Измамена

Петнадесета глава

Почти бяхме приключили с подреждането на залата, когато някой включи единствения телевизор, който бяхме оставили. И петимата се загледахме, за да видим дали ще кажат нещо за бомбата, поставена от «Джихад за природа» Знаех, че обаждането ми не може да бъде проследено, а и видях как Деймиън смачка телефона, но въпреки това затаих дъх, когато водещата започна да обяснява, че за момента полицията не е открила следите на терористичната организация.

В друга новина по телевизията, свързана с река Арканзас, съобщиха, че този следобед Самюъл Джонсън, капитан на товарен кораб, е получил сърдечен удар, докато е управлявал кораба. Имал е голям късмет, че в този момент на мястото е имало медицински екипи заради бомбената заплаха, както и че мостът е бил затворен. Животът му е спасен и няма никакви щети, нанесени на моста или на кораба.

— Ето това е! — възкликна Деймиън. — Получил е сърдечен удар и е блъснал кораба в моста.

Кимнах.

— А това доказва, че виденията на Афродита са истински.

— Не че това е добра новина — добави Стиви Рей.

— Аз мисля, че е. Докато тя ни държи в течение на виденията си, можем да ги приемаме насериозно.

Деймиън поклати глава:

— Все трябва да има някаква причина Неферет да смята, че Никс й е обърнала гръб. Жалко, че не можем да й разкажем за това. Сигурно щеше да ни обясни всичко и дори е възможно да си промени мнението за Афродита.

— Не, дала съм дума. Не мога да издам нищо.

— Ако Афродита наистина се променяше в не толкова гадна кучка, сама би отишла при Неферет — каза Шоуни.

— Може би трябва да говориш с нея? — предложи Ерин.

Стиви Рей изръмжа, а аз тъкмо се канех да й кажа нещо, когато забелязах, че Дрю се приближава усмихнат, а тя вече е прекалено заета да се изчервява, за да ми обърне внимание.

— Така как ти се струва, Зоуи? — попита ме той, без да сваля очи от Стиви Рей.

Струва ми се, че си хвърлил око на съквартирантката ми. Разбира се, не го казах — той все пак изглеждаше готин, а тенът на Стиви Рей красноречиво показваше, че и тя е на същото мнение. Реших да не се заяждам:

— Добре изглежда.

— И на мен ми се струва добре — обади се Шоуни и хвърли изпитателен поглед на Дрю.

— И на мен — добави Ерин.

Но Дрю не забеляза никоя от Близначките. Май не забелязваше нищо друго, освен Стиви Рей.

— Умирам от глад — изтърси той.

— Аз също — изчурулика тя.

— Какво ще кажеш да си вземем нещо за ядене? — предложи Дрю.

— Добре — съгласи се Стиви Рей, а после се опомни, че всички сме там и я гледаме. Лицето й стана още по-червено. — Божке, то било време за вечеря! Най-добре всички да отидем да хапнем. — Нервно прекара ръка през късите си къдрици и помаха на Деймиън, който беше погълнат от разговора с Джак. (От това, което подочувах, вече обсъждаха коя от книгите за Хари Потър е най-добра. Определено си бяха лика-прилика.) — Деймиън, ние ще ходим да хапнем. Вие с Джак искате ли да дойдете?

Те се спогледаха, а после Деймиън отвърна:

— Да, идваме.

— Добре — каза весело Стиви Рей, без да откъсва очи от Дрю. — Явно всички сме гладни.

Шоуни въздъхна и се запъти към вратата.

— Моля ви се. От толкова хормони и флуиди направо ме заболя главата.

— Сестра ми, чакай ме.

— Близначките защо са толкова цинични на тема «Любов»? — попитах Деймиън.

— Не са. Просто са раздразнени от факта, че последните няколко момчета, с които излизаха, се оказаха скучни и досадни.

Всички заедно излязохме навън в студената ноемврийска вечер. Снежинките вече бяха по-дребни, но все още прехвърчаха, а покритата със сняг сграда на училището изглеждаше още повече като стар замък.

— Да, на Близначките не им върви с момчетата — намеси се Стиви Рей. — Явно ги надценяват.

Направи ми впечатление, че вървеше много близо до Дрю и от време на време ръцете им се докосваха.

Чух одобрителни възгласи от момчетата и си помислих колко трудно би било за някого да излезе на среща с Близначките.

— Помниш ли, когато Тор покани Ерин на среща? — попита един от приятелите на Дрю, който май се казваше Кийт.

— Да. Тя го нарекла лемур. Сещаш ли се, като онези идиотски лемури във филма на «Дисни» — разказа Стиви Рей през смях.

— А Уолтър излезе с Шоуни на общо две срещи и половина. По средата на третата среща тя го нарекла Пентиум тройка — разказа Деймиън.

Погледнах го с недоумение.

— Зи, Пентиум тройка е много бавен компютърен процесор — обясни ми търпеливо той.

— О!

— Ерин още го нарича сър Бавни, като го срещне. — Явно ще трябва да се намерят две много специални момчета, за да излязат с Близначките.

— Според мен за всеки има по един човек — обади се изведнъж Джак.

Всички се обърнахме към него и той се изчерви. Преди някое от момчетата да му се е присмяло, аз се намесих:

— Съгласна съм с Джак. — После добавих тихо на себе си: — Но трудното е да познаеш кой е точно твоят човек.

— Точно! — каза Стиви Рей с типичната си наперена интонация.

— Абсолютно — добави и Деймиън и ми намигна.

Аз му се ухилих в отговор.

— Хей, за какво си говорите? — Шоуни се спря да ни изчака.

— За несъществуващия ти интимен живот — отвърна Деймиън весело.

— Сериозно?

— Абсолютно.

— А защо вместо това не обсъждате например колко ти е студено и мокро?

— Хм, може би защото не ми е?

Ерин се появи иззад едно дърво със снежна топка в ръка.

— Но всеки момент ще ти стане! — извика тя и удари Деймън с топката точно в гърдите.

Естествено, започнахме война със снежни топки. Всички се втурнаха да правят топки и да ги мятат по Близначките. Започнах бавно да отстъпвам назад.

— Казах ти, че снегът е супер — радваше се Стиви Рей.

— Тогава да се надяваме на снежна буря — извика Деймиън, като се целеше в Ерин. — Вятър и сняг — перфектно за битка със снежни топки.

Той метна топката, но Ерин беше много бърза и се наведе, за да избегне идеално премерен удар в главата.

— Къде отиваш, Зи? — извика ми Стиви Рей.

Забелязах, че Дрю е точно зад нея и мята топки по Шоуни.

— До библиотеката. Трябва да науча заклинанията си за утре. Ще си взема нещо за ядене на връщане към общежитието. — Продължих да отстъпвам назад, ускорявайки крачка. — Не ми се иска да изпусна цялата веселба, но…

Шмугнах се във входа и затворих вратата по най-бързия начин — и тъкмо навреме — защото чух туп, туп, туп от трите снежни топки, които бяха метнали по мен.

Не си търсех извинение да се измъкна от войната в снега. Така или иначе планирах да пропусна вечерята и да прекарам няколко часа в библиотеката. Утре щях да водя ритуал, който може би е древен колкото самата Луна.

И не знаех какво, по дяволите, да правя.

Миналия месец бяхме направили кръг с приятелите ми и призовах елементите просто като експеримент — за да проверя дали наистина имам дарба, или си въобразявам. Усетих силата на земята, въздуха, огъня, водата и духа със същата сила както преди. Да имаш толкова голяма сила е и плашещо обаче. Животът ми не беше филм за някой супер герой.

Както и предполагах, библиотеката беше празна. Нормално за събота вечер. Само най-загубените зубрачки прекарват съботните си вечери в библиотеката. Да, знаех, че сама се превръщам в такава. Но вече знаех откъде да започна търсенето си. Отворих файла с каталога на книгите и потърсих древни заклинания и ритуали, като прескачах резултатите с наскоро издадени книги. Привлече ме заглавието «Мистични обреди за Пълнолуние» от Фиона. Разпознах смътно името на една от най-добрите вампирски поетеси от началото на деветнайсети век (на стената в общежитието ни имаше нейна много готина картина). Погледнах за каталожния номер на книгата и я намерих на една тъмна лавица, потънала в прах. Стори ми се добър знак, че е с кожена подвързия. Исках да заложа на основите и традициите и под моето ръководство «Дъщерите на мрака» да научат нещо повече от твърде модерното (и гадно) театралничене на Афродита.

Отворих бележника си и извадих любимата си химикалка. Това ми напомни за Лорън и неговото предпочитание да пише поезията си на ръка, отколкото на компютър… което ме накара да се замисля за него… да си спомня начина, по който докосваше лицето ми… а после и гърба ми… за връзката, която се зароди между нас. Усмихнах се и усетих, че бузите ми се изчервяват. И тогава осъзнах, че съм седнала сама в библиотеката, усмихвам се и се изчервявам като олигофрен, и то заради мъж, който е твърде възрастен за мен, а освен това е и вампир. Последните мисли определено ме поизнервиха (и с право). Той беше възхитителен, но пък беше на двайсет и нещо. Истински възрастен вампир, който знае всички тайни за Жаждата и въобще за страстта. Което само го правеше още по-привлекателен, особено след кратката ми, но много перверзна сцена с пиенето на кръвта на Хийт.

Добре, последния месец се целувах и натисках малко с Ерик. Да, харесвах го. Но не сме стигали много далече. Една от причините е, че въпреки неоспоримите доказателства за обратното, аз обикновено не се държа като уличница. Друга причина е, че все още си спомням как видях Афродита на колене пред Ерик да се опитва да му направи свирка и не исках да има каквото и да било объркване от негова страна, че мога да се държа като нея. (Игнорирах спомена за сцената с Хийт и как опипвах слабините му.) Така, бях силно привлечена от Ерик, когото всички смятаха за мое официално гадже, въпреки че не сме правили кой знае какво в резултат на това привличане.

Мисълта ми се прехвърли на Лорън. Навън в нощта, под лунната светлина, заголила рамо пред него, се почувствах като истинска жена. Не като онова неопитно и нервно момиче, което бях с Ерик. Когато видях желанието в очите на Лорън, се почувствах силна, красива и много, много секси. И трябва да си призная, че това чувство ми хареса.

А как, по дяволите, се намеси Хийт в цялата тази работа? Към него изпитвам нещо съвсем различно. С него се познаваме отдавна, още от деца, и излизаме заедно от години. Винаги съм била привлечена от него и се е случвало много сериозно да се разгорещим, но никога не ме беше карал да се чувствам като последния път, когато се поряза, за да пия от кръвта му.

Потръпнах и несъзнателно облизах устни. Самата мисъл ме караше да се чувствам едновременно засрамена и въодушевена. Определено исках да го видя отново. Но дали защото все още го обичам, или заради неудържимата ми Жажда да пия от кръвта му?

Нямах представа.

Вярно е, че харесвах Хийт от години. Малко е отнесен понякога, по един такъв симпатичен начин. Отнасяше се с мен добре и ми беше приятно да излизаме. Или поне беше така, преди да започне да пие и да пуши трева. Тогава типичната му отнесеност се превърна в тъпота и вече му нямах доверие. Но той се бе отказал от тези неща. Дали това означаваше, че се превръща отново в момчето, което толкова харесвах? И ако беше така, как, по дяволите, ще разреша всичките си проблеми?

Първо — Ерик. Второ — Лорън. Трето — пих от кръвта на Хийт, което е категорично против правилата на «Дома на нощта» Четвърто — определено смятам да го направя отново.

Въздишката ми прозвуча като ридание. Определено трябваше да поговоря с някого.

Неферет? Изключено. Нямаше да кажа на възрастен вампир за Лорън. А и трябваше да си призная, че съм пила от кръвта на Хийт, което най-вероятно е довело до Отпечатване. Но не можех. Поне засега. Знам, че е егоистично, но не исках да си създавам проблеми с Неферет точно сега, когато се опитвам да се утвърдя като лидер на «Дъщерите на мрака»

Стиви Рей? Тя беше най-добрата ми приятелка, но ако искам да споделя с нея всичко, ще трябва да й призная, че съм пила кръв. Два пъти. И колко силно искам да пия отново. Тя сигурно ще откачи. Поне аз определено откачам при мисълта. Не мога да приема най-добрата ми приятелка да гледа на мен като на чудовище. А и не мисля, че би могла да ме разбере.

Не можех да кажа и на баба. Определено няма да й хареса, че Лорън е на двайсет и нещо. А и не си представям как й разказвам, че съм лочила нечия кръв.

Каква ирония на съдбата е, че единственият човек, който няма да се ужаси от Жаждата и би ме разбрал за всичко останало, бе Афродита. И колкото и да е странно, част от мен искаше да говори именно с нея, особено откакто разбрах, че виденията й са все още истински. Имах предчувствие за нея, което ми казваше, че тя е много повече от една злобна кучка. Афродита ужасно ядоса Неферет, това е очевидно. Но Неферет й каза с леден и злобен глас, че Никс й е обърнала гръб, а това, както вече разбрах, не беше истина. Тръпки ме полазиха по гърба, когато в ума ми се зароди подозрението, че не мога да се доверя на Неферет напълно.

Положих усилие да се върна обратно на темата, заради която съм дошла, и отворих книгата, а от нея изпадна лист хартия. Вдигнах го, защото си помислих, че някой ученик си е водил записки, и се вцепених, като прочетох името си на него.

Тръпки ме побиха, като прочетох стихотворението. Как, по дяволите, някой, още повече пък Лорън, който би трябвало да е на Източното крайбрежие сега, ще знае коя точно книга ще взема?

Ръката ми трепереше, затова оставих листчето и отново прочетох написаното. Оставих настрана мисълта колко е романтично, че най-добрият мъж поет ми пише стихове, и забелязах нещо не по-малко смущаващо от това, че намерих хайкуто точно в тази книга. «Нощта не може да забули твоя ален копнеж.» Или аз откачам, или звучи, сякаш Лорън знае, че съм пила кръв. И изведнъж стихотворението започна да ми изглежда някак сбъркано, плашещо. Като предупреждение, което не беше точно предупреждение. Започнах да се питам кой ли го е написал. Ами ако не е Лорън? Ако е Афродита? Бях подслушала разговора с родителите й. Предполага се, че ще се опита да ме злепостави по някакъв начин. Дали това се връзва с плановете й? (Пфу, «плановете й»! Разсъждавам като комиксов герой.)

Добре. Афродита ме видя с Лорън, но откъде може да знае за хайкуто? А и как би могла да знае, че ще дойда тук, за да търся точно тази книга. Приличаше по-скоро като нещо, което някой възрастен вампир би могъл да знае, макар че не мога да си представя откъде. Аз самата допреди няколко минути не знаех, че ще избера тази книга.

Нала влезе със скок в помещението и ми изкара всичкия наличен акъл. Замяука жално и започна да се търка в мен.

— Добре, добре. Да се връщаме на работа.

Но докато търсех в книгата заклинания, умът ми продължи да кръжи около темата за стихотворението и за безпокойството, което се беше загнездило дълбоко в мен.