Измамена

Двадесет и втора глава

Когато отново заговорих, всички притихнаха.

— Всички вие, които искрено вярвате, че притежавате качествата, съответстващи на петте елемента, и сте готови да дадете най-доброто от себе си, за да бъдете чисти, предани, мъдри, съпричастни и искрени, можете да продължите членството си в групата. Но искам да ви кажа, че ще има още много нови ученици, които ще се присъединят към нас и те няма да бъдат оценявани по начина, по който изглеждат или кои са приятелите им. Вземете своето решение и ни уведомете — мен или който и да е от членовете на Съвета. — Погледът ми срещна очите на някои от бившите приятелки на Афродита и добавих: — Няма да използваме миналото ви срещу вас. Ще е важно как се държите оттук нататък.

Някои от момичетата виновно отместиха поглед от мен, а други изглеждаха сякаш едва сдържат сълзите си. Бях приятно изненадана да видя Дейно, която срещна погледа ми твърдо и кимна решително. Явно не беше чак толкова «ужасна» в крайна сметка.

Оставих на земята виолетовата свещ и вдигнах церемониалния бокал, който по-рано бях напълнила с червено вино.

— А сега нека пием във възхвала на пълната луна и за края, който ни води към ново начало.

Докато обикалях кръга и подавах на всеки да отпие от бокала, рецитирах поемата, която намерих в книгата на Фиона — Мистични обреди за пълнолуние.

Концентрирах се над красивите думи в поемата и искрено вярвах, че тази вечер може да бъде едно ново начало на нещо наистина специално.

Обиколих бързо кръга и бях доволна, че повечето от присъстващите ми връщаха бокала с поздрава «Бъди благословена», след като отпиеха от него. Надявам се никой не е имал нещо против, че в днешното вино липсваше кръв от нещастен третокурсник. Отказах да се замисля за това, колко би ми било приятно на мен лично, ако имаше.

Отпих отново от виното и върнах бокала обратно на масата. В обратен ред отпратих елементите и им благодарих. След това закрих ритуала с думите:

— Ритуалът завърши. Нека пътищата ни се съберат отново.

И това беше. Моят първи ритуал като лидер на «Дъщерите на мрака» приключи.

Чувствах някаква празнота и тъга. Все едно да очакваш с нетърпение лятната ваканция и когато тя най-после дойде, да откриеш, че няма какво да правиш. Но имах само секунда на разположение, за да се почувствам така, преди приятелите ми да ме наобиколят с желанието да оставим отпечатъци от ръцете си на плочките, преди циментът да е изсъхнал.

— Сестра ми ще призове малко вода, ако циментът прояви наглост и вземе, че се втвърди, преди да сме си оставили отпечатъците.

— Точно затова съм тук. А и за да бъда идеален пример на това какво значи да си облечен с вкус.

— И двете неща са много важни, сестра ми.

Деймиън с досада завъртя очи, а Стиви Рей каза:

— Ей, хайде, правете си отпечатъците и се разкарайте оттук, че стомахът ме боли и имам ужасно главоболие.

Кимнах към Стиви Рей с разбиране. Бяхме се успали и съответно пропуснахме закуската. И аз умирах от глад.

— Съгласна съм със Стиви Рей. Нека да направим отпечатъците по-бързо и да се присъединим към останалите в залата с храната.

— Неферет е поръчала специално меню за тази вечер. Надникнах в кухнята малко по-рано и миришеше наистина превъзходно — каза Деймиън.

— Добре де, хайде да действаме по същество, стига сме плямпали празни приказки — нацупи се Стиви Рей и буквално измарширува до една от циментовите плочки.

— Какво й става? — прошепна Деймиън.

— Явно има ПМС — обясни Шоуни.

— Да, забелязах по-рано, че изглежда пребледняла и подпухнала, но не исках да ставам гадна и да го коментирам — каза Ерин.

— Хайде просто да направим отпечатъците и да ходим да ядем — предложих аз и взех една от плочките, като с радост забелязах, че Ерик си избра точно тази зад мен.

— Приготвил съм няколко мокри кърпи да си избършете ръцете веднага щом приключите каза Джак, който тъкмо се появи с кърпите в ръка.

— Много мило от твоя страна, Джак — усмихнах му се аз. — Хайде най-сетне да го направим.

Забелязах, че плочките са така направени, че могат да се извадят, когато циментът изсъхне. Все още много ми допадаше идеята на Деймиън да ги поставим в градината, близо до залата за вечеря.

Циментът не беше изсъхнал и лесно направихме отпечатъците, а Джак написа имената ни.

Докато се любувахме на произведенията си и бършехме ръце, Ерик се приближи до мен и прошепна:

— Много съм доволен, че Неферет избра мен за член на Съвета.

Запазих мълчание и просто кимнах. Ако му кажех, че всъщност аз съм го избрала със съгласието на останалите четирима, щях да му разваля удоволствието. Неферет е къде-къде по-голяма работа. А и наистина нямаше да пострада друго, освен моето его, ако той си мислеше, че тя го е избрала. Тъкмо се канех да сменя темата и да поканя всички в съседната зала с храната, когато странни звуци привлякоха вниманието ми. Когато осъзнах какво представляват, сърцето ми се сви.

Стиви Рей кашляше.

Погледнах към нея. Част от присъстващите се бяха преместили при храната, но много други все още бяха тук и искаха да видят как оставяме отпечатъците. Между мен и Стиви Рей имаше няколко души, но виждах, че е застанала на колене пред плочката си. После се облегна назад, седна върху петите си и ми отправи уморена усмивка. Чух я как прочисти гърлото си и си спомних, че направи същото и по време на представлението с монолозите.

Без да отмествам поглед от нея, извиках на Ерик:

— Доведи Неферет! Бързо!

В същото време хукнах към нея. Стиви Рей вече беше направила отпечатъка и бършеше ръцете си. Преди да стигна до нея, тя получи внезапен пристъп на кашлица. Раменете й се разтресоха и тя притисна кърпата към устата си.

Тогава усетих миризмата. Усещането беше толкова силно, сякаш се блъснах в невидима стена. Миризмата на кръв ме обгърна — примамлива, съблазнителна и в същото време ужасна. Помислих си, че ако затворя очи, ще повярвам, че това е просто един ужасен сън, че ще се събудя след няколко часа, все още в нервно очакване да започне ритуалът. Нала ще похърква блажено на възглавницата ми, а Стиви Рей ще спи също така блажено на леглото до мен. Усетих как някой сложи ръка на рамото ми, но все още не помръдвах.

— Тя има нужда от теб, Зоуи — гласът на Деймиън леко потрепна.

Отворих очи и го видях насреща си. Той вече плачеше.

— Не мисля, че мога да го направя.

Той стисна рамото ми по-здраво.

— Разбира се, че можеш. Трябва.

— Зоуи! — проплака Стиви Рей.

Без повече колебание, отместих ръката на Деймиън и се втурнах към Стиви Рей. Тя беше на пода, притиснала кървавата кърпа към гърдите си. Кашляше все по-силно и по-силно и още повече кръв изтичаше от устата и носа й.

— Донесете още кърпи — извиках на Ерин, която стоеше пребледняла зад Стиви Рей.

— Всичко ще е наред, обещавам ти. Всичко ще е наред.

Тя започна да плаче и сълзите й се обагриха в червено.

Поклати глава.

— Не, няма да бъде. Не може да бъде. Защото умирам. — Гласът й беше слаб и тя едва говореше през изтичащата от устата й кръв.

— Оставам с теб. Няма да те изоставя.

Тя стисна ръката ми и аз с изненада забелязах колко студена е нейната.

— Страх ме е, Зи.

— Знам. И мен ме е страх. Но ще се справим с това заедно. Обещавам ти.

Ерин ми донесе още кърпи. Взех подгизналата от кръв кърпа, която Стиви Рей стискаше, и започнах да забърсвам лицето й с чиста, но тя отново започна да кашля и не успяваше да се спре. Имаше твърде много кръв. Тресеше се толкова силно, че не можеше да държи сама кърпата. Заплаках и я сложих в скута си, прегърнах я с ръце и започнах да я люлея като малко дете. Повтарях й, че всичко ще се оправи и аз няма да я изоставя.

— Зоуи, това може да помогне.

Напълно бях забравила, че в стаята има и други хора, и гласът на Деймиън ме стресна. Погледнах към него и видях, че държи зелената свещ на земята. И тогава, въпреки страха и отчаянието си, инстинктът ми някак си взе връх и се почувствах много спокойна.

— Ела насам, Деймиън, дръж свещта по-близо до нея.

Деймиън застана на колене и въпреки огромната локва кръв, в която стояхме, той се притисна към Стиви Рей и задържа свещта пред лицето й. Ерин и Шоуни също коленичиха до нас и от тяхното присъствие почувствах нов прилив на сили.

— Стиви Рей, отвори очи — казах аз нежно.

С гаден, гъргорещ звук тя си пое дъх и клепачите й трепнаха. Бялото на очите й беше станало червено, розови сълзи продължаваха да се стичат по бузите й. Но погледът й попадна на свещта и тя се загледа в нея.

— Призовавам елемента земя при нас! — Гласът ми ставаше все по-твърд и уверен. — Искам да остане с това много специално момиче, Стиви Рей Джонсън, което съвсем скоро получи своята дарба. Земята е нашият дом, нашата майка. Земята е там, където всички ще се завърнем един ден. Тази нощ моля земята да утеши и приеме Стиви Рей и да направи пътуването й спокойно и приятно.

Изведнъж усетихме мирис на овощна градина и чухме чуруликането на птичките. Открои се миризмата на цъфнала ябълка, чувах жуженето на пчелите.

Устните на Стиви Рей се разтеглиха. Без да откъсва очи от свещта, тя ми прошепна:

— Вече не се страхувам, Зи.

Тогава чух да се отваря входната врата и Неферет влезе с бърза крачка. Тя отмести Деймиън и Близначките от пътя си и посегна да вземе Стиви Рей от ръцете ми.

— Не! Ние ще останем с нея. Тя се нуждае от своя елемент. Нуждае се от нас! — Гласът ми изпълни цялата зала със силата си и видях как дори Неферет отстъпи назад изненадана.

— Добре тогава — каза Висшата жрица. — И без това краят е вече близо. Помогни ми да й дадем да изпие това, ще й помогне да не усеща болка.

Посегнах да взема шишето с бяла течност от нея, когато Стиви Рей изрече:

— Няма нужда. Откакто призовахме земята, не усещам никаква болка.

— Естествено, че няма болка, детето ми. — Неферет докосна окървавената й буза. В този момент тялото й се отпусна и престана да трепери. Тогава Неферет се обърна към нас: — Някой да помогне на Зоуи да я сложи на носилката. Трябва да я занесем в болницата.

Кимнах. Със Стиви Рей все още силно стискахме ръце, когато я понесохме към болницата. По-късно забелязах, че си спомням много странни неща от пътя ни дотам. Как валеше сняг, но снежинките не ни докосваха. Всичко беше невероятно спокойно и тихо, утрото настъпваше. Аз продължавах да шепна на Стиви Рей и да й повтарям, че всичко е наред и че няма от какво да се страхува. Спомням си как тя се отпусна на носилката, а стичащата се кръв оставяше алени капки по белия сняг.

Стигнахме до болницата и оставихме носилката върху едно легло. Неферет направи знак на приятелите ми да се приближат. Деймиън все още държеше запалената зелена свещ и я остави така, че ако Стиви Рей отвори очи, да може да я види. Поех си дълбоко въздух. Все още се усещаше миризмата на градина и се чуваха птичите песни.

Стиви Рей отвори очи. Тя примига няколко пъти, изглеждаше объркана. После погледна към мен и се усмихна.

— Ще кажеш ли на мама и татко, че ги обичам?

Разбирах думите й, но гласът й беше необикновено слаб.

Разбира се — отвърнах набързо.

— Може ли да те помоля за още нещо?

— Каквото поискаш.

— Ти на практика си нямаш мама и татко, така че ще кажеш ли на моята майка, че сега ти си нейната дъщеря. Мисля, че по-малко ще се тревожа за вас, ако знам, че сте заедно.

По бузите ми започнаха да се стичат сълзи. Заподсмърчах, преди да й отговоря.

— Не се тревожи за нищо. Ще им предам.

— Добре. Мама ще ти направи чудесни шоколадови сладки. — После с усилие отвори очите си отново и погледна към Деймиън и Близначките. — Грижете се за Зоуи, не допускайте нищо да ви раздели.

— Не се тревожи — прошепна Деймиън през сълзи.

— Ще се грижим за нея и от твое име — успя да каже Шоуни.

Ерин стискаше ръката й и плачеше, но кимна в знак на съгласие.

— Добре… — Тя отново затвори очи. — Зи, мисля, че е време да си подремна малко.

— Добре, миличка — казах.

Тя отвори очи с огромни усилия и ме попита:

— Ще останеш ли с мен?

Прегърнах я по-силно.

— Никъде няма да ходя. Всички сме тук с теб.

— Добре — промълви тя.

Стиви Рей затвори очи. Пое си още няколко пъти дъх с гъргорещ звук и после усетих как напълно се отпусна в ръцете ми. Вече не дишаше. Устните й бяха леко разтворени, сякаш се усмихваше. Кръв се стичаше от устата и носа й, но не можех да я подуша. Единствената миризма, която усещах, беше миризмата на земя. И тогава със силен повей на вятъра зелената свещ загасна и моята най-добра приятелка умря.