Измамена

Осма глава

Вече бях преполовила пътя към общежитието, когато си спомних, че не съм казала на Неферет нищо за духовете, но вече нямах желание да се връщам и да подхващам тази тема. Разговорът, който вече проведохме, напълно ме изтощи и въпреки изискания интериор и красивите гледки нямах търпение да се махна от там. Най-много исках да се прибера в стаята си и да разкажа на Стиви Рей цялата тази история с Лорън, а после да се отпусна пред телевизора и да забравя ужасното предчувствие, което имах за изчезването на Крис. Както и, че сега съм Голямата Работа, една от най-популярните ученички в училището. Както и да е. Исках поне за кратко да бъда себе си, за всичко останало имах достатъчно време. Утре ще си направя записки за това, което ще казвам пред «Дъщерите на мрака» в неделя. Може би също така трябва да се поупражнявам и за Ритуала. Това ще е първото ми публично призоваване и стомахът ме сви, като си го помислих.

Спомних си също, че за следващия ден имам да пиша есе по социология. Вярно е, че Неферет ме освобождава от повечето домашни, за да имам време да чета учебника за шести курс, но аз полагах максимални усилия да бъда «нормална» (каквото и да значи това, защото съм тийнейджърка и вампир новак — две неща, които са много далеч от нормалното), което значи, че пишех домашни, когато и останалата част от класа го правеше. Наложи се да се върна до училището, за да взема учебниците и тетрадките си от шкафа. Той се намираше в кабинета на Неферет, но аз я оставих да пие вино с някои от преподавателите и не се притеснявах, че е възможно да подслушам още някой ужасен разговор.

Както обикновено вратата беше отключена. Защо да използваш ключалки, когато имаш вампирска интуиция, с която да сплашваш учениците почти до смърт? Вътре беше тъмно, но нямаше значение. Макар и белязана само преди месец, вече можех да виждам добре и без светлина. Така даже е по-добре силната светлина ужасно дразни очите ми. А дневната е абсолютно непоносима.

Поколебах се за миг, преди да отворя шкафчето си. Замислих се, че не съм виждала слънчева светлина от месец. Дори не се бях сещала за това. Странно.

Разсъждавах над особеностите на новия си живот, когато забелязах лист хартия, поставен на горния рафт в шкафчето ми. Той потрепна от течението, когато рязко отворих вратичката. Хванах го, за да не полети, и се смаях, когато осъзнах какво е.

Поезия.

Или по-точно стихотворение. Беше кратко, написано с красив почерк. Прочетох го няколко пъти, като осъзнах какво е. Хайку.

Докоснах с пръст всяка дума. Знаех кой го е писал. Имаше само един възможен отговор. Сърцето ми подскочи и аз прошепнах неговото име:

— Лорън…

— Стиви Рей, напълно сериозна съм. Като казвам, че трябва да се закълнеш да не споменаваш нищо на никого, имам предвид точно това. И като казвам никого, имам предвид предимно Близначките и Деймиън.

— Зоуи, казах ти вече, че можеш да ми имаш доверие. Заклевам се. Какво още да направя, да си прережа вените ли? — Не отговорих. — Зоуи, наистина можеш да ми се довериш. Гарантирам ти.

Вгледах се в лицето на най-добрата си приятелка. Трябваше да поговоря с някого. Попитах интуицията си за знак дали мога да говоря със Стиви Рей и ми се стори, че би било напълно безопасно.

— Извинявай. Знам, че мога да ти се доверя. Просто съм… не знам. — Поклатих глава, разстроена от собственото си объркване. — Добре. Днес се случиха доста странни неща.

— Имаш предвид по-странни от обичайните, които се случват тук ежедневно?

— Да. Лорън Блейк дойде в библиотеката днес, докато бях там. Той беше първият човек, с когото споделих новите си идеи за Съвета и Префектите.

— Лорън Блейк? Най-красивият мъж, когото някога сме виждали? О, боже мой! По-добре да седна. — Тя се тръшна на леглото си.

— Да, точно него имам предвид.

— Не мога да повярвам, че нищо не си ми казала досега. Сигурно си умирала да споделиш.

— Това не е всичко. Той… ъ-ъ-ъ… ме докосна. И то не само веднъж. Всъщност… видях го повече от веднъж днес. Насаме. И мисля, че ми е написал стихотворение.

— Какво?!

— Ами в началото си мислех, че всичко е съвсем невинно и само си въобразявам разни неща. В библиотеката си говорихме само за идеите, които имам за «Дъщерите на мрака» Не мислех, че това изобщо значи нещо. Но той докосна белега ми.

— Кой от всичките? — Очите на Стиви Рей бяха огромни и кръгли, сякаш всеки момент ще изскочат.

— Този на лицето ми. Поне тогава.

— Какво имаш предвид с поне тогава!

— Ами… след като приключих с часа по езда, не бързах да се прибирам и реших да се разходя покрай западната стена. Лорън беше там.

— О, боже мой! Какво стана?

— Мисля, че ме сваляше.

— Мислиш?

— Усмихвахме се един на друг и се смеехме.

— И на мен ми звучи като свалка. Господи, той е толкова невероятен!

— Ти ли ми го казваш? Като ми се усмихне, направо не мога да си поема дъх. И слушай сега — изрецитира ми хайку, написано от поет, който гледал своята любима гола на лунна светлина.

— Сигурно се шегуваш! — Стиви Рей започна да си прави вятър с ръка. — Кажи за докосването.

Поех си дълбоко дъх.

— Беше наистина объркващо. Всичко вървеше много добре. Както казах, разговаряхме и се смеехме. Тогава той каза, че е сам навън, защото искал по този начин да получи вдъхновение, за да напише хайку…

— Това е невероятно романтично!

Кимнах и продължих:

— Знам. Както и да е. Обясних му, че не съм искала да преча на вдъхновението му, а той каза, че много неща могат да го вдъхновят, не само нощта. И ме попита дали искам да бъда неговото вдъхновение.

— Ега ти!

— Точно това си помислих и аз!

— Но си отговорила, че с удоволствие ще бъдеш неговото вдъхновение.

— Именно.

— И… — Стиви Рей ме подкани нетърпеливо.

— Той поиска да види татуировките ми. Тези на раменете и гърба.

— Не може да бъде!

— Направи го.

— Човече, бих си съблякла блузата по-бързо, отколкото може някой да мигне.

Засмях се.

— Е, аз не си съблякох блузата, но си свалих якето. Всъщност той ми помогна.

— Да не би да ми казваш, че Лорън Блейк, най-добрия вампирски поет и най-привлекателен двукрак екземпляр на света, ти е помогнал да си свалиш якето като старовремски джентълмен?

— Да, точно така. — Демонстрирах й, като смъкнах якето си до лактите. — И тогава не знам какво точно ми стана, но изведнъж вече не бях нервна и не се притеснявах, че се държа глупаво. Смъкнах презрамката си ето така. — Показах й как я свалих и открих голяма част от рамото и гърба си, както и солидна част от гърдите си. Особено като се има предвид, че бях с най-хубавия си черен сутиен. — И тогава той ме докосна отново.

— Къде?

— Проследи с пръст орнаментите на татуировката ми по рамото и гърба. Каза, че изглеждам като древна вампирска кралица. И тогава ми изрецитира хайкуто.

— Ега ти!

Седнах на леглото си, облякох се и въздъхнах.

— Да, беше поразително за миг. Сигурна съм, че между нас припламнаха искри. Мисля, че той почти ме целуна. Поне съм сигурна, че му се искаше да го направи. Но тогава най-неочаквано той се промени. Изведнъж стана учтив и любезен, благодари ми, че съм му показала татуировките си, и изчезна.

— Е, това не е особена изненада.

— За мен беше адски неочаквано. Искам да кажа… в един момент се взира в очите ми и по всякакъв начин ми показва, че ме желае, а в следващия — нищо.

— Зоуи, той е учител. Ти си ученик. Това е вампирско училище, със съвсем различни правила, но някои неща не се променят. Учениците са забранена територия за учителите.

Прехапах устни, после подхвърлих:

— Всъщност той преподава само почасово и временно.

Стиви Рей поклати глава.

— Ако това изобщо има някакво значение.

— Това не е всичко. Виж какво намерих преди малко в шкафчето си.

Подадох й листчето с хайкуто.

— О, боже мой! Това е толкова романтично! Направо ще умра. Как? Как докосна татуировката на гърба ти?

— А ти как мислиш? С пръст. Проследи извивките. — Все още можех да почувствам топлината на неговото докосване.

— Рецитира ти любовна поезия, докосва татуировките ти, а после написва хайку за теб. — Тя въздъхна замечтано. — Сякаш сте Ромео и Жулиета, сякаш цялата работа със забранената любов… — Както си вееше с ръка драматично, изведнъж спря и се изправи на леглото. — О, ами Ерик?

— Какво за него?

— Той ти е гадже, Зоуи!

— Официално не е — смутих се.

— Е, какво трябва да направи, че да стане официално? Да падне на колене? Беше очевидно, че цял месец излизате на срещи.

— Знам… — казах отчаяно.

— В такъв случай повече ли харесваш Лорън, отколкото Ерик?

— Не! Да. По дяволите, не знам. Но Лорън е цял един нов свят. И като че ли няма как да имаме връзка. — Но не бях напълно сигурна в това. Нямаше ли как да се срещаме тайно? Исках ли нещо такова?

Сякаш прочела мислите ми, Стиви Рей каза:

— Може да се промъкваш тайно и да се срещате.

— Това е нелепо. Той сигурно изобщо не изпитва същото към мен. — Но още като го казах, си спомних топлината на тялото му и желанието в очите му.

— Ами ако го изпитва? Знаеш, че си различна. Никой от нас няма белег, подобен на твоя. Никой никога не е имал дарба за петте елемента. Може би правилата не важат за теб.

Стомахът ме присви. Още с идването си в «Дома на нощта» се надявах да мога да намеря своето място тук. Исках училището за вампири да стане мой дом и да намеря приятели, които да бъдат моето семейство. Не понасях да съм различна и не изгарях от желание да нарушавам правилата. Поклатих глава и въздъхнах:

— Не искам да бъде така, Стиви Рей. Искам просто да бъда нормална.

— Знам — отвърна тя. — Но ти си различна. Всички го виждат. А искаш ли Лорън да те харесва?

Въздъхнах.

— Все още не знам какво искам. Освен че никой не трябва да научава за мен и Лорън.

— Устните ми са запечатани. — Стиви Рей се направи, че си заключва устата и изхвърля ключа. — Никой няма да изкопчи и дума от мен! — изфъфли забавно тя през стиснати устни.

— Мамка му! Това ми напомня, че Афродита ме видя с Лорън!

— Тази вещица те е проследила чак до стената?

— Не, не. Там никой не ни видя. Афродита влезе в библиотеката, когато той докосваше лицето ми.

— Мамка му!

— Точно така, мамка му! Но има и още. Сещаш ли се, че закъснях за часа по испански, защото исках да говоря с Неферет? Но не говорих. Отидох до кабинета й, а вратата беше открехната, така че чувах какво става вътре. Афродита беше там.

— Тази кучка те е издала!

— Не съм сигурна, чух малка част от разговора.

— Предполагам, че си си изкарала акъла, когато Неферет те извика да вечеряш с нея.

— Напълно.

— Нищо чудно, че изглеждаше така пребледняла. Сега всичко си идва на мястото. — Тя изведнъж ококори очи. — Афродита създаде ли ти някакви проблеми с Неферет?

— Не. Неферет ми каза, че виденията на Афродита вече не били валидни, защото Никс й отнела дарбата. Така че каквото й да й е казала, Неферет не й е повярвала.

— Това е добре.

— Не, не е добре. Неферет се държала прекалено рязко. Тя разплака Афродита. Сериозно ти казвам, Стиви Рей, Афродита беше смазана от думите на Неферет. Да не говорим, че изобщо не звучеше като себе си.

— Зоуи, не мога да повярвам, че отново обсъждаме това. Не трябва да съжаляваш Афродита.

— Стиви Рей, ти не ме разбра. Не става дума за Афродита, а за Неферет. Тя беше много жестока. Дори Афродита да е изклюкарила това, което видя, реакцията на Неферет не беше правилна. Освен това имам лошо предчувствие.

— За Неферет ли?

— Да… не… не знам. Не е само за Неферет. Сякаш е смесица от много неща. Изведнъж много работи се объркаха — Крис… Лорън… Афродита… Неферет. Нещо става, Стиви Рей. — Тя гледаше много объркана и аз осъзнах, че се нуждае от типична за Оклахома аналогия, за да ме разбере по-добре. — Нали знаеш какво става точно преди да се появи торнадо? Небето е все още ясно, но се появява студен вятър, който непрекъснато си сменя посоката. Усеща се, че нещо се задава, но невинаги знаеш какво точно. Ето така чувствам нещата в момента.

— Все едно се задава буря?

— Да. Голяма буря.

— Значи искаш от мен да…

— Да ми помогнеш да предотвратя бурята.

— Мога да го направя.

— Благодаря ти.

— Но нека преди това направим нещо по-приятно. Деймиън е взел «Мулен Руж» от видеотеката, а Близначките са се докопали до истински чипс и недиетичен сос. — Тя хвърли поглед на часовника си с лика на Елвис. — Най-вероятно вече ни чакат долу и се ядосват, че се бавим.

Харесва ми, че мога да споделя и най-разтърсващата новина със Стиви Рей. Тя първо реагира бурно, после заговаря за нещо съвсем обикновено като филми и чипс. С нея се чувствах нормална и земна, сякаш не всичко бе чак толкова заплетено и объркано. Усмихнах й се.

— «Мулен Руж»? Това май значи Юън Макгрегър?

— Определено. Тъкмо ще се порадваме на хубавия му задник.

— Ти го каза. Да тръгваме. И не забравяй…

— Ей, знам, знам. Да не казвам нищо на никого. — Тя се усмихна дяволито: — Чакай да го кажа за последно: Лорън Блейк е хлътнал по теб!

— Сега готова ли си?

— Да.

— Надявам се някой да се е сетил да ми вземе кола.

— Зи, побъркваш се с тази кола.

Засмях се и се почувствах по-добре, докато слизахме по стълбите към общото помещение. Деймиън и Близначките се бяха настанили пред един от телевизорите и ни помахаха. Стиви Рей се оказа права. Те набиваха истински чипс и се бяха омазали с калоричен сос с лук. Знам, че звучи гадно, но всъщност е много вкусно. Стана ми още по-приятно, когато Деймиън ме посрещна с чаша кола.

— Хора, много се забавихте — укори ни той и ни направи място на дивана.

— Съжалявам — каза Стиви Рей и добави с усмивка към Ерин: — Наложи се да облекча нуждите на храносмилателната си система.

— Чудесен пример за наричане на нещата с истинските им имена — отвърна доволно Ерин.

— Моля ви, просто пуснете филма — настоя Деймиън.

— Момент, дистанционното е у мен.

— Чакай! — извиках. Звукът беше изключен, но аз видях, че дават новините по 23-ти канал. Лицето на водещата беше тъжно и сериозно. Долу на екрана имаше надпис «Тялото на момчето е намерено» — Пусни звука.

— И ето водещата ни новина от сутринта. Тялото на изчезналия футболист Крис Форд беше намерено в късния петъчен следобед от двама гребци на каяк. Тялото е било заклещено край скалите покрай шлеповете с пясък, използвани в района на двайсет и първа улица за направата на по-спортни завои в реката. Източниците ни твърдят, че момчето е починало от кръвозагуба, причинена от множество разкъсвания, като най-вероятно е било нападнато от животно. Ще имаме повече информация след официалната медицинска експертиза.

Тъкмо се бях успокоила и стомахът отново ме сви. Почувствах ужасен студ. Но лошите новини не бяха приключили.

— На фона на тази трагедия научихме, че още едно момче от отбора на «Съюза» е в неизвестност. — Картината превключи на снимка на друг футболист в червено-бял екип. — Брад Хиджънс е бил видян за последен път в петък след училище на площад «Утика» където е разлепвал снимката на изчезналия преди това Крис Форд. Брад е не само съотборник на Крис, но и негов братовчед.

— О, боже! Футболистите на «Съюза» започнаха да измират като мухи възкликна Стиви Рей. Тя ме погледна и пребледня. — Зоуи, как си? Не изглеждаш много добре.

— И него го познавам.

— Това е странно — промълви Деймиън.

— Те двамата бяха винаги заедно по купони. Всички ги познаваха, защото са братовчеди, въпреки че Крис е чернокож, а Брад бял.

— На мен ми звучи съвсем нормално — каза Шуони.

— И на мен така, сестра ми.

Едва ги чувах, защото главата ми бучеше.

— Трябва да се поразходя.

— Ще дойда с теб — веднага заяви Стиви Рей.

— Не, ти остани тук и гледай филма. Аз… аз просто имам нужда от малко свеж въздух.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Няма да се бавя особено. Ще се върна навреме, за да видя задника на Юън.

Имах чувството, че усещам в гърба си притеснения поглед на Стиви Рей (и чувах как Близначките спореха с Деймиън дали наистина ще видят задника на Юън). Побързах да напусна общежитието и излязох навън в студената ноемврийска нощ.

Без да се замислям се отклоних от основната пътека, която води към сградата на училището, защото нямах желание да срещам никого. Положих усилия да дишам нормално. Какво, по дяволите, ставаше с мен? Гърдите ме боляха, а стомахът ми беше на топка. Бученето в ушите ми като че ли утихна, но нямаше никакво спасение от паниката, която ме обгръщаше като плащ. Всичко в мен крещеше: Нещо не е наред! Нещо не е наред! Нещо не е наред!

Както се разхождах, ми направи впечатление, че небето вече не е ясно и обсипано със звезди. Заоблачи се, нежният хладен ветрец се превърна в силен студен вятър и листата на дърветата започнаха да капят като дъжд върху мен. Миризмата на земя и въздух се смесваше с тази на мрака… по някакъв начин това ме успокои и шумът от гонещите се мисли и притеснения отстъпи място на разума и ми даде възможност да помисля.

Тръгнах към конюшните. Ленобия ми беше казала, че мога да ходя при Персефона винаги, когато имам нужда да помисля и да бъда сама. Определено имах нужда от това.

Наближих конюшните и тъкмо започна да ме обзема спокойствие, когато дочух някакъв звук. В началото не разбрах какво е, защото бе доста приглушен. После си помислих, че сигурно е Нала. Най-вероятно ме беше проследила. Огледах се и я повиках.

Звукът стана по-отчетлив… и не го издаваше котка. Някакво движение близо до плевнята привлече погледа ми и забелязах, че близо до входната врата има някой.

Тъмната фигура отново помръдна… Приличаше на вампир или новак. Седеше, но някак прегърбено. Звукът отново се появи. От това разстояние вече чувах, че звучи като ридание, сякаш страдаше.

Изпитах инстинктивно желание да побягна, но не можех. Нямаше да е правилно. Освен това го почувствах нещо отвътре ми казваше, че не бива да си тръгвам. Каквото и да се случваше тук, трябваше да се изправя срещу него.

Поех си дълбоко дъх и се приближих:

— Хей, добре ли си?

— Не! — прошепна фигурата зловещо.

— Мога ли да ти помогна? — попитах.

Опитвах се да разпозная в сенките кой стои там. Мисля, че започнах да различавам светла коса и ръце, закрили лицето…

— Водата! Водата е толкова студена и дълбока! Не мога да изляза… не мога да изляза!

Тя махна ръце от лицето си и погледна към мен, но аз вече се бях досетила коя е. Познах гласа й. Освен това познах какво се случваше. Приближих я бавно. Тя ме гледаше втренчено, а лицето й беше цялото в сълзи.

— Хайде, Афродита. Имаш видение, трябва да те заведа при Неферет.

— Не! — изпъшка тя. — Не ме води при нея. Тя няма да ме послуша. Тя… тя не ми вярва вече.

Спомних си какво беше казала Неферет за Афродита — че Никс е отнела дарбата й. Защо изобщо трябва да се забърквам в това? Кой знае какво е намислила. Сигурно прави опит да привлече внимание, а аз нямах време за такива глупости.

— Добре. Да кажем, че и аз не ти вярвам. Стой си тук и си получавай видението. Аз си имам други неща за правене.

Обърнах се и тръгнах към конюшнята, но тя ме сграбчи за китката с треперещата си ръка.

— Трябва да останеш! — каза тя, а зъбите й тракаха. Очевидно й беше трудно да говори. — Трябва да изслушаш видението.

— Не, не трябва. — Освободих се от хватката й. — Каквото и да става, то не ме засяга. Оправяй се сама с него.

Този път се обърнах и тръгнах да се отдалечавам по-бързо. Но не достатъчно бързо. Следващите й думи ме пронизаха:

— Трябва да ме изслушаш. Ако не го направиш, баба ти ще умре.