха от страх и тя се сви от докосването му.

– Той ще ме нарани ли, милейди? – прошепна на висок глас момичето.

– Не, Едит. Негова светлост е добър великан.

Момичето изглеждаше несигурно.

– Мама казва, че благородниците нараняват малките селски момичета, които намерят.

Емили приглади с ръка косата ѝ назад от лицето.

– Майка ти без съмнение е права и трябва да ги избягваш по правило, но този е различен от другите. Обещавам ти, че той изобщо няма да те нарани.

– Но той е толкова голям!

Емили го погледна над рамо. Нейната похвала предизвика странна топлина в гърдите му.

– Наистина е такъв, но се обзалагам, че от неговите ръце ще можеш да виждаш по-добре през тълпата и да намериш майка си.

Момиченцето прехапа устни и кимна. Тя пусна Емили и протегна ръцете си към него.

Възможно най-нежно, Дрейвън взе момичето в обятията си. Той замръзна за миг при странното усещане да държи дете в ръцете си. Никога не бе правил такова нещо в живота си. Но му беше приятно да усеща тъничките ѝ малки ръце около себе си и да чува детския ѝ смях в ухото си.

– Той е корав – засмя се малкото момиченце. – Не мек като вас, милейди.

Емили погали гърба на детето и когато направи това, ръката ѝ докосна неговата.

Изведнъж в гърдите го удари толкова силен копнеж, че за миг отне дъха му. Това бе онзи копнеж, почувстван от припомнянето на съня, който се бе опитал да прогони и забрави.

И за момент той си позволи да мисли за това, какъв би бил животът, ако се осмелеше да си вземе жена. За това, какво би било да държи собственото си дете в ръце.

Но веднага, след като мисълта проникна в съзнанието му, той чу ехото на спомен, изпълнен с писъци в главата си. Почувства болката в коляното си и разбра със сърцето си, че никога не би посмял да поеме такъв риск.

– Едит!

Дрейвън се обърна по посока на разтревожения вик.

– Мамо! – извика момиченцето и се отблъсна от него с крачетата си.

Дрейвън пусна детето долу и то се затича към селянката, която отвори обятията си, за да сграбчи дъщеря си.

– О, Едит, страхувах се, че съм те загубила завинаги! Казах ти да не се скиташ надалеч!

– Съжалявам, мамо. Никога повече няма да го направя. Обещавам.

Дрейвън остана на мястото си, а Емили се приближи към тях.

– Виж, мамо – каза Едит, вдигайки книжната кесийка към майка си. – Дамата ми даде сладки ядки.

Жената погледна от ръката на момиченцето към Емили и после отклони поглед към земята.

– Искрените ми благодарности, милейди.

– За нас беше удоволствие – каза Емили. –Имате прекрасна дъщеря.

Жената ѝ благодари отново, взе ръката на Едит и я отведе.

Когато Емили се обърна с лице към него, Дрейвън съзря тъгата в очите ѝ.

– Какво има, милейди? – попита той.

– Съмнявам се, че ще разберете. – Щастието се изпари от лицето ѝ и тя си проправи път през тълпата с много по-унила крачка.

Дрейвън не каза нищо повече, но след няколко минути Емили заговори отново.

– Тя е сладко дете, не мислите ли?

Той сви рамене.

– След като никога преди не съм бил около друго дете, нямам база за сравнение.

Една тъжна усмивка накриви устните ѝ, докато отмяташе кичур коса зад ухото си.

– Била съм около много деца в замъка на баща ми. Около тези на нашите селяни и онези, които изпращаха за обучение. Но това, което искам повече от всичко, е да бъда около мое собствено.

– Тогава защо не сте омъжена?

Очите ѝ блестяха от непролети сълзи.

– Баща ми не позволява... – каза тя тъжно, когато тръгна напред. – Без значение как го умолявам или какви доводи изтъквам, той няма да се съгласи.

– Защо?

– Страхува се.

– От?

– Това да ни загуби.

Дрейвън се намръщи.

– Но заради собствените си егоистични причини, той ще ви лиши от нещо, което искате? Това едва ли изглежда справедливо.

– Знам – каза тя, обви ръце около раменете си и продължи напред. – И в дни като този, това е почти достатъчно да ме накара да го проклинам. Но знам, че не го прави от злонамереност. Действията му са продиктувани от любов и аз така и не можах да го обвиня за това.

– Предполагам, че разбирам.

Тя вдигна поглед към него.

– Наистина? Мислех, че е трудно за другите да разберат мотивите му. Знам, че имате лошо мнение за баща ми, но той е добър човек, с благородно сърце.

Дрейвън не отговори.

– Дори и сега – продължи тя. – Мога да си спомня изражението на лицето му в деня, когато моята сестра Анна почина. Когато най-голямата ми сестра Мери умря, това го разтърси. Но смъртта на Анна в действителност уби нещо вътре в него. Бях около десет годишна и в онзи момент той взе мен, Джоан и Джудит в прегръдките си и се закле, че никога няма да позволи на някой мъж да ни убие.

Дрейвън почувства кръвта да се отдръпва от лицето му.

– Как умряха те? – попита той, опитвайки се да игнорира представата за собствената си майка, която лежи мъртва.

– Като майка ми. Умряха при раждане. До ден днешен баща ми се обвинява за смъртта на всяка една от тях. На майка ми, защото искаше още едно дете от нея, и на сестрите ми, задето бе дал съгласието си да ги види омъжени. – Тя си пое дълбоко дъх. – В началото му бях благодарна, защото виждах как приятелките ми се омъжват за мъже, които бяха много по-възрастни от тях. Но докато годините минаваха, аз започнах да чувствам огромна празнина в себе си.

Дрейвън се питаше защо му казва това. Той едва ли имаше вид на човек, който става за довереник. Но остана смълчан, докато тя говореше.

– Всеки път, когато видя майка с дете, усещам, че тази празнина става още по-дълбока. И сега ми се иска... – тя разтърси глава. – Мислите ли, че съм глупачка?

– Мисля, че сте жена, която знае какво иска.

Тя срещна погледа му и се усмихна благодарно.

– Ами вие?

– Аз? – попита той учудено.

– Не копнеете ли за семейство?

Въпросът го изненада. Никой не го беше питал такова нещо досега.

– Имам меча, щита и коня си. Това е цялото семейство, от което се нуждая.

Тя се намръщи.

– А Саймън?

– За разлика от баща ви, милейди, аз не съм силно привързан към хората. В повечето случаи, се наслаждавам на компанията на брат си, но знам, че ще дойде време, когато той ще си тръгне. Това се очаква.

– Не се ли страхувате да бъдете сам?

– Появих се на света по този начин и със сигурност отново така ще си отида оттук. Защо трябва да очаквам годините между раждането и смъртта ми да бъдат другояче?

Емили се втренчи в него, докато осмисляше думите му. Невъзмутимото му приемане на нещата я изуми.

– А не желаете ли друго?

– Ако не копнееш за нещо, тогава няма да бъдеш разочарован, когато не го получиш.

Думите му изпратиха тръпки по тялото ѝ. Как би могъл да приема тази реалност?

– Живеете на студено място, милорд. А фактът, че изглежда го харесвате такова, каквото е, ме кара да ви съжалявам.

– Съжалявате ме? – попита той невярващо.

– Да, така е.

Емили въздъхна. Нямаше смисъл да продължава тази дискусия. Той беше упорит мъж и щеше да отнеме известно време и размисъл, за да премине през тези бодливи негови защитни стени. Но щеше да успее.

По един или друг начин.

– Хайде, милорд – каза тя, хващайки отново ръката му. – Нека не се спираме на такива сериозни теми, когато сме в разгара на веселбата. Виждам, че се подготвят за състезанието по борба и нещо ми подсказва, че вие по-скоро ще пожелаете да гледате това, отколкото да чуете поредната песен на някой менестрел.

Дрейвън кимна.

Така премина и останалата част от следобеда. Въпреки, че Дрейвън не взе участие в нито една забава, той изглежда бе достатъчно доволен само да я гледа, как самата тя се весели от сърце.

Емили се опита отново и отново да го накара да се отпусне, но беше напълно безполезно.

– Елате, лорд Дрейвън – смъмри го тя от мястото си до Първомайския стълб. – Не искате ли да се позабавлявате и да потанцувате?

– Направя ли това, милейди, светът със сигурност ще узнае точно колко несръчен съм, а фактът, че съм рицар на короната и не съм глупак, ме кара да потръпвам при мисълта, че ще ги накарам да ми се смеят – той я подкани към майския стълб, като я побутна нежно. – Отидете, включете се, щом трябва.

– Така да бъде – каза тя, докато се отдалечаваше от него и отиде да хване една от червените панделки.

Дрейвън скръсти ръце пред гърдите си, докато наблюдаваше как Емили танцува около стълба. Беше наистина поразителна гледка. Косата и полата ѝ пламтяха около нея, докато се въртеше в кръг и сплиташе панделката си с тези на другите танцьори, като не спираше да се смее и усмихва.

Как му се искаше да може да живее според думите, които ѝ бе казал за живота си. Но истината бе, че той копнееше за нещо.

И между тях не стоеше нищо повече от обикновени думи.

И проклятие.

Да, проклятието. Стискайки зъби, той се опита да заличи от съзнанието си образа на бледото лице на майка си.

Независимо от чувствата си, той никога нямаше да пристъпи думата си към Хенри. Безопасността на Емили бе по-важна от неговите нужди и желания.

Щеше да се контролира.

След танца, тя се върна до него с искрящи очи.

– Трябва да се присъедините към нас – каза Емили задъхано. – Това е най-удивителната забава.

Дрейвън импулсивно махна един кичур коса от бузата ѝ.

Върховете на пръстите му се задържаха върху меката ѝ кожа, преди да ги плъзне в косата на слепоочията ѝ.

Толкова леко докосване и все пак, то изпрати горещи вълни на желание, които се изстреляха по цялото му тяло и разклатиха равновесието му. Дрейвън отдръпна ръката до тялото си, но все още усещаше топлината на кожата ѝ у себе си и закопня да прати по дяволите клетвата, която бе дал и да я вземе веднъж и завинаги.

Не ще докосна дамата в гняв или похот.

Той щеше да остане верен на думата си.

Волята му потвърди това, когато проговори.

– Не искам да ви отвеждам далеч от забавата, милейди. Но до час ще бъде тъмно и се страхувам, че трябва да се връщаме.

– Добре – тя се протегна и пъхна ръката си в свивката на лакътя му.

Дрейвън се вцепени. Знаеше, че трябва да се отдръпне, но все пак му хареса усещането от това да е до нея.

Той се отпусна и я поведе отново през търговците и техните стоки.

Когато минаха покрай щанда на златаря, Дрейвън забеляза начина, по който Емили забави крачка и погледът ѝ бе привлечен от дрънкулките. Той спря и с неохота отдели ръката си от нейната.

– Ето – каза той, когато извади златна монета от кесията си. – Отидете да си купите някое украшение, за да запомните този ден.

– Не мога да я приема – каза тя, протягайки ръка към него, за му върне монетата обратно. –Прекалено много е.

– Хайде! – каза той нежно и я притисна в ръката ѝ. – Уверявам ви, че на този панаир няма нещо, което да затрудни кесията ми.

Тя погледна към него скептично, докато потриваше монетата между палеца и показалеца си.

– Сигурен ли сте?

– За мен ще е удоволствие да ги похарчите.

Той наблюдаваше как тя пресича пътеката, за да отиде да разгледа гривните, разпръснати върху масата.

– Ето, милейди – каза търговецът, вдигайки една богато украсена смарагдова огърлица. – Тази огърлица ще подхожда перфектно на очите ви.

Помощничката на търговеца сложи бижуто около шията на Емили.

Дългите ѝ елегантни пръсти докоснаха златната ѝ плитка, когато вдигна големия смарагд във форма на сълза, за да го огледа.

– Много е красива – прошепна Емили.

– Да, милейди го каза съвсем точно – отвърна момичето.

Дрейвън се съгласи.

Той си пое дълбоко дъх и отмести поглед. Знаеше, че това да желае страстно нещо, което не може да има, няма да доведе до нищо добро. Беше се научил много отдавна да не се взира в слънцето, за да не бъде заслепен.

И така, той се насили да погледне хората около себе си, които си пробиваха път през тълпата.

Няколко минути по-късно, Емили беше отново до него.

– Взехте ли огърлицата? – попита той.

Тя поклати глава и преди дори да успее да помръдне, сграбчи пелерината му. Дрейвън се намръщи, докато наблюдаваше как ръцете й надиплят черния плат под обикновената му брошка и после я разкопчават. Тя постави брошката между зъбите си и на нейно място сложи едно пищно златно бижу, инкрустирано с черен емайлиран гарван, който бе заобиколен от тъмночервени рубини.

Тя махна старата му брошка от устата си и се усмихна.

– Това ми напомня на вашия знак – каза Емили, докато приглаждаше пелерината му. – А и си помислих, че вие може би имате по-голяма нужда от щастливи спомени, отколкото аз. – Ръцете ѝ се задържаха на гърдите му, докато вдигаше глава, за да го погледне в лицето.

Той остана поразен и не знаеше кое му хареса най-много. Усмивката ѝ, усещането за ръцете ѝ върху гърдите му или фактът, че тя бе помислила за него. Тези три неща докоснаха самата сърцевина на душата му.

– Благодаря ви, Емили – каза той с плътен глас. – Винаги ще го пазя.

Усмивката ѝ стана още по-широка.

– Осъзнавате ли, че това е първият път, когато използвате името ми, за да се обърнете към мен. Бях започнала да се питам, дали въобще сте го запомнили.

Тя отново пъхна ръката си в извивката на лакътя му и се запъти обратно към мястото, където бяха оставили конете си.

– Благодаря ви за този ден – каза тя топло. – Беше един от най-прекрасните, които някога съм имала.

Той преглътна. Това, без съмнение, бе най-хубавият ден в живота му и би дал всичко, за да не приключва.

Дрейвън покри ръката ѝ със своята и се наслади на усещането от това да чувства пръстите ѝ под неговите собствени. Кожата ѝ беше като горещо кадифе и той копнееше да опита вкуса ѝ с езика си.

Дрейвън я стисна леко и я отведе при оседланите коне.

Емили не беше толкова приказлива на връщане към замъка и по средата на пътя, Дрейвън се обърна, за да види каква е причината за това. Тя беше със затворени очи и изглеждаше така, сякаш се опитва да спи.

Емили се сепна и подскочи, а после примигна няколко пъти, за да прочисти погледа си. След това покри устата си с ръка и прикри широката си прозявка.

Дрейвън дръпна поводите на коня си, за да го спре и грабна нейните юзди. Тя го погледна намръщено.

– Най-добре да яздите с мен, преди да паднете от коня си.

Преди да може да протестира, той я вдигна от седлото и я постави пред скута си.

Усещането на бедрата ѝ, пристиснати към слабините му, го изгаряше с мъчително сладка топлина.

Тя не каза нищо, докато обвиваше ръцете си около кръста му и се облегна на гърдите му като бебе. Върхът на главата ѝ докосваше брадичката му и той можеше да почувства горещината ѝ, по дължината на цялото си тяло. Дъхът ѝ галеше нежно врата му, предизвиквайки тръпки навсякъде по него.

За миг той не можеше да помръдне, докато се бореше срещу порива да запрати коня си в гората, да я сложи на тревата и да я вземе. Отново и отново. Можеше да си представи въздишките ѝ на удоволствие, които щеше да шепне в ухото му, докато той се движеше между млечнобелите ѝ бедра и завладяваше едновременно тялото и душата ѝ.

Можеше ли да има по-върховно удоволствие от това?

Дрейвън затегна хватката си върху поводите. Нямаше да я докосне. В името на всичко свято, нямаше да го направи.

Той се насили да се откъсне от мислите си и върза юздите на коня ѝ за седлото, преди да продължи към дома на Орик. Конят му едва бе изминал три метра, когато тя заспа. Едва тогава; той си позволи да се отпусне.

Дрейвън импулсивно се наклони надолу и облегна бузата си на главата ѝ, от където можеше да вдиша сладкия ѝ аромат на орлови нокти и да усеща меките кичури на косата ѝ върху кожата и устните си.

– Великаните могат да са забавни... – промърмори тя, без да се събужда.

– Говориш дори в съня си – каза той, очарован от откритието и още повече от факта, че никой друг мъж не знае това за нея.

Само той.

Дрейвън наклони главата ѝ и се взря в лицето ѝ. Той облегна бузата ѝ върху рамото си и нежно обхвана брадичката ѝ в ръка. Устните ѝ бяха леко разтворени и изглеждаше толкова лесно да се наведе напред и да ги завладее.

Само ако не беше дал дума.

През целия му живот, думата му бе достатъчна гаранция, че ще спази обещанието си. Никога не я бе нарушавал. Но и никога досега спазването ѝ, не е било толкова мъчително.

– Люляци – прошепна тя. – Люляците нападат...

Какво сънуваше тя, за бога?

Дрейвън не можеше да си представи.

Той нежно прокара палеца си по долната ѝ устна, като си спомни за захарта, която бе там по-рано. Емили неочаквано отвори уста и прокара език по устната си, като го докосна леко по пръста.

Дрейвън отдръпна ръката си, сякаш го бе опарила. Всъщност, той се чувстваше така, като че ли го бе направила наистина.

Но тя се изви и притисна обратно към него и той отново погали меката кожа на лицето ѝ. Преди да може да се възпре, Дрейвън се наведе напред и притисна устните си към бузата ѝ. Той простена и цялото му тяло избухна в пламъци.

Кожата ѝ бе мека и примамлива, с вкус на самата слънчева светлина. Той я притисна плътно към себе си и зарови лице в извивката на шията ѝ, където можеше да почувства пулса ѝ под устните си. Тя въздъхна в ухото му.

Господ да му е на помощ, но я желаеше и точно в този момент усещаше как контролът му се изплъзва.

Укорявайки се за глупостта си, той се надигна в седлото и пришпори коня, за да ги върне обратно, преди да се поддаде на страстта си.

Веднъж, след като стените на Орик се появиха пред взора му, той нежно я побутна, за да се събуди. Емили се протегна лениво като пухкаво котенце. Платът на роклята ѝ се изпъна върху гърдите ѝ и той усети, че отново се втвърдява, в отговор на съблазнителната гледка.

Когато отвори очи и видя лицето му, тя подскочи леко.

– Мили Боже – прошепна тя. – Забравих, че ме държите.

Само ако можеше и той да забрави.

– Помислих си, че е по-добре да се върнете на собствения си кон преди да влезем във външния двор на замъка.

Тя заглуши прозявката си и кимна.

Дрейвън слезе заедно с нея и после я качи върху коня ѝ. Топлината ѝ се задържа върху него за цяла минута, преди да се изпари и да го остави да копнее за нея отново.

Той се качи на коня си и я поведе към замъка.

Когато влязоха в залата, там имаше такъв пир, който можеше да съперничи с някое от празненствата на краля. Слугите бързаха и се суетяха наоколо, като носеха храна от кухните и подреждаха масите.

– Най-сетне се върнахте – приветства ги Орик и се приближи към тях.

– Какво е всичко това? – попита Дрейвън.

– Саймън каза, че ще тръгвате на сутринта, затова си помислих, че можем да направим една прощална вечеря преди пътуването ви.

– Мирише великолепно – каза Емили и прекоси малкото разстояние, което я делеше от Кристина.

Дрейвън погледна подиума, върху който падаха дипли червен плат и през него премина чувство на страх. В интерес на истината, предпочиташе да се нахрани насаме. Но нямаше начин да отклони предложението, за да не обиди домакина си.

– Опитах се да му кажа да не го прави – промърмори Саймън с нисък глас, когато се появи зад него. – Но не искаше да ме послуша.

Дрейвън забеляза очевидното накуцване на Саймън, когато той се приближи и спря до него.

– Как е глезенът ти тази вечер'?

– По-добре.

– И на мен така ми изглежда.

– Какво имаш предвид?

– Когато тръгвах този следобед, накуцваше с другия крак. Може би не си наранил краката, а главата си.

Лицето на Саймън се разтегна от широка усмивка.

– Хвана ме. Е, поне вече не трябва да се притеснявам как ходя. – Погледът му се спусна към гърдите на Дрейвън. – Хубава брошка. Някакъв демон ли те е обладал, че си я купил?

Дрейвън погледна към мястото, където Емили разговаряше с Кристина.

Силна болка прониза сърцето му и той въздъхна.

– Беше доста глупава постъпка. Ако ме извиниш, трябва да говоря с оръженосеца си.

Емили се намръщи, когато видя Дрейвън да напуска залата.

– Чудя се къде отива? – попита Кристина.

– Не мога да си представя.

– Е, толкова по-добре, сега не трябва да се тревожа, че може да ни дочуе.

– Да дочуе какво?

Кристина се обърна и я погледна с непоколебимо изражение на лицето.

– Емили, ако има Бог на небето, тогава трябва да намерим някакъв начин да заведеш лорд Дрейвън пред брачния олтар.