Господар на желанието

Глава 16

Дрейвън искаше да прекара останалата част от деня в обятията ѝ, но не посмя. Имаше твърде много хора наоколо, които лесно можеха да съобщят на баща ѝ. Не че той се страхуваше за себе си – напротив. Бе приел възможността да загине млад още първия ден, в който бе хванал меч в ръка.

Но отказваше да види Емили наранена, заради неговите действия.

Той я остави в леглото и я целуна, после се облече и тръгна да намери Саймън.

И го откри. Саймън го чакаше в залата с такова изражение на лицето, сякаш Дрейвън беше ангелът на смъртта, дошъл да вземе непокаяната му душа.

– Взе я, нали? – попита той, след като Дрейвън се доближи.

– Не искаше ли и ти точно това?

Саймън погледна настрани смутено.

– Кога изобщо си ме слушал?

– Изглежда днес го направих.

На лицето на Саймън се изписа мъка.

– Нямах предвид да я вземеш по този начин. Мислех, че ще се ожениш за нея първо. Това беше целта ми. Сега какво ще правиш?

– Тя иска да изпратя вест на Хенри и да го попитам дали ще се възпротиви на сватбата.

– Ще го направи ли?

Дрейвън го погледна. Не беше добре да лъже, освен това никога не го беше правил с брат си.

– Ти какво мислиш?

– Хенри може да бъде разумен от време на време.

Дрейвън изсумтя.

– Имаш предвид капризен. Ако го хвана в правилния момент, може и да забрави какво е казал.

– И колко е вероятно това? – попита Саймън.

Дрейвън въздъхна уморено.

– Не ме е страх. Той ще види моите действия като лично предателство към него, защото аз съм неговият защитник.

Саймън вдигна глава.

– Съжалявам, че те забърках в това.

– Спокойно, Саймън – каза той и сложи ръка на рамото му. – Ти не си ме забъркал в това. Аз бях. Знаех за последствията и направих своя избор.

Дрейвън се усмихна при спомена за нея в обятията си.

– Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, тя си струва.

Саймън го погледна сериозно.

– Надявам се да кажеш същото и когато ти извадят вътрешностите с лъжица и си още жив да го почувстваш.

– Случвало ми се е и по-лошо.

– Като например?

– Денят, в който ми изтръгнаха сърцето. Мога да те уверя, че екзекуцията на краля никога не може да се сравни с болката, която изпитах в деня, когато видях как умря майка ни. – Той се загледа в далечната стена, където някога бе разположена масата на баща им. – Никога не се бях изправял пред всичко това, до днес. И сега...

– Сега? – насърчи го Саймън.

– Не мога да кажа, че вече не ме боли, но някак си онази празнина в мен беше запълнена.

Саймън се намръщи.

– Каква празнина?

Внезапно разбра какво се опитваше да му каже Дрейвън. Бяха минали години, откакто беше споделял нещо с него.

Какво беше сторила Емили с него?

Той се вцепени при тази мисъл и погледна Саймън комично.

– Кухата част между ушите ми. Сега върви и ме остави на мира.

* * *

Емили слезе по стълбите, за да изчака Дрейвън, но той никъде не се виждаше. Слугите бяха изчистили останките от подиума и когато се опита да поговори със Саймън, той измънка някакво неясно извинение и изчезна.

Тя се почувства като парий, когато седна пред горящия в камината огън в тъмната зала и зачака завръщането на Дрейвън. Една от неговите хрътки седна до нея и тя лениво я погали зад ушите, когато животното се загледа в огъня. Повечето обитатели на замъка се бяха оттеглили за почивка и тя се зачуди дали Дрейвън има намерение да се върне в залата тази вечер.

– Какво правиш тук?

Тя подскочи, като чу гласа на Дрейвън зад нея.

– Никога ли не издаваш звуци? – каза тя с разтуптяно сърце.

– Мислех, че си чула стъпките ми по стълбите – той се премести и застана зад стола ѝ.

Емили го погледна зад рамото си.

– Бих те попитала какво правиш тук, но предполагам, че по това време започваш нощното ти бдение.

- Да.

Тя се протегна и взе ръката му. Той леко я стисна, после я поднесе към устните си и целуна кокалчетата ѝ. Обля я топлина при този нежен жест.

Дрейвън пусна ръката ѝ и зарови в кесията си около минута. Емили се намръщи.

– Затвори очи – каза ѝ той.

Тя изпълни нареждането му. Той сложи нещо студено и тежко около врата ѝ. Емили опипа предмета с пръсти и разбра, че е колие.

Отвори очи и погледна надолу, за да види смарагдовата огърлица, за която търговецът се бе питал да я придума на панаира в Линкълн.

– Дрейвън? – попита тя с недоумение.

– Видях начина, по който я гледаше на панаира и поисках да я имаш.

– Но как?

– Изпратих Дрюс за нея в нощта преди да тръгнем.

Сърцето ѝ се преизпълни с топли чувства заради досетливостта му.

– Благодаря ти.

Той кимна.

Емили се изправи от стола и го целуна по бузата.

Дрейвън затвори очи, за да се наслади на усещането, което предизвикаха устните ѝ върху кожата му.

– Качи се горе с мен – прошепна тя в ухото му.

Господ да му е на помощ, но той я последва. В края на краищата, какво значение имаше вече? Хенри не можеше да го обеси два пъти за едно и също престъпление.

Освен това, беше безкрайно по-приятно да прекара нощта в обятията ѝ, отколкото да обикаля стените на замъка.

Тя го заведе в нейната стая, където огънят гореше слабо в камината и една-единствена свещ осветяваше стаята. Миришеше на рози и ябълки, и този аромат го стопли.

Дрейвън спря в средата на помещението и я придърпа в обятията си. Той наведе лице към свивката на шията ѝ и вдиша прекрасния аромат, който се излъчваше от неговата Емили.

Тя обгърна ръцете му със своите и сгуши главата си във врата му. Дрейвън преглътна. Емили го виждаше по начин, по който никой друг преди не го бе виждал. Когато погледнеше в очите ѝ, не виждаше демона, родил се от ада, а виждаше себе си такъв, какъвто искаше да бъде. Искаше да бъде мил, героичен, благороден и най-много от всичко, влюбен.

Той докосна устните ѝ с върха на пръстите си.

– Благодаря ти – прошепна той.

– За какво?

– За това, че виждаш най-доброто от мен.

Тя му се усмихна.

– Аз виждам само това, което е пред мен.

Не ѝ повярва и за миг, но се наведе и я целуна.

Емили се предаде пред него и изстена нежно от удоволствие.

– Никога не съм виждал нещо по-прекрасно от теб – каза той тихо.

Тя му се усмихна. Дрейвън я обгърна с ръце и я притисна близо до топлината на тялото си.

Емили трепереше. Поради някаква причина, тя се чувстваше така, сякаш се е върнала у дома след дълго отсъствие. Нещо я караше да мисли, че да бъде с този мъж, е правилно.

Тя погледна нагоре към него, за да види дали и той се чувства така добре. Не можеше да бъде сигурна, но погледът му гореше.

Дрейвън наведе глава към устните ѝ и тя посрещна целувката му. Емили изстена тихо, когато устните им се срещнаха. Това беше всичко, което искаше и към което се стремеше. Да прекара време насаме с мъжа, когото обичаше, докато той я обсипваше с целувки.

С дързост, която я изуми, тя засмука устните му със зъби и леко ги дръпна. Искаше ѝ се да изяде този мъж, да почувства всеки сантиметър от тялото му върху себе си и никога повече да не го пусне.

Главата на Дрейвън се замая, когато усети сладостта на устните ѝ. Тя обви ръце около врата му и го придърпа толкова близо към себе си, че той се уплаши да не я нарани.

В невинността си тя потърка гърдите си в неговите и го изгори с топлината си. Дрейвън изпъшка, когато тя се отпусна в ръцете му и бедрото ѝ се потърка в издутите му слабини.

– Емили – простена той и се опита да я отдръпне от себе си.

Вместо това, тя се наведе към него и отново притисна устните си към неговите.

Дрейвън настръхна от докосването ѝ. Вече беше преминал границата на разумното мислене. Можеше само да се съсредоточи върху сбъдването на мечтите си. Удоволствието от уханието ѝ и усещането на бедрата ѝ, притиснати към онази част от него, която от дълго време искаше да ѝ даде.

– Прави любов с мен, Дрейвън, през останалата част от нощта – помоли го Емили, докато прокарваше пръсти през косата му.

Тя усети ръцете му да се борят с подгъва на роклята ѝ и да го повдигат нагоре, така че да е в състояние да докосне голата плът на бедрата ѝ, докато я целуваше настървено и търсещо.

Емили се наслаждаваше на усещането да го има. Знаейки, че никога няма да пожелае друг мъж така, както желаеше Дрейвън.

Никога.

Не беше сигурна кое от усещанията беше по-вълнуващо: това, как езикът му галеше врата ѝ, или как силните му мъжки ръце я докосваха на места, където никой друг мъж не я беше докосвал.

Дрейвън взе лицето ѝ в ръце и я целуна дълбоко.

Емили затвори очи.

– Тук – прошепна той дрезгаво в ухото ѝ. –Докосни ме тук.

Взе ръката ѝ и я положи върху изпъкналостта на панталоните си.

Очите ѝ се разшириха при усещането за възбудата му под дланта ѝ. Първата ѝ реакция бе да се отдръпне, но удоволствието, изписано на лицето му, бе толкова огромно, че я подтикна да не го направи. Тя прокара ръката си нагоре до пояса на панталона му, после смело я придвижи надолу, през заплетените косъмчета между краката му, за да докосне плътта му с ръката си.

Той потръпна целия. Емили се усмихна при мисълта за властта, която имаше над този мъж, който твърдеше, че не се нуждае от никого.

Той я положи да легне на твърдия под и издърпа роклята ѝ. Изложена пред погледа му, тя се разтрепери несигурно. Лицето ѝ се обагри в червено, когато той плъзна погледа си по нея.

– Моята Емили – прошепна той. – Искам да те гледам, да те докосвам, но повече от всичко, искам да те вкуся.

Дрейвън наклони глава към гърдите ѝ и тя изви гърба си при усещането за езика му, който си играеше с напрегнатите ѝ зърна. Тя застена и хвана главата му с ръце, за да я притисне по-близо, докато горещият му дъх изпепеляваше кожата ѝ.

Той спусна ръката си надолу по корема и бедрото ѝ. Цялото ѝ тяло я болеше от желание. Мъчително сладкото удоволствие разкъса сетивата ѝ.

Той прокара ръката си между бедрата ѝ и докосна центъра на нейното тяло. Емили се задъха, когато тръпката на екстаза премина през нея, докато пръстите му галеха нежните гънки на женствеността ѝ.

Дрейвън простена дълбоко и се отдръпна назад, за да я погледне. Пръстите му продължаваха да галят и дразнят плътта ѝ с обещанието за още по-голямо удоволствие, докато накрая той не се откъсна от нея.

Емили изхленчи разочаровано. Той се изправи на крака и свали панталоните си и след това протегна ръка към нея.

Емили я пое и му позволи да я издърпа на крака. Той я заведе до ръба на леглото.

– Какво правиш? – попита тя

Той издаде дълбок гърлен звук, който я стопли.

– Не си чела книгата си напоследък – подразни я той и я целуна отзад по врата.

Емили се разтрепери.

Дрейвън застана зад нея, притисна гърба ѝ плътно към гръдния си кош и прокара ръце по гърдите, талията и бедрата ѝ.

Емили изпъна гърба си назад към него и вдигна ръце над главата си, за да прокара пръстите си в косата му.

Той обви едната си ръка около кръста ѝ, а другата плъзна отново към съкровището между краката ѝ. Емили изстена от удоволствие.

– Така – прошепна той във врата ѝ. – Отпусни тежестта си върху мен.

Тя го направи и Дрейвън обсипа раменете ѝ с целувки. Емили можеше да почувства върха на мъжествеността му да се притиска към дупето ѝ.

Той си пое рязко въздух през зъби и вдигна глава. Пръстите му се върнаха към центъра на женствеността ѝ и продължиха сладостното си изтезание. Емили не можеше да остане на краката си. Гърчеше се в ръцете му, докато пръстите му проникваха навътре и навън, засилвайки насладата ѝ.

Когато желанието ѝ непоносимо нарасна, той разтвори бедрата ѝ и нахлу в тялото ѝ.

Емили изстена блажено и наведе ханша си, за да го почувства по-дълбоко в себе си.

Дрейвън затвори очи, наслаждавайки се на въздишките ѝ, когато проникваше в нея. Никога преди не беше чувствал нищо по невероятно от усещането за стегнатата топлина, обвита около него, когато нахлуваше отново в нея.

Бог да му е на помощ за това, което беше направил. Но беше единственото нещо, което искаше в живота си. Някой, който го приемаше. Тя беше станала част от него и докато не нахлу в живота му с онова проклето червено пиле в ръце, той не бе разбрал, че му е липсвало нещо.

Емили стисна зъби. Силната вълна заля тялото ѝ. Главата ѝ се замая от усещането, когато той проникваше в тялото ѝ отново и отново, още по-дълбоко от преди. Беше невероятно да го чувства зад себе си и в себе си.

Пръстите му ускориха ритъма си, за да са в синхрон с бедрата му. Тялото ѝ сякаш имаше собствена воля, когато посрещаше всеки следващ тласък, който увеличаваше безумно удоволствието ѝ, докато вече не можеше да издържа.

И тогава тя избухна, разкъсана от вълната на чист екстаз. Емили изкрещя, когато я заля наслада, по-силна отколкото някога е предполагала, че съществува. Тя стисна косата му с ръка, а тялото и изтръпна от докосването му.

Дрейвън затвори очи, когато усети треперещото ѝ тяло в ръцете си и после се изля в нея при собствения си екстаз.

Дрейвън не беше предполагал, че съществува толкова всепоглъщащо задоволство, когато падна на колене.

Емили се обърна бавно. Тялото на Дрейвън блестеше от пот, когато той погледна към нея с благоволение. Усмихвайки се, тя коленичи до него и той прилепи устните си към нейните.

Целувката му беше дълбока и властна, сякаш си играеше с устните ѝ.

– Вие сте невероятна, милейди.

Тя прокара ръка по дължината на веждата му и продължи през косата му, докато се взираше в прекрасните му очи, обагрени във всички цветове на синьото.

– Нямах представа, че може да бъде и така – каза тя с благоговение.

– Нито пък аз – той се протегна за туниката си и избърса потта от лицето си, преди да се върне при нея.

Дрейвън седна с кръстосани крака на пода и я издърпа в скута си. Емили прехапа устни, след като той обви краката ѝ около кръста си и я придърпа здраво към себе си.

Тя се разтрепери от усещането за твърдите мускули на корема му, притиснати към нежната плът между краката ѝ. Усмихвайки се, тя приглади назад косата от очите му и го целуна бързо по бузата.

Дрейвън зарови глава във врата ѝ и изпрати тръпки по цялото ѝ тяло. Той се отдръпна назад и се заигра с колието ѝ. Емили изстена, когато повдигна големия смарагд с опакото на ръката си и погали с него гърдата ѝ. Дрейвън я погледна твърдо, преди да захапе леко гърдата ѝ със зъби.

Емили изскимтя от удоволствие и се изви назад. Дрейвън нежно я положи на пода и тя легна напълно разголена пред него, докато дупето ѝ остана в скута му.

– Знаеш ли – каза той, като се взираше настойчиво в нея. – Аз те пожелах от момента, в който те видях за първи път с онова пиле.

– Наистина ли?

– Да – той нежно я докосна и проникна с палеца си между краката ѝ. – Още мога да си те представя там, как тормозиш горкия човек.

Тя изстена и се сви при неговото докосване.

– Този беден човек ме задяваше, сър рицарю.

От израза на лицето му трудно можеше да каже дали го беше грижа затова поне малко. Той спря докосванията, с които изтезаваше тялото ѝ.

– Как те задяваше?

Емили се намръщи.

– Не се ядосвай Дрейвън. Ако ги нямаше несръчните опити на Тийодор, не бих могла да те оценя толкова много.

Лицето му се отпусна и той се върна към внимателното си занимание.

Емили почти не мислеше, когато я докосна отново. Имаше толкова много магия в допира му. Беше силен и едновременно нежен и това, което я учудваше най-много, че той е толкова отдаден.

Очите му потъмняха и тя го усети, как се втвърдява отново.

– Никога ли не стоиш мирно? – попита тя изпълнена с благоволение.

Тя изви въпросително вежда и тогава той направи най-изумителното нещо от всички.

Засмя се.

Когато този невероятен звук достигна до ушите ѝ, тя се изправи зашеметено.

– Дрейвън?

Той поклати глава.

– Не мога да се въздържа, Емили – прошепна той. – Ти ме правиш щастлив.

После той се намести между бедрата ѝ и я изпълни с удоволствие.

Тя изстена от усещането за горещото му и твърдо тяло вътре в нея. Прехапа устни и възкликна, а после се повдигна нагоре и се отпусна върху него.

Той изсъска и задържа кръста ѝ с ръце. Тя отвори очи и срещна горещия му поглед.

– Ваш съм, милейди. Правете с мен каквото поискате.

И тя го направи. Отново и отново, до раните часове, когато се измори.

Дрейвън я вдигна и положи на леглото. Тя заспа веднага, след като я покри с одеялото.

Той остана възхитен от това колко шумно спеше тя. Не можеше да си спомни в живота му да е имало по-щастлив миг от този, да се отпусне до нея.

Дрейвън би продал душата си, за да спре идването на зората. Да можеше да я задържи завинаги така до себе си. Но повече от всеки друг мъж знаеше колко безсмислени бяха мечтите и желанията.

Утрото щеше да настъпи.

И истината за тях да се разбере от всички. А на него щеше да му се наложи да се изправи лице в лице с гнева на Хенри.

* * *

Няколко часа по-късно, Дрейвън гледаше навън през отворения прозорец. Птиците започнаха да се пробуждат и той чу слугите как се залавят със задълженията си.

Емили шепнеше в съня си за дракони и рози.

Той се усмихна на сладкия ѝ глас и почувства как започва да се втвърдява. Поклати глава, изумен от факта, че все още я желае след нощта, която бяха споделили. Но беше факт, желаеше я.

Отмести нежно косата от рамото ѝ, целуна голата плът, а с ръка обхвана гърдата ѝ. Тя лежеше настрани с гръб към него. Дрейвън се промъкна под завивката, като повдигна леко крака ѝ, за да може да получи лесен достъп до нея.

С пламналото си тяло, той влезе отново в рая, който представляваше тялото ѝ.

Емили се събуди от усещането за топлината на тялото му вътре в нея. Тя въздъхна от удоволствие и се изви срещу него.

– Какво правиш?

Той приплъзна ръката си и нежно стисна гърдата ѝ, докато се навеждаше, за да прошепне в ухото ѝ:

– Позиция номер седемдесет и три.

Горещина заля страните ѝ.

– Как разбра за нея?

Смехът му изпълни ушите ѝ.

– Как разбрах ли? Това нещо не е престанало да ме преследва, откакто онази нощ видях книгата в ръцете ти.

Собственият ѝ смях секна в гърлото ѝ, когато той премести ръката си от гърдите към влажната ѝ сърцевина. Пръстите му запалиха още повече огъня в нея, докато той навлезе по-дълбоко в тялото ѝ.

Всичките мисли излетяха от ума ѝ и тя се отдаде на чистото желание, струящо от горещото тяло зад нейното, докато ръката му се движеше в синхрон с тласъците му.

И когато освобождението ѝ дойде, беше унищожително и напълно задоволително. С още три мощни тласъка, той се присъедини към нея в рая.

Той беше неин, а тя негова. Емили се усмихна при тази мисъл. Бяха свързани много повече, отколкото само с телата си. Бяха свързани с душите и сърцата си.

Свързани за вечността.

Любовта ѝ я порази и тя се обърна с лице към него.

Дрейвън леко я целуна по върха на носа и я погледна с любопитство. Днес той нямаше намерение да напуска това легло. Дори заради някоя спешна работа.

Лекият бриз разлюля тъмночервените завеси на прозореца и довя до тях неочакван шум.

Първото нещо, което си помисли бе, че си въобразява, но след минута шумът стана по-близък и по-ясен.

Армия ли беше? Дрейвън замръзна и после скочи от леглото.

– Дрейвън? – повика го Емили въпросително, като се изправи в леглото и закри гърдите си със завивката. – Какво става?

– Някой се насочва към Рейвънсууд – той забързано надяна дрехите си.

– Какво? – попита тя невярващо. – Сигурен ли си?

Дрейвън прибра меча си в ножницата и го върза на кръста си.

– Бил съм на много походи. Познавам този шум достатъчно добре.

Емили го наблюдаваше как напуска стаята ѝ. Тя също чу шума от тропота на наближаващите коне. Бързо намери дрехите си, облече се и отиде при Дрейвън на бойницата.

Първоначално си помисли, че сънува, когато погледът ѝ попадна върху бащиното ѝ жълто-бяло знаме, което се приближаваше към замъка.

Но не беше плод на въображението ѝ, осъзна тя, че баща ѝ предвождаше армията под стените на замъка на Дрейвън.

– Какво означава това, Хю? – провикна се Дрейвън, когато баща ѝ се приближи на разстояние, на което можеше да го чуе.

– Дойдох за дъщеря си, копеле такова.

Емили изстина цялата.

– Няма как да е научил, нали? – попита тя Дрейвън.

– Не – отвърна той и изкрещя към баща ѝ. –Тя е под моята закрила. Нямаш право да идваш тук и да претендираш за нея.

– След последната нощ, вече не е. Сега я изпрати навън или ще разруша стените, за да я отведа.

Емили ахна при неговите думи. Баща ѝ знаеше! Но как беше възможно?

Дрейвън сложи ръка на рамото ѝ, за да я задържи.

– Татко – извика тя. – Защо си дошъл за мен?

– Той е нападнал Кесуик миналата нощ. Пратих известие на Хенри, ще те отведа веднага оттук или ще съборя стените. Освободи я, Рейвънсууд, и може да говоря в твоя защита пред Хенри.

Емили замръзна.

– Ти не си нападал нищо миналата нощ.

Той я погледна иронично.

– Знам много добре къде прекарах нощта, Емили, но смеем ли да кажем на баща ти къде съм бил? Той ще поиска да разбие нещо повече от стените.

Дрейвън беше прав. Тя преглътна при мисълта как ще постъпи баща ѝ, ако открие какво бяха правили.

– Татко, грешиш! – изкрещя тя, надявайки се да го вразуми.

Дрейвън я хвана.

– Какво правиш?

– Смятам да му обясня, че не си го извършил ти.

– Мислиш ли, че ще те чуе?

– Ами... не – продължи тя. – Той няма да чуе никого от нас.

– Пригответе отбраната ни – каза Дрейвън на хората си. – Мъжете на стените и...

– Не – възкликна тя и го сграбчи за ръката –Смяташ да се сражаваш с баща ми?

– Предлагаш да му предам замъка си ли? – попита той. Изражението на лицето му беше твърдо, а погледът му решителен.

Разочарована, разстроена и ужасена от мисълта, тя отговори саркастично.

– Хм-м, нека да помисля. Да предадеш замъка на баща ми или да го убиеш? Предполагам, че отговорът ми е, да, предай замъка си.

– Не – отвърна ѝ той гневно. – Аз държа Рейвънсууд от името на Хенри, крал на Англия и няма да се предам на мъж, на когото Хенри изобщо не вярва.

Тя чу как баща ѝ извика на мъжете си да се приготвят за битка. Емили потрепери от страх.

Какво трябваше да направи?

Какво можеше да направи?

Дрейвън взе лък от един от своите въоръжени мъже и приготви стрелата. След като опъна тетивата, той забеляза пепелявото лице на Емили.

Очите ѝ бяха пълни с паника, когато погледна баща си. Дрейвън видя обичта, която струеше от погледа ѝ.

Той свали лъка и погледна надолу към Хю. Мъжът стоеше там и знаеше, че няма никакъв шанс. Никой не бе превземал Рейвънсууд и никой, никога нямаше да го направи.

И въпреки това, заради обичта към дъщеря си, Хю беше готов да умре.

Неговият собствен баща би го хвърлил през бойницата, стига да се опази от армията. Харолд никога не би пожертвал себе си, за да спаси собствения си син.

Дрейвън отново вдигна лъка и насочи стрелата към сърцето на Хю. Можеше да го убие с един изстрел. Хю беше твърде глупав дори да се прикрие, а Дрейвън имаше ясна гледка към жълтата му туника.

Всичко, което требваше да направи, бе да пусне стрелата...

Направи го!

Можеше да чуе гласа на баща си в главата си, всеки път щом се изправеше срещу врага. Дадеш ли на човека шанс, той ще извади меч зад гърба ти и ще го забие право през теб. Убивай винаги, преди той да има шанса да те удари пръв.

Дрейвън изтегли стрелата назад.

Един изстрел и всичко щеше да свърши.

Един изстрел и тя щеше да бъде негова завинаги.

Дрейвън се прицели и пусна стрелата, и както бе възнамерявал, тя прелетя много далеч от мишената му.

Не можеше да го направи.

Добър или лош, прав или не, Хю беше неин баща и тя го обичаше.

– Емили – извика я Дрейвън при себе си, гласът му беше празен, а тялото му вдървено. –Давам ти възможност. Можеш да останеш при мен и аз ще те защитя или да се върнеш при баща си.

Тя премигна насреща му, сякаш не разбра думите му.

Дрейвън се приближи към нея, а тялото му беше сковано от страх в очакване на нейното решение.

– Ако ме напуснеш сега, знай, че баща ти никога няма да ти позволи да се върнеш тук. Ще бъдеш загубена за мен завинаги. Но изборът е твой и аз няма да го направя вместо теб.

Емили не можеше да повярва на ушите си, докато се взираше в безизразното му лице.

Дрейвън ще я пусне?

Той ѝ даваше избор?

В този момент тя разбра дълбочината на своята любов към него. Неколцина, ако изобщо имаше такива мъже, биха позволили на жена да изкаже мнението си гласно за живота или благополучието си.

Той беше неин защитник и пълноправен полечител. Но въпреки това, остави въпроса изцяло в нейните ръце.

Тя се протегна и положи ръка на бузата му. Почувства как челюстта му се стяга под дланта ѝ, докато се взираше в нея с тези леденосини очи в очакване на отговора ѝ.

Как мразеше, че ѝ се налага да вземе това решение, но имаше само един начин, по който да го направи.

– Знаеш, че трябва да тръгна с него.

Болката в очите му я изгори, но лицето му остана спокойно.

– Дрейвън, изслушай ме.

Той се отдръпна от нейното докосване и ѝ обърна гръб.

– Върви!

– Но Дрейвън, чуй ме, аз....

– Никълас – извика той, като мина покрай нея – Свали я от стената и я ескортирай през външна порта.

– Да, милорд.

Тя се дръпна, но Никълас я задържа за ръката.

– Дрейвън! – извика тя, но той не спря и не се обърна.

Никълас не намали крачката си, докато я дърпаше надолу по стълбите. Отчаяна, тя се опита да се освободи, но беше безполезно.

– Хю – чу тя как Дрейвън вика. – Задръж нападението. Дъщеря ти идва при теб.

Против волята си, Емили беше принудена да напусне през малката външна вратичка на главната порта на Рейвънсууд.

Тя се обърна да отвори вратата, но те я залостиха в момента, в който беше изведена през нея.

– Дрейвън – изкрещя тя отчаяно, удряйки по солидното дърво, докато цялата ръка не я заболя.

Но беше твърде късно. Той най-накрая беше успял да я изхвърли от живота си.

Емили падна на колене и се разрида до вратата. Искаше да има само още пет минути, за да му обясни.

– Ти, упорит глупак – ридаеше тя. – Как можа?

* * *

- Как можа? – прошепна Дрейвън, докато наблюдаваше как Хю се доближава до портата му и прибира дъщеря си.

Помислих, че вие може би имате по-голяма нужда от щастливи спомени, отколкото аз.

Думите ѝ звучаха като ехо в ума му.

Той стисна толкова силно брошката си с ръка, че дланта му се разкърви.

– Проклета да си – прошепна той през зъби. –Искаше ми се никога да не бях поглеждал към теб.

Всъщност, тя го беше научила да обича: нещо, на което той си мислеше, че не е способен. Научи го да лети, докато в един момент, не изтръгна крилете от раменете му и не го запрати обратно в ада.

Само че този път той познаваше лика и името на рая и заради това, мъката му беше още по-непоносима.

Сърцето му се стегна, той се обърна и тръгна към залата.

– Денис – извика той, след като влезе в главната кула на замъка. – Доведете прислужницата на дамата, заедно с нещата ѝ и ги изпратете на добър час до Уоруик.

– Да, милорд.

Пусна брошката от окървавената си ръка и я даде на Денис.

– И гледай това да си тръгне е нея.

Денис замръзна, щом съзря кръвта.

– Да милорд – каза той колебливо.

Саймън влезе в залата зад него.

– Дрейвън?

– Остави ме.

- Но...

– Остави ме! – изкрещя той, като направи една гневна крачка към него.

Саймън погледна стиснатата челюст на брат си, завъртя се на пети и изпълни нареждането.

Дрейвън се отправи към стаята си и можеше да се закълне, че чува ехото от смеха на Емили от подножието на стълбите и усеща сладкия мирис на косите ѝ.

Той заби яростно юмрука си в стената, оставайки кървава диря на мястото, където брошката се беше забила в дланта му.

– Прогонвам те от мислите си – изсъска той. – Така, сякаш никога не си съществувала.

Но още докато изричаше думите, знаеше че никога няма да успее да ги спази. Тя го беше жигосала с нейната чиста природа и той никога нямаше да бъде отново същият.