Господар на желанието

Глава 2

Малките часове на нощта завариха Емили и сестра ѝ, докато събираха вещите ѝ. Тя все още не можеше да повярва – най-накрая, за първи път в живота си, тя щеше да напусне дома си.

– Не мога да повярвам, че ще тръгнеш само след няколко часа – прошепна Джоан, а гласът ѝ трепереше от непролети сълзи.

– Нито пък аз – промълви Емили. – Знам, че би трябвало да ме е страх, но...

– Развълнувана си – довърши вместо нея Джоан. – Аз също бих се вълнувала. Представи си – тя огледа заобикалящите ги стени, покрити е гоблени. – Да напуснеш това място за цяла година. Знам, колко много си искала това, винаги.

Емили кимна, а сърцето ѝ заби силно при тази мисъл.

– Винаги съм се надявала, че съпругът ми ще ме отведе оттук. Но се опасявам, че нямам твоя кураж да предизвиквам татко.

На лицето на Джоан се изписа ужас.

– Трябва да благодариш на здравия си разум. Смея да кажа, че помислих, че татко щеше да убие и двама ни, след като ни откри.

Емили знаеше, че наистина бе така. Майка им и двете им по-големи сестри бяха починали, докато раждаха, и откакто преди девет години сестра им Анна бе починала, баща им се бе заклел, че нито един мъж няма да вземе живота на още едно от момичетата му.

От онзи ден насам, той бе заключил вратите си за всеки мъж, който би ги ухажвал, принуждавайки сестра ѝ Джудит да влезе в манастир, за да избяга от прекалената му грижа.

Найлс бе допуснат единствено, защото той смяташе, че тя и Джоан никога не биха харесали барона. В действителност, Емили не знаеше, какво в него бе привлякло Джоан. Може би това, че не беше женен.

Найлс бе груб мъж с жестоко накривена уста, който сякаш се наслаждаваше да тероризира хората около себе си. Много пъти се бе опитвала да сподели мислите си с Джоан, но тя ги отхвърляше като глупави и казваше, че Найлс се отнася към нея с най-голямо уважение.

И все пак, Емили не можеше да се отърси от лошото си предчувствие за този мъж.

Не че имаше значение. Джоан бе твърдо решена да се сдобие със съпруг и Найлс изглеждаше решен да вземе имота от зестрата на Джоан, който граничеше с неговият отвъд Йорк.

Джоан се пресегна и докосна ръката ѝ.

– Знам, че понякога е трудно да се разбереш с татко. Но точно любовта му към нас го прави така покровителствен.

– Обича ни толкова много, че ни държи като птици в клетка. Заключени завинаги, без надежда за свобода.

Джоан стисна ръката ѝ.

– Той е суров, непреклонен човек, но сърцето му е добро. Не можеш да го виниш за това.

Емили повдигна вежди при думите на сестра си.

– И това го казва жената, която го ругаеше само преди няколко седмици, когато отказа да даде ръката ти на Найлс?

Джоан се усмихна глуповато.

– Права си. Тогава го мразех, защото знаех, че ако Найлс си тръгне, никой друг няма да ми предложи брак. Отдавна съм минала възрастта за женене.

– Аз също бързо я подминавам. Колко мъже биха взели за жена някоя на двадесет и две години?

– Не много – съгласи се Джоан.

– Да, не много.

Те стояха мълчаливо няколко минути, докато приключат с опаковането на последния сандък. Емили остави мислите ѝ да блуждаят.

През целият си живот тя бе мечтала само за едно – да бъде съпруга и майка. Непреклонното решение на баща ѝ да не разреши да се омъжи, я наскърбяваше отдавна. Но през следващата година, тя щеше да бъде извън негов контрол и ако...

– Какво? – попита Джоан, гласът ѝ бе изпълнен със страх.

Емили премига при прекъсването на мислите ѝ.

– Какво какво? – повтори тя.

– За какво си мислиш? – попита Джоан. –По изражението на лицето ти, мога да съдя, че не е нещо, за което би трябвало да мислиш.

– В смисъл?

– Познавам този поглед Ем, същият, който имаше преди да заключиш горкия Годфрайд в нужника.

– Той си го заслужаваше – каза тя отбранително, въпреки че изглеждаше горда от спомена за постъпката си. Братовчед ѝ Годфрайд бе отседнал при тях само от една седмица, когато двамата обявиха война помежду си. Тогава не я бе особено грижа за него, но да бъде доведен в нейния дом и да ѝ се подиграва, когато си поиска...

Е, двучасовият му престой в нужника го бе научил, че не може да се заяжда с нея безнаказано. От този ден нататък той се отнасяше доста по-мило с нея.

– Гледаше по същия начин и точно преди да пуснеш на свобода най-ценния исландски сокол на баща ни.

Е, това не се бе оказало добра идея. Тогава не бе повече от петгодишна, но можеше да се закълне, че още усеща болката от ръката на баща ѝ върху дупето си. Той не бе много щастлив, когато разбра, че тя бе съжалила заключения в клетка сокол и го бе пуснала на свобода.

– Всеки път щом видя това изражение следва някоя дяволия. Побиват ме тръпки само като си помисля какво може да си намислила сега.

Емили пропъди думите на Джоан с ръка.

– Може би съм открила начин да се сдобия с това, за което съм мечтала винаги.

– И то е?

Емили погледна подозрително към нея.

– Мислиш ли, че граф Рейвънсууд е толкова зъл, колкото твърди татко?

Джоан се намръщи.

– Какво си намислила?

Емили не обърна внимание на безпокойството ѝ.

– Мислех си, че граф Рейвънсууд може да е розата, която търся.

– О, сестро, моля те. Не мисли това, което мисля, че си мислиш. Чувала си историите за него, като и аз. Казват, че е убил собствения си баща само за удоволствие.

– Може би е само слух, също като онзи, който обвинява татко, че е жесток предател. Ти сама каза, че татко е суров човек, но сърцето му е добро.

– Суров да, но съм чувала, че граф Рейвънсууд е луд. Ти самата си чувала историите. Че е демон, който никога не спи. Казват, че самия дявол е освободил място от дясната страна на трона си, в очакване на деня, в който лорд Дрейвън ще се присъедини към него.

Емили усети как надеждите за бъдещето ѝ се разбиват.

– Да, права си. Това е глупава идея. Ще прекарам една година с един луд мъж, след това ще се завърна, за да изживея живота си като отшелничка.

Една сълза се спусна по бузата ѝ.

Джоан се пресегна и я избърса.

– Не плачи, Ем. Някой ден твоята роза ще дойде за теб, на гърба на бял кон. Той ще се изправи пред яростта на татко и ще спечели, след това ще те отведе от тук, точно както Найлс ще направи с мен.

– Но аз искам деца – прошепна тя. – Ако той изчака още малко, ще съм твърде стара да им се радвам или да ги видя как растат. Толкова е нечестно!

Джоан я прегърна силно.

– Знам, малка сестричке. Ще ми се да мога да заема мястото ти. Но времето ще мине и тогава ти обещавам, че ще умолявам татко да те пусне да дойдеш при мен за известно време. И ще ти намерим съпруг. Обещавам.

Емили също прегърна силно сестра си.

– Само ми обещай, че няма да е Тийодор.

Джоан се засмя тихо.

Те постояха тихо няколко минути, докато Емили не чу стъпки отвън.

– Ще го убия, дори да е последното нещо което ще направя! Ще избода очите му и ще ги смеля на прах. Никой мъж няма да има моята Ем! В името на Бога, тя е всичко, което ми остана и няма да я изгубя. Чуваш ли ме? – извика той гневно. – Никой няма да вземе най-малкото ми момиченце от мен! Никога!

Гърлото на Емили се сви, докато баща ѝ продължи към нужника.

Затваряйки очи, тя осъзна колко напразно бе да се надява, че баща ѝ ще чака цяла година.

Нямаше начин да я остави в лапите на врага си само срещу думата му, че ще се грижи за нея. Обичаше я твърде много, а не вярваше въобще на Дрейвън.

Размениха си обезпокоени погледи.

– Какво ще правим? – попита ужасено Джоан.

Емили прехапа устни, опитвайки се да измисли нещо.

– Ще трябва да намеря начин да накарам лорд Дрейвън да се ожени за мен преди татко да го нападне – бавно каза тя.

– Не можеш да направиш това!

– Трябва.

– Но Емили...

– Няма но, Джоан. Ако татко го нападне, ще изгуби всичко. Включително и твоята зестра.

Джоан покри уста с ръката си щом осъзна пълния ужас на ситуацията.

– Ще останем без дом – прошепна тя. –Найлс ще ме отхвърли без зестрата ми.

– Да, и никой няма да ни подслони. Кралят още сега мрази баща ни, заради това, което направи по времето на крал Стивън. Мисля, че нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от това да ни види прокудени от земите му.

– О, Господи, Емили. Страх ме е дори да си го помисля. Не можеш да се омъжиш за луд мъж.

– Какъв избор имам?

Джоан поклати глава.

– Трябва да има и друг начин. Освен това, защо лорд Дрейвън би те поискал?

Емили остана с отворена уста, обидена до дъното на душата си от думите на сестра си.

– Не исках да прозвучи така – бързо каза Джоан, докато сгъваше бельото на Емили. – Но знаеш какво казва татко за него. Той никога не се е женил и доколкото знам, никоя жена не е привличала вниманието му. Някой беше споменал даже, че не харесвал женската компания, а предпочитал мъже. Може би това е причината крал Хенри да не го принуждава да се ожени за теб, а само да бъде твой настойник.

Емили поклати глава.

– Не, не мисля така. Не и след погледа, който ми хвърли този следобед. Освен това татко каза, че кралят е отхвърлил женитбата, защото е щяла да предизвика повече сблъсъци между тях. Хенри опита този подход миналата година между други двама благородници и бе пагубно.

– Което ни довежда до следващата мисъл: ти си дъщерята на врага му – продължи Джоан. Да не споменаваме, че ако лорд Дрейвън те докосне, кралят ще му отсече главата.

Емили се замисли върху това за миг.

– Наистина ли вярваш, че кралят ще го убие, защото ме е докоснал?

– Не се и съмнявам. Хенри е мъж, който държи на думата си.

– Може би, но дали ще посмее да отнеме живота на един от защитниците си, заради един флирт? Татко го предаде много по-лошо и кралят не направи нищо повече от това да му наложи глоба и да конфискува част от земите му. Не мислиш ли, че лорд Дрейвън може да помоли краля за ръката ми и да му простят?

– Кралят направи повече от това да глоби татко и да конфискува земите му, Ем.

– Знам, но важното е, че не го уби заради постъпките му. Нито му навреди непоправимо.

Джоан седна и се замисли.

– Не знам дали кралят ще му прости. Вероятно е възможно.

– Какъв избор имаме? – попита Емили.

– Но Ем, разбираш ли напълно какво си намислила? Лорд Дрейвън е враг на татко. А татко се е заклел никога да не позволи да се омъжиш и да го напуснеш.

– Да, разбирам. Но искам съпруг и деца.

– А ако лорд Дрейвън не иска жена?

– Тогава ще го накарам да пожелае.

Джоан се изсмя кратко.

– Толкова си упорита. Съжалявам лорд Дрейвън, че ще му се наложи да се бори с теб. Но ще ми обещаеш ли нещо?

– Какво?

Лицето на Джоан стана строго и сериозно.

– Ако видиш, че е жесток, умолявам те, премисли плана си. Знам колко искаш деца, но последното нещо, което искам, е да те видя омъжена за мъж, който те бие. По-добре да бъда захвърлена на лондонските улици, отколкото да те видя като жертва на някое чудовище.

Емили кимна рязко.

– Обещавам.

***

Зората дойде твърде рано за Емили, която я посрещна със смесица от умора, сдържани сълзи и вълнение, заради неизвестността. Тя влезе в голямата зала, където баща ѝ чакаше все още буден. Пиян, но буден.

За пръв път в живота си го виждаше такъв.

В този момент на лицето му се отличаваха белезите от тежкия живот на воин.

Тя се приближи до стола на издигнатия подиум, където той седеше.

– Ще го убия! – извика той, фокусирайки кървавия си поглед върху нея. Обля я воня на бира. – Дори да е последното нещо, което ще направя, ще разбия укреплението му и ще го обеся на най-високото дърво, което намеря. Ще изтръгна сърцето му и ще нахраня с него... вълците... или мишките.

Той изхълца и погледна към любимата си хрътка, чиято глава почиваше в скута му.

– Кое ще боли повече? Мишка или вълк? Ако е вълк...

– Трябва да поспиш – прекъсна го тя.

– Няма да спя, докато не се завърнеш при мен, където ще си в безопасност – той се протегна, за да я докосне нежно по лицето и тя видя сълзи в очите му. – Не мога да те изгубя, Ем. Изглеждаш точно като майка си. Толкова красива – той докосна косата ѝ и очите му станаха още по-замъглени. – Това ще е сякаш да изгубя Мериан отново, а аз никога няма да мога да го преживея. Ако не бяхте вие момичета нямаше да преживея загубата ѝ.

– Знам – прошепна тя. Никога през живота си не се бе съмнявала, че баща ѝ обича своите дъщери или че би умрял, за да ги защити. Искаше ѝ се само да се бе научил как да ги остави да изживеят собствения си живот.

Джоан влезе в стаята през малка врата отдясно на масата. Носеше голяма кошница, а очите ѝ бяха зачервени и блестяха от сълзи. Никой от тях не бе спал и Емили се чудеше дали и нейните очи имаха същите морави кръгове.

– Знам, че е само на един ден езда, но все пак ти приготвих нещо за хапване по пътя.

Емили се усмихна на милата постъпка на Джоан и взе кошницата. Беше убедена, че сестра ѝ е била усърдна както винаги и е подготвила достатъчно храна за малка армия.

– Ще ми липсваш ужасно много.

Джоан я прегърна силно. Никога до сега не се бяха разделяли. Бяха по-близки от сестри, бяха приятелки.

– Всичко ще бъде наред, Джоан, заклевам ти се. Ще видиш, че след една година ще се смеем на това.

– Надявам се – въздъхна Джоан. – Тук няма да е същото без теб.

Очите на Емили се напълниха със сълзи, но тя отказа да им позволи да се стичат. Трябваше да се държи, заради семейството си. Въпреки че бе най-младата, тя бе тази, която винаги беше силна заради тях.

– Само си помисли – каза тя, в опит да развесели Джоан. – След няколко седмици дори няма да си тук, за да ти липсвам. Ще си имаш свое домакинство, за което да се грижиш. Сега, моля те, накарай татко да си легне.

Джоан кимна и се отдръпна. По лицето ѝ отново се стекоха сълзи и Емили знаеше, че сестра ѝ вече не беше способна да говори.

Нейното гърло също се бе свило, когато отметна внимателно един рус кичур от челото на Джоан и каза:

– Нека Господ бди над теб, докато ме няма.

Джоан сграбчи ръката ѝ изхлипа, сякаш сърцето ѝ се късаше. Желаейки и тя да може да даде такъв израз на чувствата си, Емили целуна сестра си по бузата и нежно издърпа ръката си.

– Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Тя се обърна да се сбогува с баща си и видя, че той най-после е изгубил съзнание. Приближавайки се отново до стола му, тя докосна брадясалото му лице.

– Знам, че ме обичаш татко. Никога не съм се съмнявала. Но вече сме големи и трябва да ни оставиш да изживеем живота си сами – прошепна тя. – Прости ми затова, което ще направя. Никога не бих сторила нещо, с което да те нараня и се моля един ден да го разбереш – тя докосна с устни челото му, обърна се и напусна залата.

Поемайки дълбоко дъх, за да си вдъхне кураж, Емили погледна за последен път към единствения дом, който някога е имала, след това тръгна към вратата и надолу по стълбите, където я очакваха придружителите ѝ.

Един от вестоносците на краля се приближи, за да ѝ помогне да се качи на коня.

Благодари му за любезността, докато наблюдаваше как прислужницата ѝ Алис се покачи на първата каруца и седна.

Вестоносецът се върна при коня си и щом го яхна, потеглиха.

Лорд Дрейвън и хората му чакаха от другата страна на портата. Шлемът му бе спуснат и тя се почувства обезпокоена, че не може да види лицето му.

Успя обаче да чуе приглушеното му проклятие, когато той забеляза трите каруци зад нея.

– Да не би да взехте всичко от замъка? – попита той.

– Взех само най-необходимото.

Рицарят от дясно на лорд Дрейвън избухна в смях. Черната му туника имаше златен гарван, който бе малко по-различен от този Дрейвън.

– Млъкни, Саймън, преди аз да те накарам да го направиш – каза лорд Дрейвън.

Онзи, който се наричаше Саймън, свали шлема си и ѝ се усмихна топло. Той бе също толко красив като лорд Дрейвън, но изглеждаше съвсем различно и му липсваше суровото, примитивно обаяние, което графът сякаш излъчваше от всяка своя пора. Червената коса на Саймън беше само един тон по-тъмна от цвета на тиква, а сините му очи блестяха добродушно. Той имаше малка, добре оформена брада.

Подкарвайки коня си напред, той спря до нея.

– Позволете ми да се представя, милейди – каза той чаровно. – Аз съм Саймън Рейвънсууд, брат на страшния великан и ваш най-ревностен защитник по време на това пътуване.

– Прекрасно – сухо каза лорд Дрейвън. – А би ли ми казал, кой ще я предпази от лигите ти? Трябва ли да извикам оръженосеца си да донесе парцали или да изчакам, докато тя започне да се дави?

Саймън се наведе леко напред и каза тихо, така че само тя да го чуе.

– Само лае, но не хапе.

Тя погледна към мъжа, чието име бе синоним на смъртта.

– Аз подочух друго.

– Да, но си го чула от тези, които са го срещали по време на битка. Там той е непобедим, опасен като атакуващ лъв. Но извън битките, той е справедлив мъж, със силен рев.

– И с остър меч, за тези които ми досаждат извика Дрейвън с онзи рев, за който Саймън спомена.

Лорд Дрейвън се обърна към хората си и им нареди да тръгват.

Те яздеха пред и зад нея, а Дрейвън застана начело. Саймън яздеше до нея, а Алис я следваше с каруците.

Емили се опитваше да изучи мъжа, за когото се бе зарекла да се омъжи, но сега не бе напълно сигурна, че ще удържи на думата си. Тя бе чувала много неща за Дрейвън дьо Монтагю от баща си и от други хора, които бяха посещавали дома ѝ.

Той бе мъж, известен с несравнимата си смелост в битките и в турнирите. Никой не го бе побеждавал, а веднъж дори бе спасил живота на краля. Няколкото дами, които го бяха срещали, не бяха излъгали за хубостта му. Той наистина бе красив и свиреп.

Нищо чудно, че прислужниците въздишаха само при споменаването на името му.

Той стоеше изправен на седлото и се движеше в ритъма на коня. Всеки можеше да види, че лорд Дрейвън се чувстваше като у дома си на гърба на коня и от това, което бе чула, той бе прекарал голяма част от живота си в походи.

И все пак, беше странно да го гледа сега и да знае, че един ден той можеше да бъде неин съпруг. Че може да споделя леглото му, където той ще я види така, както никой мъж не я е виждал и ще я докосва на места, където никой не я бе докосвал преди. И ще я целува в малките часове на нощта.

По лицето ѝ плъзна горещина. Никога досега не бе мислила по този начин за истински мъж. След като Алис бе с мъж за първи път, те дълго време говориха най-подробно за това, какво се случва между мъжа и жената.

Какво е чувството, когато един мъж покори с тялото си една жена.

От тогава Емили си мечтаеше за русокос мъж с весели очи, който винаги бе готов да се засмее. Нощем, когато нямаше кой да види руменината, заляла страните ѝ, тя оставяше фантазията ѝ да блуждае.

Като момиче, тя естествено предполагаше, че първият ѝ мъж ще бъде съпругът, който баща й ще ѝ избере. А само в най-дивите си фантазии мечтаеше, че ще обича мъжа, отнел девствеността ѝ. В най-добрият случай, тя се надяваше да държи на него.

А скоро щеше да настъпи моментът и лорд Дрейвън щеше да е този, който...

Тя потрепери само при мисълта за това как свирепият воин превзема тялото ѝ. За това как устните му, които щяха да завладеят нейните в първатай целувка.

Дали щеше да е нежен или да я насили?

Алис я предупреди, че жената не може да разбере със сигурност само като гледа един мъж, как ще се отнася с нея, докато са усамотени в спалнята.

– Вярно ли е, че брат ви е спечелил рицарско звание още преди да му поникне брада? –попита тя Саймън.

В очите му блесна гордост.

– Да. Той беше оръженосец на баща ми в армията на крал Хенри. Когато баща ми загина и битка, той извади меча си и защити гърба на Хенри. Той бе посветен в рицарство на бойното поле от самия Хенри Плантагенет.

– За него е било голям късмет, че Хенри стана крал.

– С брат ми на негова страна, той нямаше как да загуби, милейди.

Това, че мъж като Саймън, който изглеждате така мил и обожаваше брат си толкова много й даде надежда. Заради историите, които бе чула, тя почти очакваше лорд Дрейвън да е рогато чудовище, което яде малки деца за удоволствие.

Със сигурност такова чудовище не би търпяло шегите на брат си, нито пък брат му би го обожавал.

Не, в Дрейвън имаше много повече, отколкото хората мислеха. Поне тя се надяваше това да е истина. Щеше да е много по-лесно да посвети бъдещето си на някого, който можеше да бъде мил, отколкото на някой жесток мъж.

Яздиха мълчаливо до късно сутринта, когато лорд Дрейвън реши да спре за почивка. Саймън ѝ помогна да слезе от коня.

Тя го последва до едно сенчесто местенце, докато лорд Дрейвън и хората му се погрижиха за конете. Саймън разстели мантията си, за да може тя да седне на земята, под един голям дъб.

– Бихте ли желали да споделите с мен това, което е изпратила за пътуването сестра ми? –попита тя, докато сядаше.

Саймън изглеждаше така, все едно му бе предложила амброзия^[6].

– Да, милейди. Толкова са ми омръзнали изсушеното говеждо и сиренето, че мога да... – той се усмихна. – Наистина оценявам предложението ви.

Докато той отвори виното, а тя наряза хляба и месния пай, лорд Дрейвън се върна от потока. Той бе свалил шлема и металната качулка на ризницата си. Косата му бе влажна, вероятно бе измил лицето си на потока, а след това прокарал пръсти през копринените си абаносови кичури.

Тя никога не бе виждала по-красив мъж.

Изглеждаше по-спокоен от вчера и лицето му излъчваше почти момчешки чар. Освен очите му. Те си оставаха сурови, зорки и непреклонни. За разлика от Саймън, чиято коса бе подстригана по последна мода, лорд Дрейвън бе оставил своята да стигне малко под раменете му. Червената му туника подчертаваше тъмния тен на кожата му и тя се зачуди колко от широките гърди се дължаха на бронята му и колко от тях бяха действително негови.

– Дрейвън – извика го брат му. – Ще се присъединиш ли към нас?

Той се спря, погледна към нея, след това поклати глава в отрицание.

– Съмнявам се, че гостът ти би желал присъствието ми, докато се храни.

– Не изпитвам презрение към вас, милорд.

Тя не можеше да си позволи да изпитва това, не и ако искаше планът ѝ да успее. Усмихна се.

Има достатъчно храна за всички.

– Чу ли? – добави Саймън. – Ела и хапни с нас преди да си изнемощял.

Емили повдигна вежди при думите му. Дрейвън бе огромен, як мъж, висок почти два метра. Щеше да му е необходимо доста време, за да се стопи, дори до по-скромните размери на Саймън.

Лорд Дрейвън се приближи и поради причина, която тя не можеше да определи, сърцето ѝ заби по-бързо с всяка следваща негова крачка.

Сега, когато качулката му бе свалена, тя видя дълъг, назъбен белег, който започваше под лявото му ухо и се губеше под ризницата му. Изглеждаше сякаш някой се бе опитал да пререже шията му.

Дали беше от някоя битка?

Суровото изражение се върна на лицето му, докато изучаваше земята до Саймън. След моментно колебание, той коленичи бавно и седна.

Тя забеляза притеснението на Саймън, докато наблюдаваше брат си.

– Кракът ти отново ли се схвана?

– Нищо му няма – отсече Дрейвън със свиреп тон, който я изплаши.

Саймън, от друга страна, изглеждаше невъзмутим от враждебността на Дрейвън. За пръв път тя срещна погледа на Дрейвън. Нещо топло и порочно проблесна в погледа му само миг, преди да се спусне невидима преграда, която превърна светлосиньото на очите му в лед.

Емили разтвори леко устни от неочакваните тръпки, които преминаха през нея. Никой мъж не ѝ беше действал по този начин. Ръката ѝ потрепера, докато му приготвяше чиния с хляб, печено пиле и пай с месо.

Искаше да му каже нещо остроумно, което да предизвика усмивка на добре оформените му устни. Но по някаква причина, не можеше да измисли нищо. Можеше само да гледа как силната му мускулеста ръка се увива около чашата н след това я повдига към устата му.

Тя не можеше да проумее защо досега не се бе оженил. Изглеждаше на около двадесет и пет и е притежавал земя още от младежките си години. Обикновено такива мъже нямаха търпение да подсигурят владенията си, затова се женеха стратегически и създаваха наследници.

Тя се сещаше само за една причина, поради която той не се е оженил.

Емили се усмихна срамежливо на лорд Дрейвън.

– Кажете ми, милорд, има ли някъде дама, на която сте поверили сърцето си?

– Защо ме питате това? – тонът му накара студа в очите му да изглежда като горещ летен ден.

Това очевидно не беше добър въпрос, твърде късно осъзна тя. Въпреки че нямаше представа, защо едно толкова невинно питане би предизвикало такъв разгорещен отклик.

Това явно бе нещо, което той не желаеше да обсъжда и Емили бързо се опита да подобри настроението му.

– Просто се опитах да завържа разговор, милорд. Нямах намерение да ви разгневя с това.

Но това, което видя в очите му не бе гняв. Не нещо друго; нещо, което тя не можеше да определи или разбере.

Храниха се мълчаливо няколко минути, всеки потънал в собствените си мисли.

– Лейди Емили е смела жена, не мислиш ли, Дрейвън? – най-накрая попита Саймън.

През Емили премина чувство на страх, когато се усъмни, че Саймън е разбрал по някакъв начин за плана ѝ да съблазни лорд Дрейвън и да го накара да се ожени за нея. Ако графът си помислеше, че тя му подготвя капан, не се знаеше какво може да направи, особено като се вземе под внимание реакцията му на въпроса ѝ.

– Смела? – попита тя и веднага забеляза необичайната височина на гласа си.

– Да – кимна Саймън. – Да бъдете измъкната от дома ви от врага на вашия баща и да не пролеете нито една сълза. Не мога да се сетя да съм срещал някоя друга жена, която да притежава вашата сила.

Емили се опита да не покаже облекчението си и това ѝ отне известно време да измисли какво да каже в отговор.

– Бих излъгала, ако кажа, че вече не чувствам носталгия. Никога преди не съм била отделяна от семейството си, но хората на краля ми казаха, че мога да вярвам на клетвата, която лорд Дрейвън е дал, че ще ме закриля.

Дрейвън изсумтя и тя си помисли, че може би това е неговата форма на смях.

– Вие сте глупачка, милейди, ако вярвате в клетвата на някой мъж.

Сърцето ѝ спря да бие. Да не би да възнамеряваше да я нарани?

– Просто се опитва да ви уплаши – каза Саймън. – Опасявам се, че брат ми е малко мрачен. С времето ще свикнете.

Малко мрачен. Ами! Думите му почти я бяха ужасили.

Тя се загледа изучаващо в Дрейвън, който не откъсваше поглед от лицето ѝ. Колко ѝ се искаше да може да разгадае чувствата му така лесно, както можеше да чете тези на Саймън. Беше толкова обезпокояващо да не знае какво си мисли за нея.

Интуицията ѝ я предупреди, че това бе много опасен мъж. Той беше свикнал да взема каквото поиска, без да се замисля за последиците.

И все пак, тя не беше толкова глупава, че да остави страховете ѝ да я ръководят. Ако баща ѝ я беше научил на нещо, то това бе да бъде силна и да се изправя срещу бедите с вдигната глава. Щом се изправиш лице в лице със страховете си, те не бяха толкова страшни, колкото ги правеше умът.

– Трябва да се постараете повече, милорд – каза тя на Дрейвън. – Ще разберете, че не се плаша лесно.

Дрейвън отклони поглед и тя забеляза проблясъка на тъга върху лицето му.

– Моля да ме извините, трябва да проверя хората си – когато се изправяше тя забеляза, че пази десния си крак, а в походката му имаше съвсем леко накуцване.

Когато погледна отново към Саймън, тя видя, че и неговото весело изражение бе изчезнало.

– Трябва да простите на брат ми, милейди. Трудно е човек да го опознае.

– И защо?

Емили можеше да види вътрешната борба на Саймън, докато той дъвчеше. Когато преглътна, се усмихна колебливо.

– Никога няма да издам тайните на брат ми Достатъчно е да се каже, че е имал много тежък живот.

Емили се намръщи.

– Тежък живот? За онези, които са лоялни на краля, той е герой. Без да се замислям, се сещам за поне двадесет легенди, които разказват за живота му. Как може някой толкова уважаван...

– Дрейвън е мъж, милейди, не някой мит. Той е силен в битките, защото познава само това.

Тя разбираше за какво говори. Емили погледна към Дрейвън, който стоеше до коня си. Познаваше типа мъже, за които говореше Саймън. Тези, които бяха подготвяни за битки още от люлката. Повечето благородници като баща ѝ, а както изглежда и Саймън, бяха пазени като деца и когато станеха на шест или седем години, бяха отпращани при семейни приятели или повелители, за да бъдат обучавани първо като пажове на някой джентълмен, а след това като воини. Животът им бе смесица от изучаване на изтънчени обноски и военно обучение.

Но някои бащи очакваха много повече от синовете си. Те не познаваха нищо друго освен войната и сега тя разбираше, защо лорд Дрейвън бе затворен в себе си. Той бе изживял живота си по бойните полета, в компанията на врагове и войници.

– Имате различни бащи? – попита тя спомняйки си, че Саймън беше казал, че баща му е загинал в битка.

– Да, милейди. Моят баща бе по-скоро мепестрел^[7], отколкото рицар. Той бе издръжлив в битки, но никога най-добрият.

– А бащата на Дрейвън?

Саймън замълча. Тя погледна лицето му и там се четеше толкова силна ненавист, че я накара да отстъпи назад.

– Той бе непобедим в битка. Чувал съм, че някои армии само като видели знамето му и се предавали на мига.

Тя също бе чувала тези истории. Харолд от Рейвънсууд е бил мъж, прочут с жестокостта си.

– Защо го мразите толкова?

– Съмнявам се, че ще ми повярвате, ако ви разкажа.

И преди да може да го разпита още, Дрейвън обяви, че е време да продължат пътуването си.

Повече не си проговориха, докато събираха храната и се качиха на конете.

Емили се унесе в мислите си, докато си спомняше какво бе чувала за бащата на Дрейвън. Той бе загинал преди дванадесет лета, малко преди майка ѝ. Тя знаеше само това, защото помнеше, че баща ѝ бе споменавал за това на майка ѝ, по време на вечеря.

– Чух, че дяволът е повикал Харолд от Рейвънсууд преди седмица – бе казал баща ѝ.

– Харолд е мъртъв? – бе попитала майка ѝ.

– Да и то от ръката на собствения си син, както дочух.

Емили бе ужасена от думите му. Тя не можеше да си представи някой да убие собственият си баща. А по онова време това бе най-ужасяващото нещо, което бе чувала.

Дали е било само заради земите му, както ѝ бяха казали или имаше и още нещо?

Въпреки че лорд Дрейвън наистина всяваше ужас и страх, в него имаше нещо, което не се връзваше с всички тези истории за студената бруталност, които бе слушала за него.

Не, тя можеше да повярва на подобни истории за Найлс и Тийодор. В очите им имаше студенина, която излъчваше злоба и жестокост. Но студът в погледа на лорд Дрейвън не бе като техните. Беше различен. Сякаш бе вътрешен и насочен повече към самия него, отколкото към някой друг.

Разбира се, може би тя се самозалъгваше, за да види в очите на Дрейвън това, което искаше да открие там. Точно както бе направила Джоан.

– Но аз не съм такава глупачка – прошепна тя. – Поне се надявам да не съм.