Господар на желанието

Глава 8

- Мислиш ли ме за глупачка? – попита Емили, докато сядаше на канапето в стаята на Кристина. Тя притискаше малка червена възглавница до гърдите си, докато излагаше плана си пред дългогодишната си приятелка.

Кристина седна срещу нея, в богато орнаментирания стол, който изглеждаше като кръстоска между дракон и крилата жаба. Тя вдигна поглед от острия връх на иглата в скута си.

Замисленото ѝ лице, срещна очите на Емили. – Не и за желанието ти да се омъжиш. Аз просто не съм толкова сигурна, че той е този, когото трябва да избереш. Той просто е толкова...

Емили изчака в продължение на няколко секунди. Когато стана ясно, че Кристина няма да продължи, тя ѝ предложи дума.

– Заплашителен?

– Да – съгласи се Кристина.

– И раздразнителен?

- Да.

Емили стоеше в очакване, като гледаше приятелката си и се мъчеше да намери друга дума, с която да опише Дрейвън.

– И дистанциран?

- Да.

Дяволито, тя добави:

– Особен?

– Определено.

Емили хвърли възглавницата към нея.

– Няма „Да"?

Кристина се усмихна и пъхна възглавницата зад гърба си.

– Започна да ми става скучно.

Емили се засмя.

– Той не е толкова особен.

– Така ли мислиш? Орик казва, че в битка лорд Дрейвън става луд. Че минава през хората, като рало през сняг.

– Аз мисля, че в битка това би било добро качество.

– В битката може би, но ако го прави и у дома?

Емили повдигна вежди.

– Какво, да оре сняг ли?

– Емили, не бъди глупава!

– Знам какво искаш да кажеш – каза тя с въздишка. – Но аз никога не съм го виждала да губи търпение към някого.

– Ти току-що си се запознала с него – напомни ѝ Кристина.

– Знам, просто у него има нещо, което ме кара да чувствам всичко... – Тя прехапа устни, опитвайки се да намери думите. – Гъделичка ме отвътре.

Кристина се усмихна знаещо.

– Не си била около много мъже, Ем, и се съмнявам някога да си била около такъв като него.

– Права си за това.

– Подозирам, че си увлечена по него.

– Увлечена? Аз? – попита Емили със смях. – Сега кой става смешен?

– Не съм смешна – каза Кристина и прекара иглата през ленената тъкан. – Това е гъделичкащото, топло, шеметно чувство, което изпитваш, когато погледнеш един красив мъж.

– Знам определението за него.

– Да, но никога не си го чувствала, обзалагам се. Как би могла? Баща ти никога не е допускал красив мъж в замъка си от страх.

Това бе самата истина. Найлс изглеждаше по-скоро като вълнест звяр, отколкото като човек. Той бе два инча по-нисък от Джоан и по-дебел от дъб, с твърда кестенява коса и гъста брада. Така и не успя да разбере привличането на сестра си от този мъж.

Емили се намръщи, докато премисляше думите на Кристина. Възможно ли е чувствата ѝ да бъдат нещо толкова просто като обикновено увлечение?

– Може би, но какво е това между теб и Орик?

Кристина сви рамене.

– Не, да не си посмяла да млъкнеш.

Кристина се засмя.

– Прости ми – тя се върна към шиенето. – Орик е добър с мен. Много добър, всъщност и аз нямам причини да се оплача.

– Но не си напълно щастлива. Мога да го видя в очите ти.

Кристина кимна неохотно.

– Просто е трудно да си лягам всяка нощ с човек по-възрастен от баща ми. В интерес на истината, доведените ми деца са по-големи от мен.

Емили ѝ съчувстваше. Познаваше много жени, които имаха същите оплаквания.

– Поне имаш съпруг – каза тя тъжно. – А скоро и дете.

Кристина вдигна поглед към нея.

– Знам колко много искаш дете. Може би, както казваш ти, лорд Дрейвън не е толкова лош. И доколкото познавам баща ти, може би няма да имаш друг шанс да си намериш съпруг.

Гърдите на Емили се стегнаха от думите ѝ. Тя не искаше да мисли за това да изживее живота си сама и неомъжена.

Какво щеше да прави, ако се върнеше при баща си?

– Трябва да успея – прошепна Емили. – Трябва.

***

През следващите два дни Емили не видя Дрейвън. Откакто бе започнал да проверява сметките на Орик не се бе мяркал пред очите ѝ. Безброй пъти тя и Саймън минаваха покрай затворените врати, като се услушваха за някакъв звук отвътре.

Нищо. Нито сумтене, нито проклятие. Нищо.

Това бе направо зловещо.

Орик беше изпратил храна вътре, но тя бе върната недокосната.

На третия ден тя и Саймън споделиха обяда с Кристина и съпруга ѝ.

– Този човек никога ли не спи? – попита Орик, докато почукваше сварено яйце с ножа си.

Саймън изсумтя.

– Ще бъдете изумени, колко дълго може да издържи едно тяло без почивка.

– Очевидно – промърмори Орик. – Никога не съм виждал някого да работи така усърдно.

Нито пък тя.

Е, тя самата можеше да бъде доста стриктна, когато бе необходимо. Но за сметки и данъци?

Честно казано, предпочиташе да бъде вързана на кол за косата си и потопена в саламура.

В опит да разсее мрачното настроение на обядващите, Емили се обърна към Саймън:

– Тъй като лорд Дрейвън изглежда ще прекара посещението си в съвещателната зала, има ли някакъв шанс да посетим панаира днес?

Саймън се втренчи в затворената врата на съвещателната зала през фоайето, сякаш я презираше толкова, колкото и тя.

– Не виждам защо...

– Татко!

Емили скочи при пиянския вик, който дойде от прага, когато вратата се блъсна гръмко в стената.

Цялата дейност в залата бе преустановена и всички глави се обърнаха към фоайето.

Мъж, изглеждащ четири години по-възрастен от нея, влезе в стаята с помощта на двама плашещо едри придружители.

На пръв поглед двете планини изглеждаха като близнаци, но при по-внимателен оглед различията им се виждаха ясно. Човекът от дясно имаше кестенява коса, кафяви очи и белег, който минаваше по дължината на лицето му. Косата на другия не бе толкова кестенява, а сякаш бе неизмита тъмноруса. Всеки от тях бе мускулест, имаха неумолими, ядосани лица, които обещаваха здрав бой за всеки, достатъчно глупав да ги предизвика.

Мъжът в средата, заключи тя, бе син на Орик. С черти, подобни на баща си, той бе красив, както ѝ бе казала Кристина. Имаше тъмно-кестенява коса, подрязана късо и спретнато, но дрехите му бяха намачкани и изцапани.

Двамата тромави мъже го доведоха пред подиума на баща му. Синът на Орик се подпря с лявата си ръка на масата и силно се уригна.

– Райнхолд – каза рязко баща му. – Какво...

– Не сега, старче – каза Райнхолд с неуважение, когато завъртя глава, за да погледне баща си. – Позволи ми да ти представя Фрик. – Той плесна човека от дясно на него по рамото. – И Фрак – каза той като сливаше думите и посочи човека, от другата му страна.

– Името ми е Франк – каза първият с плътен тевтонски акцент.

– А моето е Фриц – обади се другият.

– Има ли значение? – попита Райнхолд, като махна пренебрежително с ръка. Той се почеса по небръснатото си лице и погледна Орик. –Имам нужда от двадесет сребърника, за да им платя.

Орик стисна устни, докато се взираше в сина си. Въпреки че седеше изправен, гръбнакът му бе вдървен от гордост и тя можеше да види смущението, изписано на лицето му, докато наблюдаваше Райнхолд.

– Да им платиш за какво? – попита Орик.

Райнхолд изсумтя.

– Че не ме убиха като за начало.

– Той има дългове към нашия господар – каза Франк, докато кръстосваше огромните ръце пред гърдите си и присви очи с гневен блясък към Орик. – Там Шотландецът иска да му се плати в пълен размер или ще се уверим, че синът ви няма да трупа повече дългове.

– Там, собственикът на бордея? – Орик попита Райнхолд невярващо. – Ти ми се закле, че повече никога няма да ходиш там.

– Е, това е голямата изненада, старче, излъгах. Сега бъди добро момче и плати. – Дъхът на Орик секна. Вената на слепоочието му запулсира.

Кристина протегна ръка и докосна неговата, но той се отърси от допира ѝ.

Той погледна първо Фриц, след това Франк, а накрая и сина си.

– Нямам с какво да платя.

– Ти какво? – изрева Райнхолд.

– Чу ме, момче. Казах ти последния път, че не мога да продължавам да плащам. Ти ми обеща...

– Глупости! – извика Райнхолд и удари ръката си на масата толкова силно, че купата на Емили се разклати. – Ти издържаш курвата си, без да се оплакваш, но не можеш да отделиш някоя монета за собствения си син?

– Райнхолд, моля те – примоли се Орик. – Имам гости.

Синът погледна към Емили и изви долната си устна.

– Можеш да си позволиш да ги храниш, но въпреки това нямаш пари за мен. Добре – каза той и се обърна към грамадните мъже. – Какво ще кажете вие двамата, да вземете курвата на баща ми, за да отработи дълга ми в бардака?

Кристина ахна, когато Орик се протегна, за да я защити.

Двамата мъже се спогледаха, сякаш премисляха условията.

– Добре – каза Франк. – Тя би трябвало да заработи достатъчно за около шест месеца.

– Не! – извика Орик и скочи на крака.

Фриц извади нож от колана си и го наклони към гърлото на Райнхолд.

– Избирайте, милорд – каза подигравателно той. – Жена ви или сина ви.

Изведнъж очите на Фриц потъмняха.

– След като ще си играем на избиране, какво ще кажеш аз да ви дам избор?

Емили въздъхна облекчено, когато Дрейвън пристъпи иззад Фриц и едва тогава видя меча, който бе опрял в гърба на гиганта.

– Животът или ножа.

Гигантът пусна оръжието.

Дрейвън го ритна по пода, след това прибра меча си.

Фриц хвърли един поглед към туниката на Дрейвън и после се прекръсти.

Лицето на Франк пребледня.

– Милорд, граф Рейвънсууд – обърна се той коленопреклонно към Дрейвън. – Нямаме проблем с вас.

Изражението върху лицето на Дрейвън носеше обещание за ад, гняв и разруха.

– Нямате ли? – попита Дрейвън с толкова студен глас, че изпрати тръпки по гръбначния стълб на Емили. – Вие дойдохте в дома на моя домакин, заплашихте сина и съпругата му и си мислите, че нямате проблем с мен?

Те преглътнаха едновременно.

– Ние просто правим това, което ни е наредено – каза Франк, а гласът му бе несигурен и трепереше.

Дрейвън приближи Фриц, който съвсем се сви пред него. Като див вълк, който подгонва бикове, той ги отстрани от масата на Орик и Райнхолд.

– Тогава ще ви кажа, че ако цените отвратителния си живот, ще се махнете оттук и ще измислите каквато искате лъжа за пред вашия господар. Никога... – Дрейвън замълча заплашително за секунда и продължи: – не прекрачвайте прага на лорд Орик отново. Защото, ако го направите, няма да намерите дори ъгъл в ада, в който да се скриете и където да не дойда да ви открия. И ви обещавам, гневът на господаря ви е нищо в сравнение с моя. Разбирате ли?

Ако не разбираха, значи бяха твърде глупави, за да живеят, помисли си Емили. Смъртоносно спокойният глас на Дрейвън и кръвнишкият му поглед изпратиха тръпки на ужас по тялото ѝ.

– Разбираме – казаха те едновременно.

Дрейвън направи знак към Орик.

– Тогава поднесете своите извинения към лорда и дамата.

– Молим за прошка – казаха те и се поклониха пред Орик.

– Сега напуснете.

Те изхвърчаха от стаята.

Лорд Дрейвън изгледа Райнхолд със същия заплашителен поглед и после отмести очи към Орик.

– Това ли е причината да мамите краля?

Емили видя срама върху лицето на Орик.

– Да – каза той просто. – Въпреки всичките си недостатъци, той е мой син и аз никога няма да позволя да пострада.

Дрейвън пое дълбоко дъх.

– И си склонен да дадеш живота си на краля, за да спасиш неговия?

– Да – Орик бутна стола си от масата и се изправи на крака. – Ако ми позволите, за момент да остана насаме с жена си, за да се сбогувам, ще тръгна без съпротива с вас.

Дрейвън стоеше там и се взираше в Орик. Емили не успяваше да отгатне емоциите и мислите му и дори не можеше да си представи какъв ужас трябваше да изпитва Орик в този миг.

Тя отвори уста, за да проговори, но Саймън докосна рамото ѝ и поклати глава предупредително.

– Това няма да е необходимо – каза Дрейвън най-сетне. – Заради вашето престъпление, ще увелича службата ви към краля от две седмици тази година на осемнадесет месеца.

Орик въздъхна облекчено и кимна.

– Тогава ще извикам оръженосеца ми да донесе...

– Не съм свършил – каза Дрейвън безстрастно.

– Простете ми – Орик сведе поглед към нозете си.

– Тъй като жена ви носи дете, мисля че е най-добре синът ви да служи на краля на ваше място.

– Какво?! – изкрещя Райнхолд.

Дрейвън се обърна към него и Райнхолд се сви от заплашителния му поглед.

– Мисля, че осемнадесет месеца в Лондон, под грижите на Учителя Уилям, ще те научат на дисциплината, с която трябва да уважаваш мъжът и жената, които рискуват живота си, за да те подслонят. И ако бях на твое място, момче, щях да им бъда благодарен, защото те са единственото нещо, което ме възпря да те върна на Фрик и Фрак.

Емили прехапа устни, при милостта на лорд Дрейвън. Тя размени облекчен поглед с Кристина.

– Александър? – извика Дрейвън.

Един от неговите рицари се изправи от ниската маса.

– Да, милорд?

– Райнхолд е под твое наблюдение. Ела сутринта, искам да го ескортираш до Лондон и ако ти създава някакви проблеми, постъпи както намериш за добре.

– Да, милорд – Александър, чиято фигура направи за подигравка двете планини, които стояха там до преди малко, излезе напред и хвана Райнхолд за ръката. – Ако това би ви удовлетворило, милорд, ще го заведа да изтрезнее незабавно.

– Много би ме удовлетворило.

Александър кимна и го отведе.

Орик пое дълбоко дъх.

– Какво ще стане с парите, които дължа на краля?

– Какви пари? – попита Дрейвън.

- Парите...

– Лорд Орик – прекъсна го Саймън с плътен глас. – Вие не разбрахте въпроса на брат ми. Какви пари?

В очите на Орик се събраха сълзи, докато прочистваше гърлото си.

– Вие бихте направил това за мен?

Дрейвън не отговори, а вместо това се обърна и излезе от стаята.

Орик седна и заплака.

Емили стоеше там мълчаливо, докато Кристина утешаваше съпруга си. На Емили ѝ стана неудобно, затова се извини и отиде да намери Дрейвън.

Той се бе върнал в съвещателната зала отсреща. Тя бутна вратата, която бе оставил открехната и колебливо пристъпи в стаята.

Той стоеше с гръб към нея и затваряше книгите, които бе проверявал.

– Милорд?

Той спря за миг, когато чу гласа ѝ, след което продължи да затваря книгите, без да се обръща или да я поглежда.

– Да, милейди?

– Защо направихте това?

– Той е добър човек, който обича семейството си. Защо трябва да умира заради това?

В този момент, тя осъзна, че той не е човек, който би нападнал едно село и изклал невинните хора в леглата им. Баща ѝ бе сгрешил за Дрейвън.

– Вие не сте атакували селото на баща ми, нали?

Той се обърна към нея с втрещено изражение.

– Мислите ли, че бих направил такова нещо?

Погледът му бе твърде искрен, за да се преструва.

– Не, но баща ми мисли така.

– Не ме разбирайте погрешно, милейди, но баща ви е глупак.

– Кажете ми, милорд – попита тя с усмивка. – Има ли начин да разбера това изказване правилно?

Той не се усмихна. Вместо това, се обърна към книгите и ги прибра.

Емили отиде да му помогне. Тя видя тъмната болка в очите му. Нещо във всичко това го бе смутило.

– Какво има? – попита тя.

– Какво да има?

Тя наклони главата си и го погледна намръщено.

– Мислите за нещо, но не казвате какво.

– Имам много мисли в ума ми, които никога не изричам – каза той уклончиво.

– Тази ви тревожи.

– Всички ме тревожат, по един или друг начин.

О, този човек бе безнадежден! Защо просто не можеше да говори с нея?

– Ами – започна тя с подновени усилия. –Майка ми винаги казваше, че трябва да споделяме проблемите си. Ако се освободим от тях, е по-малко вероятно да ни тежат, от друга страна, ако ги държим вътре в себе си, те тлеят в кръвта ни и покваряват душата ни.

– Може би аз харесвам покварената си душа – каза той просто.

– Може би. Но наистина трябва да говорите за това, за което мислите. Баща ми казва, че е здравословно.

В погледа му се появи искрица смях, когато заговори:

– Тогава вие сте най-здравият човек, когото познавам.

Тя се засмя.

– Той казва същото.

Тя му подаде книгата, която държеше и докато той я взимаше, пръстите им се докоснаха. Той замръзна и се втренчи в ръката си. Нещо топло проблесна в очите му и отрази множество сини тонове.

Целуни ме, помоли се тя безмълвно, копнеейки да почувства устните му върху своите.

Но той не го направи.

Вместо това, взе книгата и я сложи на рафта при другите.

Емили въздъхна.

– Поне приключихте с работата.

– Да. Ако тръгнем до час, трябва да пристигнем в страноприемницата до свечеряване.

Дъхът на Емили секна, когато я изпълни разочарование. Той напълно ли бе забравил желанието ѝ да отидат на панаира?

-Но...

Дрейвън се обърна.

– Но? – попита той.

Дрейвън видя разочарованието в очите ѝ.

– Нищо – каза тя с унило наведена глава. –Ще отида да опаковам нещата си.

Дрейвън се намръщи към лейди Емили, докато тя излизаше. Какво, по дяволите, не бе наред с нея? Със сигурност не бе ядосана, заради дисагите?

Тя изглеждаше щастлива само преди миг...

Той разтърси глава.

Жени. Как би могъл един мъж да ги разбере?

Той прогони тези мисли, излезе от стаята и се върна в залата, където намери Саймън все още да седи на мястото си върху подиума. Дрейвън бързо отклони погледа си от господарската маса към брат си.

– Къде е Орик?

Саймън посочи стълбите с гроздето, което държеше в ръката си.

– Кристина го отведе горе, докато се успокои. Както изглежда, бе поразен от милостта ти. – Той пъхна гроздето в устата си.

Дрейвън кимна. Щеше да плати парите на Хенри от собствената си хазна и докато дължимото му бе изплатено, той щеше да остави барона на мира.

– Имаш ли представа какво не е наред с Емили? – попита Дрейвън, след като Саймън глътна гроздето си.

Протягайки се към купата с грозде пред него, Саймън вдигна рамене.

– Беше добре, когато излезе оттук. Какво ѝ каза?

Дрейвън се скова при този въпрос.

– Нищо повече от това да се приготви за тръгване. Заминаваме, веднага след като всичко е опаковано и оседлано.

Саймън хвърли гроздето, което държеше в ръката си към главата на Дрейвън.

Той с лекота го избегна и се намръщи на брат си, който го гледаше е развеселен поглед.

– Глупак!

Дрейвън вдигна вежди при незаслужената обида.

– Моля?

– Осъзнавам, братко, че си свикнал, когато щракнеш с пръсти, хората ти да те следват, без да се оплакват, за да не ги разкъсаш на парчета. Но дамата не е привикнала с това. Не можеш просто да си свършиш работата, да скочиш на коня си и да си тръгнеш към вкъщи. Емили искаше да отиде на панаира.

Дрейвън се втренчи в него, неспособен да повярва на това, което чува.

– Тук сме от три дни. Предположих, че вече си я завел. Нали за това дойде, не е ли така? Или си тук просто, за да се тъпчеш с грозде и да ме обвиняваш?

– Предимно последното – призна Саймън със самодоволна усмивка. – Въпреки това, ако през последните два дни си беше подал главата през вратата, щеше да установиш, че си изкълчих глезена вечерта след пристигането ни.

Дрейвън го погледна подозрително и кръстоса ръце върху гърдите си.

– Докато правеше какво?

– Докато вървях.

– Докато вървеше? – попита той рязко.

– Да, докато вървях – повтори Саймън. – За съжаление, не бях в състояние да заведа дамата. Най-малкото, което би могъл да направиш, е да я заведеш вместо мен.

– Нямам време за такива глупости.

– О, точно така, забравих. Трябва да се върнеш у дома и бродиш наоколо като някаква много мрачна заплаха. Колко глупаво от моя страна.

Дрейвън се скова от дръзкия му коментар.

– Внимавай, братко – изръмжа той. – Прекрачваш границите.

– Искрено се надявам това никога да не се случва. Но... – Саймън замълча и се наведе напред, подпрян на лакът. – Ще те помоля да заведеш дамата. От това, което чух от Кристина, на Емили никога не ѝ е било позволявано да напуска земите на баща си. Тя никога, нито веднъж, не е виждала панаир и ако имаш някаква доброта в сърцето си към нея, ще ѝ позволиш да го направи този единствен път. Вероятно никога няма да има такъв шанс в живота си отново.

Саймън го манипулираше. Знаеше го със сигурност. Макар че, от това, което беше чувал, знаеше, че Емили е водила много изолирано съществуване. След като бе изживял детството си под строгия надзор на собствения си баща, Дрейвън можеше да разбере желанието ѝ да направи нещо забавно. Въпреки че самият той не се интересуваше от такива събития, тя вероятно щеше да се забавлява.

Нямаше съмнение, че Емили щеше дори да се усмихва малко.

Настроението му се подобри незабавно, докато си представяше предстоящата ѝ очарователна усмивка.

Да ѝ достави удоволствие, нямаше да е толкова лошо, нали?

Дрейвън безизразно погледна към брат си.

– Изкълчи си глезена, а?

– Отново се връщаме към това, нали? –Саймън вдигна десният си крак до масата така, че Дрейвън да може да го види. – Както ясно можеш да видиш, глезенът ми е доста подут.

Не и от това, което видя Дрейвън, но Саймън го постави обратно под стола си така бързо, че той едва успя да му хвърли повече от бегъл поглед.

– Тръгваме на сутринта – обяви Дрейвън, когато се обърна, за да излезе. – Независимо от това дали си с изкълчен глезен или не.