Измамена

Двадесет и четвърта глава

Когато излязох от банята, Близначките седяха на леглото на Стиви Рей. Между тях имаше табла с купа, пълна с гореща супа, малко бисквити и кутийка кола, недиетична. Говореха си тихо, но щом се показах, млъкнаха.

Въздъхнах и седнах на леглото си.

— Ако продължавате да се държите така ненормално в мое присъствие, просто няма да го понеса.

— Извинявай — измърмориха една през друга.

Шоуни ми подаде подноса, а аз го гледах, сякаш не можех точно да си спомня какво да правя с него.

— Трябва да хапнеш, преди да изпиеш това, което Неферет ни даде — каза Ерин.

— А и може да ти стане малко по-добре — добави Шоуни.

— Не мисля, че някога ще ми стане по-добре.

Очите на Ерин се изпълниха със сълзи, които потекоха по бузите й.

— Не говори така, Зоуи. Ако никога не се почувстваш по-добре, това ще важи за всички нас.

— Трябва да опиташ. Стиви Рей ужасно би се разсърдила, ако не опиташ — каза Шоуни през сълзи.

— Права си, наистина би се разсърдила.

Взех лъжицата и започнах да ям от супата. Беше пилешка, с фиде, и наистина прогони част от ужасните ми чувства.

— А когато тя се разсърди, този неин акцент става невъзможен — отбеляза Шоуни.

Ерин се засмя и направи опит да имитира Стиви Рей с някои от най-честите й реплики.

Всички се засмяхме и сега вече супата ми изглеждаше по-лесна за преглъщане. Бях стигнала някъде до половината, когато изведнъж ми хрумна нещо.

— Няма да правят погребение или нещо такова, нали?

Ерин и Шоуни поклатиха глави.

— Не, никога не правят.

— Всъщност мисля, че някои ги погребват, но това го правят родителите в родните им градове.

— Така е, сестра ми, но не мисля, че някой от нас ще може да пътува до… — Тя се замисли. — Как се казваше градът, от който е Стиви Рей?

— Хенриета — отвърнах аз. — Градът на отбора «Бойните кокошки»

— Бойни кокошки? — възкликнаха Близначките едновременно.

Кимнах.

— Това побъркваше Стиви Рей. Въпреки цялата си провинциалност, за нея не беше приемливо да е «бойна кокошка»

— Да не би да са правили бой с кокошки? — попита Шоуни.

— Откъде да знам, сестра ми? — вдигна рамене Ерин.

— Аз си мислех, че се правят борби само с петли.

След известно време Шоуни ме попита:

— Всичко ще бъде наред, нали, Зоуи?

— Нали? — добави Ерин.

— Така мисля.

— И сега какво ще правим? — попита Шоуни.

— Не съм съвсем сигурна. Засега всичко, което можем да направим, е да живеем ден за ден.

С изненада установих, че съм изяла супата. Почувствах се по-добре. Беше ми по-топло, по-нормално. Но бях безумно уморена. Близначките сигурно са забелязали, че клепачите ми натежават, защото Ерин взе таблата. Шоуни ми връчи шишето с бялата течност.

— Неферет каза да изпиеш това, за да ти помогне да спиш спокойно.

— Благодаря. — Взех го, но не го изпих. — Ще го изпия след малко, само да ида до тоалетната. Оставете тук колата, в случай че е гадно на вкус.

Като че ли се вързаха.

— Зоуи, имаш ли нужда от още нещо?

— Не, благодаря.

— Ще ни се обадиш, ако имаш нужда от нещо, нали? — попита Ерин. — Обещахме на Стиви Рей… — гласът й затрепери и Шоуни довърши вместо нея:

— … че ще се грижим за теб и ще спазим обещанието си.

— Ще ви се обадя — казах им аз.

— Добре. Лека нощ.

— Лека пожелах им и аз, преди да затворя вратата зад тях.

Веднага щом си тръгнаха изсипах в мивката бялата течност и изхвърлих шишето.

Най-после бях сама. Часовникът ми показваше шест сутринта. Поразително е колко неща могат да се променят само за няколко часа. Опитвах се да отпратя сцените от смъртта на Стиви Рей, но те непрекъснато ми бяха пред очите. Подскочих, когато мобилният ми телефон звънна, и погледнах кой се обажда. Беше баба! С облекчение вдигнах телефона и се постарах да не избухна в сълзи.

— Толкова се радвам, че ми се обаждаш, бабо!

— Миличка, тъкмо се събуждам, сънувах те. Всичко наред ли е?

Загриженият й тон показваше, че вече е наясно, което никак не ме изненада. С баба сме били свързани през целия ми живот.

— Не, нищо не е наред — прошепнах аз и отново се разплаках. — Бабо, Стиви Рей почина тази нощ.

— О, Зоуи, толкова съжалявам!

— Умря в ръцете ми. Само минути, след като Никс й даде дарба за елемента земя.

— Сигурно е било много важно за нея, че не си я оставила в този момент. — Чух, че баба също се разплака.

— Всички бяхме с нея, всичките й приятели.

— И Никс е била с нея.

— Да. — Отново избухнах в ридания. — Мисля, че е била, но не разбирам, бабо. Това е напълно безсмислено. Никс да й дава дарба и после да я остави да умре.

— Смъртта винаги е безсмислена, когато сполетява млад живот. Но аз вярвам, че богинята е била със Стиви Рей въпреки ненавременната й смърт и сега са заедно.

— Надявам се.

— Иска ми се да дойда да те видя, но с всичкия този сняг пътищата са непроходими. Какво ще кажеш да се помоля за Стиви Рей?

— Благодаря ти, бабо.

— И, скъпа, трябва да го преодолееш.

— Но как, бабо?

— Като оставиш спомена за нея жив и като живееш живот, с който тя би се гордяла. Живей и за нея.

— Много е трудно, бабо. Особено когато вампирите искат от нас просто да забравим за умиращите.

— Не искам да критикувам вашата Висша жрица, но смъртта се преодолява по-трудно, когато не си я приел.

— И аз си мисля същото. Всъщност и Стиви Рей мислеше така.

И тогава ми дойде наум една идея заедно с чувството, че точно това трябва да направя.

— Аз мога да го променя. Със или без разрешение, мисля да се уверя, че Стиви Рей е почетена в смъртта си. Тя няма да бъде поредното момиче, за което просто няма да говорим.

— Не си създавай проблеми, миличка.

— Бабо, аз съм най-силният новак в историята на вампирите. Мисля, че няма да е кой знае какво, ако си създам малко проблеми за нещо, в което искрено вярвам.

Баба замълча за миг, а после добави:

— Мисля, че си права, Зоуибърд.

— Обичам те, бабо.

— И аз те обичам, у-вет-си а-ге-хут-са. — Индианската дума за дъщеря винаги ме караше да се чувствам обичана и спокойна. — А сега се опитай да поспиш. Знай, че ще се моля за теб и ще призова духовете на нашите предци да се грижат за теб.

— Благодаря ти, бабо. Чао.

— Чао, Зоуибърд.

Затворих телефона. Почувствах се доста по-добре, след като поговорих с баба. Преди това ми се струваше, че огромна тежест притиска гърдите ми. А сега тя сякаш изчезна и ми стана доста по-лесно да дишам. Тъкмо тръгнах да си лягам, когато Нала се вмъкна през котешката врата, разположи се на леглото ми и започна да мяука. Погалих я и й казах, че се радвам да я видя, а после погледнах към празното легло на Стиви Рей. Тя винаги се смееше на докачливостта на Нала и твърдеше, че звучала като стара баба, но всъщност беше привързана към нея точно колкото и аз. Сълзите ми потекоха отново и се замислих дали човек може да плаче безкрайно.

В този момент телефонът ми изпиука и получих съобщение. Избърсах сълзите и погледнах какво пише.

Беше от Хийт. Е, поне сега не може да има никакво съмнение, че сме свързани с Отпечатък. И как, по дяволите, щях да се оправя с това, нямах представа.

Мина толкова много време, че не очаквах да отговори. Най-после чух пиукането.

Затворих очи. Как можах да забравя, че двама от приятелите на Хийт бяха жестоко убити съвсем наскоро.

Внезапното и мощно «ДА», което изригна в мен, ме изненада, но предполагам не би трябвало. Би било чудесно да намеря утеха в обятията на Хийт. И в алената съблазън на неговата кръв.

Написах с треперещи ръце:

Усмихнах се и за миг си припомних времето, когато снегът означаваше малка ваканция, през която с приятелите ми се събирахме да гледаме филми и да ядем пица. Телефонът ми изпиука отново и ме извади от унеса.

Въздъхнах. Напълно бях забравила за обещанието си да се видим в петък след мача. Не трябва да се срещам с него. Знаех го много добре. Всъщност би трябвало да отида при Неферет и да й призная всичко, което се случва с мен и Хийт, и да я помоля за помощ.

Неферет лъже. Думите на Афродита отекнаха в главата ми. Не. Не можех да се доверя на Неферет. Не само заради думите на Афродита. Аз самата усещах, че има нещо нередно покрай Неферет. Телефонът ми отново изпиука.

Въздъхнах. Бях толкова уморена, че не можех да се концентрирам. Започнах да отговарям на съобщението с не и даже натиснах буквите Н и Е. После спрях, изтрих го и написах:

В отговор получих:

Отново въздъхнах. Изключих телефона си и седнах на леглото с Нала в ръце. Взирах се в нищото и отчаяно си мечтаех да мога да върна времето назад с един ден… или може би с една година. Изведнъж забелязах, че вампирите, които са изнесли вещите на Стиви Рей, са забравили завивката й. Беше сгъната в края на леглото. Сложих Нала на възглавницата си, станах и взех завивката. Легнах и се мушнах под нея, като се опитах да заспя. Всяка молекула от тялото ми беше изтръпнала от умора, но не можех да заспя. Липсваше ми гледката как Стиви Рей блажено похърква на съседното легло, както и чувството, че не съм сама. Налегна ме такава тъга, че не можех да се успокоя.

На вратата се почука. Тъкмо се изправих и видях Ерин и Шоуни да влизат с възглавници и завивки в ръце.

— Може ли да спим при теб? — попита Ерин.

— Не искаме да сме сами… — каза Шоуни.

— … и си помислихме, че ти също няма да искаш да си сама — довърши Ерин.

— Прави сте, не искам. Преглътнах още сълзи. — Влезте.

Те се вмъкнаха и след съвсем кратко колебание се настаниха на леглото на Стиви Рей. Дългокосместата им котка Велзевул се намести между тях. Нала надигна глава от възглавницата ми да ги погледне, после се върна в предишното си положение и заспа.

Тъкмо се канех да заспивам, когато на вратата отново се почука.

— Кой е?

— Аз.

С Близначките се спогледахме и аз станах да отворя. Там стоеше Деймиън по пижама на розови мечета. Изглеждаше доста унил, а в косата му имаше снежинки. Носеше възглавница и спален чувал. Хванах го за ръка и бързо го издърпах навътре. Топчестата му котка Камерън се вмъкна след него.

— Какво става, Деймиън? Знаеш, че можеш да си докараш сериозни проблеми, ако те хванат тук! — каза Шоуни.

— Да, разрешените часове отдавна минаха — добави Ерин.

— Сигурно си дошъл, за да ни обезчестиш! — заяви Шоуни.

Двете с Ерин избухнаха в смях, което ме накара да се усмихна. Странно е да си весел след такава трагедия и навярно затова и моята усмивка, и смехът на Близначките бързо угаснаха.

— Стиви Рей не би искала от нас да престанем да бъдем щастливи — каза Деймиън в настъпилото неловко мълчание.

После застана в средата на стаята и разпъна спалния си чувал на пода между двете легла. — А аз съм тук, защото трябва да се държим един за друг. И не защото имам намерение да ви обезчестя, дори всички до една да сте все още девствени. Освен това оценявам богатството на речника ви.

Ерин и Шоуни изсумтяха, но изглеждаха по-скоро развеселени, отколкото раздразнени, а аз си отбелязах по-късно да ги поразпитам разни неща за секса.

— Радвам се, че дойде, но ще имаме малък проблем, когато стане време да се изнижеш незабелязано на сутринта. Ще е доста трудно предвид навалицата на закуска — предупредих го, докато се опитвах да измисля план за измъкване.

— О, не трябва да се притесняваш за това. Има разлепени съобщения, че утре няма да учим заради снега. Никой няма да се натиска да става рано, нито пък ще има навалица на закуска. Просто ще си изляза най-нормално.

— Съобщения? Искаш да кажеш, че трябваше да се събудим рано, да се облечем и да се разбързаме, за да прочетем чак долу, че няма да се учи. Ама че гадно! — възмутих се.

Усетих усмивката в гласа на Деймиън.

— Съобщават го и по местната радиостанция като във всяко нормално училище. Но не ми се вярва вие със Стиви Рей да слушате радио, докато се при… — Деймиън спря и аз забелязах, че говори така, сякаш Стиви Рей е все още жива.

— Не — казах аз набързо, в опит да замажа положението. — Слушахме кънтри музика. Стимулираше ме да изляза колкото се може по-бързо и да избягам от нея. — Всички се засмяха тихо. Изчаках да настъпи тишина и продължих: — Няма да я забравя и не смятам да се преструвам, че смъртта й не значи нищо за мен.

— Нито пък аз — каза Деймиън.

— Ние също.

След известно време добавих:

— Не мислех, че може да се случи на новак, който е получил дарба от богинята. Аз… аз просто не мислех, че е възможно…

— Никой няма гаранция, че ще мине през Промяната, дори тези, които имат дарби — обади се тихо Деймиън.

— Трябва да се държим един за друг — каза Ерин.

— Само така ще можем да се справим с това — добави Шоуни.

— Точно така, ще се държим един за друг — съгласих се аз. — И обещайте, че ако това се случи на още някого от нас, останалите няма да допуснат той да бъде забравен.

— Обещаваме — го изрекоха тържествено и тримата в един глас.

После всички легнахме. Самотата се беше изпарила от стаята. И тъкмо преди да заспя, прошепнах:

— Благодаря ви, че не ме оставихте сама.

Не бях сигурна дали го казвам на приятелите си, на богинята или на Стиви Рей.

Сънувах, че вали сняг. В началото си помислих, че е красиво. Искам да кажа, че наистина беше красиво — светът изглеждаше като изваден от филм на «Дисни» и човек оставаше с впечатлението, че нищо лошо не може да се случи. А дори и да се случи, то ще бъде само временно, защото всички знаят, че при «Дисни» нещата завършват с «и заживели щастливо»

Вървях бавно, без да усещам студ. Като че ли беше непосредствено преди изгрев-слънце, но беше трудно да се прецени с това облачно небе. Обърнах се и видях как снегът се трупа върху клоните на стария дъб до източната стена.

Източната стена.

Поколебах се, когато осъзнах, че се намирам там. Тогава видях фигурите с наметала и качулки, които стояха пред отворената пролука в стената.

Не! — казах на себе си. Не исках да съм там. Не толкова скоро след смъртта на Стиви Рей. Когато предишните двама новаци умряха, аз видях призраците им или духовете им, или просто ходещите им тела точно на това място. Или просто имах поредната дарба и тя е да виждам духове. Както и да е, достатъчно. Не исках…

Най-ниската от фигурите се обърна и малкият вътрешен спор се изпари от главата ми. Беше Стиви Рей! Само че не беше. Изглеждаше твърде слаба и бледа. Имаше и още нещо странно. Ако това бе Стиви Рей, нямаше причина да се страхувам. Дори и така ужасно променена от смъртта, тя все още беше най-добрата ми приятелка. Но дали беше тя? Не се стърпях и се приближих още малко. Спрях на няколко метра от групичката и затаих дъх в очакване някой от тях да ме забележи, но нищо такова не стана. Явно бях невидима за тях, защото сънувах. Така се приближих още малко, без да откъсвам очи от Стиви Рей. Тя изглеждаше ужасно. Беше с обезумял поглед и не спираше да върти очи, сякаш беше адски нервна или уплашена.

— Не трябва да сме тук. Трябва да си тръгваме.

Подскочих от гласа й. Все още имаше типичния си акцент, но по нищо друго не можеше да се познае. Липсваше всякаква емоция, освен животински страх.

— Нямаш право да ни заповядваш-ш-ш! — изсъска една от закачулените фигури и се озъби на Стиви Рей. Беше онова същество Елиът. Въпреки прегърбената си стойка той застана агресивно срещу нея. Очите му засветиха в червено. Уплаших се за нея, но тя не му се остави. Озъби се на свой ред, очите й проблеснаха с алена светлина и тя изръмжа:

— Земята говори ли ти? Не! — Тя пристъпи напред и Елиът веднага се отдръпна. — И докато не ти проговори, ще ми се подчиняваш! Така каза тя.

Онова нещо Елиът се поклони непохватно и останалите две фигури го последваха. После Стиви Рей посочи отворената пролука.

— А сега да се омитаме по най-бързия начин.

Но преди някой от тях да е помръднал, дочух познат глас от другата страна на стената:

— Хей, познавате ли Зоуи Редбърд? Трябва да говоря с нея и…

Гласът на Хийт замлъкна, когато четирите фигури се втурнаха след него.

— Не! Спрете! Какво, по дяволите, правите? — извика той.

Сърцето ми биеше лудо и набързо се промъкнах през пролуката — точно навреме, за да видя как три от фигурите бяха сграбчили Хийт.

— Той ни видя, така че трябва да дойде с нас! — отсече Стиви Рей.

— Но тя каза да няма повече — извика Елиът, докато стискаше борещия се Хийт.

— Той ни видя — повтори Стиви Рей. — Така че идва с нас, докато тя ни каже какво да правим с него.

Те не се решиха да спорят с нея и с нечовешка сила го понесоха нанякъде. Снегът сякаш поглъщаше виковете му.

Изправих се в леглото задъхана, изпотена и трепереща. Нала похъркваше. Огледах се и моментално ме обзе паника. Бях сама! Нима бях сънувала всичко, което се случи снощи? Погледнах към празното легло на Стиви Рей и забелязах, че вещите й все пак липсват. Не, не съм го сънувала. Най-добрата ми приятелка беше мъртва. Оставих тежестта на болката да ме затисне; знаех, че ще я нося още доста време.

Но нали Деймиън и Близначките дойдоха да спят тук? Все още сънлива, погледнах часовника и разтърках очи. Беше пет следобед. Спала бях най-малко десет часа. Станах от леглото и дръпнах завесата. Колкото и да бе странно, все още валеше сняг. Навън беше пълно с ученици, които правеха снежни човеци и се замеряха със снежни топки. Разпознах Каси Крам — момичето, което се представи доста добре в състезанието с монолозите. С още няколко момичета правеха снежни ангели. Това много щеше да се хареса на Стиви Рей. Щеше да ме е събудила преди часове, за да ме завлече да се забавляваме в снега, независимо дали искам или не. Като се замислих за това, не знаех дали да плача, или да се смея.

— Зи, будна ли си вече? — чух гласа на Шоуни през открехнатата врата.

Направих й знак да влезе.

— Къде се изпарихте всички?

— Станахме преди няколко часа. Гледахме филми. Искаш ли да дойдеш с нас? Ерик и суперготиният му приятел Коул ще дойдат след малко. — После ме погледна виновно, сякаш си спомни, че Стиви Рей вече я няма, а тя се държи, все едно е най-обикновен ден.

Нещо в мен ме накара да заговоря:

— Шоуни, животът продължава. Трябва да ходим по срещи, да бъдем щастливи и да живеем живота си. Няма нищо сигурно на този свят и смъртта на Стиви Рей го доказва. Не можем да си позволим да прахосваме времето, което ни е дадено. Като казвах, че не трябва да я забравяме, нямах предвид да сме вечно тъжни. Имах предвид, че ще помним щастието, което преживяхме с нея, и усмивката й винаги ще бъде в сърцата ни.

— Винаги — каза Шоуни.

— Дай ми секунда да взема едни дънки и идвам при вас.

— Добре — усмихна се тя.

Когато Шоуни излезе, част от веселата ми фасада се стопи. Наистина мислех това, което й казах, но ми беше трудно да го изпълня. А и все още ме държеше ужасният сън. Знаех, че е сън, но въпреки това ме тревожеше. Сякаш чувах ехото от виковете на Хийт в тишината на стаята. На автопилот обух най-удобните си дънки и огромния пуловер, който си купих от училищния магазин преди няколко седмици. На гърдите имаше бродерия с фигурата на Никс, вдигнала ръце към пълната луна. Това някак ми подейства успокояващо. Отидох да среща косата си и въздъхнах, като видях отражението си в огледалото. Идваше ми да повърна. Замазах тъмните кръгове под очите си с малко фон дьо тен, сложих си спирала и гланц за устни с вкус на ягода. Почувствах се малко по-готова да се покажа пред света и слязох по стълбите.

Спрях в края на стълбището. Познатата ми отпреди обстановка беше съвсем различна сега. Момичета и момчета се бяха скупчили на групички пред телевизорите. Вместо весели и шумни разговори се чуваше шепот.

Нашата групичка беше пред любимия ни телевизор. Близначките, Деймиън, Джак и Ерик вече се бяха настанили и забелязах, че с тях е и красивият Коул, който се беше настанил между Ерин и Шоуни. Усмихнах се — или беше много смел, или много глупав. Те си говореха тихо и определено не обръщаха внимание на «Мумията се завръща», която вървеше на екрана. С изключение на две неща всичко беше наред. Първо, бяха прекалено тихи, и второ, Стиви Рей я нямаше, за да прави забележки на останалите да пазят тишина, за да може да чуе нещо от филма.

Преглътнах сълзите, които напираха в мен. Трябваше да продължа напред. Трябваше да продължим заедно.

— Привет на всички — поздравих ги аз и се постарах да звуча нормално.

Поне този път влизането ми не беше последвано от внезапна тишина. Даже точно обратното, всички започнаха да си говорят на по-висок глас и подчертано жизнерадостно.

— Привет, Зи!

— Зоуи!

— Зи, ето те и теб!

Седнах до Ерик, той протегна ръка и ме прегърна през рамо, от което се почувствах едновременно хубаво и ужасно гузно. Хубаво, защото той беше страхотен и мисълта, че е толкова луд по мен, ме главозамайваше. А гузна — това може да се обясни с една-единствена дума — Хийт.

— Сега, след като и Зи е тук, можем да започваме маратона — обяви Ерик.

— Маратона на загубеняците — поясни Шоуни.

— Чакай да позная, ти си донесъл филмите, нали? — попитах Ерик.

— Да, позна.

Всички вкупом нададоха пресилено стенание.

— Което значи, че ще гледаме «Междузвездни войни»? — уточних.

— Отново — промърмори Коул.

Шоуни вдигна перфектно оформените си вежди.

— Да не би да намекваш, че не си фен на «Междузвездни войни»?

Коул й се усмихна в отговор и дори от своето място усетих закачливия пламък в погледа му.

— Не дойдох, за да гледам за милионен път колекцията на Ерик с разширената режисьорска версия. Фен съм, но не на Дарт Вейдър и Чубака.

— Да не би да ми казваш, че го гледаш заради принцеса Лея? — закачи го Шоуни.

— Не, по-многопластов съм, отколкото изглеждам.

— И аз не съм тук заради «Междузвездни войни» — намеси се Джак и хвърли на Деймиън влюбен поглед.

Ерин се изкиска.

— Е, за теб поне сме сигурни, че не си фен на принцеса Лея.

— За щастие — каза Деймиън.

— Иска ми се Стиви Рей да беше тук — намеси се Ерик. — Не ставайте нахални-и-и! — изрече той с нейната интонация и акцент.

След думите на Ерик всички внезапно млъкнаха. Погледнах го и забелязах, че се изчервява, сякаш не си е давал сметка какво точно казва, преди да го произнесе. Усмихнах се и сложих главата си на рамото му.

— Прав си, тя щеше да ни смъмри като мащеха.

— А после щеше да направи пуканки за всички и да ни каже да си ги разделим «наравно» — каза Деймиън. — Вместо «по равно»

— Много забавни грешки правеше — обади се Шоуни.

— Да, и много типични за Оклахома — добави Ерин.

Всички се усмихнахме и усетих, че ми става по-леко.

Това ще бъде начинът, по който ще си спомняме за нея — с усмивки и любов.

— Ъ-ъ-ъ, може ли да седна при вас?

Обърнах се и видях онова момче — Дрю Партейн. Изглеждаше блед и тъжен, а очите му бяха зачервени, сякаш е плакал. Спомням си как гледаше Стиви Рей и изпитах съчувствие към него.

— Естествено — казах му сърдечно. — Вземи си стол. — А после някакво предчувствие ме накара да добавя: — Ето тук, до Ерин, има място.

Синеоката ми приятелка се намръщи за миг, но после го погледна и рече:

— Да, вземи си стол, Дрю. Но имай предвид, че ще гледаме «Междузвездни войни»

— Е, нямам нищо против — каза той и отправи колеблива усмивка към Ерин.

— Нисък, но готин — прошепна Шоуни на Ерин, а тя се изчерви.

— Хей, ще направя малко пуканки. — Аз се изправих. — А и трябва да си взема…

— Кока-кола! — извикаха всички в един глас.

Отскубнах се от ръката на Ерик и отидох до кухнята. За пръв път се почувствах добре, откакто Стиви Рей започна да кашля. Всичко ще е наред. Домът на нощта все още е моят дом. Приятелите ми са моят дом. Ще последвам собствения си съвет и ще живея ден за ден. Ще намеря начин да се справя с кашата, която забърках с Хийт и Ерик. Ще направя всичко възможно да избягвам Неферет (без да е прекалено очевидно, че я избягвам), докато разбера какъв точно е случаят с нея и онзи противен Елиът, който е достатъчно гаден, че да ми докара кошмари. Нищо чудно, че сънувах такова ужасно нещо със Стиви Рей и Хийт.

Взех един пакет пуканки с повече масло, сложих го в микровълновата и той започна да пука. Може би трябва да призова Никс и да я питам как да разреша загадката с Елиът. Стомахът ме сви, като осъзнах, че призоваването ще стане без Стиви Рей. Как да я заменя? Много ми бе неприятно, но трябваше да го направя. Ако не сега за собствения си ритуал, то щеше да ми трябва някой друг за следващия Ритуал на пълнолунието. Притворих очи от болка. Стиви Рей ми липсваше ужасно, но някак трябваше да продължа без нея. Моля те, насочи ме какво да направя, примолих се мислено на Никс.

— Зоуи, ела бързо!

Отворих очи, щом чух гласа на Ерик. Изражението му ми качи адреналина.

— Какво има?

— Просто ела. — Той ме хвана за ръка и ме поведе към общата стая. — Виж новините!

Въпреки че беше пълно с момичета и момчета, в стаята цареше гробна тишина. Всички се бяха скупчили около нашия телевизор, където водещата гледаше в камерата със сериозно изражение.

Краката ми внезапно омекнаха и щях да падна, ако Ерик не ме беше хванал през кръста. Имах чувството, че не мога да си поема дъх, докато слушах продължението.

— Някой да ми даде купа, ще повърна — успях да кажа набързо, надвиквайки бученето в главата си.

Купата светкавично се озова в ръцете ми и аз мигновено избълвах съдържанието на стомаха си в нея.