Измамена

Двадесет и трета глава

— Зоуи, миличка, трябва да я пуснеш.

Чувах гласа на Деймиън, но не разбирах думите му, сякаш говореше на напълно непознат език.

— Зоуи, ела при нас.

Това беше Шоуни. Странно защо Ерин не й приглася. Мисълта тъкмо се оформи в главата ми, когато чух:

— Да, Зоуи, защо не дойдеш при нас?

О, ето я и Ерин.

— Тя е в шок. Говорете й спокойно и се опитайте да я убедите да пусне тялото на Стиви Рей — каза Неферет.

Тялото на Стиви Рей. Тези думи отекнаха като ехо в главата ми. Държах нещо в ръцете си. Очите ми бяха затворени и усещах студ. Не исках да ги отворя и не мислех, че някога отново ще ми бъде топло.

— Имам идея — гласът на Деймиън рикошира в ума ми като топка за тенис. — Нямаме свещи и не сме направили свещен кръг, но въпреки това Никс е тук, с нас. Можем да използваме елементите си, за да й помогнем. Аз започвам пръв.

Усетих някаква ръка да хваща моята и чух Деймиън да си мърмори нещо за призоваване на въздуха, който да издуха миризмата на смърт и отчаяние. Силен вятър се изви около мен и аз потръпнах.

— Най-добре аз да съм следващата. Изглежда, й е студено. — Това беше Шоуни.

Още някой докосна ръката ми и след няколко думи, които не разбрах напълно, почувствах топлина, сякаш стоях много близо до запалена камина.

— Мой ред е — обади се Ерин. — Призовавам водата и моля да отмие тъгата и болката от моята приятелка и бъдеща Висша жрица.

Думите й прозвучаха ясно в ума ми, но все още нямах желание да отворя очите си.

— Има още един елемент в кръга.

Изненадах се да чуя гласа на Ерик. Част от мен вече искаше да отворя очи, за да погледна към него, но другата част, по-голямата, отказваше да помръдне.

— Зоуи винаги е представлявала духа — каза Деймиън.

— Точно в момента Зоуи не може да представлява нищо, освен себе си. Нека да й помогнем малко. — Две силни ръце хванаха раменете ми. — Аз нямам дарба, но прекалено силно се вълнувам от това, което се случва на Зоуи, а тя има дарба за всичките пет елемента — каза Ерик. — Така че аз, заедно с всичките й приятели, моля елемента дух да й помогне да се събуди и да преодолее смъртта на най-добрата си приятелка.

Нещо като електрошок удари тялото ми и се върнах в съзнание. През затворените си очи виждах усмихнатото лице на Стиви Рей. Не беше така окървавено и бледо, както последния път, когато ми се усмихна. Виждах една здрава и щастлива Стиви Рей, която се отправяше към прегръдките на красива, позната жена, докато се смееше радостно.

Никс. Видях как богинята прегърна Стиви Рей.

И отворих очи.

— Зоуи! Ти се върна! — извика Деймиън.

— Зи, трябва да пуснеш Стиви Рей вече — каза ми Ерик нежно.

Преместих поглед от Деймиън към Ерик. А после към Шоуни и Ерин. Всички те бяха сложили ръцете си на мен и плачеха. Тогава разбрах какво е това, което държах. Бавно погледнах надолу.

Стиви Рей изглеждаше спокойна. Беше твърде бледа и устните й бяха почти сини, но тялото й изглеждаше отпуснато и спокойно, въпреки че беше цялото в кръв. Кръвта й не извираше вече от нея и част от мен осъзна, че миризмата й е странна. На застояло, старо. Почти като мухъл.

— Зи — каза Ерик, — трябва да я пуснеш.

Очите ми срещнаха неговите.

— Но аз й казах, че ще остана с нея. — Гласът ми прозвуча странно прегракнал.

— Така е. Ти остана с нея през цялото време. Но тя си отиде и вече няма какво да направиш.

— Моля те, Зоуи — каза Деймиън.

— Неферет трябва да я измие, за да може майка й да дойде да я види — обясни Шоуни.

— Тя не би искала нейните мама и татко да я видят цялата в кръв — каза Ерин.

— Добре, но… не знам как да я пусна. — Гласът ми прегракна и усетих как по бузите ми се стичат сълзи.

— Аз ще я взема от теб, Зоуибърд.

Неферет протегна ръце, сякаш искаше да вземе бебе. Изглеждаше толкова тъжна, красива и близка, че забравих всички съмнения, които имах за нея, и просто кимнах, след което й подадох тялото. Неферет плъзна ръцете си под Стиви Рей, повдигна я и я постави нежно на леглото до мен.

Погледнах се. Новата ми черна рокля беше подгизнала от кръв, която вече се съсирваше и изсъхваше. Сребристите частици все още се опитваха да проблясват на светлината, но вместо чистия блясък, който излъчваха преди, сега имаха меден оттенък. Не можех повече да ги гледам, трябваше да се махна, да сваля тази рокля. Спуснах крака от леглото и се опитах да стъпя на земята, но стаята се завъртя. Тогава силните ръце на приятелите ми отново ме хванаха и почувствах опората на земята чрез тяхната топлина.

— Отведете я обратно в стаята й. Съблечете й роклята и я измийте. После се уверете, че е спокойна и че ще си легне.

Неферет говореше за мен, сякаш не бях там, но не ми пукаше. И без това не исках да съм там. Не исках нищо.

— Дайте й да изпие това, преди да заспи. Ще й помогне да не сънува кошмари.

Почувствах нежната ръка на Неферет на бузата си. Топлината, която премина от нейното тяло към моето, ми подейства като шок и рязко се отдръпнах.

— Бъди спокойна, Зоуи. Давам ти думата си, че от това ще се почувстваш много по-добре — каза тя нежно. Не гледах към нея, но знаех, че се обръща към приятелите ми: — Хайде, заведете я в стаята й.

Пристъпвах крачка по крачка. Ерик беше от дясната ми страна и ме държеше здраво за лакътя, а отляво ме подпираше Деймиън. Близначките бяха плътно зад нас. Никой не говореше, докато ме извеждаха от стаята. Обърнах се и погледнах през рамо безжизненото тяло на Стиви Рей върху леглото. Изглеждаше сякаш е заспала, но знаех, че не е. Знаех, че е мъртва.

Петимата напуснахме болницата и излязохме навън в снежната нощ. Замръзвах от студ и Ерик ми подаде якето си. Беше ми приятно как мирише и се опитах да мисля за това, а не за мълчаливите ученици, с които се разминавахме. Всички се отместваха от пътя ни, покланяха се и правеха жеста с юмрук на сърцето.

Стигнахме до общежитието. Влязохме в общата стая и момичетата, които гледаха телевизия и си говореха на групички, изведнъж замлъкнаха. Не исках да поглеждам към тях. Просто оставих Ерик и Деймиън да ме водят към стълбището, но преди да стигнем дотам, Афродита препречи пътя ни. Примигах в опит да фокусирам добре лицето й. Изглеждаше уморена.

— Съжалявам, че Стиви Рей умря. Не исках да стане така — каза тя.

— Не ни приказвай глупости, шибана кучко! — излая Шоуни.

Двете с Ерин направиха крачка напред, сякаш бяха готови да теглят един бой на Афродита.

— Не, чакайте — казах аз с усилие и те се поколебаха. — Трябва да говоря с Афродита.

Приятелите ми ме погледнаха, сякаш напълно съм загубила ума си, но аз се отскубнах от ръцете им, пристъпих напред и се отдалечих малко от групичката. Афродита се поколеба, но ме последва.

— Знаеше ли какво ще се случи със Стиви Рей? — попитах я тихо. — Имаше ли видение за нея?

Афродита бавно поклати глава.

— Не. Имах само предчувствие. Знаех, че нещо ужасно ще се случи тази вечер.

— Аз също имам — казах тихо.

— Предчувствия ли? Те са по-трудни от виденията, защото не са така конкретни. Имаше ли предчувствие за Стиви Рей?

— Не, нямах никаква представа. Дори сега, като се връщам назад, не забелязвам неща, които можеха да ми подскажат какво ще стане.

Афродита ме погледна в очите.

— Не можеше да го спреш. Не можеше да направиш каквото и да било. Никс не е искала да ти подскаже какво ще стане, защото по никакъв начин не можеш да го спреш.

— Откъде знаеш! Неферет каза, че Никс ти е обърнала гръб — казах аз. Знаех, че съм груба. Но не ми пукаше. Исках всички да страдат поне толкова, колкото и аз.

Без да отмества поглед, Афродита каза спокойно:

— Неферет лъже. — Тя тръгна да си ходи, но промени решението си. — И недей да пиеш това, което ти е дала. — После си тръгна.

Ерик, Деймиън и Близначките ме гледаха втренчено.

— Не слушай какво ти говори тази вещица — извика Шоуни.

— Ако е казала нещо гадно за Стиви Рей, ще я пребия — каза Ерин.

— Не, нищо такова. Просто каза, че съжалява, това е.

— Защо искаше да говориш с нея? — попита Ерик.

Двамата с Деймиън отново ме хванаха за ръце.

— Исках да я попитам дали е имала видение за смъртта на Стиви Рей.

— Но нали Неферет каза, че Никс й е обърнала гръб — каза Деймиън.

— Въпреки това исках да попитам. — Тъкмо се канех да добавя, че все пак Афродита се оказа права за инцидента, който успяхме да предотвратим, но се сетих, че не мога да говоря за това пред Ерик.

Стигнахме до вратата на моята… на нашата стая. Ерик отвори и пристъпихме вътре.

— Не! — извиках аз. — Взели са нещата й! Не могат да направят това!

Всички вещи на Стиви Рей липсваха. От лампата с форма на каубойски ботуш до постера на Кени Чесни, дори часовника с Елвис. Лавиците над компютърното бюро бяха празни. И компютърът й го нямаше. Сигурна бях, че ако погледна в гардероба, той ще се окаже празен.

Ерик ме прегърна.

— Винаги така правят. Не се притеснявай, не са изхвърлили нещата й. Просто са ги преместили, за да не те натъжават. Ако искаш да си запазиш нещо от нейните вещи и семейството й няма нищо против, ще ти го дадат.

Не знаех какво да кажа. Не исках нещата на Стиви Рей. Исках нея самата.

— Зоуи, определено имаш нужда да свалиш тези дрехи и да си вземеш горещ душ — каза ми Деймиън нежно.

— Добре.

— Докато се изкъпеш, ще донеса нещо за ядене — предложи Шоуни.

— Не съм гладна.

— Трябва да хапнеш. Ще ти донесем нещо леко, например супа. Става ли? — попита Ерин.

Тя изглеждаше адски потисната, но полагаше такива усилия да направи нещо, от което да се почувствам по-добре, че се съгласих. Освен това бях прекалено изморена, за да споря.

— Добре.

— Бих останал, но по това време нямам право да съм в женското общежитие — извини се Ерик.

— Няма проблем, разбирам.

— И аз искам да остана, но и за мен не може да се каже, че съм точно момиче — подхвърли Деймиън.

Знаех, че се опитва да ме разсмее, така че се насилих да се усмихна. Сигурно съм изглеждала като някой от онези страшни и тъжни клоуни, които имат нарисувани усмивки и сълзи едновременно.

Ерик и Деймиън ме прегърнаха и си тръгнаха.

— Искаш ли някоя от нас да остане, докато се къпеш? — попита Шоуни.

— Не, ще се оправя.

— Добре тогава… — Шоуни изглеждаше така, сякаш отново ще заплаче.

— Съвсем скоро се връщаме.

Ерин хвана Шоуни за ръка и двете излязоха от стаята.

Движех се едва-едва като робот, включен на бавни обороти. Свалих роклята си, сутиена, бикините и ги хвърлих в кошчето за боклук в ъгъла на нашата… тоест моята стая. Завързах найлоновата торбичка и я изнесох пред вратата. Знаех, че някоя от Близначките ще я изхвърли вместо мен.

Влязох в банята и мислех да застана директно под душа, но видях отражението си и се спрях. Отново се бях превърнала в онази, непознатата. Изглеждах ужасно. Бледа и с тъмни кръгове под очите. Татуировките ми в сапфирено синьо бяха в силен контраст с бледата ми кожа и с кървавите пръски по нея. Очите ми изглеждаха големи и необичайно тъмни. Не бях свалила огърлицата си. Среброто и камъните проблясваха на светлината.

— Защо? — прошепнах аз. — Защо остави Стиви Рей да умре?

Не очаквах отговор и такъв не се появи. Така че влязох под душа и останах там много дълго, като оставих водата да отмие сълзите и кръвта от мен.