Измамена

Двадесет и шеста глава

— Зоуи, изплакни си устата с това.

Погледнах към Ерин, която ми подаваше чаша студена вода. Изплакнах си устата над гнусната купа с повръщаното.

— Махни го от тук — казах аз, като едва се сдържах да не повърна отново.

Искаше ми се да закрия лицето си с ръце и да избухна в сълзи, но знаех, че всички ме гледат, така че се стегнах и прибрах косата си зад ушите. Не можех да си позволя да изпадам в паника. Умът ми вече се бореше с нещата, които трябваше да направя. За Хийт. Той беше важен сега, а не аз със склонността си към истерия.

— Трябва да говоря с Неферет — заявих и се изправих, като с изненада установих колко здраво съм стъпила на крака.

— Ще дойда с теб — каза Ерик.

— Благодаря ти, но първо трябва да си измия зъбите и да си сложа обувки. — Бях слязла долу само по чорапи. Усмихнах се на Ерик с благодарност. — Ще изтичам до стаята си и ей сега се връщам. — Забелязах, че Близначките се канят да дойдат с мен. — Ще се оправя, само ми дайте една минута.

Обърнах се и тръгнах към стълбите.

Не спрях пред вратата на стаята си, а продължих надясно и застанах пред стая 124. Вдигнах ръка да почукам, но не успях, защото вратата се отвори.

— Знаех, че си ти — каза Афродита и ме изгледа хладно. — Влизай.

Останах изненадана от приятните пастелни тонове на интериора. Предполагам, че съм очаквала да видя нещо мрачно и зловещо като в леговището на паяк Черна вдовица.

Реших да не губя време с глупави разговори и преминах директно на въпроса:

— Как разбираш дали едно видение е истинско, или е сън?

Тя седна на леглото и отметна назад перфектната си руса коса.

— Оставам със специфично чувство. Виденията никога не са приятни или романтични, както ги показват по филмите. Всъщност са гадни. Особено истинските. Ако след това се чувстваш като парцал, значи най-вероятно е било истинско видение. — Тя ме погледна по-внимателно. — Значи имаш видения?

— Сънувах нещо тази нощ. Беше кошмар. Но сега смятам, че може да е било видение.

Устните на Афродита се разтеглиха леко.

— Е, толкова по-зле за теб.

Смених темата:

— Каква е историята покрай Неферет?

Афродита пребледня.

— Какво имаш предвид?

— Според мен много добре знаеш какво имам предвид. Има нещо нередно покрай нея, искам да знам какво е.

— Е, ти си нейната ученичка, нейната любимка. Новото й златно момиче. Да не мислиш, че ще ти кажа нещо? Може да съм руса, но не съм толкова глупава.

— Ако това е истинската ти позиция, защо ме предупреди да не пия това, което тя ми даде?

Афродита отмести поглед.

— Първата ми съквартирантка почина шест месеца след като дойде тук. Аз изпих лекарството. Подейства ми. За дълго време.

— Какво имаш предвид, как ти е подействало?

— Станах вяла, отнесена. Виденията ми спряха. Не завинаги, но за няколко седмици. А след това ми беше трудно да си спомня дори как изглеждаше тя. — Афродита замълча за миг. — Венера. Венера Дейвис, така се казваше. Очите й отново срещнаха моите. — Заради нея си избрах името Афродита. Бяхме много добри приятелки и ни се стори, че името ми е добра идея. — Очите й се изпълниха с тъга. — Положих всички усилия да си спомням за Венера и предположих, че и ти ще искаш да си спомняш за Стиви Рей.

— Така е. И ще я помня. Благодаря ти.

— Трябва да тръгваш. Няма да е добре за никоя от нас, ако приятелите ти разберат, че си при мен.

Осъзнах, че е напълно права, и тръгнах към вратата. Гласът й ме спря:

— Неферет се прави на добра пред теб, но всъщност не е. Не всичко светло е добро и не всичко тъмно е лошо.

Но помни, тъмнината невинаги означава зло, както светлината невинаги носи добро. Спомних си думите на Никс, които се отразяваха в предупреждението на Афродита.

— С други думи, бъди нащрек около Неферет и не й се доверявай, така ли?

— Да, но не съм го казвала.

Какво да си казвала? Та ние дори не сме разговаряли — отвърнах.

Затворих вратата и побързах да мина през стаята си, където си измих зъбите, обух си обувки и се върнах в общата стая.

— Готова ли си? — попита Ерик.

— Ние също ще дойдем — каза Деймиън и посочи с ръка към Близначките. Джак и Дрю.

Тъкмо започнах да възразявам, но не успях да кажа нищо. Истината беше, че нямах нищо против и дори се радвах, че всички те са до мен, че сме обединили силите си. Замислих се колко нелепи са били притесненията ми, че моите дарби и специални сили ще ме направят аутсайдер без приятели. За щастие се случваше точно обратното.

— Добре, да тръгваме.

Отправихме се към вратата. Не бях много сигурна какво ще кажа на Неферет. Просто знаех, че не мога да продължавам да мълча, а и имах ужасно предчувствие, че «сънят» ми е бил видение и че има нещо много съмнително покрай «духовете», които виждах. Най-много от всичко се притеснявах, че отведоха Хийт. Това, в което Стиви Рей се беше превърнала, ме ужасяваше до краен предел, но не променяше факта, че Хийт е в опасност.

Почти бяхме стигнали до вратата на общата стая, когато тя изведнъж се отвори и вътре влязоха Неферет и двамата детективи. Бяха закопчали якетата си до горе, по шапките им имаше сняг, а носовете им бяха почервенели от студ. Неферет както винаги изглеждаше напълно спокойна и уверена.

А, Зоуи, ето къде си била. Няма да се налага да те търся. Детективите носят лоши новини и искат да говорят с теб.

Изобщо не погледнах към нея и усетих раздразнението, когато се обърнах директно към детективите:

— Вече чух по новините, че Хийт е изчезнал. Ако мога с нещо да помогна, ще го направя.

— Може ли отново да използваме библиотеката? — попита детектив Маркс.

— Разбира се — отвърна Неферет.

Тръгнах след тях към библиотеката, но спрях за миг и се обърнах към Ерик.

— Ще те чакаме тук — каза той.

— Всички — допълни Деймиън.

Кимнах. Почувствах се малко по-добре и влязох в библиотеката. Едва прекрачила прага, детектив Мартин започна да ме разпитва:

— Зоуи, можеш ли да ни кажеш къде си била между шест и половина и осем и половина тази сутрин?

Кимнах.

— Бях в стаята си. По това време говорех по телефона с баба и после с Хийт си разменихме няколко съобщения. — Бръкнах в джоба на дънките си и извадих мобилния си телефон. — Все още не съм изтрила съобщенията. Можете да ги видите, ако искате.

— Не си длъжна да им даваш телефона си, Зоуи — обади се Неферет.

Усмихнах й се.

— Няма проблем, аз нямам нищо против.

Детектив Мартин взе телефона и започна да разглежда съобщенията, като си записваше нещо.

— Видяхте ли се с Хийт тази сутрин?

— Не, той ме попита дали искам да се видим, но му отказах.

— Според съобщенията вие сте планирали да се срещнете в петък — каза детектив Мартин.

Усетих острия поглед на Неферет срещу себе си. Поех си дълбоко дъх. Най-добрият начин да се справя с това бе да се придържам към истината колкото се може по-стриктно.

— Да, имах намерение да се срещна с него след мача му в петък.

— Зоуи, знаеш, че е строго забранено да се поддържат връзки с хора от предишния ти живот.

Сякаш за пръв път забелязах отвращението в гласа й, когато произнесе думата хора.

— Знам, съжалявам. — Отново казах истината, просто прескочих момента с пиенето на кръв, Отпечатването и това, че вече не й се доверявам. — Работата е там, че двамата с Хийт имаме толкова години заедно зад гърба си, че е много трудно просто да спрем да се виждаме и да си говорим, макар да знам, че трябва. Помислих си, че ще е по-лесно, ако се видим на живо и му обясня веднъж завинаги защо не можем повече да се срещаме. Имах намерение да ти кажа, Неферет, но предпочетох сама да се справя с това.

— Значи не сте се виждали тази сутрин? — повтори въпроса си детектив Мартин.

— Не, след като си разменихме няколко съобщения, аз си легнах.

— Може ли някой да потвърди, че си била в стаята си по това време? — попита детектив Маркс, като ми върна телефона.

— Господа, вече ви обясних каква ужасна трагедия сполетя Зоуи снощи. Нейната съквартирантка почина. Така че как очаквате да има свидетели… — започна Неферет с леден тон.

— Извини ме, Неферет, но аз всъщност не бях сама. Приятелките ми Шоуни и Ерин не искаха да ме оставят и дойдоха да спят при мен. — Не споменах нищо за Деймиън. Не исках да му навличам неприятности.

— О, това е много мило от тяхна страна — промълви нежно Неферет, превключвайки за секунди от страшен вампир в грижовна майка.

Опитах се да не се замислям как театърът й изобщо не ме заблуждава.

— Имате ли някаква представа къде може да е Хийт? — попитах детектив Маркс (все още ми беше по-симпатичен от другия).

— Не. Пикапът му беше намерен недалеч от училищната стена, но снегът вали толкова силно, че всякакви следи са заличени.

— Е, мога да ви кажа, че вместо да си губите времето, като разпитвате учениците ми, по-добре проверете в канавките наоколо и може да го намерите — изтърси Неферет толкова безцеремонно, че ми идваше да закрещя.

— Госпожо?

— Очевидно е какво е станало. Момчето е искало отново да види Зоуи. Все пак е минал само месец, откакто се покатери на стената, за да я отвлече. — Неферет махна с ръка презрително. — Тогава е бил пиян и дрогиран, може би и сега е било така. Снегът го е затруднил и може би се е строполил в някоя канавка. Пияниците обикновено свършват на такива места, нали?

— Госпожо, той е ученик, а не пияница. А и всичките му приятели ни увериха, че е престанал да пие от месец.

Лекият и подигравателен смях на Неферет красноречиво подсказваше, че не им вярва. За моя изненада Маркс я пренебрегна и се обърна към мен:

— А ти, Зоуи? Вие излизате от няколко години, нали така? Можеш ли да предположиш къде би отишъл?

— Не и тук наоколо. Ако пикапът му беше намерен пред Оук Роуд, щях със сигурност да ви кажа къде е запоят. — Не го замислях като майтап, особено след намеците на Неферет по адрес на Хийт, но полицаят леко се усмихна, което го направи още по-симпатичен и отзивчив в моите очи. Преди да съм размислила, изстрелях набързо: — Но тази сутрин имах странен сън, който може да не е бил точно сън, а нещо като видение за Хийт.

В настъпилото мълчание гласът на Неферет прозвуча много остро и грубо:

— Зоуи, никога досега не си обявявала дарба за пророчества или видения.

— Знам. — Нарочно се заставих да звуча малко несигурно и дори уплашено. Всъщност страхът ми не беше точно преструвка. — Но е странно, че сънувах Хийт точно до източната стена, където е бил отвлечен.

— От кого, Зоуи? — Гласът на детектив Маркс издаваше нетърпението му. Той явно ме вземаше насериозно.

— Не знам — което определено не беше лъжа. — Знам само, че не бяха ученици, нито вампири. Сънувах как четири фигури с черни наметала и качулки го отвлякоха.

— Видя ли къде отиват?

— Не, събудих се с писък. — Не се налагаше да се преструвам, защото по бузите ми се стичаха сълзи. — Може би трябва да претърсите околностите на училището. Там има нещо зловещо, което отвлича момчетата, но не сме ние.

— Разбира се, че не сме ние. — Неферет се доближи до мен, сложи ръка на рамото ми и ме погали майчински. — Господа, смятам, че на Зоуи й се събра достатъчно за днес. Нека да ви представя на Шоуни и Ерин, които със сигурност ще потвърдят алибито й.

Алиби. Тази дума ме накара да потръпна.

— Ако си спомните още нещо или имате други странни сънища, не се колебайте да ми се обадите, независимо кое време на денонощието е — каза детектив Маркс.

За втори път той ми даде визитната си картичка, явно беше упорит. Взех визитката и му благодарих. Неферет вече го отпращаше към вратата, когато той се приближи до мен.

— Имам сестра-близначка, която беше белязана преди петнайсет години — прошепна така, че само аз да го чуя. С нея все още сме доста близки, въпреки че се очакваше тя да се отдръпне от хората и семейството си. Разчитай на мен, Зоуи, можеш да ми имаш пълно доверие.

— Детектив Маркс? — Неферет го подкани нетърпеливо към вратата.

— Исках отново да благодаря на Зоуи и да й изкажа съболезнования за съквартирантката й — обясни той и излезе от стаята.

Не помръднах от мястото. Исках да събера мислите си. Сестрата на Маркс е вампир? Е, това не беше особено странно. Странното е, че все още я обича. Може би наистина мога да му се доверя.

Вратата се затвори с щракване и аз се стреснах от звука. Неферет беше опряла гръб на нея и ме гледаше изпитателно.

— Направи ли Отпечатък с Хийт?

Изпаднах в паника. Тя можеше да прочете мислите ми. Заблуждавала съм се, просто няма начин да я излъжа. Изведнъж усетих лек ветрец… топлината на невидим огън… свежестта на пролетен дъжд… зеленината на цъфнала ливада… силата на елементите ме изпълни. С нова твърдост срещнах погледа на Неферет.

— Нали не се е получило? Нали това, което се случи между нас, не е достатъчно за Отпечатък? — Постарах се гласът ми да звучи максимално объркано и потиснато.

Неферет несъзнателно се поотпусна.

— Не мисля, че нещо е станало тогава. Значи казваш, че не сте се виждали повече. И не си пила от него отново?

— Отново? — опитах се да звуча шокирано. — Но нали на практика изобщо не съм пила от него?

— Не, разбира се, че не си — увери ме Неферет. — Това, което си направила, е много незначително. Само дето сънят ти ме накара да си мисля, че ти и твоят приятел сте се виждали и друг път.

— Бивш приятел — поправих я машинално. — Не. Но си разменяхме съобщения и реших, че ще е добре да се видим, за да мога да му обясня веднъж завинаги, че повече не можем да се срещаме. Съжалявам. Трябваше да ти кажа, Неферет, но наистина имах намерение да се справя сама с това. Сама се забърках и сама исках да намеря изход от тази каша.

— Е, оценявам чувството ти за отговорност, но не мисля, че беше много разумно да заблуждаваш детективите, че сънят ти е бил видение.

— Изглеждаше адски реален.

— Не се и съмнявам. Зоуи, изпи ли лекарството, което ти дадох?

— Онова шишенце с течността като мляко? Да, Шоуни ми го даде снощи. — Тя наистина ми го даде, само че аз го излях в мивката.

— Добре. — Неферет изглежда се успокои. — Ако продължаваш да имаш неприятни сънища, ела при мен и ще ти дам по-силна смес. Това ще държи кошмарите ти настрана. Явно съм подценила дозата, от която се нуждаеш.

Дозата не беше единственото, което тя подцени.

— Благодаря, Неферет — усмихнах се аз. — Оценявам помощта ти.

— Е, сега е време да се върнеш при приятелите си. Сигурна съм, че вече се тревожат за теб.

Кимнах и тръгнах с нея към общата стая, като се постарах да не покажа отвращението си, когато ме прегърна пред всички и ми каза «довиждане» с истинска майчина топлина. Всъщност тя беше досущ като майка ми — Линда Хефър. Жената, която ме предаде заради един мъж и се интересуваше повече от себе си и заниманията си, отколкото от мен. Приликите между двете ставаха все по-явни.