Господар на желанието

Глава 14

По-късно същата вечер, Емили седеше със сестрите си Джоан и Джудит в покоите на Джоан. Всички отдавна се бяха оттеглили, а те трите будуваха и шепнеха до късна доба, както правеха, когато бяха малки. В онова време, трите заедно стояха с часове, до изгрева или докато баща им не чуеше бъбренето им и не им се скараше да си лягат.

Джудит бе свалила монашеската си дреха, но подстриганата ѝ кафява коса рязко се отличаваше от дългите руси плитки на сестрите ѝ. Въпреки това, беше хубаво отново да са сестри, дори само за през нощта.

Емили и Джудит бяха на леглото, а Джоан седеше на старото си място – стола до прозореца.

– Видя ли стъписаното изражение на Найлс, когато лорд Дрейвън го удари? – попита Джоан злорадо.

Емили и Джудит размениха ужасени и объркани погледи. Джоан никога не беше одобрявала насилието.

Как можеше да намира радост в унижението на годеника си пред гостите им?

Джоан погледна към Емили и стана сериозна:

– Дрейвън никога не те е удрял, нали?

– Не – бързо отвърна тя. – Обикновено така добре се владее, че не знам какво го прихвана да удари Найлс.

Джоан се загледа през прозореца, докато обмисляше думите ѝ.

За няколко минути настана тишина, докато Емили и Джудит наблюдаваха замисленото лице на сестра си. Нещо не беше наред. Джудит бе потвърдила подозренията ѝ по-рано, когато ѝ каза, че е забелязала същото особено държание у Джоан.

– Разкажи за плановете си за лорд Дрейвън, – подкани я Джоан и гласът ѝ прокънтя в тишината. – Как върви?

Емили се понамести. Обичаше Джудит, но да говори за съблазняване на мъж, за когото не бе омъжена, пред религиозната си сестра, не ѝ се харесваше особено.

Джудит я потупа по ръката:

– Не съдете, за да не бъдете съдени. Не бой се от укор от мен, сестричке. Тази вечер съм тук като твоя кръвна довереница. Утре може да изповядаш греховете си пред отец Ричард.

Емили се усмихна на сестра си, с благодарност за снизхождението. Все пак, не бе толкова отдавна времето, когато и тя се бе кикотила с тях на приказки за венчаване.

– Няма много за докладване – въздъхна Емили. – Истината е, че Дрейвън се оказа твърде упорит. Изглежда решен да остане ерген.

– Тогава може би трябва да забравиш за това – прошепна Джоан с тревожно изражение.

Емили се намръщи. Сестра ѝ не беше такава.

– Как се държи лорд Дрейвън, когато сте насаме? – попита Джудит.

– Любезен е и мил, но мъчното е и там, че твърде рядко сме насаме, а когато има и други наблизо, стои на най-малко метър от мен – Емили погледна към Джоан. – Ти как успя да се усамотиш с Найлс?

– Не успях – отвърна тя свенливо. – Помниш ли онази нощ, когато татко замина за Кромби?

Емили кимна.

– Найлс дойде да го търси. Ти имаше главоболие и се беше оттеглила и той ме опияни с вино, докато чакахме татко да се върне.

– Джоан... – ахна Джудит.

– Ш-т-т – смълча я Джоан и отвърна пълните си с мрачно разкаяние очи. – Така и не ви казах цялата истина. Страхувах се, че ще разкажете на татко и ще остана затворена тук завинаги. Вие двете не знаете колко много мразя този замък. Искам да имам свое място, където да ходя и да си тръгвам, когато пожелая – погледът ѝ стана суров. – На всичко съм готова да се махна от Уоруик.

Мрачно опасение заля Емили. Никога не беше виждала Джоан толкова озлобена.

– Не разбирам.

Джоан облегна глава и погледна към тавана, сякаш за да спре сълзите си.

– Онази нощ не знаех какво правя. Единствената ми мисъл беше, че Найлс ме харесва и ако правя, каквото каже, може би ще ме отведе завинаги оттук – гласът ѝ потрепери от задавени сълзи. – Заведе ме в килера на главната зала. Главата ми се беше замаяла от виното, а целувките му бяха чудодейни. Никога не бяха ме целували дотогава.

Емили преглътна, при спомена за устните на Дрейвън върху нейните. Ако целувката на Найлс е била дори малко подобна, сигурно е завъртял главата на сестра ѝ. Джоан потърка челото си.

– И тогава започна да ме докосва. О, Ем, Джуд, бях уплашена и объркана и не знаех какво да сторя. Казах му не, но той продължи, а ме беше страх да извикам, за да не ни намерят и да обвинят мен за всичко.

– Джоан, какво искаш да кажеш? – попита Джудит.

– Той насили ли те? – настоя Емили.

По лицето на сестра им се застинаха сълзи, но тя ги избърса.

– Не съвсем. И аз бях любопитна, но...

– Но? – попитаха двете едновременно.

Джоан изхълца.

– Обладаването боли толкова много! Чувствах се, все едно ме разсича на две. Отпърво помислих, че е защото съм девица, но оттогава ме облада още три пъти и болката не намаля дори малко. Сега мисля само за това, колко още пъти ще трябва да търпя тази ужасна болка.

Джудит се наведе към нея:

– Но ти каза...

– Знам какво казах. Страхувах се да ви разкрия истината.

Емили стана от леглото и силно прегърна Джоан. Остана така няколко минути, докато сестра ѝ си поплаче и притихне.

Джудит намокри една кърпа и я занесе на Джоан да избърше сълзите си.

Когато се поуспокои, тя сграбчи ръката на Емили:

– Моля те, Ем – прошепна. – Не прави като мен. Вече не съм сигурна, че животът с Найлс ще е по-добър от това да остана тук с татко.

Емили стисна ръката ѝ на свой ред.

– От нерви е, нали? – попита Джудит. – Просто се страхуваш да си тръгнеш от вкъщи утре.

– Навярно – преглътна Джоан.

Емили коленичи до стола.

– Джоан, не си длъжна да се омъжиш за него. Нали знаеш?

- Но гостите...

– Не ги е грижа – прекъсна я Емили. – Дошли са за безплатно ядене и пиене и получиха премного.

– Емили! – укори я Джудит. – Колко неучтиво! Не съм те чувала да говориш така преди.

Емили наведе глава в посока на Джоан, за да покаже, че всичко бе казано за доброто на голямата им сестра. Джоан пусна сестра си и я погледна в очите.

– Обещай ми, че няма да позволиш на лорд Дрейвън да ти отнеме девствеността.

Емили се намръщи.

– Ем, не искам да те нарани. Не можеш да си представиш какво е мъж да се зарови в тялото ти. И да не спре, докато не се насити, дори когато викаш от болка.

Емили стоеше зашеметена и попиваше думите на сестра си. Но ако те бяха истина, Кристина и Алис щяха да ѝ кажат.

Нали?

А и със сигурност не почувства болка, когато Дрейвън я докосваше в Линкълн. Той обаче не бе довел нещата докрай.

Разбира се, това нямаше значение в момента. Трябваше да се направи нещо със сватбата.

– Не искам да се омъжваш за Найлс.

Джоан я погледна ужасена.

- Но...

– Не – отсече Емили, – ще отидем при татко и...

– Ем, аз нося дете.

Емили затвори очи и стисна ръката на сестра си.

– Тогава нека се помолим – прошепна Джудит. – Бог знае кое е най-добре.

* * *

Дрейвън се облегна на бойната стена и се загледа в осветения от луната ров, далече под себе си. Нощният вятър внасяше хлад във въздуха, но той не го усещаше.

Мислите му бяха при една обаятелна девица със златни коси и тъмнозелени очи.

От дясната му страна се чуха стъпки.

Той хвърли поглед натам и почти подскочи, като видя Емили да идва към него.

– Емили?

Тя му се усмихна плахо, спря до него и зае същото положение, със скръстени ръце и гръб о каменната стена.

– Очаквах да ви намеря тук.

Дрейвън не си направи труда да си измисля оправдание. Още преди седмици беше разбрала, че той броди по стените и насипите през нощта, като неспокоен дух в търсене на изкупление.

– Опасявам се, че не бих могъл да заспя, дори да се налагаше – тихо каза той. – Саймън хърка като глиган в нападение.

Тя се засмя, но той забеляза едва доловимата тъга в очите ѝ.

– Какво ви тревожи, милейди?

– Искам да поговоря с някого, а няма на кого да се доверя.

Думите ѝ го изненадаха.

– На мен имате ли ми доверие?

– Да, имам.

За пръв път в живота си, Дрейвън се почувства доблестен и през тялото му премина мощна вълна на гордост.

– Как мога да ви помогна?

– Защо ударихте Найлс?

Нежността изчезна, а на нейно място в сърцето му се настани гневът. Значи всъщност му нямаше доверие. Въпреки всичко, се съмняваше в действията му.

– Не се гневете – помоли тя. – Не търся вина. Сестра ми ми разкри неща, които ме карат да се съмнявам в него. Доколкото ви познавам, не бихте ударили без причина.

– Баща ви смята друго.

Тя му хвърли поглед на раздразнение, какъвто не бе получавал, откакто бе живял е баща си, и в онзи момент би се заклел, че почти я чу да го нарича птичи мозък.

– Не съм като баща си – отвърна студено тя. – Няколко месеца вече съм в обкръжението ви и смятам, че мога и сама да отсъдя за нрава ви. А сега ми кажете, защо го ударихте?

Дрейвън сключи челюсти. Отпърво реши да не отговаря, но истината някак излезе от устата му:

– Монклеф обиди семейството ви.

– Семейството ми? – попита невярващо тя.

– Трудно ми е да повярвам, че бихте защитили баща ми – тя спря и го погледна. – Найлс е обидил мен, нали?

Дрейвън не отговори.

Тя се протегна и докосна неговата дясна ръка, където голяма синина покриваше кокалчетата му. Той потрепери, когато топлата ѝ ръка обхвана неговата.

– Ранен сте.

– Главата на Монклеф е твърда.

Емили се изсмя кратко. И тогава той направи грешката да я погледне. Погледът му срещна нежност, топлина и загриженост. Почувства се така, сякаш някой го беше ударил в гръкляна.

Какво ли би било да вижда този поглед до края на живота си?

И тогава забеляза угриженото ѝ чело. Все още изглеждаше притеснена.

– Има ли нещо друго? – попита.

Тя пусна ръката му и отвърна поглед.

– Може ли да ви попитам нещо, което е неудобно и неловко, но трябва да го зная?

В главата му прозвучаха предупредителни звуци. Почувства се като заек, обграден от глутница вълци.

– Ако е наложително...

Тя кимна.

– Преди да ви попитам, искам да ви уверя, че това няма нищо общо с опитите ми да ви накарам да се ожените за мен. Обръщам се към вас като към приятел.

Той наклони глава. Гласът в главата му, който му казваше да бяга, колкото му крака държат, се беше върнал.

Но като пълен глупак, той не помръдна.

– Като към приятел значи. Добре, милейди, питайте.

– Боли ли, когато...

Дрейвън чакаше да чуе края на въпроса, но тя не продължи. Вместо това, сякаш се изчерви и отказваше да срещне погледа му. Дрейвън наклони глава в опит да го засече, но тя удари брадичка в гърдите си и започна да изучава сплетените си ръце.

– Дали боли когато, какво? – подкани я той.

Тя го погледна в очите само за миг, след което вдигна глава към звездното небе.

– Боли ли, когато... – и думите ѝ се изгубиха зад ръката, която прекара през устните си.

– Не чух края на въпроса.

Емили затвори очи, пое дълбоко дъх и изстреля:

– Боли ли, когато мъжът проникне в жената?

Ако го беше зашлевила през лицето вместо това, не би бил толкова зашеметен. Още по-лошо бе, че в ума му изскочиха сцени как ѝ показва нагледно отговора, като я обладава по няколко различни начина.

– Мисля, че предпочитам мънкането иззад ръката ви.

– Дрейвън, моля ви – приплака тя, като най-сетне го погледна в очите. – Достатъчно ми е неловко. Моля ви, не влошавайте нещата. Не знаех кого другиго да попитам. Алис е изчезнала бог знае къде, а това не е въпрос, който мога да задам на някой непознат.

– Несъмнено не можете.

– Е? – настоя тя.

– Защо искате да знаете?

– Не мога да ви кажа, но е важно.

Той прокара ръка през лицето си. При друг случай би се заклел, че тя пак го преследва, но угрижените ѝ очи не оставяха съмнение, че наистина търси честен отговор.

Дрейвън пренебрегна горещото усещане в слабините си, когато тялото му напрегна тесните връзки на дрехата и поклати глава.

– Не, милейди. Не боли. В действителност е много приятно.

И ако не се боеше, че тя веднага ще се съгласи, би предложил да ѝ покаже точно колко приятно е.

– А случвало ли ви се е жената да извика, когато... не, почакайте – спря се тя. – Не отговаряйте. Не искам да знам за жените, с които сте бил – тя вдигна поглед към него и го дари с усмивка, от която му прималя. – Благодаря ви за откровеността. Знаех, че мога да разчитам на вас.

– Твърде много ме ласкаете.

– Замисляли ли сте се, че вие не се ласкаете достатъчно?

Той не можеше да ѝ отговори, а и в момента не беше сигурен дали трябва.

– О, Дрейвън – прошепна тя – иска ми се да можехте само за миг да се видите с моите очи.

Той изсумтя.

– Сама казахте, че сте мечтателка, милейди. В мен вие виждате онова, което искате да видите. И ме смятате за някакъв герой, като онези, за които пеят глупавите музиканти. Аз не съм Акъсейн, та да доказвам любовта си, като мина гол – защо тази дума изскачаше във всеки техен разговор? – през портите, за да докажа любовта си към вас. Аз съм просто мъж, Емили. Нищо повече.

– Да, мъж сте. Във всеки смисъл на думата. А аз съм жена, която усеща всяка част от вас, когато сте близо до мен. Долавям дори топлия ви мъжествен аромат и присъствието ви, с всяко сетиво и частица на тялото си.

С пламнали и още по-твърди слабини, пред погледа на Дрейвън затанцуваха картини: на тях двамата под лунната светлина, как я целува, как смъква роклята от раменете ѝ и я обладава тук, на тясната пътека.

Би било толкова лесно.

Тя вдигна ръката му към устните си и леко целуна синината.

– Благодаря ви, че сте защитили честта ми.

После я пусна и той усети хладината на нощта по кожата си, студа на самотата в душата си, по-остро от всякога.

Липсата на топлината го остави почти без сили.

– Бих ви пожелала лека нощ – прошепна Емили и едва доловимо докосна устните му, които пламнаха от нежната милувка. – Но зная, че няма да заспите в двора на баща ми. До утре сутринта.

Дрейвън я наблюдава как се отдалечава. Сърцето и душата му го молеха да я спре. Да я повика при себе си, но чувството му за чест не позволяваше.

Тя не бе негова.

Никога нямаше да бъде негова.

С изнурено сърце, той обърна взор към водата под себе си. В онзи момент, пожела той, да бе паднал в битката в онзи съдбовен ден. Защо мечът не бе пронизал неговата гръд?

И както правеше почти всеки ден от живота си, той прокле участта си.

На следващата сутрин кипеше усилена дейност и всички бързаха да свършат приготовленията в последните минути.

На няколко пъти Емили се опита да остане насаме с Джоан и да я убеди да не се омъжва, но сестра ѝ не желаеше да я чуе.

– Вече е решено – отсече тя. – Исках да избягам от дома на татко и ето, че желанието ми се сбъдна.

Но нещо не беше съвсем наред в цялата работа. Емили го усещаше в сърцето си, а след разговора с Дрейвън, бе сигурна.

В крайна сметка нямаше избор, освен да пожелае всичко добро на сестра си и да я гледа как се свързва с мъж, когото Емили никак не харесваше.

След като Найлс и Джоан казаха обетите си на входа на параклиса, Емили излезе пред сградата при баща си и Джудит, докато свещеникът проведе венчалната служба.

Дрейвън, Саймън и хората им стояха в дъното. Когато всичко приключи и Джоан и Найлс поведоха гостите си навън, Емили се присъедини към Дрейвън по пътя към замъка, където ги очакваше сватбеният пир.

Повечето гости бяха пред тях и те ги следваха, без да бързат.

– Не мога да не отбележа, че изглеждате неспокойна – започна Дрейвън.

– Кажете ми – запита го тя. – Какво знаете за зет ми?

– Притежава малко владение до Йорк. Бих се рамо до рамо с баща му по време на издигането на Хенри, но зная много малко за личните му качества.

– О – отвърна тя, разочарована от отговора му. Беше се надявала той да разсее страховете ѝ.

– Чувам, че имал доста дългове – включи се Саймън. – И че Ранулф Черния не го харесва.

– Ранулф ли? – попита Емили. Не беше чувала това име.

– Един от съветниците на краля – обясни Дрейвън. – Подобно на вас, Ранулф вижда само доброто у хората. Да не те хареса Ранулф е постижение.

– Така е – съгласи се Саймън. – Той харесва дори Дрейвън.

Брат му му хвърли комичен поглед.

Не говориха повече до замъка. Залата беше украсена с цветя и бял шевиот^[16].

Масите бяха отрупани с храна, цветя и сватбени подаръци за Найлс и Джоан, както и малки нещица за гостите.

За Емили имаше определено място до баща ѝ, но тя предпочете да остане до Дрейвън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ посрещна това решение с открито неодобрение.

– Защо си седнала тук? – попита я той, след като дойде при нея.

– Лорд Дрейвън е мой опекун и гост, татко, сметнах го за редно, нямах за цел да покажа неуважение към теб.

Защото редно би било баща ѝ да сложи Дрейвън на масата на лорда. Това бе тежко незачитане от негова страна, което Дрейвън не беше изтъкнал. Но като Кралски защитник и един от най-високите благородници сред тях, Дрейвън не трябваше да бъде слаган на една от най-ниските маси като обикновен гост.

– Но аз се обидих – отсече баща ѝ.

Дрейвън бавно се изправи на крака.

– Хю, зная, че не се разбираме добре, но предлагам заради дъщеря ти да забравим за това засега.

Емили се усмихна в отговор на жеста. Това бе прекрасно предложение за нейното добруване.

Баща ѝ го изгледа продължително.

– Предлагате мир?

– Предлагам примирие.

Хю се изсмя студено.

– От сина на Харолд? Кажете ми, и вие ли ще се прицелите в гърба ми, щом го обърна?

Емили зяпна, като чу тази обида към Дрейвън.

– Не – продължи баща ѝ. – Аз не съм глупак като Хенри. Зная каква кръв тече във вените ви и не ви вярвам и ей толкова.

Очите на Дрейвън се замъглиха от ярост.

– Татко, моля те! – хвана ръката му Емили. – Той ти направи честно предложение.

– А аз го отказах – както би направил всеки с разум в главата си. Само глупак би се доверил на един Рейвънсууд под покрива си или зад гърба си.

За една напрегната минута Емили се уплаши, че Дрейвън ще удари баща ѝ. И точно когато бе убедена, че ще го направи, той отстъпи.

– Емили, Саймън, хайде. Тръгваме си.

Тя кимна със свито гърло.

– Но пирът още не е свършил – изръмжа баща ѝ. – Емили каза, че ще остане за няколко дни. Не можете да я отведете сега.

– Напротив, татко, може.

Нараненото изражение на лицето на баща ѝ я просълзи, но тя нямаше да заплаче. Нямаше и да се опитва отново да разубеждава Дрейвън. Той не бе видял нищо, освен обиди от баща ѝ и ги бе понасял заради нея, без дума да издума.

Тя не можеше да иска повече от него.

– Ще поръчам на братовчед си Годфрайд да ми донесе сандъка – каза тя на Дрейвън. Пригответе конете, а аз ще се сбогувам със сестрите си.

Той кимна и я остави насаме с баща ѝ.

– Татко, защо не отстъпи поне малко? – попита го тя, след като Дрейвън си тръгна.

Лицето му доби суров израз.

– Искаш да се унижа пред човек като него ли?

Гърлото ѝ се сви. Как може да е толкова глупав?

– Няма да споря с теб. Надявах се да му дадеш възможност да ти докаже...

– Ем, той уби мои хора. Забравила ли си вече?

Тя се поколеба.

– Не, не го вярвам. Както не вярвам и на него, когато казва, че си нападнал селото му – тя погледна баща си в очите. – Нападна ли го?

– Знаеш много добре. Това е лъжа, която каза на Хенри, за да прикрие предателството си. Как можеш да се съмняваш в мен?

Тя докосна ръката му.

– Не се съмнявам в теб, татко. Но мисля, че вие двамата трябва да престанете да се обвинявате един друг за момент и да се замислите, че ако и двамата сте невинни, значи някой друг е виновен за набезите в земите ви и може би трябва да обедините сили, за да откриете кой е.

Баща ѝ сви устни.

– Зная кой е, момиче, и ако беше разумна, щеше да останеш тук, под моя защита.

Емили го потупа по ръката.

– Знаеш, че не мога да го сторя. Така заповяда кралят – тя се надигна на пръсти и целуна нежно баща си по бузата. – Отивам да се сбогувам с Джоан и Джудит.

Емили тръгна към сестрите си през препълнената зала. Пред очите ѝ се стрелна нещо червено и тя позна туниката на братовчед си.

– Годфрайд? – извика след него, преди да е изчезнал.

Той се върна до нея.

-Да?

– Би ли разпоредил да изнесат багажа ми навън до колата на лорд Дрейвън?

Той кимна, след това се поколеба, гледайки към вратата.

– Нещо не е наред ли? – попита тя.

Годфрайд прокара ръка през късата си черна коса.

– Ами не, просто...

Тъй като той не довърши изречението, Емили го подкани:

– Просто какво?

Той сключи вежди и се намръщи.

– Снощи Джоан каза, че мъжът, който удари Найлс, бил Дрейвън дьо Монтагю.

– Така е.

Той я погледна в очите.

– Но това не е мъжът, с когото се бих в нощта, когато горя селото. Сигурен съм.

Сърцето на Емили спря.

– Какво искаш да кажеш?

– Ем, аз се бих с него – отговори Годфрайд с уверен глас и искрен поглед. – Бих се лице в лице с графа или поне с мъж, облечен като него. Разпознах туниката над бронята, но мъжът, с когото се бих, беше висок колкото мен и широко-плещест. Ако се бях сражавал с човек две глави по-висок от мен, щях да запомня.

– Каза ли на баща ми?

– Опитах се да му кажа снощи, но той не повярва. Каза, че съм сбъркал.

– Но ти си сигурен, така ли?

– Да. Дори го раних – разрез през дясната му ръка между китката и лакътя.

Полазиха я тръпки. Беше права! Трети човек настройваше Дрейвън и баща ѝ един срещу друг. Защото тя бе сигурна, че ако Годфрайд се беше бил с Дрейвън, сега щеше да е в гроба.

Но кой можеше да спечели от тяхната вражда? Несъмнено имаше нещо странно в цялата работа. И тя щеше да разбере какво, по един или друг начин.

* * *

Дрейвън се поуспокои чак, когато излязоха от портите и тръгнаха през земите на баща ѝ.

Емили се беше опитала да говори с него, преди да потеглят, за някаква абсурдна история за това, как някой друг насажда омраза между баща ѝ и него, но той не повярва на нито една дума. Просто поредните лъжи на Хю.

А такива беше чул предостатъчно.

Но никога не би си и помислил да обижда баща ѝ пред нея. Нека Емили си живее с илюзиите. Той не беше глупак.

Наближиха земите му, макар и не достатъчно бързо за него. Докато прехвърляха един стръмен хълм, някакво движение в дърветата от лявата му страна привлече вниманието му.

Дрейвън се обърна натам и успя само да види слънчев отблясък от лък в гората. Преди да може да викне за предупреждение, от лъка излетя стрела и прониза лявото му бедро.

Той изсъска от болка и завъртя коня.

– В нападение! – изкрещя на Саймън и останалите, докато върху тях се заизсипваха още стрели.

Дрейвън застана с коня си пред Емили, за да я предпази от дъжда стрели:

– Отведете Емили на безопасно място!

Саймън хвана юздите на коня ѝ и я отведе към един шубрак, докато хората му се нареждаха до него и изваждаха оръжията си.

Стиснал зъби от болката в бедрото, Дрейвън измъкна меча си и поведе хората към нападателите, които бяха скрити в гората.

Конят му се изправи на задни крака, ударен от стрела в бедрото. Дрейвън се мъчеше да остане върху него и да го възпре да не избяга, а хората му продължиха напред към врага, без да го чакат.

Точно когато овладя Голиат, една стрела се заби дълбоко в гърдите му и го повали назад. Агония прониза тялото му през безмилостно туптящата рана.

Дрейвън нямаше да позволи да го убият страхливци, скрити сред дърветата.

Сключи колене около ребрата на Голиат, решен да остане върху коня. Нова стрела го удари в крака и по него се разнесе разкъсваща болка, докато Дрейвън спря да усеща коня под себе си.

Голиат изцвили и се изправи на задни крака, и Дрейвън усети как се плъзва назад.

Падна на земята с тежък удар, който го остави без дъх.

Остана да лежи по гръб, зашеметен, опитвайки се да почувства ръцете или краката си, но усещаше само пулсираща болка, докато около него продължаваха да валят стрели.

От прикритието си в гората, Емили го видя как пада.

– Дрейвън! – изпищя тя, хвана юздите и тръгна към него.

– Върнете се! – кресна ѝ Саймън, като взе юздите от ръцете ѝ.

Емили скочи от коня и хукна към Дрейвън, докато наоколо ѝ падаха стрели, опасно близо.

Не мислеше за стрелците или за каквото и да било друго. Можеше да се съсредоточи единствено върху неподвижния силует пред себе си.

Дрейвън не помръдваше.

Тя падна на колене до него.

– Дрейвън? – прошепна и внимателно свали шлема му. Докосна студената му, брадясала буза с трепереща ръка. Тялото ѝ се скова от ужас. Не можеше да е мъртъв. Не и нейният защитник. Не по този начин. – Дрейвън? – извика отново.

Той отвори очи и я погледна. Тя изхълца от облекчение.

– Наведи се! – нареди той, но гласът му бе изгубил тътена си.

По лицето ѝ се застинаха сълзи, когато видя трите стрели, стърчащи от тялото му. И кръвта... Беше толкова много.

Саймън дойде иззад гърба ѝ и я издърпа за ръката.

– Дръпнете се от него! – излая той и я избута назад.

Неоправданият му гняв я стресна.

– Той има нужда от помощ.

– Но не от вашата.

Емили остана смаяна и не помръдна, докато Саймън се наведе да вдигне брат си от земята. Дрейвън изсъска от болка, когато Саймън прехвърли дясната му ръка през рамото си и му помогна да се изправи.

Едва тогава Емили забеляза, че стрелите са спрели.

– Трябва да го върнем в дома на баща ми –настоя тя.

Пропитият с омраза поглед на Саймън я опари.

– Защо? За да си довърши работата ли?

Тя зяпна от изненада.

– Нима смятате, че баща ми е намесен в това?

– Видях цветовете им – бяха на Уоруик.

– Не – изхриптя Дрейвън. – Не беше баща ѝ.

– Какво? Да не си полудял? – излая Саймън, докато го водеше към каруцата. – Че кой друг?

– Не зная – изпъшка брат му, докато залиташе в ръцете му. – Но Хю не би ме нападнал със стрелци, които като нищо можеха да ударят и Емили. Не би поел такъв риск.

– Откъде знаеш? – попита Саймън.

– Зная – прошепна Дрейвън. – Заведи ме вкъщи.

Емили забърза да се изравни с тях.

– Но домът на баща ми е по-близо.

Дрейвън я погледна със спокойно изражение, въпреки болката.

– Раненият ястреб не поляга в лисичата дупка.

Когато стигнаха колата, Саймън пусна Дрейвън, който се облегна със здравата си ръка върху нея. Саймън бутна сандъка на Емили настрани, но тя го спря.

– Свалете го от колата и го оставете.

– Не нещата... – намръщи се Саймън.

– Оставете ги.

Той кимна и изпълни нареждането ѝ. След като разчистиха постелята, той помогна на Дрейвън да се качи върху платформата на колата и внимателно го сложи да легне.

Емили отвори сандъка, отмести кутията за бижута и извади една лека, шафранова на цвят фуста, след което седна до Дрейвън в колата.

– Какво правите? – попита той, когато тя започна да разкъсва роклята.

– Превръзки за вас – отговори тя.

– Но роклята ви...

– Шш-т – рече тя и сложи пръст на устните му. – Пазете си силите.

Колата потегли. Емили помисли дали да не махне стрелите от него, но реши, че няма да е добре да го стори. Първо, бяха в движение и можеше да го осакати, и второ, страхуваше се, че ако ги извади, кървенето ще се усили. Затова се задоволи с това да притиска раните с парчетата от роклята, за да забави кръвта.

Постоянно проверяваше лицето му, което с всяка измината минута сякаш пребледняваше все повече. С една от превръзките избърса кръвта от бузата му.

Топлотата в погледа му я остави без дъх.

– Така нежно пипате – тихо каза той.

Тя се усмихна тъжно при спомена за първия път, когато ѝ беше казал тези думи.

И тогава той направи нещо неочаквано –взе ръката ѝ в своята и я положи върху гърдите си, точно над сърцето, и затвори очи.

Емили не знаеше кое я слиса повече. Това, че той най-сетне бе протегнал ръка към нея или че ѝ имаше достатъчно доверие, за да затвори очи в нейно присъствие. И двете бяха съвсем дребни жестове, които от всеки друг биха останали незабелязани, но за Дрейвън бяха огромни стъпки и те не ѝ убягнаха.

Тя се вгледа в ръката си. Беше толкова мъничка в сравнение с неговата. Тъмната му кожа правеше нейната да изглежда още по-бледа. Кокалчетата му бяха ожулени и тя забеляза лилавия оток, който бе получил, когато бе ударил Найлс, задето я е обидил.

И в този момент тя осъзна, че го обича.

Не знаеше кога се е случило, но беше факт.

Устните ѝ потрепериха и тя позволи на любовта си към него да я изпълни. Бе силна. Изумително топла и напълно опияняваща.

Инстинктивно отметна косите от челото му. Прокара пръсти през един кичур и черните копринени нишки погалиха кожата ѝ. Изненада се, че Дрейвън не възрази, но той не проговори повече по пътя към замъка.

Стигнаха портите малко след залез слънце. Дрейвън имаше треска, бе загубил толкова много кръв, че тя още повече се уплаши за живота му.

Той бе загубил съзнание по пътя и Саймън, заедно с един от рицарите, го пренесе в стаята му. Емили нареди на Беатрикс да донесе шивашките ѝ принадлежности и вино, после изтича след Саймън.

Лицето на младия мъж, бе почти толкова бледо, колкото това на Дрейвън, когато се пресегна за стрелата в рамото на брат си.

– Това ще го събуди. Монти – обърна се той към рицаря, който му беше помогнал. – Бъди готов да го удържиш, когато замахне.

Рицарят кимна.

Саймън дръпна стрелата. Дрейвън се събуди и изруга толкова цветущо, че върна цвета на страните ѝ. И както брат му бе предвидил, вдигна ръка да го удари, но Монти я хвана преди да успее да повали Саймън.

Дрейвън отметна глава и изстена.

– Зная – прошепна Саймън и се пресегна за стрелата в бедрото му.

Вече в пълно съзнание, Дрейвън стисна зъби и със здравата си ръка се хвана за таблата на леглото над главата си, докато Саймън издърпа стрелата.

Емили се сви от ужас, като видя как цялото тяло на Дрейвън се стяга, докато брат му се мъчеше да издърпа стрелата. Как Дрейвън можеше да го понесе без да вика, тя не знаеше. Но най-сетне Саймън извади и последните две стрели.

Той притисна парче плат върху рамото на брат си, а Емили побърза да постави друго върху крака му.

След няколко минути кървенето отслабна.

– Обгори я – изхриптя Дрейвън на пресекулки.

– Какво? – стъписа се Емили.

– Саймън, изведи я – изръмжа той. – И го направи.

Саймън нареди на Монти да я отведе от стаята. Емили поклати глава:

- Но...

– Няма време за спорове – заяви Саймън и извади камата от колана си.

Последното, което видя, бе как Саймън поставя камата в жаравата и Монти затръшва вратата под носа ѝ.

Но тя не си тръгна.

Със свит на възел стомах от страх и несигурност, остана да чака пред стаята на Дрейвън.

Няколко минути по-късно Саймън отвори вратата. Лицето му бе обляно в пот и той изглеждаше така, сякаш ще повърне.

– Трябва да пийна нещо – прошепна той, когато мина покрай нея с Монти зад себе си.

Емили се втурна в стаята и намери Дрейвън отново в безсъзнание. Саймън го беше съблякъл и покрил с кожи.

Тя спря до леглото и погледна тялото му, което лежеше в покой.

И той като Саймън бе плувнал в пот. Кожата на рамото му беше розова и покрита с мехури на мястото, където Саймън беше прокарал камата върху раната, за да я затвори. И във въздуха все още се носеше миризма на изгоряла плът.

Емили протегна ръка, но спря, преди да го докосне. Толкова много болка, а той дори не бе извикал.

Как ли бе успял да я понесе в мълчание?

Беатрикс се появи зад нея с кана вода и кърпи. Емили ѝ благодари, наля вода в легена и навлажни парче плат.

– Как е той? – попита Беатрикс, докато подклаждаше огъня.

– Не зная – прошепна Емили. – Остава ни само да се молим.

Беатрикс кимна и я остави насаме с него.

Възможно най-внимателно, Емили намокри пламналото му чело. Грубите му бакенбарди одраскаха дланта ѝ, когато провери дали има треска.

Дългите му мигли стояха неподвижно над смутите му страни. Никога преди не беше го виждала така притихнал. Така спокоен.

И толкова красив, че я оставяше без дъх.

Тя прокара кърпата надолу по твърдата му, мускулеста гръд, за да почисти кръвта от раната и ръката му. Спря на хералдическия знак и го взе в ръка. Направен от висококачествено злато, той проблясваше на слабата светлина. Венчелистчетата на розата бяха изработени до най-малката подробност, а на гърба пишеше само „Рицарската роза".

Тя се усмихна и прокара пръсти по думите. Прилягаха му съвършено и в онзи момент тя осъзна, че макар Дрейвън да не бе русокосият мъж, за когото бе мечтала, той наистина беше всичко, което някога е искала. Той бе нейната роза, дошла да я отведе на бял кон.

Вместо с очарователни усмивки и поезия, я бе омаял с кураж и честност.

Емили докосна челото му с устни и вдъхна силния му мъжествен аромат. Някой ден щеше да спечели сърцето му, както той бе покорил нейното.

Ще бъдеш мой.

А докато миеше ръката му, си спомни думите на Годфрайд.

Макар че тялото му е кръстосано от безброй белези, на ръката между китката и лакътя нямаше и следа от рана.

Емили изстина, като осъзна какво означава това. Кой би посмял да измисли такъв план?

И защо?

Поне Дрейвън не беше такъв инат като баща ѝ. Знаеше, че Хю не би го нападнал по този малодушен начин. Може би като се събуди, ще потърси виновника и справедливостта най-сетне ще възтържествува.

Погълната от мислите си, тя разсеяно дръпна одеялото надолу до кръста му.

Емили застина, като най-сетне осъзна какво прави. Тялото му лежеше почти напълно голо пред нея.

Тя преглътна и прокара кърпата по релефната повърхност на торса му. Гърдите му се издигаха и спускаха в равномерни дихания.

Смуглата му плът я зовеше и тя се почуди какво ли би било да я докосне.

Емили прехапа устни и остави кърпата. Благодарна, че е сама с него, тя плъзна ръка по пламналото му тяло, удивена от усещането на кожата му, на твърдите му зърна под ръката ѝ. Беше като кадифе, опънато върху стомана. Никога не бе докосвала нещо толкова прекрасно.

Жадна да почувства още от плътта му, тя проследи гръдните му мускули с една ръка, наслаждавайки се на допира на кожата му по дланта ѝ.

Дрейвън простена.

Емили спря с ръка върху мускулите на стомаха му.

Той изпусна дълбока въздишка и се помести надясно. От движението одеялото се смъкна и го разголи пред очите ѝ.

Със спрял в гърлото дъх, Емили се взря в неприкритата му голота. Дори когато беше в безсъзнание, той излъчваше първична, мъжествена сила, която бе предупреждение към света колко опасен може да бъде този мъж.

Тя беше видяла по-голямата част от тялото му в битката му с глигана, но страхът не ѝ бе позволил да му се наслади. Сега нищо не я разсейваше от твърдото му, мускулесто тяло.

Нищо не замъгляваше мислите ѝ, освен нажеженото желание, което я изгаряше.

Той бе великолепен.

Без да мисли, тя се наведе и докосна устните му със своите. Той изстена, докато тя го целуваше и плъзгаше ръката си по ребрата към голия му гръб. В стомаха ѝ лежеше свито на кълбо желание, копнеещо за докосването му, за най-малкия знак, че има чувства към нея.

– Емили – промълви името ѝ той като милувка.

– Тук съм – отвърна тя, но осъзна, че той все още е в безсъзнание.

Отдръпна се от него, взе завивките и го покри.

– Винаги ще бъда тук – увери го. – Дори вие няма да можете да ме изгоните.

Поне се надяваше да може да спази това обещание. Все още търсеше начин да достигне до него. Някакъв начин да го накара да отвори сърцето си за нея.

Надяваше се, че е възможно да накараш един мъж да отвори сърцето, което твърди, че не притежава.