Измамена

Пета глава

Стомахът ме боля толкова силно по време на целия час по испански, че успях да попитам почти без грешка дали мога да отида до тоалетната. Там се забавих прекалено дълго и Стиви Рей дойде, за да види какво става с мен.

Явно й бях изкарала акъла — когато ученик почувстваше неразположение, това почти сигурно е знак, че умира. А аз определено изглеждах ужасно. Казах й, че ми идва цикълът и от това ме боли коремът. Тя не изглеждаше убедена.

Изпитах невероятно облекчение, когато най-после дойде последният час за тази седмица — езда. Заниманията с коне винаги ме успокояваха. До момента бях напреднала толкова, че щях да яздя в галоп Персефона — кобилата, която Ленобия (без «професор», защото името на древната вампирска кралица било достатъчна титла само по себе си) ми зачисли още в самото начало на срока. Яздих, докато и двете се изпотихме, а и вече се чувствах доста по-спокойна. Тогава се заех с кобилата, изчетках я и й сресах гривата, без да се интересувам, че звънецът отдавна е бил.

Когато излязох от конюшнята, заварих Ленобия да търка едно старо английско седло.

Тя беше забележителна дори за вампир. Имаше гъста дълга руса коса, която стигаше чак до кръста й. Очите й бяха сиви като мрачно небе. Беше слаба и стойката й напомняше на прима балерина, а татуировките й бяха преплетени възли, в които се откриваха силуетите на препускащи коне.

— Конете помагат да се освободиш от стреса — каза тя, без да вдига поглед от седлото.

Не бях сигурна какво да отговоря. Харесвах я. Добре, де, всъщност малко ме беше наплашила със строгостта си в началото, но с времето, след като я поопознах, а и като й показах, че не смятам конете за някакви големи кучета, започнах да харесвам небрежното й държание. Всъщност след Неферет тя беше любимата ми учителка, въпреки че не сме говорили за друго, освен за коне. След известно колебание реших да й отговоря.

— Персефона ме успокоява дори когато съм адски притеснена. Не е ли странно?

Тя погледна към мен и сивите й очи потъмняха.

— Няма нищо странно. Тя замълча за момент, после добави: — Натовариха те с много отговорности за прекалено кратко време, Зоуи.

— Не е съвсем така. Искам да кажа, че да съм лидер на «Дъщерите на мрака» за мен е чест.

— В повечето случаи нещата, които ни носят най-голяма чест, ни причиняват и най-много проблеми. — Тя отново замълча и може би си въобразявах, но ми се стори, че се поколеба дали да каже още нещо или не. След това изпъна вече затегнатите стремена и продължи: — Неферет е твой ментор и е нормално да й имаш доверие, и често да споделяш с нея проблемите си. Но понякога може да е трудно да се говори с Висшата жрица. Искам да знаеш, че можеш да говориш и с мен. За каквото и да е.

Примигнах от изненада.

— Благодаря, Ленобия.

— Хайде, прибирай се вече. Приятелите ти сигурно се чудят къде си. — Тя се усмихна и добави: Не се притеснявай да посещаваш Персефона, когато усетиш нужда. Забелязала съм, че грижата за конете помага да намериш спокойствие.

Благодаря — казах отново.

Мога да се закълна, че когато си тръгнах, я чух да прошепва нещо зад гърба ми, което звучеше досущ като «Нека Никс те благослови и бди над теб» Но беше прекалено странно. Не по-малко странни бяха думите й, че мога да говоря и с нея, когато имам проблем. Новаците оформят специални връзки със своите ментори и аз имах такава връзка с Неферет. Естествено е да изпитваме симпатия и към други преподаватели, но когато ученик има проблем, с който не може да се справи, той се обръща към ментора си. Винаги.

Конюшните не бяха особено отдалечени от училището, но аз вървях бавно, защото не бързах да се разделя с успокоението, което Персефона ми даде. Разхождах се бавно край дебелата оградна стена, която очертаваше границите на училището, и се наслаждавах на лунната светлина. Часът беше около четири след полунощ.

Бях забравила колко обичам да се разхождам точно на това място. Всъщност не съм идвала често тук през последния месец, откакто видях или си мислех, че съм видяла, духовете на двамата мъртви ученици.

— Мяу!

— О, по дяволите! Нала, изкарваш ми акъла! — Сърцето ми биеше лудо. Взех котката на ръце и започнах да я галя, докато тя ми мяукаше жално. — Така се уплаших! Можеше да си някой призрак! — Нала ме изгледа обидено и демонстративно кихна в лицето ми.

В деня, когато почина Елизабет, бях излязла да се поразходя точно тук. Тя беше първият от двамата починали съученици, чиято смърт разтърси училището. Всъщност разтърси мен. Училището очакваше да приемаме смъртта на съучениците си като нещо обикновено, но на мен все още ми изглеждаше неправилно. Навярно е така, защото бях тук само от месец и все още мислех като човек, а не като вампир или новак.

Въздъхнах и погалих Нала по главата. В нощта след смъртта на Елизабет тук видях нещо, което много ми приличаше на нея. Най-вероятно бях видяла призрака й, защото тя беше починала. Обсъдих го със Стиви Рей и така и не стигнахме до заключение какво може да е било. Истината е, че ние много добре знаем, че духовете съществуват. Тези, които Афродита призова по време на ритуала преди месец, едва не убиха бившето ми гадже. Така че най-вероятно съм видяла чисто новия призрак на Елизабет. Разбира се, може да съм видяла някой ученик и в тъмното да съм се припознала. Или пък заради всички ужасии, които ми се бяха случили през последните дни, може просто да съм си въобразила.

Завих по пътеката, която водеше към женското общежитие.

— Но вторият призрак определено не беше измислица, нали така, Нала?

Вместо отговор тя притисна глава към врата ми и започна да мърка. При спомена за втория призрак все още настръхвах. Както и тогава, Нала беше с мен. (Ситуацията сега беше почти същата и това допълнително ме изнерви.) Не беше минало много време, откакто вторият съученик се беше задушил точно пред очите ми в часа по литература. Потръпнах от ужас при спомена, особено отвратена от мисълта, че бях пила от кръвта му. Както и да е. Видях Елиът да умира. По-късно същата нощ с Нала налетяхме право на него (буквално) недалеч от мястото, на което се намирахме сега. Първоначално си помислих, че е поредният призрак. Изведнъж обаче той ме нападна. Нала (прекрасното ми коте) се хвърли към него, той се преметна през високата ограда на училището и изчезна. Бях ужасена, особено като забелязах кръвта по лапите на котката си. Кръв от призрак? Напълно невъзможно!

За тази среща не съм разказвала на никого. Нито на моята най-добра приятелка и съквартирантка Стиви Рей, нито на моя ментор и Висша жрица Неферет, нито на прекрасното си ново гадже Ерик. На никого. Исках да кажа, но тогава се случиха всички онези неща с Афродита… получих лидерското място в «Дъщерите на мрака» започнах да излизам с Ерик… бях много заета в училище… Едно нещо водеше към друго и така сега се озовах на същото място, без да съм разказала за тази случка на никого вече цял месец. Дори като си помисля да разкажа на някого, ми изглежда много глупаво.

Хей, Стиви Рей, Неферет, Деймиън, Ерин и Шоуни, Ерик, видях привидението на Елиът миналия месец, точно след като умря. Беше много страшен и се опита да ме нападне, а Нала го издра до кръв. А, и кръвта му миришеше не като кръв. Повярвайте ми, аз съм навътре в нещата с кръвта, особено хубаво миришещата. (Още едно странно нещо покрай мен, защото новаците не изпитват Жажда.) Реших да ви го спомена просто ей така.

Как пък не. Най-вероятно щяха да ме пратят във вампирския еквивалент на лудница и тогава надали щях да се утвърдя и наложа като лидер на «Дъщерите на мрака»

А и колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че съм си въобразила всичко това с призрака. Може изобщо да не е бил Елиът, нито пък призрак. Аз всъщност не познавам всички ученици тук. Може да има и друго момче с буйна червена коса и бледа подпухнала кожа. Вярно, че не съм виждала такова момче друг път, но все пак. А за странно миришещата кръв… ами сигурно някои новаци имат странно миришеща кръв. Едва ли съм станала експерт за един месец.

И двата «призрака» имаха червени, светещи очи. Това на какво ли може да се е дължало?

От цялата тази работа ме заболя главата.

Докато се опитвах да се отдалеча от стената (и от мислите за духове), изведнъж забелязах движение. Беше силует на мъж. Той стоеше под огромния дъб, където намерих Нала миналия месец. Беше обърнат с гръб към мен и леко приведен.

Добре че не ме забелязваше. Не исках да знам кой или какво е това. Истината е, че стресът вече ми идваше в повече. Не се нуждаех от допълнителна порция призраци под никаква форма. (И този път обещавам, че ще разкажа на Неферет за странните кървящи призраци, които се размотават покрай оградата на училището. Тя е възрастна. Ще се справи със стреса.) Сърцето ми биеше толкова силно, че заглушаваше мъркането на Нала. Започнах бавно и постепенно да отстъпвам назад, повтаряйки си, че никога повече няма да минавам оттук съвсем сама посред нощ. Никога. Защо съм толкова тъпа? Защо не си взех поука от първия или, хайде, поне от втория път?

В този миг кракът ми стъпи на суха клонка. Пук Притаих дъх. Нала измяука високо (бях я притиснала прекалено силно към гърдите си). Фигурата под дървото се сепна и се завъртя към мен. Вече се бях приготвила за гледката на червенооко изчадие, готова да изпищя или побягна.

— Зоуи, ти ли си?

Гласът беше дълбок, секси и познат.

— Лорън?

— Какво правиш тук по това време?

Той не се опита да се приближи до мен, така че аз реших да се престоря, че изобщо не съм била уплашена до смърт, и отидох при него, под дървото.

— Здравейте — опитах се да звуча уверено. После си спомних, че той ми зададе въпрос, и мислено благодарих, че е тъмно и не се вижда как се изчервявам. — О, тъкмо се прибирам от конюшните и с Нала решихме да минем надълго. — Надълго? Наистина ли изтърсих такава глупост?

Изглеждаше угрижен, когато пристъпих към него, но думите ми го разсмяха и прекрасното му лице се отпусна.

— Надълго, а? Здравей отново, Нала.

Той посегна да я погали, но тя с типичното си грубо поведение изсъска, скочи от ръцете ми на земята и бавно се отдалечи.

— Съжалявам. Не е много възпитана.

Той се засмя.

— Не се притеснявай. Моята котка Върколак пък се държи като сърдита старица.

— Върколак? — Повдигнах вежди.

Прекрасната му усмивка придоби по-момчешки вид и колкото и да е странно, това го направи още по-красив.

— Да, тя ме избра, когато бях трети курс, а тогава ужасно си падах по «Х-Мен»

— С това име е разбираемо защо е сърдита.

— Е, можеше да бъде и по-зле. Предната година бях луд по «Спайдърмен» Размина се на косъм да е Спайди или Питър Паркър.

— Очевидно сте голяма тежест за котката си.

— Ако можеше да те чуе, без съмнение щеше да се съгласи с теб.

Той се засмя отново и аз положих всички усилия поразителният му чар да не ме накара да се кикотя като дванайсетгодишна на концерт на бой група. За момент определено флиртувах с него. Само спокойно. Не казвай и не прави нищо идиотско.

— А вие какво правите тук по това време? — Опитвах се да не обръщам внимание на хаотичните си мисли.

— Пиша хайку. — Той вдигна ръка и едва сега забелязах, че държи един от онези готини, суперскъпи кожени бележници за писатели. — Намирам вдъхновение в това да стоя тук сам в часовете преди разсъмване.

— Ох, съжалявам. Не исках да ви прекъсвам. Само ви казвам «чао» и ви оставям.

Помахах с ръка (като идиот) и тръгнах да се обръщам, но той хвана китката ми.

— Не е нужно да си тръгваш. Аз намирам вдъхновение в много неща, не само в усамотението.

Ръката му беше по-топла от моята и се запитах дали усеща пулса ми.

— Е, все пак не искам да ви преча.

— Не се тревожи, не ми пречиш. — Той стисна леко китката ми, преди (за съжаление) да я пусне.

— Значи пишете хайку. — Докосването му ме беше развълнувало адски силно. Опитах се да се превърна пак в разумен човек: — Това беше азиатска поезия с фиксиран брой срички, нали?

Усмивката, която получих от него, ме зарадва, че съм внимавала в часа по литература.

— Точно така. Аз предпочитам формата «пет-седем-пет» — Той замълча и нещо в погледа му се промени. Усетих как стомахът ме свива, когато неговите тъмни и дълбоки очи срещнаха моите. — Като си говорим за вдъхновение, можеш много да ми помогнеш.

— С удоволствие — отвърнах аз и положих максимални усилия да не проличи колко съм развълнувана.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Никс те е белязала и тук.

Не беше въпрос, но отговорих:

— Да.

— Бих искал да видя. Ако няма да е проблем за теб.

Потръпнах от гласа му. Логиката ми казваше, че той просто иска да види татуировките ми, а не да ме сваля. В неговите очи сигурно бях дете — новак със странни татуировки и необичайни дарби. Това ми казваше логиката. Но гласът му, очите му, фактът, че ръката му все още беше на рамото ми… тези неща ми казваха нещо съвсем различно.

— Ще ви покажа.

Бях с любимото си кожено яке, а отдолу носех виолетова блузка с тънки презрамки. (Вярно, че беше краят на ноември, но вече не усещах студа по същия начин. Никой от нас не го усеща всъщност.) Започнах да свалям якето.

— Чакай да ти помогна.

Той стоеше много близо до мен. Хвана якето и го смъкна до лактите ми.

Лорън би трябвало да гледа снежнобелите ми рамене и да се диви на татуировките, каквито нито новак, нито дори възрастен вампир притежаваше. Вместо това той все още се взираше в очите ми. И тогава нещо се случи с мен. Престанах да се чувствам като малка, глупава и нервна тийнейджърка. Погледът му докосна жената в мен, събуди я и когато това ново Аз се раздвижи, усетих такава самоувереност, каквато не бях изпитвала досега. Бавно отместих презрамката на дрехата си така, че тя се смъкна до полусъблеченото ми яке. А после, все още гледаща в очите му, аз отметнах коса назад, вдигнах брадичка и обърнах тялото си така, че му открих гледката към рамото и гърба ми, който беше напълно гол, с изключение на фината линия на черния ми сутиен.

Постояхме така още няколко секунди. Усещах свежия дъх на нощния вятър и нежната ласка на луната. Лорън се приближи още повече и хвана ръката ми, зяпнал татуировките.

— Изключително! — Гласът му беше тих, почти шепот. Усетих нежното докосване на пръста му, който проследи извивките на спираловидния мотив, украсяващ рамото и гърба ми. — Никога не съм виждал нещо подобно досега. Сякаш си древна жрица, която се е пренесла във времето при нас. Благословени сме, че те имаме, Зоуи Редбърд.

Той изрече името ми като молитва. Гласът му в комбинация с докосването накараха кожата ми да настръхне.

— Извинявай, сигурно ти е студено. — Нежно, но бързо, той вдигна презрамката и якето ми.

— Не настръхнах заради студа — чух се да казвам. Почувствах се едновременно горда и засрамена от смелостта си.

Той се взираше в очите ми, докато рецитираше хайкуто. Гласът му, който винаги беше бил толкова съвършен, толкова овладян, сега звучеше дълбоко и дрезгаво, сякаш му е трудно да говори. Този глас излъчваше топлината си към мен и аз усещах как кръвта ми препуска в огнени реки през тялото ми. Беше ми невероятно трудно да задържа дъха си. Ако ме целуне, сигурно ще избухна.

— Сега ли го написахте? — Гласът ми звучеше точно както се чувствах.

Той бавно поклати глава и леко се усмихна.

— Не. Това е написано преди векове от древен японски поет, описващ как неговата любима е изглеждала гола на лунната светлина.

— Красиво е.

— Красива си — промълви той и погали бузата ми. — Тази нощ ти беше мое вдъхновение. Благодаря ти.

Усетих как бавно се наклоних към него и, кълна се, той откликна. Може би нямам много опит. И, по дяволите, все още съм девствена. Но не съм толкова тъпа (през повечето време) и съм наясно кога някое момче си пада по мен. А това момче в този момент беше силно привлечено от мен. Хванах ръката му, забравих за всичко, дори за Ерик, както и че Лорън е преподавател в училището, и поисках да ме целуне. Исках да ме докосва още. Погледите ни се срещнаха. И двамата бяхме задъхани. Тогава изведнъж очите му се промениха и от тъмни и близки, станаха тъмни и дистанцирани. Той отдръпна ръката си от лицето ми и отстъпи назад.

Почувствах отдръпването му като леден вятър.

— Приятно ми беше, Зоуи. Благодаря още веднъж, че ми позволи да видя татуировките ти. — Усмивката му беше любезна и преподавателска. Той кимна и си тръгна.

Не знаех дали да крещя от безсилие, да плача от срам или да ръмжа от яд. Намръщена и мърмореща под носа си, аз поех по най-бързия начин към общежитието, без да обръщам внимание на това, че ръцете ми треперят. Спешно се нуждаех от най-добрата си приятелка.