Господар на желанието

Глава 17

- Защо плачеш? – попита Хю дъщеря си, когато Емили обърса бузите си, въпреки че беше безсмислено. Изглежда не можеше да престане да ридае.

Те си бяха у дома само от няколко часа и тя веднага се беше втурнала в стаята си. Сега стоеше на тоалетката си, а главата ѝ лежеше в скръстените ѝ ръце, докато плачеше и баща ѝ се опитваше да я утеши.

– Аз те освободих от твоя затвор – каза той, като сложи нежно ръка върху рамото ѝ. – Трябва да си щастлива.

– Аз не исках да си тръгвам, татко.

– Какво?! – изрева той.

– Обичам го.

– Да не си полудяла?

Неспособна да го погледне, тя усети вбесения му поглед върху себе си и поклати глава.

– Той не е нападнал Кесуик.

– Тази лъжа ли ти е наговорил. Видях цветовете му лично. Той дори яздеше онзи демоничен бял кон. Мислиш ли, че не познавам врага си, когато го видя?

– Не е бил Дрейвън – настоя тя.

После тя направи грешката да обърне лицето си към него.

Изпълненият му с омраза поглед я проряза.

– И как по точно знаеш къде е бил той по средата на нощта?

– Аз... – Емили се спря навреме. Не можеше да каже на баща си истината. Нуждаеше се от време, за да го убеди.

След ден, два, щеше да успее да го накара да види истината.

Трябваше да успее. Мисълта, че трябва да живее без Дрейвън, беше твърде жестока, за да я приеме.

* * *

Два дни по-късно Емили отиде да види баща си. Неговият прислужник я спря на вратата на покоите му.

– Простете милейди, но пратеникът на краля току-що пристигна и сега са заедно.

Сърцето ѝ спря, когато погледна затворената врата. Връхлетя я страх.

– Какво искаш да кажеш?! – извика баща ѝ, а гласът му се чу през дебелия дъб и камъка.

Тя подскочи при звука.

– Как може да е в Нормандия? – поиска да узнае баща ѝ. – Изпрати да го повикат веднага.

Емили се премести по-близо и залепи ухо на вратата.

– Съобщението беше изпратено, милорд –чу пратеника да казва. – Но не можем да очакваме да стигне до крал Хенри за по-малко от няколко седмици. Въпросът ще бъде доведен до вниманието на Негово Величество и можете да бъдете сигурен, че той ще се оправи с това.

Още няколко гневни думи бяха разменени между тях, докато не чу пратеника да тръгва към вратата. Емили отстъпи назад, когато той я отвори широко.

Пратеникът измърмори през зъби нещо погнусено за баща ѝ, когато мина покрай нея и Емили реши, че това не е най-подходящото време, за да убеди баща си, че Дрейвън не е виновен.

Тя отстъпи назад и се върна в стаята си, за да изчака яда му да отмине.

Дните преминаха в седмици, а съобщението на Хенри не идваше и баща ѝ ставаше все по-гневен.

По-лошото беше, че той започна да подсилва замъка с рицари и войници. Независимо колко много се опитваше да докаже обратното, баща ѝ беше убеден, че Дрейвън стои зад нападението на земите.

– Той ще дойде и ще ни превземе, докато Хенри бездейства – повтаряше баща ѝ отново и отново. – Да са проклети и двамата.

Емили едва можеше да говори с баща си. В сегашното му състояние, тя не знаеше какво може да направи той.

И за още по-голяма беда, след като отмина първия ѝ месец у дома, месечното ѝ неразположение не се появи и тя започна да подозира, че това гарантирано ще причини война между Дрейвън и баща ѝ.

Тази нощ Емили изпрати собствен пратеник до краля и се помоли този път Хенри да благоволи да се покаже.

***

– Дрейвън?

Той не помръдна, когато Саймън влезе в покоите му. Той стоеше в стола си пред камината и се взираше в огъня.

– Дойде пратеник на краля.

Дрейвън кимна. Той го беше очаквал. В действителност беше поразен, че отне на краля шест месеца, за да го повика.

Той не можеше да преброи, колко пъти през последните няколко месеца си беше мислил да тръгне след Емили и да я застави да се върне в дома му. Но тя беше взела своето решение онзи ден. И макар да знаеше, че тогава тя нямаше избор, той отказваше да не се подчинява на краля повече.

Не, щеше да приеме съдбата си като мъж.

– Доведи го тук.

Пратеникът влезе, облечен в туника с червено и златен лъв, символ на короната.

– Дрейвън дьо Монтагю, граф на Рейвънсууд, кралят ви заповядва да отидете при него. Той ще бъде в Уоруик на четиринадесети септември. Вашето присъствие е задължително.

– Кажете на Негово Величество, че ще бъда там.

Пратеникът кимна и после напусна стаята.

Дрейвън не помръдваше. Той само се взираше в нищото, както правеше често напоследък. Сякаш цялата му енергия го беше напуснала и нямаше сили да се движи.

Нямаше воля, нито желание, нищо.

Няколко дни, след като Емили замина, Саймън се беше опитал да го въвлече в разговор. Но след като минаха седмици и Дрейвън не беше казал нищо, той най-накрая разбра, че трябва да го остави.

Дрейвън не искаше никого около себе си.

Всъщност, той вече не искаше нищо.

Нямаше търпение до идването на Хенри и неизбежната му смърт, която кралят щеше да поиска.

Това, може би, бе единственото нещо, което щеше да приветства.