Господар на желанието

Глава 12

Дрейвън действително изстена, когато тя го приближи и за секунда Емили почувства разкаяние. Но само за секунда.

– Не може ли да ми дадете поне минута за самия мен? – попита той, като постави ведро с вода на земята за коня си.

Тя се спря до него.

– Веднага мога да кажа, че имате прекалено много време за себе си.

Той се изправи и я погледна в очите.

– Никога ли не ви е идвало на ум, че може да предпочитам да е по този начин?

– Хрумвало ми е, че може да не знаете какво предпочитате, след като се съмнявам, че сте прекарали много време около някого друг. Ако няма с какво да сравнявате самотата, как може да знаете, че я предпочитате?

– Никога не съм имал и отсечена ръка, милейди – каза той и погали врата на коня. – Но съм относително сигурен, че предпочитам да не я губя. Някои неща просто се знаят.

Емили кимна в съгласие.

– Добре казано, но трябва да призная, че съм дълбоко засегната от думите ви, след като оприличавате присъствието ми на осакатяване. Никога не съм осъзнавала, че ви измъчвам чак толкова. А през цялото време, погрешно си мисля, че съм по-скоро мил човек.

И тогава тя го видя. Наистина беше леко, само намек за омекване, около устните и очите му. Нова искра в ледените дълбини на погледа му.

– Аха! – каза тя. – Значи е възможно да ви развеселят.

Чертите му се втвърдиха отново.

– Далеч съм от забавление.

Тя го игнорира.

– Знаете ли, мисля че е мъдро да не се усмихвате.

– И защо така?

– Толкова привлекателен мъж като вас, вероятно ще накарате жена да се строполи мъртва, ако някога ѝ се усмихнете.

Той завъртя очи към нея.

– Ставате смешна.

– Не, много съм сериозна – каза тя, като направи крачка към него, докато не застанаха толкова близо, че можеше в действителност да почувства дъха му върху бузата си. Ако продължеше напред, дори с частица от инча, щяха да се докоснат.

Цялото ѝ тяло трепереше при близостта му, докато си спомняше прекалено лесно усещането за ръцете му върху тялото си. Вкусът на силните му устни.

Тя почти очакваше той да се отдръпне, но вместо това Дрейвън остана напълно неподвижен, сякаш чакаше нещо.

Емили му се усмихна. Сърцето ѝ препускаше.

– Помня, че майка ми ми разказваше история от времето, когато е била малко момиче в двореца. Там имало граф, който дошъл от континента и тя казваше, че имало шест придворни, които припаднали веднага, след като очите им се спрели върху него. Мисля, че вие ще бъдете също толкова опустошителен към сетивата на една жена. Всъщност, имате наистина бели зъби, не почернели като на толкова много лордове, които съм срещала. Раменете ви са широки, ръцете – силни, а чертите ви са много повече от просто приятни. Ами, някой може в действителност да ви нарече хубав. Ако посмее.

Лицето му беше сковано, той просто я гледаше.

– Само ме ласкаете.

– Говоря честно.

– Тогава кажете ми честно, какво се надявате да постигнете с вашето ласкателство?

– На това вече съм отговорила и вие го знаете много добре. – Емили наклони погледа си към устните му, като си спомняше много добре начина, по който ги беше чувствала върху своите. И колко по-добре бяха те върху някои други части от нея.

-Милейди...

Тя постави пръст на устните му, за да спре думите му.

– Има нещо, за което искам да ви помоля – каза тя, а сърцето ѝ биеше бясно. – Знам, че съм ви досадила и за това трябва да се извиня. Когато съсредоточа ума си върху нещо, не се отклонявам лесно.

Тя млъкна и пое дълбоко дъх за кураж, докато плъзгаше ръката си от устните към гърдите му.

– Искам честен отговор от вас. Изобщо намирате ли ме привлекателна или мила?

Дрейвън знаеше, че това е момент, в който можеше с една дума да я изпрати да опакова багажа си. Това беше шансът, който искаше и все пак, докато гледаше в тези трепкащи, зелени очи и видя страха ѝ да не бъде отхвърлена, не можеше да изрече лъжата.

Липсваха му думи и той ѝ отговори по единствения начин, по който знаеше – с тялото си.

Обгърна я с ръце, придърпа я към себе си и плени устните ѝ със своите. Ръцете ѝ се обвиха около раменете му и го притиснаха по-близо, докато той изследваше сладостта на устата ѝ. Бог да му е на помощ, но тя беше неговата амброзия и ахилесовата му пета.

Емили въздъхна със задоволство при неговия отговор, докато прекарваше ръце през самурената му, гъста коса.

Той я искаше. Можеше да си тръгне или да нарани чувствата ѝ, но не го направи. Дали го признаваше или не, той беше добър мъж.

И тя го искаше.

Той изруга и се отдръпна.

– Отказвам да го направя – изръмжа той и отстъпи назад.

- Дрейвън...

– Остави ме – извика ѝ той. – Не те искам около мен. Не можеш ли да разбереш, че съм дал клетва и ще остана верен на нея?

– Тогава ожени се за мен. – Думите я шокираха също толкова много, колкото и него.

Той се вторачи в нея.

– Не мога.

– Защо? – попита тя с изискващ тон. – Хората го правят всеки ден.

– Има много неща, които хората правят всеки ден, каквито нямам желание да правя. Сега ме остави на мира и не ме изкушавай повече.

Емили започна да го притиска, но нещо в нея ѝ казваше да не го прави.

– Добре тогава, милорд. Няма да ви притеснявам повече. Не и за момента поне. Но искам да си помислите върху въпроса внимателно.

Тя тръгна да се отдалечава, след което спря и се обърна.

– Между другото... – Емили изчака, докато той погледна към нея. – Ще ви накарам да се засмеете пак.

Нещо странно се появи на лицето му, сякаш виждаше някакви кошмари пред очите си.

– Няма смях вътре в мен – прошепна той. –Умря преди много време.

Емили се намръщи.

– Не бъдете глупав. Всички имат смях вътре в себе си.

– Аз не – каза той и тръгна към коня си.

Емили се загледа след него. Мислите ѝ препускаха. Той несъзнателно ѝ бе хвърлил ново предизвикателство, с което да се заеме. И тя щеше да го направи.

– Ще ви накарам да се смеете, милорд – каза тя на себе си. – И когато го направя, ще знам, че ми принадлежите.

* * *

Часове по-късно, те спряха за през нощта, близо до приятна река. Докато мъжете строяха лагера, тя и Алис отделиха няколко минути насаме, за да се освежат на потока.

Когато се върнаха в лагера, тяхната шатра беше вдигната. Емили спря, за да наблюдава Дрейвън, докато замахваше с тежкия дървен чук, за да забие надълбоко коловете на шатрата. Бялата му, ленена туника се изпъваше силно върху мускулите му, когато вдигаше чука над главата си и го стоварваше долу.

Кръвта ѝ запрепуска от гледката. Никога не беше виждала мъж така добре оформен, толкова силен. Наистина, дъхът ѝ спираше само докато го гледаше.

И когато той приключи, беше покрит със ситни капчици пот. Каза нещо на един от рицарите си, преди да метне дисагите си върху рамене и да се отправи към потока.

Той отиваше да се измие, помисли си тя с трепет.

И всичко, което трябваше да направи бе...

О, не, отсече умът ѝ, не може да направиш това! Емили прехапа устни. Да, можеше. Кой щеше да разбере, ако тя го шпионираше?

– Отивайте.

Тя подскочи от гласа на Алис, който прозвуча в ухото ѝ.

– Извинявай? – попита тя.

Алис ѝ отправи дяволита усмивка.

– Знам, какво си мислите, милейди. Видях погледа ви да следи Негова светлост към дърветата и ви казвам: отивайте и го вижте заради себе си.

– Но Алис...

– Но Алис, нищо. Една дама би трябвало да има шанса да прегледа стоката, преди да се ангажира с документ.

Горещина заля бузите на Емили. Прислужницата ѝ можеше да бъде много груба на моменти, и все пак... Беше много примамливо.

Алис я побутна с лакът.

– Отивайте. Ще изсвиря, ако някой влезе сред дърветата след вас.

– А ако той ме хване?

– Кажете, че сте се изгубили. Само, ако му дойде на ум да ви попита. Кой знае, може той да приветства присъствието ви.

Емили погледна към лагера нерешително. Всички бяха там, включително Саймън, който седеше с двама от рицарите и пиеха ейл от един мях.

Щеше ли да посмее?

– Ако искате, ще дойда с вас.

Емили примигна срещу прислужницата си.

– Какво?

Алис се ухили нечестиво.

– Ще бъда повече от щастлива да дойда с вас, ако трябва да съм честна.

Емили не знаеше какво да каже на това, докато Алис не проговори отново.

– Със сигурност милейди не се страхува, нали?

– Не бъди смешна. Не съм дете, Алис, и не можеш да ме подтикваш към това, като ме наричаш страхлива.

– Никога не бих го направила – каза невинно Алис, но изразът на лицето ѝ противоречеше на думите ѝ.

Алис спусна погледа си надолу към ведрото, до краката на Емили.

– О, вижте – драматично възкликна Алис. – Свършила ми е водата. Колко ужасно. Ами, вярвам, че трябва да отида за още. – Алис грабна ведрото и тръгна към дърветата. – Ще иска ли милейди да се присъедини към мен?

– Ти си непоправима!

Емили имаше лошо предчувствие за това, но по погледа на прислужницата си знаеше, че не може да повлияе на Алис.

– Дай ми ведрото и аз...

– О, не, милейди – каза Алис, като премигваше преувеличено с очи. – Никога не мога да ви позволя да носите вода. Какво ще каже Негова светлост?

- Алис!

Обноските ѝ моментално се върнаха към нормалното ѝ държане.

– Сега вие събудихте любопитството ми, милейди. Трябва да дойда с вас, но ще остана само минута. – Лицето ѝ стана умоляващо. – Само бърз поглед?

– И двете ще му хвърлим бърз поглед, след което се връщаме право назад.

– И двете?

– И двете – повтори Емили, после пое въздух за кураж и се присъедини към Алис, след това двете тръгнаха внимателно през дърветата.

Не им отне много, докато намерят Дрейвън. Той вече беше свалил дрехите си и беше нагазил до кръста във водата. Лицето на Емили пламна, когато двете с Алис приклекнаха зад голям храст, за да го наблюдават незабелязано.

– Господи, милейди – каза Алис задъхано. –Никога не съм виждала нещо подобно.

Нито пък тя. Гърлото на Емили беше пресъхнало, когато видя добре оформените мускули на гърба му. Бронзовата кожа блестеше от водата, а всяка негова част изглеждаше добре оформена и силна. Широките му рамене се стесняваха в тясна талия.

А около врата си носеше малък амулет на кожена връзка.

Водата се плискаше около плътта му и се събираше в късите косми на гърдите му. Дори от разстояние, можеше да каже колко здрав бе гръдния му кош и твърде лесно си припомни чувството да бъде държана близко до това, твърдо като скала, тяло. Усещането за устните и ръцете му върху плътта си.

Тя прехапа устни при спомена и си пожела да притежава дързостта да извърви краткото разстояние, което ги разделяше.

Дрейвън се наведе, за да намокри косата си, като ѝ предостави възможност да зърне перфектните му, бронзови задни части и задник, толкова добре оформен, че внезапно я обзе силна похот.

Цялото тяло на Емили затрепери, докато го гледаше как се протяга и сапунисва косата си. Силните му пръсти пригладиха самурените къдрици, а вида на мускулестите му, мокри ръце, правеше странни неща с нея.

– Мога да пера на този стомах – задъхано каза Алис. Тя побутна Емили с лакът. – Но знаете ли кое е дори по-добре от това да търкаш прането върху стомаха на мъж?

Преди Емили да може да отговори, тя чу нещо да прошумолява в дърветата зад Алис.

Очите ѝ се разшириха.

– Мисля, че ни хванаха – прошепна Емили и посочи с глава към мястото, от което се чу звукът.

Алис се обърна, за да погледне в същия момент, в който един див глиган мина през храстите.

За миг Емили не можа да помръдне.

Тогава Алис нададе спукващ тъпанчетата писък.

***

Дрейвън се обърна при силния крясък, само за да види две жени, тичащи право срещу него към потока. Едва имаше време да се загърне, преди да връхлетят върху него и да го съборят.

Той излезе от водата, плюейки и намери Емили и прислужницата ѝ да подскачат нагоре-надолу, като му крещяха и бясно сочеха към брега.

– Глиган, глиган, глиган! – повтаряше слугинята.

– Тишина! – заповяда той със свиреп, нисък тон. – И заради живота си, спрете да се движите.

За негово изумление, те незабавно се подчиниха. Дрейвън пристъпи предпазливо, за да застане между жените и дивото прасе.

Той погледна към мястото, където мечът му лежеше безполезен на няколко фута от задъхания звяр. Той риеше с копита в земята и ги гледаше злобно.

– Ще ни атакува – каза Емили с пронизителен глас.

– Ако останете съвършено спокойни, няма да го направи – каза ѝ той.

– Няма да мърдам – прошепна Емили. – Ще остана тук, докато Гейбриъл надуе златния си рог.

– Какво да направим, милорд? – попита прислужницата.

Дрейвън лично си искаше дрехите. Особено, след като Емили го беше сграбчила толкова здраво, че ръката му започваше да изтръпва от спиране на кръвния поток. Той се опита да се отърси от хватката ѝ, за да я отдалечи от себе си, но не смееше да се движи много, за да не привлече вниманието на глигана или още по-лошо, да накара Емили да се паникьоса и избяга.

– Можем ли да го надбягаме? – попита тя.

Дрейвън не сваляше очите си от глигана.

– Въпросът не е толкова в това да надбягате глигана, милейди, колкото в това да надбягате прислужницата си и мен.

– Проявявате хумор сега? – Гласът ѝ беше ужасен.

Като движеше ръката си възможно най-бавно, той се отърси от хватката ѝ.

– Това не е хумор. Просто практичен факт. Бавно и внимателно, той прегази малко по-близо до меча си.

Глигана изпръхтя и тръсна глава. Дрейвън замръзна.

Емили преглътна уплашено, докато го наблюдаваше в близост до звяра. Как можеше да остава толкова спокоен, докато нейното собствено сърце биеше така силно, че тя почти очакваше да изскочи от гърдите ѝ?!

– Емили? – Саймън я викаше от дърветата. Тя затаи дъх. Глиганът се обърна към звука.

– Саймън донеси арбалет – извика Дрейвън. Глиганът погледна обратно към Дрейвън и се придвижи две стъпки по-близо. Той не помръдна, докато гледаше животното право в очите. Емили преглътна бучката в гърлото си.

– Арбалет? Защо? – попита Саймън, докато вървеше през дърветата.

Глиганът изпръхтя веднъж, тропна с крака и атакува Саймън.

Саймън изруга мръсно и буквално скочи на едно дърво. Дрейвън се затича и сграбчи меча си, докато Саймън се отдалечи от обсега на поклащащите се глигански бивни.

– Продължавай да го разсейващ – нареди Дрейвън.

– О, да – изръмжа Саймън, като подвиваше крак под себе си. – Продължавай да го разсейваш, казва той. Би ли убил проклетия звяр?!

Докато Дрейвън се промъкваше, глиганът обърна лице към него. Той спря.

Времето сякаш престана да се движи, докато Емили чакаше глиганът да нападне голия Дрейвън. Дори докато държеше меча си, тя знаеше, че не е равносилен на звяра. Още по-лошо, веднъж след като дивият глиган нападнеше, нямаше да спре, докато не го убиеше напълно.

И колкото по-ранен бе, толкова повече щети щеше да нанесе на човека, който го е ранил.

Тя беше ужасена. Знаеше, че трябва да направи нещо, за да му помогне.

– Тук, грух-грух – повика го Емили, преди да успее да се спре.

– Милейди! – извика Алис.

Емили я игнорира и започна да гази във водата.

– Тук, грух-грух.

Елиганът погледна към нея.

Гърдите ѝ се стегнаха, но Емили вярваше, че някак, по някакъв начин Дрейвън щеше да я опази, щом примамеше глигана далеч от него.

Животното тръгна към нея и Дрейвън го нападна. Дивото прасе се обърна объркано, когато Дрейвън вдигна меча си. Когато осъзна предстоящата смърт, то изквича от ужас и после се изстреля обратно в гората.

В нея толкова бързо се надигна облекчение, че краката ѝ се подкосиха. Емили падна на колене във водата, като трепереше и се смееше истерично.

Следващото нещо, което осъзна, беше че Дрейвън е до нея и ѝ помагаше да се изправи на крака.

– Добре ли сте? – попита той.

Тя кимна и се наведе към него, за да се подкрепи.

– Само съм благодарна, милорд, че дори дивите зверове се страхуват от вас.

Тя чу смеха на Саймън, докато последният се спускаше по дървото и чак тогава осъзна, че Дрейвън е отделил миг да навлече панталоните си.

– Какво правихте тук? – попита я Дрейвън е остър тон.

По лицето ѝ плъзна руменина. Не смееше да му каже истината.

– Вода – обади се Алис преди Емили да успее да проговори. – Дойдохме да вземем вода за лагера, милорд. Ведрото ни е зад онзи храст, където го изпуснахме.

Дрейвън пое дълбоко дъх и я освободи.

– Двете трябва да сте по-внимателни.

После той погледна към брат си.

– А ти... Предполага се, че трябва да ги наблюдаваш.

– Защо мислиш, че дойдох? Чух ги да викат.

Дрейвън го загледа.

– Не помисли ли да вземеш оръжие, преди да тръгнеш да ги търсиш? – Той поклати глава. – Честна дума, Саймън, един мъж трябва да прави някои неща, без да мисли, а да вземеш арбалет, когато жените крещят, е едно от тях.

Брат му изглеждаше смутен.

– Ами, ще се опитам да го имам предвид следващия път, когато ви атакува глиган.

Емили размени плах поглед с Алис, когато Дрейвън отиде да вземе ведрото им. Той се забави на мястото, и когато не се върна веднага, Емили тръгна към него.

– Нещо не е наред ли, милорд? – попита тя.

Дрейвън вдигна ведрото и я погледна подозрително.

– Дошли сте да вземете вода?

- Да.

– Тогава защо двете сте стояли толкова дълго тук, че сте направили дълбоки вдлъбнатини в тревата?

Бяха я хванали!

– Аз.., ъм-м... – Тя се опита да измисли благоразумна лъжа, но нищо не ѝ дойде на ум. –Ами, виждате ли... Ние...

Ох, защо не можеше да измисли нещо?

– Вие какво? – попита Дрейвън.

В очите му се появи лукава светлина, докато я наблюдаваше отблизо. О, той се наслаждаваше на неудобството ѝ. Прекалено много.

Тя повдигна брадичка и реши да му отнеме възможността за мъчение.

– Добре тогава, ако искате да знаете истината, дойдохме, за да видим как се къпете.

Той повдигна вежди.

– Предполагам, че трябва да съм поласкан.

Неспособна да устои повече на погледа му, тя отклони очи към гердана около врата му. Беше една златна разцъфнала роза, окачена на кожена лента, която почиваше точно между твърдите му, добре оформени гръдни мускули. Но това, което привлече погледа ѝ най-вече, беше вената под кожената връзка, която пулсираше заедно със сърцето му.

Дрейвън почувства дъхът ѝ да пада върху голите му гърди. Това предизвика тръпки по цялото му тяло.

Той я зачака да проговори, но тя изглежда беше очарована от хералдическия знак, който кралица Елинор му беше дала, когато беше спечелил първия си турнир.

– Да не би думите най-накрая да не ви достигат? – попита той. Преди тя да успее да отговори, Саймън и прислужницата ѝ се присъединиха към тях.

Саймън му подхвърли туниката.

– Трябва да поставим стража, за да се оглежда за глигана.

– Да. Както и за другите неща, които могат да изскочат, когато човек най-малко ги очаква.

Това я накара да го погледне отново. Бузите ѝ порозовяха и тя присви тъмнозелените си очи към него.

Сграбчи го непреодолима нужда да я целуне и ако бяха сами, той се съмняваше, че щеше да има силата да я отхвърли. Вместо това, той съсредоточи вниманието си върху Саймън, а не върху влажните ѝ устни.

Така, тя беше дошла да го шпионира.

В действителност, беше поласкан и най-вече, ужасно възбуден. Това, което наистина искаше да знае бе, дали тя е харесала това, което е видяла?

Никога преди не го е било грижа какво мисли една жена за него. Но поради някаква причина, той искаше Емили да го жадува толкова много, колкото той нея.

Да не си луд?

Да, трябва да беше. Нямаше друго обяснение. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе тя да го иска повече, отколкото вече го желаеше.

С тази мисъл в ума, той грабна туниката си, подаде ѝ ведрото и бързо се облече.

– По-добре да се връщаме обратно в лагера, преди глиганът да се е върнал – каза Дрейвън, след което тръгна най-отпред.

Емили последва Дрейвън, като закрачи заедно със Саймън. След като стигнаха лагера, се сети какво беше направила, когато срещнаха глигана.

Без да се колебае дори за миг, тя беше поверила живота си на Дрейвън. Никога преди не беше правила нещо такова. Винаги бе склонна за приключение, но никога до състояние на такава глупост, каквато беше показала с глигана.

Но в сърцето си тя знаеше, че Дрейвън няма да позволи да бъде наранена. И той беше доказал това.

– Благодаря ви, лорд Дрейвън – каза тя.

Той погледна към нея през рамо.

– За какво?

– Че ме спасихте.

Погледът му омекна.

– Аз трябва да кажа същото. Ако не бяхте разсеяли звяра, сигурен съм, че точно сега щях да се грижа за няколко рани.

– О, Дрейвън – каза Саймън с фалцет, като стисна ръце и ги задържа до рамото си. Той погледна почтително Дрейвън. – Ти си и моят герой!

Саймън подсмъркна, все едно сдържаше сълзите си и сложи ръцете си върху раменете на Дрейвън.

– Ако не беше ти, този долен, стар глиган, щеше да ме изяде жив.

Дрейвън изблъска Саймън настрана.

– Махни се от мен, ти долен евнух.

– Но Дрейвън – отново извиси гласа си Саймън във фалцетния регистър. – Ти си моят герой. Дай ми целувка.

Дрейвън се измъкна от прегръдката на Саймън и отстъпи зад Емили.

– Да не си побъркан?

– Добре тогава – сопна се Саймън. – Ето, Емили, вие го целунете заради мен.

И преди някой да разбере какво планира Саймън, тя се намери хвърлена в ръцете на брат му. Телата им се сблъскаха.

Ръцете на Дрейвън се обвиха около нея и за момент тя не можеше да диша, докато гледаше нагоре към тези стреснати, сини очи. Между тях се надигна горещина, която прескачаше между телата им. Отне им дъха и запали огън в кръвта им.

Когато Дрейвън не направи нищо, за да я целуне, Саймън каза:

– Добре тогава – каза Саймън, издърпа я от прегръдката на Дрейвън в своята собствена. –Нека ти покажа как се дава целувка.

Саймън наведе устните си към нейните, но преди да ги докосне, Дрейвън хвана брадичката му с ръката си и избута лицето му надалеч от нейното.

– Ако устните ти се доближат до нейните, ще те кастрирам, братко.

Саймън му намигна.

– Както кажеш, скъпи братко. Както кажеш.

Саймън я пусна, а Дрейвън пусна него.

– Но ще ти кажа нещо – каза Саймън, като дръпна туниката си. – Ако толкова нежна девойка ми спаси живота, щях да намеря по-добър начин да ѝ благодаря, отколкото с обикновени думи.

– Сигурен съм, че щеше.

Саймън го игнорира и хвана Алис за ръката.

– Хей, девойко Алис, изглежда забрави да вземеш водата си. Какво ще кажеш да те придружа обратно до потока, да не би глиганът да се върне?

– Ще ви благодаря най-любезно за вашата галантност, милорд.

– Още едно отблагодаряване с думи – въздъхна Саймън. – Алис, какво да направя?

Алис взе ведрото от Емили и по блясъка в очите на прислужницата си, тя имаше добра идея как Алис щеше да благодари на Саймън с повече от прости думи.

Като се изчерви от мисълта какво планира прислужницата ѝ, Емили сключи ръце пред себе си и погледна Дрейвън.

– Може би ще искате да приберете прислужницата си – предупреди я той, когато Алис и Саймън изчезнаха от погледа им. – Имам чувството, че брат ми планира нещо повече от просто обикновено пиене.

– А аз имам чувството, че Алис е добре.

Между тях се настани неловко мълчание, когато се отправиха към лагера.

– О, милорд, какво голямо, горещо копие имате!

Емили се препъна при думите на Алис.

Дрейвън се спря.

– Най-добре да...

– Не – каза тя и хвана ръката му. – Оставете ги да се забавляват.

Той я погледна подозрително.

– Няма много дами, който да бъдат толкова толерантни, спрямо поведението на прислужниците си.

– Знам, че трябва да съм покрусена. Но Алис ми е добра приятелка и макар че има своите недостатъци, тя е с добро и щедро сърце.

– А това ли е всичко, което има значение за вас?

– Да – каза тя. – Хората винаги ще правят грешки, но това, което има най-голямо значение накрая, е тяхното сърце.

– А ако нямат сърце?

Емили се поколеба при странната нотка в гласа му.

– Всеки има сърце.

Той тръсна глава.

– Не всеки.

Емили го дръпна, за да го спре.

– Да, Дрейвън. Всеки. Знаете ли какво виждам, когато ви погледна?

Той впи очите си в нея, в очакване на следващите ѝ думи.

– Аз нямам сърце – призна той. – То беше изтръгнато преди много време.

Тя постави ръка на гърдите му. Дрейвън погледна надолу. Ръката ѝ изглеждаше толкова малка и крехка върху туниката му, докато го докосваше.

– За мъж без сърце, имате силно биене в гърдите си.

– Това е само орган.

– Може би – каза тя и срещна погледа му. –Но аз знам истината за вас.

– И каква е тя?

Емили се наслаждаваше на горещината на кожата му, която се плъзна нагоре по ръката и към тялото ѝ. Как ѝ се искаше да може той да се види през очите ѝ. Поне за миг.

Той беше нараняван. Тя го знаеше. И макар че може би беше най-страховитият воин в християнския свят, тя чувстваше, че все още има част от него, която беше уязвима. Част от него, която той бе заключил за света и ако тя някога успееше да я достигне, щеше да държи ключа за сърцето, което той отричаше, че притежава.

– Един ден, Дрейвън – прошепна тя. – Един ден, ще видите истината, както я виждам аз. Ще опознаете себе си.

Челюстта му заигра.

– Единствената ми надежда е, че няма да настъпи ден, в който да разберете истината за мен.

С тези думи, той се отдръпна от ръката ѝ и я поведе обратно по пътя за лагера.

Емили се опита още няколко пъти да говори е него, но той престана да отговаря.

* * *

Точно преди здрачаване, Алис и Саймън се завърнаха.

Алис бавно тръгна към нея с блестящи очи и руменина по лицето си. Тя се наведе над Емили, която седеше пред огъня и прошепна:

– Всичко, което мога да кажа е, милейди, че ако лорд Дрейвън е наполовина толкова талантлив колкото брат си, пригответе се за една невероятна езда.

– Алис – смъмри я Емили.

Прислужницата ѝ се усмихна.

– Само почакайте. Нямате идея как... –Алис спря, когато един от рицарите мина наблизо. Когато отново останаха сами, Алис сбръчка нос. – Само почакайте – прошепна тя, след което отиде да помогне за сервирането на вечерята.

Докато ядяха, рицарите в групата, си разказваха истории за приключения, но Емили не слушаше. Те говориха за същите вечни приказки, които бе слушала безброй пъти.

Освен това имаше други неща, които я занимаваха. Като например, да накара Дрейвън да се засмее.

Тя прекара цялото време в мисли как да го направи. Докато дъвчеше печения заек, слушаше как Дрейвън и Саймън говорят за политиката на краля относно франките и скотите. Нищо чудно, че мъжът никога не се смееше. Кой можеше да се засмее на нещо толкова безинтересно и скучно, каквото е политиката?

Това, от което Дрейвън имаше нужда, беше закачка. Да, това можеше да накара очите му да заблестят.

Тя изчака, докато те приключиха разговора си, след което се наведе напред.

– Милорд? – обърна се тя към Дрейвън. –Знаете ли колко византийци са необходими, за да се запали огън?

Докато се протягаше за бокала си, лицето му изразяваше нещо средно между скука и скептицизъм.

– Не мога да си представя.

– Двама – каза просто тя. – Един да запали огъня и един да обърка нещата.

Саймън избухна в смях, но Дрейвън само я погледна косо.

Провал.

Емили забарабани с пръсти, докато мислеше за друга.

– Добре – започна тя отново. – Колко северняка са нужни, за да се запали огън?

– Трима? – отговори хладнокръвно той.

– Не, защо да се притесняват за огън, след като има манастир зад съседния хълм.

Този път към смеха на Саймън се присъединиха още няколко рицаря. Но Дрейвън все още не показваше знак на веселие. Ако не друго, всичко това го правеше да изглежда още по-голям стоик.

– Хайде, Дрейвън – каза Саймън. – Това беше смешно.

Дрейвън не каза нищо, докато отпиваше глътка вино.

– Знаете ли още, милейди? – попита един от останалите рицари.

– Да – каза тя и се обърна да го погледне.

– Колко римляни са нужни, за да запалят огън?

Дрейвън се опита да блокира гласа ѝ от ума си, но поради някаква причина не можеше. Наистина, той бе привикнал към всичко, що се отнася до нея. Начинът, по който вятърът милваше русите кичури на косата ѝ. Начинът, по който светлината от огъня играеше по извивките на лицето ѝ и добавяше блясък в очите ѝ.

Знаеше какво прави тя. И все пак, не можеше да се предпази от това да се забавлява с нея.

– Нямам идея колко римляни са нужни, за да запалят огън – каза рицарят му, Никълас.

– Хиляда и един – обяви тя.

Дрейвън повдигна вежда при отговора ѝ.

– Хиляда и един? – попита той, въпреки намерението си да я игнорира.

– Да. Изисква се императора да заповяда огнището да бъде подготвено, деветстотин деветдесет и девет римски сенатори да пуснат заповедта, и един роб, за да го запали.

Остатъкът от групата му се забавляваше и ако трябваше да си признае, той също го намираше за смешно. Ако беше от типа мъже, който се смеят, щеше да се присъедини към хората си и брат си, но бяха минали прекалено много години.

Вече дори не можеше да си спомни как да се смее.

Емили въздъхна и погледна Саймън.

– Брат ви е твърд мъж.

Дрейвън се задави с виното си.

Тя се намръщи.

– Милорд, добре ли сте? – попита тя, като го потупваше с ръка по гърба.

– Добре съм – каза Дрейвън, след което се отърси от допира ѝ. – Вашият избор на думи просто ме хвана неподготвен.

Саймън избухна в смях още веднъж.

– Какво? – попита тя.

Саймън поклати глава.

– Ще оставя на брат си, да ви обясни колко твърд мъж е той.

– Саймън – предупреди го той.

– Не ми ръмжи, след като ти го предизвика.

Смутена, Емили погледна единия, после другия, докато накрая Дрейвън стана и напусна.

Емили го наблюдаваше, докато вървеше към края на лагера.

– Нещо грешно ли казах? – попита тя Саймън.

– Беше просто изборът ви на думи.

Тя все още не разбираше и по вида на лицето на Саймън, не мислеше че той ще ѝ даде подробности.

Но не се наложи. Алис застана зад нея и прошепна отговора в ухото ѝ.

На лицето ѝ плъзна руменина, докато отказваше да погледне към Саймън или някой друг. Смущението ѝ беше прекалено голямо.

Те приключиха с яденето в мълчание, а Дрейвън пое поста точно извън обсега от светлината на огъня.

Лагерът опустя и Емили и Алис отидоха до леглата си, за да поспят.

Часове по-късно Емили лежеше будна, опитвайки се да заспи. Но не можеше.

Алис лежеше на походното легло до нея и хъркаше силно. Емили отметна завивките и се протегна за дисагите си. Тя се отказа от съня, изрови книгата, която Кристина ѝ беше дала и излезе от палатката, запътвайки се към мястото, където огънят гореше слабо.

Нямаше никого. Не видя дори Дрейвън на поста му.

Тя потисна прозявката си и отвори книгата, след което незабавно я затвори.

Лицето ѝ пламна от горещина, заради това, което бе видяла. Със сигурност се беше объркала! Със сигурност не беше видяла, това което си мислеше...

Емили плахо отвори книгата и очите ѝ се разшириха, когато видя картинките на мъж и жена, които правеха неописуеми неща един с друг.

Лицето ѝ се зачерви, когато отвори книгата малко по-широко.

– Не е чудно, че ми нареди да го пазя за момент на усамотение – прошепна тя, като се огледа набързо, за да се убеди, че никой не я вижда. За щастие лагерът още беше пуст.

Смутена и удивена от подаръка на Кристина, Емили видя парче пергамент, който беше пъхнат в предната част на книгата.

Тя го издърпа. Видя, че е адресирано до нея и го зачете.

Скъпа Емили,

Знам колко си любопитна относно въпросите за мъжа и жената. Това е книгата, която майка ми ми даде в нощта преди сватбата ми. Шокираща е, но ще я намериш поучителна и полезна. А съдейки по вида на лорд Дрейвън, съм доста сигурна, че ще ти е в по-голяма полза, отколкото на мен с Орик.

Най-добрият ми съвет е да научиш поза номер седемдесет и три. Изглежда е любима на Орик.

Ще те обичам винаги,

Кристина

Емили задъвка върха на пръста си, докато обмисляше бележката на Кристина. Небеса, баща ѝ щеше да умре от ужас, ако някога научеше, че тя притежава такова нещо!

Трябваше да я хвърли в огъня и да приключи с това. Така трябваше да направи една благоприлична дама.

Твърде лошо, че беше по-безсрамна. В края на краищата, любопитството ѝ се надигна и тя се улови, че се оглежда, за да е сигурна, че никой не се е появил. След това отвори книгата отново.

Наведе книгата към огъня и се опита да изучи начина, по който мъжът и жената се бяха преплели в поза седемдесет и три. Обхванал с ръце гърдите на жената, мъжът лежеше на една страна зад нея и изглеждаше така, сякаш се тласкаше към тялото ѝ.

– Какво е това?

Емили изпъшка при звука от гласа на Дрейвън и затвори книгата. Погледна нагоре към него и го видя да се извисява над нея.

О, Небеса! Хванаха я.

Можеше ли да е по-унизена?

– Нищо – каза бързо тя.

– Това ли ти даде Кристина, когато тръгвахме?

Тя кимна и пъхна книгата под ръката си.

– Може ли да я видя? – попита той и се протегна за нея.

Очите ѝ бързо се разшириха при мисълта за това, как ще види това, което тя беше гледала току-що. Какво щеше да си помисли за нея, ако го направи?

В действителност, не искаше да знае или да разбере.

– О, не! – ахна Емили и я дръпна далеч от него.

Той се намръщи.

– Какво ви става?

– Нищо – каза тя и се изправи на крака. –Абсолютно нищо.

– Тогава нека да...

– Не, не. Трябва да се връщам в леглото.

Преди да успее да мръдне, той грабна книгата от ръцете ѝ и я отвори широко.

Дрейвън почувства как въздухът напусна тялото му, докато гледаше поразен рисунките на голи двойки, а в някои случаи дори повече от двама бяха намесени, във всякакъв начин на сексуални пози.

Не беше виждал такава книга от години. Това беше такъв тип вещ, която рицарите разнасяха из военните походи и се хвалеха какво правят с дамите със съмнителна добродетел.

Никога не си беше помислял, че ще види такава, в притежание на дама с добър произход. И неомъжена при това!

Като затвори зейналата си уста, той погледна към Емили и видя, че лицето ѝ беше напълно пламнало, докато гледаше огъня.

Той не знаеше какво да каже.

Какво можеше да каже някой на дама след това?

Той затвори книгата бавно и ѝ я подаде.

Емили не каза нищо, когато я вземаше от него. Можеше да види недоверчивия му поглед, вторачен в нея и в този момент ѝ се прииска да може да скочи в голяма, огромна дупка, за да избяга от него и никога повече да не ѝ се налага да се изправи с лице срещу него след това.

Объркана и засрамена, Емили положи челото си върху облечената с кожа книга. Можеше ли нещо да е по-лошо от това? Щеше да убие Кристина заради това! Какво си е мислила тя?

Дори да живееш две хиляди години, никога нямаше да забрави шокирания вид на лицето му. Какво ли си мислеше за нея?

– Дрейвън, не знаех каква книга...

Не, не това трябваше да каже, осъзна тя, когато видя как я гледа с повдигната вежда.

– Аз съм неомъжена, милорд, – равно каза тя, макар думите да тежаха на устните ѝ. – Не знам какво е обладало Кристина, за да ми даде такова....

Той тръсна глава.

– Не говорете повече за това. Трябва да го забравим.

Емили пое дълбоко дъх, благодарна за неговата милост.

- Не мислите ли, че трябва да си отидете в леглото, сега? – попита той с обтегнат глас.

– Не мога да спя и предпочитам да стоя тук с вас, отколкото да се въртя в леглото и да слушам как Алис хърка.

– Защо?

Емили наклони глава, за да погледне в объркания израз на лицето му.

– Толкова ли е трудно да повярвате, че някой може да желае компанията ви?

– Да – просто каза той. – Никой не го е правил преди. Защо с вас да различно?

Емили остави книгата и се изправи на крака, за да го погледне в лицето.

– Може би, защото аз съм единственият човек, който някога сте задържали около себе си. Започвам да мисля, че навикът ви да бъдете сам, отблъсква дори най-непоколебимите.

– Но не и вас.

Тя се усмихна.

– Не и мен. Аз съм много по-упорита от повечето хора.

– Ще се съглася.

Емили искаше да го докосне, но нещо в неговата поза я предупреждаваше да не го прави. Вместо това се загледа в тъмната гора.

Дрейвън се заслуша в дишането ѝ. Тя беше толкова близо до него, не го докосваше, но той все пак можеше да почувства присъствието ѝ като физическо докосване.

– Имало мъж – каза тя, като наруши мълчанието. – Който искал да признае кражбата на пуйка.

Дрейвън въздъхна уморено, заради поредния ѝ опит да го накара да се засмее.

Щеше ли някога да признае поражението?

– Пуйка? – попита той, като се чудеше защо си прави труда да я окуражава. Но все пак беше неспособен да се възпре.

– Да. Той умолявал свещеника: „Прости ми, отче, извърших грях. Току-що откраднах пуйка, за да нахраня гладуващите си деца. Ще я вземете ли от мен, така че нашият Бог да ми прости?

– Със сигурност не – казал свещеникът. –Трябва да я върнеш на онзи, от когото си я откраднал.

– Но, Отче, опитах и той отказа. Какво трябва да направя?

Отчето отговорило.

-Ако това, което казваш е истина, тогава волята на Бог е ти да вземеш тази пуйка. Върви си в мир."

- Мъжът благодарил на Отчето, след което забързал към дома си. След като свещеникът приключил с останалите изповеди, той се завърнал в своето жилище. Когато влязъл в килера си, разбрал, че някой е откраднал пуйката му.

Без да се усмихва или смее, Дрейвън погледна към нея.

– И колко точно шеги знае милейди?

Тя засия.

– Достатъчно много, всъщност. Баща ми обича шегите и в нашата зала често се забавляваме.

Главата го заболя от мисълта на колко много такива разкази ще го подложи.

– В такъв случай явно, ще ми се наложи да търпя това до края на годината?

– Освен ако не го направите лесно за себе си и не се засмеете още сега.

Това почти го накара да се усмихне, но той потисна порива си.

– Трябва да бъдете предупредена, че като вас, аз също не признавам поражение.

Тя се наведе към него, докато върха на носа ѝ, почти докосна неговия.

– Винаги има първи път.

Тя се отдръпна леко назад и каза:

– Дъщеря потърсила баща си за съвет. „ Кажи ми, татко, за кого трябва да се омъжа, за Хенри или Стивън?

– Стивън — отговорил баща ѝ.

– Защо?—попитала тя.

– Защото вземах пари назаем от Стивън през последните шест месеца и той, въпреки това идваше да те вижда.

Дрейвън съсредоточи погледа си обратно към тъмните дървета.

– Не е толкова добра, колкото онази за северняка.

Тя повдигна вежда.

– Значи, все пак сте харесали някоя?

– Ако кажа да, ще се върнете ли в леглото?

– Ако можех да заспя, щеше да бъде удоволствие да се върна в леглото си, но след като не мога, смятам да стоя тук и да дразня онзи, който ми пречи да спя.

Дрейвън не беше сигурен, че му харесва новата посока, която техният разговор пое.

– И как така, аз ви преча да спите?

– Обитавате сънищата ми.

Не, не му харесваше изобщо.

– Не искам да чувам това.

Тя се протегна и го докосна.

– Тогава може ли поне да забравите това, което казах, че ви искам за съпруг и да се отнасяте към мен като към приятел?

Докосването ѝ беше толкова топло върху кожата му.

Дългите ѝ пръсти белееха върху неговия бронз. Как можеше толкова крехка на вид ръка, да го разклати до самата му същност?

– Аз нямам приятели – прошепна той, като ѝ позволи по някаква причина да преплете пръсти с неговите.

– Дори и Хенри?

– Аз съм негов васал и му служа като такъв. Имаме топли отношения, но е трудно да се каже, че сме приятели.

Тя притисна пръстите си към кокалчетата му и докосването ѝ изпрати гореща вълна към слабините му.

– Никога не съм мислила, че ще срещна някого, който е по-самотен дори от мен самата.

Дрейвън прочисти гърлото си.

– Никога не съм казвал, че съм самотен.

– Не сте ли?

Той не отговори. Не можеше да отрече истината. Да, беше самотен. Винаги е бил.

– Знаете ли какво е приятел, милорд?

– Преоблечен враг.

Челюстта ѝ увисна, а ръката ѝ замръзна, мъчително впита в неговата.

– Вярвате ли в това?

Той дръпна ръката си.

– Знам го със сигурност. Без приятелство, не може да има предателство. Всъщност, никога не казваме: „Той предаде врага си".

– И няма да се доверите на никого?

– Вярвам във факта, че рано или късно всички те предават.

Тя поклати глава.

– Това включва ли и вас, милорд? Когато казвате, че всеки е предател, означава ли това, че в сърцето си ще предадете краля, на когото служите толкова ревностно?

– А не го ли направих?

Тя се намръщи.

– Какво имате предвид?

– Заклех му се, че няма да ви докосна и все пак досега ви целунах два пъти, без да споменаваме това, което правихме миналата нощ. На мен ми изглежда като предателство, заради това, че ми се довери да удържа на думата си, а аз не го направих. И ето ни тук, на лунната светлина, стоим един до друг, а вие се опитвате пак да ме съблазните.

Тя настръхна.

– Тогава ми простете, че ви съблазнявам, милорд, мислех че споделяте чувствата ми. Колко глупаво от моя страна. Мисля, вече че трябва да се върна в леглото и да ви оставя да се задушавате в собствената си самота.

Дрейвън я наблюдаваше как взема отново книгата си, след което се запътва към шатрата си.

Как му се искаше да може да се задуши в самотата си, както красноречиво беше поставила въпроса, но истината беше, че единственото нещо, което го задушаваше, беше нажежена до червено похот.

Всичките тези години той беше прекарал живота си в удобен пашкул от подтиснати чувства. Нищо не го ядосваше, нищо не натежаваше и по същия начин, нищо не го правеше щастлив.

Не и до деня, в който я беше видял с онова отвратително пиле. Това вече беше забавно.

Той почувства ъгълчетата на устните си да помръдват, когато я видя в ума си, как държи кокошката до устните на мъжа.

Дрейвън отрезвя.

– Изчезвай от главата ми – изръмжа той, сви ръка в юмрук и я притисна до челото си.

Не беше чудно, че монасите предпочитаха да се кастрират сами, отколкото да бъдат изкушавани от жени. В момента кастрацията изглеждаше като много желан избор.

Погледът му неволно се понесе към шатрата ѝ. Сянката на тялото ѝ се осветяваше на мъждивата светлина отвътре. Докато сваляше фустата си, всяка извивка на съблазнителното ѝ тяло, се очерта ясно през платното.

Слабините му запулсираха диво и настойчиво го изкушаваха да я вземе сега, докато всички спяха.

Той изсъска и се отдалечи.

Да, наистина, кастрацията беше много желан избор.