Измамена

Втора глава

Почувствах облекчение, когато Неферет ми каза, че не е нужно да оставам в приемната зала. След сцената с моето семейство имах чувството, че всички са ме зяпнали. Не стига, че бях момичето със странния белег и татуировките, а сега към това добавяхме и кошмарно семейство. Излязох от залата през най-близката врата и се озовах в малък вътрешен двор, към който гледат прозорците на столовата.

Беше малко след полунощ, наистина странно време за родителски посещения, предвид, че часовете започват в осем вечерта и приключват в три след полунощ. Много по-логично би било родителите да дойдат в началото на учебните часове или дори един час преди това, но Неферет ми обясни, че това се прави, за да могат родителите да свикнат с идеята, че денят и нощта са завинаги обърнати за техните деца, и така по-лесно да проумеят промяната с тях. А може би допълнителен плюс на неудобния за хората час е, че много родители могат да се оправдаят, че им е непосилно да дойдат посред нощ, вместо да признаят на децата си жестоката истина: «Хей, не искам да имам нищо общо с теб, ти се превръщаш в кръвожадно чудовище.»

Жалко, че моите родители не се възползваха.

Въздъхнах и тръгнах по една пътека. Беше хладна ноемврийска нощ. Луната беше почти пълна и нейната сребърна светлина контрастираше с фенерите, които ограждаха пътеката. Дочух фонтана, който се намираше в средата на градината, и веднага се насочих към него. Може би шумът на водата ще ми помогне да се освободя от стреса и да забравя…

Завих към алеята, която водеше до фонтана и пристъпвах бавно, замечтана за готиния Ерик Найт, с когото може би щяхме да станем гаджета. Сега не беше в училището, защото беше зает със състезанието за Шекспирови монолози. Той без проблем се класира първи в нашето училище и продължи участието си на международно ниво. Нямаше го само от четири дни, но вече ужасно ми липсваше и нямах търпение да дойде краят на седмицата, когато се очакваше да се върне. Ерик беше най-готиното момче в училище. По дяволите, той би бил най-готиното момче във всяко училище. Беше висок, тъмнокос и прекрасен, като истинска кинозвезда. Освен това беше невероятно талантлив. Скоро щеше да се присъедини към останалите вампири — звезди като Матю Макконъхи, Джеймс Франко, Джейк Гиленхал и Хю Джакман (който е много готин като за старец). Освен това Ерик беше наистина свестен, което само добавяше към чара му.

Бях толкова заета да си представям Ерик и себе си в ролята на Тристан и Изолда (само дето нашата любов имаше хубав край), че не забелязах другите хора в градината. Изведнъж гневен мъжки глас ме извади от унеса ми и ме потресе с гадното си и злобно звучене:

— Продължаваш да ме разочароваш, Афродита!

Афродита? Замръзнах на място.

— Достатъчно гадно беше, че след всички усилия, които положих да те вкарам в «Чатън Хол», ти беше белязана и провали всичко! — прозвуча обидно и студено един женски глас.

— Мамо, знам. Казах, че съжалявам.

Ясно, трябваше да се изнасям. Трябваше да се обърна кръгом и да се изнижа тихо-тихо от градината. Афродита беше може би най-неприятният ми човек в училище. Не, по-скоро беше най-неприятният ми човек въобще. Но при всички положения беше недопустимо да подслушвам грозната сцена между нея и родителите й. Затова се промъкнах на пръсти встрани от пътеката, където можех да се скрия зад един голям храст, и пред мен се разкри добра видимост към случващото се. Но не си тръгнах. Афродита седеше на каменна пейка до фонтана, а родителите й стояха пред нея. Само майка й стоеше, а баща й крачеше нервно.

Брей, родителите й бяха истински красавци. Баща й беше висок и много красив мъж. Изключително поддържан и във форма. Тъмният му костюм беше толкова елегантен, че сигурно струваше милиони. Изглеждаше ми невероятно познат и предположих, че сигурно съм го виждала по телевизията. Майка й пък беше поразяващо красива. Беше малко по-възрастна версия на дъщеря си, с много елегантен тоалет и страхотен грим. Пуловерът й беше от кашмир, а перлите й без съмнение бяха истински. Всеки път, когато жестикулираше, на пръста й проблясваше голям диамант, красив и хладен като гласа й.

— Забрави ли, че баща ти е кмет на Тулса? — гневеше се майка й.

— Разбира се, че не, мамо!

Но майка й като че ли не я чуваше.

— Да преглътна факта, че си тук, а не в колежа, където да се подготвяш за «Харвард», ми беше достатъчно тежко. Но се успокоихме с факта, че вампирите са способни на много постижения, имат власт и богатство, така че разчитахме на теб да превъзхождаш всички… — тя млъкна и направи отвратена гримаса — в това необичайно начинание. А сега разбираме, че вече не си лидер на Дъщерите на мрака и си изключена от обучението за Висша жрица, което те прави не по-различна от останалата паплач в това скапано училище! — Майката на Афродита замълча за миг, сякаш самата тя имаше нужда да се успокои, преди да продължи. Когато отново заговори, трябваше да напрегна слух, за да я чуя как изсъска: — Поведението ти е абсолютно неприемливо!

— Както обикновено, ти ни разочарова — повтори баща й.

— Татко, това вече ми го каза — отвърна Афродита с обичайния си тон на многознайко.

Рязко, като нападаща змия, майката на Афродита я зашлеви през лицето и звукът от шамара ме накара да подскоча. Очаквах тя да скочи и да сграбчи майка си за гърлото (неслучайно я наричахме адската кучка), но нищо подобно не се случи. Тя просто притисна бузата си с длан и сведе глава.

— Недей да ми плачеш! Казвала съм ти, че сълзите означават слабост. Трябва да оправиш цялата тази каша, вместо да плачеш.

Афродита бавно вдигна глава и погледна към майка си.

— Не съм искала да те разочаровам, майко. Наистина съжалявам.

— Това че съжаляваш, не може да оправи нещата. Това, което ме интересува, е какво правиш, за да си върнеш позицията.

Скрита в храстите, притаих дъх.

— Аз… аз нищо не мога да направя — промълви отчаяно Афродита, сякаш беше малко дете. — Допуснах грешка. Неферет ме хвана. Отне ми лидерското място в Дъщерите на мрака и го даде на друг. Дори предполагам, че обмисля да ме премести в друго училище «Дом на нощта».

— Това го знаем. Говорихме с Неферет, преди да дойдем при теб. Тя имаше намерение да те премести в друго училище, но ние я разубедихме. Оставаш тук. Опитахме се също така да я убедим да ти върне поста, след като мине определен период на наказание.

— О, майко, как можахте?!

Афродита звучеше ужасена и не можех да я виня. Мога съвсем ясно да си представя впечатлението, което тези мислещи се за перфектни родители са направили на Неферет. Ако Афродита изобщо някога е имала и най-малкия шанс да си възвърне благоразположението на Висшата жрица, то сега вече със сигурност го е загубила.

— Разбира се, че го направихме. Какво очакваш, да си седим и да те гледаме как разрушаваш бъдещето си, като се превръщаш във вампир в някое неизвестно училище в чужбина?

— По-скоро да продължаваш да го разрушаваш.

— Тук не става дума само за мен — започна Афродита, опитвайки се да се овладее. — Аз допуснах огромна грешка. И това само по себе си е достатъчно лошо, но тук има момиче с изключителна сила. Много по-голяма от моята. Дори Неферет да ми прости грешката, тя няма да ми върне лидерството в Дъщерите на мрака. — Тогава Афродита каза нещо, което тотално ме шокира: — Другото момиче е по-добър лидер от мен. Осъзнах го на Самхайн. Тя заслужава да бъде лидер, а не аз.

— О, боже, правилно ли чух?

Майката на Афродита пристъпи крачка напред и аз потръпнах, защото очаквах, че отново ще я зашлеви. Но тя не го направи. Доближи се до дъщеря си и се взря в лицето й. От мястото, където стоях, двете изглеждаха плашещо еднакви.

— Никога не си позволявай да казваш, че някой заслужава нещо повече от теб. Ти си ми дъщеря и само ти заслужаваш най-доброто.

Тя прокара ръка през косата си, сякаш за да я оправи, макар че косата й изглеждаше перфектно.

— Не успяхме да убедим Неферет да ти върне лидерството, така че ще трябва да си го спечелиш сама.

— Но, мамо! Нали вече ти казах…

— Разкарай новото момиче от пътя си и Неферет ще е много по-склонна да ти върне позицията — прекъсна я баща й.

Ах, мамка му! «Новото момиче» бях аз.

— Намери начин да я злепоставиш. Накарай я да допусне грешка и се погрижи някой друг да я очерни пред Неферет. Така ще изглежда по-убедително.

Майка й го каза толкова спокойно, сякаш й даваше съвет кой тоалет да си облече. Адски кучки!

— И внимавай. Поведението ти трябва да е повече от перфектно. Може би трябва да си по-открита за виденията си, поне за известно време — посъветва я баща й.

— Но нали от години ми повтаряте да крия виденията си, защото те са източникът на моята сила!

Не можех да повярвам на ушите си! Преди месец Деймиън ми каза, че според него и някои други ученици Афродита понякога крие виденията си, но мислеха, че го прави от омраза към хората. А виденията й винаги бяха свързани с бъдещи трагедии, в които умираха хора. Споделеше ли видението си с Неферет, Висшата жрица винаги успяваше да реагира и да предотврати трагедията, спасявайки много хора. Премълчаването на виденията й бе едно от нещата, заради които отстраних Афродита от позицията й. Аз не съм жадна за власт. Дори всъщност не искам да съм лидер. Изобщо не знам какво да правя като такъв. Знаех само, че Афродита е зла и трябва да бъде спряна. Сега разбирам, че за някои от най-ужасните неща, които е правила, е била съветвана от родителите си. Явно противните й родители смятаха, че е хубаво да се пази в тайна информация, която може да спаси животи. При това баща й е кмет на Тулса! (Нищо чудно, че ми изглеждаше познат.) Всичко това беше толкова налудничаво, че ме заболя главата.

— Виденията ти не са източник на силата ти! Ти изобщо слушаш ли какво ги се говори? Казах ти, че виденията ти могат да се използват, за да се сдобиеш с власт, защото информацията винаги е власт. Източникът на твоята сила е Промяната, която се извършва в тялото ти. Чиста генетика, това е.

— Предполага се, че е дарба от богинята — изрече Афродита спокойно.

Майка й се засмя студено:

— Не ставай глупава. Ако имаше такова нещо като богиня, защо ще дава сили точно на теб? Ти си само едно глупаво дете, което прави грешки, последните ти изпълнения го доказват. Така че прояви малко разум за разнообразие. Използвай виденията си, за да си върнеш благоразположението на Неферет, но бъди по-умна този път. Нека да изглежда, сякаш наистина съжаляваш за стореното.

Едва дочух шепота на Афродита.

— Но аз наистина съжалявам…

— Ще очакваме много по-добри новини следващия месец.

— Да, майко.

— Добре, сега ни изпрати обратно до приемната зала, за да се смесим с останалите.

— Може ли да остана тук за малко? Не се чувствам много добре.

— Изключено! Какво ще си кажат хората? — възмути се майка й. — Стегни се. Ще ни придружиш до залата и ще излъчваш самоувереност. Тръгваме.

Афродита се изправи бавно, а аз толкова се уплаших да не ме видят, че побягнах с всички сили обратно по пътеката и излязох от градината.

Обмислях това, което видях, през целия път до общежитията. Мислех си, че родителите ми са кошмарни, но на фона на тези тук моите бяха поносими. Не ми се искаше да го призная, но след тази вечер напълно разбирах Афродита. Какво ли пък щях да представлявам самата аз, ако баба Редбърд не ме обичаше и подкрепяше в най-трудните ми моменти през последните три години? Аз поне имах нормална майка. Вярно, че често бе преуморена от работа, но като цяло си беше нормална през първите тринайсет от почти седемнайсетте години на живота ми. Чак след като се омъжи за Джон, се промени толкова. Така че аз имах добра майка и изключителна баба. Но какво би станало, ако нямах? Ами ако целият ми живот бе преминал така, както последните три години като аутсайдер в собственото ми семейство?

Сигурно бих станала същата като Афродита и бих допуснала родителите ми да ме командват, с отчаяната надежда някога да стана достатъчно добра, че да се гордеят с мен.

Видях Афродита със съвсем други очи и това никак не ми хареса.