Кресчендо

Дванадесета глава

Във вторник след училище тъкмо излизах и отивах на среща с Ви, която пропусна часа, за да се помотае с Риксън, но обеща да мине да ме откара вкъщи след часовете, когато мобилният ми звънна. Отворих съобщението точно когато Ви се провикна силно откъм улицата:

— Здрасти, скъпа! Насам!

Беше паркирала успоредно на тротоара, приближих и се облегнах със скръстени ръце на отворения прозорец.

— Е, струваше ли си?

— Да пропусна часа ли? Ами да. Цяла сутрин с Риксън играхме на Ексбокс у тях. Второ ниво. — Пресегна се и ми отключи предната врата.

— Звучи романтично — казах и се качих.

— Не си опитвала, така че не знаеш. Насилието създава нужното настроение у мъжете.

— Какво настроение? Трябва ли да знам нещо?

Ви ме удостои със сияйна усмивка.

— Целувахме се. О, страшно хубаво беше. Започнахме бавно и нежно, а после Риксън наистина взе да се…

— Добре! — прекъснах я силно. И преди ли бях толкова остра, докато бях с Пач, а Ви си нямаше гадже? Дано не. — Сега накъде?

Тя се вля в потока на движението.

— Писна ми от учене. Нуждая се от малко вълнения в живота си, а това няма да стане, ако отново забода нос в учебника.

— Какво имаш предвид?

— Плажа Олд Орчард. В настроение съм за пясък и слънце. Пък и може да поосвежа малко тена си.

Звучеше идеално. На плажа имаше дълъг пристан навътре в морето и увеселителен парк на брега, фойерверки и танци по мръкнало. За съжаление обаче плажът трябваше да почака.

Размахах мобилния си.

— Вече имаме планове за довечера.

Ви се наклони настрани, за да прочете съобщението, и се начумери:

— Напомняне за партито на Марси? Наистина ли? Не знаех, че двете сте станали най-добри приятелки.

— Каза ми, че ако изпусна партито й, това ще е най-сигурният начин да проваля социалния си живот.

— Гадост. Ако изпусна партито й, това ще е най-сигурният начин да живея пълноценно. — Ви залепи гръб за седалката си и сковано стисна волана. — Какво изобщо цели? Защо те е поканила?

— В един екип сме по химия.

— Май адски бързо ще й простиш за насиненото око.

— Длъжна съм да се появя поне за половин час. Като нейна партньорка по химия — додадох.

— Значи причината да се замъкнем у Марси довечера е, че всяка сутрин седиш до нея по химия, така ли? — Ви ме изгледа като човек, който прекрасно знае, че го пързалят.

Усещах, че това е нескопосано извинение, но не чак колкото истината. Трябваше категорично да се уверя, че Пач е гадже на Марси. Когато преди две вечери докоснах белезите му и се оказах пренесена в спомените му, той сякаш се държеше резервирано с нея. До целувката дори беше лаконичен. Още не бях решила какво изпитва към нея. Но ако Пач беше продължил напред, и на мен щеше да ми е много по-лесно да го направя. Потвърждението за връзка между Пач и Марси щеше да ми помогне да го намразя. А аз исках да го мразя. За доброто и на двама ни.

— Тази работа ми намирисва на лъжа — отсече Ви. — Изобщо не е заради теб и Марси. А заради Пач и Марси. Искаш да разбереш какво се случва между тях.

Вдигнах ръце във въздуха!

— Добре де! Какво лошо има?

— Боже, наистина адски обичаш да се самонаказваш — поклати глава Ви.

— Реших, че може да надникнем в спалнята й. Да опитаме да намерим доказателство, че двамата са заедно.

— Например използвани презервативи?

Неочаквано закуската ми тръгна нагоре по хранопровода. Изобщо не се бях замисляла за това. Ами ако спяха заедно? Не, не ми се вярваше. Пач не би ми го причинил. Не и с Марси.

— Сетих се! — възкликна Ви. — Да откраднем дневника й.

— Онзи, дето разнася още от осми клас ли?

— Онзи, който щял да засрами дори „Нешънъл Инкуайърър“ — отвърна Ви някак необяснимо весела. — Ако има нещо между нея и Пач, ще бъде в дневника.

— Не съм сигурна.

— Хайде стига. Ще й го върнем, когато приключим. Нищо лошо няма да й направим.

— И как ще го върнем? Ще го подхвърлим на верандата и ще избягаме, така ли? Ще ни убие, ако разбере, че сме го взели.

— Ами да. Ще го хвърлим на верандата или пък ще го вземем по време на партито, ще го прочетем някъде и ще го върнем, преди да си тръгнем.

— Не ми се струва редно.

Не ми се искаше да крада дневника на Марси, но виждах, че Ви няма да се откаже лесно. Най-важното беше да я навия да дойде на партито с мен. Нямах достатъчно смелост да отида сама. Особено след като не можех да разчитам на нито един приятел. Затова казах:

— Нали ще ме вземеш довечера?

— Разчитай. Ей, искаш ли да подпалим спалнята й, преди да си тръгнем?

— Не. Не бива да разбира, че душим наоколо.

— Добре де, ама хич не си падам по деликатните работи.

Озърнах се с извити вежди:

— Сериозно?

Малко след девет двете с Марси се качвахме по склона към квартала на Марси. Социалната карта на Колдуотър се очертаваше с един простичък тест: пусни стъклено топче на която и да е улица в града. Ако топчето се търкулне надолу, значи си от висшето общество. Ако изобщо не се търкулне, значи си от средната класа. Ако изгубиш топчето в мъгла от изпарения, преди да имаш възможност да видиш накъде се търкаля… значи живееш в моя квартал. Горите тилилейски.

Ви подкара доджа нагоре по склона. Кварталът на Марси беше по-стар, с по-големи дървета, чиито клони се сключваха над улицата и не пропускаха лунната светлина. Къщите имаха професионално поддържани дворове и алеи за автомобили, извити в полукръг. Бяха в колониален стил от времето на Джордж, всяка къща беше бяла с черни капаци. Ви беше отворила прозорците на доджа и в далечината чувахме ритмичното бумтене на хип-хоп.

— Кой беше адресът? — попита Ви и се взря през предното стъкло. — Тези къщи са толкова далеч от пътя, че не мога да прочета номерата над гаражите.

— Бренчли Стрийт, 1220.

Стигнахме до едно кръстовище и Ви зави по Бренчли. Музиката се усили, докато наближавахме по улицата, от което заключих, че сме на прав път. От двете страни колите бяха паркирани плътно една до друга. Докато минавахме покрай изискано ремонтираната къщичка на портиера, музиката достигна върховите си децибели и доджът завибрира. Тълпи от хора прекосяваха моравата на път за къщата. Къщата на Марси. Само като я видях, и се зачудих защо това момиче краде от магазините. Заради тръпката? За да избяга от имиджа, който родителите й прецизно и съвършено бяха изградили.

Не мислих дълго. Всичко в корема ми се преобърна. На алеята беше паркиран черният джип „Командър“ на Пач. Очевидно беше пристигнал първи. Сигурно е бил насаме с Марси часове преди началото на празненството. Не исках да знам какво са правили. Поех си дълбоко въздух и си казах, че мога да се справя. Нали точно това доказателство търсех?

— За какво мислиш? — попита Ви, също вперила поглед в джипа.

— Че ми иде да повърна.

— Във фоайето на Марси ще е идеално. Не, сериозно. Нещо против, че Пач е тук?

Стиснах зъби и леко вирнах брадичката си.

— Марси ме покани тази вечер. Имам същото право да съм тук като Пач. Няма да допусна да ми диктува къде да ходя и къде не. — Голям смях, като се има предвид, че правех точно обратното.

Входната врата на Марси беше отворена и водеше към тъмен мраморен коридор, претъпкан с тела, които се извиваха в ритъма на Джей-Зи. Фоайето преминаваше в голяма дневна с висок таван и тъмни викториански мебели. По всички мебели, включително по масичката за кафе, бяха насядали хора. Ви се поколеба на входа.

— Само секунда да се подготвя мислено за това — опита тя да надвика музиката. — Искам да кажа, че сигурно цялото това място ще е заразено от Марси. Снимки на Марси, мебели на Марси, миризми на Марси. Като стана дума за снимки, не е зле да намерим стари семейни снимки. Много ми се иска да видя как е изглеждал бащата на Марси преди десет години. Когато дават рекламите на представителството му по телевизията, не мога да определя дали изглежда толкова млад благодарение на пластичните операции, или заради огромните количества грим.

Стиснах я за лакътя и я завъртях към себе си.

— Нали няма да ме зарежеш сега?

Ви надникна вътре и се намръщи.

— Добре, но те предупреждавам, че ако видя дори един чифт бикини, си тръгвам от тук. Същото важи и за използваните кондоми.

Отворих уста и тутакси я затворих отново. Твърде вероятно беше да видим и двете, затова беше в мой интерес да не приемам условията на Ви официално.

От по-нататъшни дискусии ме спаси Марси, която се появи грациозно от кухнята, понесла купа с пунш. Изгледа двете ни критично:

— Поканих теб — каза ми тя, — нея не.

— Радвам се да се видим — поздрави Ви.

Марси огледа Ви от глава до пети.

— Не беше ли на някаква глупава цветна диета? Май си се отказала още преди да започнеш? — После насочи вниманието си към мен. — Ами ти? Великолепно насинено око.

— Нора, не чу ли нещо? — попита Ви. — На мен ми се стори, че чух.

— Определено си чула нещо — съгласих се.

— Възможно ли е да съм чула… кучешка пръдня? — попита Ви.

Кимнах:

— Така мисля.

Очите на Марси се превърнаха в цепчици:

— Много смешно.

— Ето пак — каза Ви. — Явно кучето има сериозни газове. Май трябва да взема лекарства.

Марси ни поднесе купата за пунш:

— Дарение. Никой не влиза, без да направи дарение.

— Моля? — попитахме двете с Ви едновременно.

— Да-ре-ни-е. Нали не си мислите, че съм ви поканила тук, без да имам нещо предвид? Трябват ми пари. Ясно като бял ден.

С Ви огледахте купата, препълнена с банкноти.

— За какво са парите? — попитах.

— За нови униформи за мажоретките. Отборът иска нови униформи с гол корем, но от училището се стискат, затова събирам пари.

— Интересно — обади се Ви, — отборът на пачаврите с нова физиономия.

— Сега вече чашата преля! — отсече Марси и лицето й пламна от притока на кръв. — Ако искаш да влезеш, приготви двайсетачка. Още една забележка и ще ти вдигна таксата на четирийсет.

Ви ме побутна по ръката:

— Аз не съм искала да идваме. Ти плащаш.

— Всяка по десет? — предложих.

— Няма начин? Идеята беше твоя, ти плати.

Обърнах се към Марси и си лепнах измъчена усмивка:

— Двайсет долара са много пари — опитах да я убедя.

— Така е, но си представи колко ослепително ще изглеждам с униформата — каза тя. — Всяка вечер правя по петстотин коремни преси, за да може талията ми да се прибере с два сантиметра, преди да започне учебната година. Не мога да си позволя никакви тлъстини, ако ще съм с гол корем!

Изобщо не си ангажирах съзнанието да си представям Марси с пошла мажоретна униформа, а вместо това предложих:

— Какво ще кажеш за петнайсет?

Марси вдигна ръката си на хълбока и се престори, че ще ей сега ще ни затръшне вратата под носа.

— Добре, успокой се, ще платим — посегна Ви към задния си джоб. — Натъпка в купата купчина банкноти, но беше тъмно, така че не видях точно колко. — Длъжница си ми, така да знаеш — предупреди ми тя.

— Трябваше най-напред да преброя парите — каза Марси и зарови в купата, опитвайки се да извади банкнотите от Ви.

— Просто допусках, че няма да можеш да преброиш до двайсет — отвърна й тя. — Поднасям ти извиненията си.

Очите на Марси отново се превърнаха в цепки, после тя се завъртя на пети и влезе обратно в къщата.

— Колко й даде? — попитах Ви.

— Нищичко. Един кондом.

Извих вежди.

— И откога си носиш презервативи?

— Взех един от моравата на идване. Знаеш ли, може пък Марси да го използва. Така ще съм дала своя принос за това генетичният й материал да не получи достъп до генофонда на човечеството.

Двете с Ви влязохме в къщата и се облегнахме на една стена. Върху едно тапицирано с плюш канапе в дневната няколко двойки се бяха преплели като купчина кламери. В средата на стаята се извиваха танцуващи тела. Сводест проход водеше към кухнята, където гостите пиеха и се смееха. Никой не обръщаше внимание на мен и на Ви, затова се опитах да се ободря с мисълта, че явно нямаше да е чак толкова трудно да се промъкнем незабелязано в спалнята на Марси. Проблемът беше, че вече започвах да си мисля, че не съм дошла тук тази вечер, за да тършувам из стаята й и да търся доказателства, че тя е с Пач. Опасно се приближавах до убеждението, че съм тук, понеже мислех, че и Пач ще дойде. И исках да го видя.

Явно щях да имам тази възможност. Пач се появи на прага на кухнята на Марси, облечен с черно поло и тъмни джинси. Не бях свикнала да го гледам от разстояние. Очите му имаха цвета на нощта, а косата му под ушите се бе накъдрила, сякаш е трябвало да се подстриже още преди шест седмици. Тялото му тутакси привличаше противоположния пол, но позата му подсказваше, че не е склонен за разговори. Шапката му още я нямаше, явно беше при Марси. Чудо голямо, напомних си. Вече не ми влиза в работата. Пач можеше да дава шапката си на когото си поиска. Няма защо да се сърдя, че нито веднъж не я е давал на мен.

Джен Мартин, момиче, с което бяхме в една група по математика в осми клас, говореше нещо на Пач, но той изглеждаше разсеян. Очите му обхождаха бдително стаята, сякаш нямаше доверие на никого вътре. Позата му беше спокойна, но издаваше внимание — сякаш всеки момент нещо можеше да се случи.

Преди погледът му да стигне до мен, отместих очи. Най-добре да не ме вижда как го зяпам с копнеж и съжаление.

Антъни Амоуиц ми се усмихна и ми махна от отсрещната страна на стаята. Аз механично отвърнах на усмивката му. Тази година бяхме в една група по подготовка за изпита по точни науки и макар да си бяхме разменили само няколко думи, ми стана приятно, че някой се радва да ни види двете с Ви.

— Защо Антъни Амоуиц ти се усмихва похотливо? — попита Ви.

Завъртях безпомощно очи.

— Наричаш го похотливец само защото е тук, на купона на Марси.

— Да, и?

— Той е мил — сръгах я с лакът. — Усмихни се и ти.

— Да се държа мило ли? Че той е надървен.

Антъни вдигна червената си пластмасова чаша за поздрав и каза нещо, но музиката беше твърде силна и не го чух.

— Моля? — провикнах се в отговор.

— Изглеждаш страхотно! — На лицето му цъфна лигава усмивка.

— Божичко! — възкликна Ви. — Не само е похотливец, ами е размазващо гаден похотливец.

— Е, може да е малко пиян.

— Пиян и изпълнен с надеждата да те сгащи сама в някоя спалня горе.

Отврат.

Пет минути по-късно ние още си бяхме на същото място до входната врата. Някой случайно разля половин бира върху обувките ми, но за щастие нямаше повърнато. Тъкмо щях да предложа на Ви да се дръпнем от отворената врата — накъдето явно тичаха всички, секунди преди да изпразнят съдържанието на стомасите си, — когато се приближи Брена Дюбоа и ми подаде червена пластмасова чашка.

— Това е за теб от момчето отсреща.

— Казах ти — прошепна Ви.

Стрелнах с поглед Антъни, а той ми намигна.

— А, благодаря, но не проявявам интерес — отговорих на Брена. Нямам голям опит в партитата, но знаех, че не бива да приемам напитки със съмнителен произход. Можеше да има наркотици. — Предай на Антъни, че пия само от запечатана кутийка. — Боже! Звучах още по-тъпо, отколкото се чувствах.

— На Антъни ли? — объркано се намръщи тя.

— Да, на Антъни Свалявковиц — уточни Ви. — Типът, който те е накарал да се правиш на келнерка.

— Помислила си, че питието е от Антъни? — поклати глава Брена. — От онзи там, в другия край на стаята е. — Тя се обърна към мястото, където само допреди минутка стоеше Пач. — Ей там беше. Явно си е тръгнал. Беше готин и носеше черно поло, ако това ще ти помогне да се сетиш.

— О, божичко! — тихо възкликна Ви.

— Благодаря — отвърнах на Брена и взех чашата, нямах друг избор. Тя отново се изгуби в тълпата, а аз оставих на масичката отзад чашата с нещо, което миришеше на чери кола. Да не би Пач да се опитваше да ми изпрати послание? Да ми напомни за нелепия бой в „Девилс Хендбег“, когато Марси ме заля с чери кола?

Ви пъхна нещо в ръката ми.

— Какво е това? — попитах.

— Радиостанция. Взех я назаем от брат си. Ще седя на стълбите и ще пазя. Ако дойде някой, ще ти съобщя.

— Искаш да се промъкна в спалнята на Марси сега?

— Искам да откраднеш дневника й.

— Абе, май размислих по отношение на тази работа.

— Майтапиш ли се? — попита Ви. — Не може да се отказваш сега. Представи си само какви работи пише в този дневник. Това е големият ти шанс да узнаеш какво има между Марси и Пач. Не може да го пропуснеш.

— Но не е редно.

— Няма да се чувстваш така, ако го откраднеш достатъчно бързо, та да нямаш време да изпиташ вина.

Изгледах я красноречиво.

— Самовнушението също помага — ако достатъчно пъти си повториш, че няма нищо нередно, ще си повярваш — увери ме Ви.

— Няма да й крада дневника. Искам просто да поогледам. И да отмъкна шапката на Пач.

— Ще ти дам целия годишен бюджет на „и-Зайн“, ако ми донесеш дневника в рамките на следващия половин час — каза Ви, но започваше да звучи отчаяно.

— Значи затова искаш дневника? Да го публикуваш в списанието?

— Помисли само. Страхотна кариера ще направя.

— Не — заявих категорично. — Твърдо не, лоша Ви.

Тя въздъхна.

— Е, длъжна бях да опитам.

Погледнах радиостанцията в ръката й:

— Можехме просто да си изпращаме есемеси.

— Шпионите не си изпращат есемеси.

— От къде знаеш?

— А ти откъде знаеш, че го правят?

Реших, че не си струва да спорим, затова пъхнах радиостанцията в колана на джинсите си.

— Сигурна ли си, че спалнята на Марси е на горния етаж?

— Бившето й гадже седи зад мен в часовете по испански. Каза ми, че всяка вечер точно в десет Марси се съблича на светната лампа. Понякога, когато той и приятелите му скучаят, отивали да гледат шоуто. Твърди, че Марси го прави много бавно и че когато приключи, вратът го болял, така го проточвал. Каза ми също, че веднъж…

— Престани! — запуших ушите си аз.

— Ей, след като моят мозък се омърси с тези подробности, трябва и твоят да се омърси. Единствената причина да разполагам с тази предизвикваща гадене информация е, че исках да ти помогна.

Погледнах към стълбите. Коремът ми сякаш бе натежал три пъти повече, отколкото преди три минути. Нищо не бях сторила, но вече ми се гадеше от чувство за вина. Откога бях готова на такава низост — да тършувам из спалнята на Марси? Кога бях допуснала Пач да ме оплете така в мрежите си?

— Май ще се качвам — казах колебливо. — Ще ми пазиш ли гърба?

— Дадено.

Запътих се нагоре по стълбите. Имаше баня с фаянсов под и гипсови орнаменти на тавана. Тръгнах по коридора отляво, подминах някаква стая за гости и помещение за фитнес, оборудвано с бягаща пътека и крос тренажор. Върнах се обратно и поех по десния коридор. Първата врата беше открехната и аз надникнах вътре. Стаята беше решена в розово — розови стени, розови завеси, розова завивка и розови възглавнички. Дрешникът сякаш се беше изсипал върху леглото, по пода и по другите мебели. По стените имаше няколко снимки, увеличени до размерите на плакати, и на всички Марси побираше в съблазнителни пози, издокарана с униформата си на мажоретка. Усетих леко гадене и в този миг забелязах шапката на Пач върху тоалетката. Затворих се в стаята, навих шапката на стегнато руло и я натъпках в задния си джоб. Под шапката имаше ключ. Резервен ключ за джип. Пач беше дал на Марси ключ за джипа си.

Грабнах ключа от тоалетката и го натъпках в другия си заден джоб. Така и така бях тук, реших да огледам дали няма и други негови вещи.

Отворих и затворих няколко чекмеджета на скрина. Надникнах под леглото, в раклата и на горните рафтове на дрешника на Марси. Накрая пъхнах ръка под матрака. Измъкнах дневника. Малкия син дневник на Марси, за който се говореше, че съдържа по-скандални неща от жълт вестник. Държах го в ръце и изпитах огромно изкушение да го отворя. Какво беше написала за Пач? Какви тайни криеха страниците?

Радиостанцията ми изпука.

— О, по дяволите! — каза Ви.

Измъкнах приемника от колана си и натиснах копчето.

— Какво има?

— Куче. Голямо куче. Току-що влезе в дневната или както се нарича това огромно пространство. Гледа ме. Ама право в мен гледа.

— Какво куче?

— Не съм си ъпдейтвала кучешките познания, но ми се струва, че е доберман пинчер. С остра и злобна муцуна. Много прилича на Марси, ако това ще ти помогне. Опа. Ушите му щръкнаха. Идва към мен. Мисля, че е откачено. Няма да стоя тук и да се правя, че нищо не се случва…

— Не се плаши…

— Махай се куче, къш, къш…

По радиостанцията чух характерното ръмжене на едро куче.

— Нора? Имаме проблем — обади се Ви след малко.

— Кучето не се ли махна?

— По-лошо, тръгна нагоре по стълбите.

В този момент се разнесе отсечен лай пред вратата. И не спря, а стана по-силен и по-зъл.

— Ви! — изсъсках по радиото. — Разкарай кучето!

Тя ми отговори нещо, но не чух заради злобното ръмжене. Запуших ухото си с ръка.

— Какво?

— Марси идва! Махни се от там!

Опитах да набутам дневника обратно под матрака, но го изпуснах. Отвътре изпадна цяла камара бележки и снимки. Уплашено събрах бележките и снимките на купчина и ги набутах обратно в дневника. После натъпках дневника — който беше твърде малък за огромните тайни, които уж криеше, — и радиостанцията в колана на панталона си, и угасих лампата. По-късно щях да измисля как да върна дневника. В момента трябваше да се омитам оттук.

Вдигнах прозореца, очаквайки, че ще се наложи да свалям и мрежа, но някой вече го беше сторил вместо мен. Вероятно Марси я беше отстранила отдавна, за да може по-лесно да се измъква тайно от къщи. Този факт ми вдъхна малко надежда. След като Марси е излизала оттук, значи и аз ще успея. Нямаше да падна и да се претрепя. Разбира се, Марси беше мажоретка и беше много по-гъвкава и координирана.

Надникнах през прозореца. Вратата беше точно отдолу, под покрит вход с четири колони. Преметнах крак и стъпих на керемидите. След като се уверих, че няма да се подхлъзна по наклонения покрив, извадих и другия си крак. Постарах се да запазя равновесие и затворих прозореца. Точно се наведох под рамката и правоъгълникът на прозореца светна. Ноктите на кучето задраскаха по стъклото и то пролая ядосано няколко пъти. Легнах по корем, долепих се максимално до къщата и се помолих на бога Марси да не надникне през прозореца.

— Какво има? — достигна до мен приглушеният глас на Марси през прозореца. — Какво има, Бумър?

По гръбнака ми се спусна струйка пот. Марси щеше да надникне и да ме види. Затворих очи и се помъчих да забравя, че къщата й е пълна с хора, с които щях да ходя на училище през следващите две години. Как щях да обясня защо тършувам в спалнята й? Как щях да обясня защо дневникът й е у мен? Мисълта бе непоносимо унизителна.

— Млъквай, Бумър! — кресна Марси. — Някой ще хване ли кучето, че да отворя прозореца? Толкова е глупав, че ако не го държите, ще скочи. Ей ти, в коридора. Дръж кучето за нашийника и не го пускай. Просто го направи.

Надявах се лаят на кучето да заглушава шума, който вдигах, претърколих се и залепих гръб до керемидите. Преглътнах бучката в гърлото си. Имах фобия от високо и цялата плувнах в пот при мисълта за въздуха между мен и земята.

Опрях пети в покрива, за да изтласкам тежестта на тялото си колкото може по-далеч от ръба, и измъкнах радиостанцията от джоба си.

— Ви? — прошепнах.

— Къде си? — попита тя на фона на музика.

— Мислиш ли, че можеш някак да се отървеш от кучето в скоро време?

— Как?

— Прояви творчество.

— Например да му дам отрова?

Изтрих челото си с опакото на дланта.

— По-скоро си мислех да го затвориш в някой килер.

— Искаш да го докосна?

— Ви!

— Добре, ще измисля нещо.

След трийсетина секунди през прозореца на спалнята на Марси чух таса на Ви:

— Марси? — надвика тя лая на кучето. — Не искам да се пречкам, но полицията е пред вратата. Получили оплакване от шума. Да ги пусна ли вътре?

— Какво? — извика Марси точно над мен. — Не виждам полицейска кола.

— Сигурно са паркирали на съседната пресечка. Както и да е, понеже забелязах незаконни вещества у някои гости…

— Е, и? Нали е парти? — сряза я Марси.

— Лица под двайсет години нямат право да пият.

— Страхотно! — извика Марси. — Какво ще правя? — Замълча, после извиси глас: — Сигурно ти си им се обадила!

— Аз ли? И да се лиша от толкова много безплатна храна? Няма начин.

След миг лаят на Бумър заглъхна някъде в къщата и светлината в спалнята угасна.

Останах неподвижна още малко и се ослушвах. Когато се уверих, че спалнята на Марси е празна, се завъртях по корем и изпълзях нагоре към прозореца. Кучето го нямаше, Марси я нямаше и ако успеех да…

Долепих длани до стъклото и опитах да плъзна прозореца нагоре, но той не помръдна. Дръпнах с всички сили, но нищо не се получи.

Добре, казах си, голяма работа. Сигурно Марси е затворила. Трябваше само да постоя тук още пет часа, докато партито свърши и Ви може да се върне със стълба.

Чух стъпки долу и опънах шия да видя дали случайно не ми е провървяло и Ви не е дошла да ми се притече на помощ. За мой ужас долу беше Пач, с гръб към мен — вървеше към джипа си. Набра някакъв номер на мобилния си и го вдигна към ухото. Преди да успея да хвърля телефона си някъде в храстите долу, Пач се закова на място.

Озърна се през рамо и вдигна очи. Изгледа ме така, че ако Бумър ме беше изял, щях да се почувствам по-добре.

— Я да видим кой си е пъхал носа в чуждите работи. — Не беше нужно да го поглеждам, за да се уверя, че се усмихва.

— Престани да се хилиш — казах и бузите ми пламнаха от унижение. — Свали ме от тук.

— Скачай.

— Моля?

— Ще те хвана.

— Да не си луд? Иди вътре и отвори прозореца. Или донеси стълба.

— Не ти трябва стълба. Скачай, няма да те изпусна.

— Да бе, вярвам ти.

— Искаш ли да ти помогна, или не?

— На това помощ ли му викаш? — изсъсках вбесена.

— Не е никаква помощ!

Той завъртя верижката на ключодържателя около пръста си и понечи да се отдалечи.

— Кретен такъв! Върни се!

— Кретен ли? — повтори той. — Ти шпионираш хората.

— Не шпионирах. Аз… аз… — Измисли нещо!

Очите на Пач се стрелнаха към прозореца над главата ми и по изражението му отсъдих, че се е досетил какво става. Наклони глава и се засмя:

— Ровила си из спалнята на Марси.

— Не. — Завъртях очи, все едно това беше най-абсурдното предположение на света.

— Какво търсеше?

— Нищо. — Извадих шапката на Пач от задния си джоб и му я хвърлих. — Между другото, ето ти тъпата шапка.

— Отишла си да ми вземеш шапката?

— Явно съвсем напразно!

Той си сложи шапката.

— Ще скачаш ли най-сетне?

Пристъпих несигурно към ръба на покрития вход и земята ми се стори поне на шест метра. За да избегна отговора на въпроса му, попитах:

— Защо ми звънеше?

— Изгубих те от поглед вътре. Исках да се уверя, че си добре.

Звучеше искрено, но нали беше изпечен лъжец…

— Ами чери колата?

— Предложение за мир. Ще скачаш ли, или не?

Тъй като не виждах друг изход, се примъкнах предпазливо към ръба на покрития вход. Стомахът ми се свиваше.

— Ако ме изпуснеш… — предупредих го.

Пач вече беше вдигнал ръце. Затворих очи и се плъзнах от перваза. Усетих въздуха покрай тялото си и после се озовах в ръцете на Пач, притисната към тялото му. Останах там за малко с разтуптяно сърце и от адреналина, и от близостта на Пач. Усещах го топъл и познат. Стабилен и сигурен. Искаше ми се да се притисна към ризата му, да заровя лице в топлата извивка на шията му и така да си остана.

Пач пъхна една къдрица зад ухото ми.

— Искаш ли да се върнеш на партито? — промърмори той.

Поклатих глава отрицателно.

— Тогава ще те откарам у вас. — Посочи с брадичката си към джипа, но все още ме държеше в обятията си.

— Дойдох с Ви. Трябва да се прибера с нея.

— Ви едва ли ще спре за китайска храна на път за вкъщи…

Китайска храна. Което означава, че Пач ще дойде вкъщи да хапне. Мама я нямаше, което означава, че ще бъдем сами…

Усетих, че съпротивителните ми сили отслабват. Може пък да бяхме в безопасност, може пък архангелите да бяха далеч. Пач очевидно не се тревожеше, защо трябваше аз да се тревожа? А и беше просто вечеря. Имах дълъг и неприятен ден в училище и бях изгладняла, след като цял час се бях потила във фитнес залата. Китайска храна с Пач звучеше прекрасно. Какво има в една неангажираща вечеря? Толкова хора вечерят заедно и не се стига до нищо повече.

— Само вечеря — казах по-скоро, за да убедя себе си, отколкото Пач.

Той ми отговори със скаутски поздрав, но усмивката му не вещаеше нищо добро. Усмивка на лошо момче. Палавата и очарователна усмивка на човека, целунал Марси само преди две вечери… а днес предлагаше да вечеряме заедно, най-вероятно с надеждата, че вечерята ще доведе до нещо повече. Смяташе, че разтапящата усмивка е предостатъчна да заличи болката ми. Да ме накара да забравя, че е целунал Марси.

Изведнъж вълнението ми секна и аз рязко се върнах в настоящето. Разсъжденията ми спряха и на тяхно място се появи силна напрегнатост, която нямаше нищо общо с Пач, нито с факта, че е неделя вечер. Цялата ми кожа настръхна. Огледах сенките около моравата.

— М-м-м? — промърмори Пач, забелязал тревогата ми, и закрилнически ме притисна още по-плътно към себе си.

Отново го усетих. Промяна във въздуха. Невидима мъгла, необикновено топла, увиснала ниско, притискаща ни отвсякъде, прокрадваща се, лъкатушейки като хиляди невидими змии във въздуха. Усещането беше толкова мъчително, че ми беше трудно да повярвам, че Пач не е забелязал нищо нередно, дори да не можеше да го почувства директно.

— Какво има, ангелче? — попита той тихо.

— В безопасност ли сме?

— Има ли значение?

Огледах двора. Не бях сигурна защо, но в главата ми се въртеше едно — архангелите. Те са тук.

— Искам да кажа… архангелите… — изрекох едва чуто, — те не ни ли наблюдават?

— Да.

Понечих да отстъпя, но Пач отказа да ме пусне.

— Пет пари не давам, да гледат. Омръзна ми цялата тази игра. — Вече не се гушеше в шията ми и аз прочетох в погледа му мъчително непокорство.

Помъчих се по-настойчиво да се освободя.

— Пусни ме.

— Не ме ли искаш? — лукаво се усмихна той.

— Не е там работата. Не искам заради мен да ти се случи нещо. Да вървим.

Как можеше да се отнася толкова небрежно към това? Те само си търсеха повод да се отърват от него. Не биваше да го виждат, че ме прегръща.

Погали ръцете ми отстрани, но когато опитах да се възползвам от тази възможност и да се измъкна, ме стисна. Гласът му проникна в съзнанието ми. Мога да се разбунтувам, мога веднага да си тръгна и да престанем да играем по правилата на архангелите. Каза го толкова решително, толкова неподправено — явно не за пръв път го мислеше. Много пъти си беше мечтал да осъществи този план.

Сърцето ми туптеше лудешки. Да се махнем? Да престанем да спазваме правилата?

— Какви ги говориш?

Ще пътуваме, ще се крием и ще се надяваме архангелите да не ме намерят.

— Ами ако те намерят?

Ще ме изправят на съд. Ще ме обявят за виновен, но поне ще ни оставят на мира няколко седмици, докато решават.

Усещах печалното си изражение.

— И после?

Ще ме изпратят в ада. Замълча и додаде с тиха убеденост: не се страхувам от ада. Заслужавам го. Лъгал съм и съм мамил. Наранявал съм невинни хора. Допуснал съм повече грешки, отколкото съм в състояние да си спомня. Така или иначе, аз ги разигравам през почти целия си живот. В ада едва ли ще е по-различно. Устните му се извиха в кратка, горчива усмивка. Сигурен съм обаче, че архангелите разполагат с някои скрити номера. Усмивката му помръкна и Пач ме погледна напълно откровено. Никога не съм смятал, че да съм с теб е погрешно. Това е единственото правилно нещо в живота ми. Не ми пука за архангелите. Кажи ми какво искаш да направя. Само го кажи. Ще изпълня каквото поискаш. Можем да заминем още сега.

Дадох си малко време да осмисля думите му. Погледнах към джипа. Ледената стена помежду ни вече я нямаше. Тя съществуваше само заради архангелите. Без тях нещата, заради които се карахме с Пач, нямаха смисъл. Архангелите бяха проблемът. Искаше ми се да се махна от тях и от всичко останало и да замина с Пач. Исках да бъда безразсъдна, да мисля само за тук и сега. Взаимно щяхме да си помогнем да избегнем последиците. Щяхме да се присмеем на правилата, на ограниченията и най-вече — на утрешния ден. Щяхме да бъдем само двамата с Пач и нищо друго нямаше да има значение.

Освен онова, което щеше да се случи, след като тези седмици отминат.

Можех да избирам между две неща, но отговорът беше ясен. Единственият начин да задържа Пач беше да се откажа от него. Да нямам нищо общо с него.

Не си дадох сметка, че плача, докато той не прокара палци под очите ми.

— Ш-ш-шт — промърмори той. — Всичко ще бъде наред. Искам теб. Не мога да продължа да правя нещата, които правя сега, да живея половинчато.

— Но те ще те изпратят в ада — заекнах аз, неспособна да овладея треперещата си долна устна.

— Разполагах с доста време да се примиря с това.

Бях решила да не показвам на Пач колко ми е трудно, но се задавих от сълзите, които се стичаха в гърлото ми. Очите ми бяха мокри и подути, а гърдите ме боляха, все едно бяха стиснати в менгеме. За всичко бях виновна аз. Ако не бях аз, той нямаше да ми стане ангел пазител. Ако не бях аз, архангелите нямаше да са твърдо решени да го унищожат. Аз бях отговорна, задето се стигна до тук.

— Направи ми една услуга — казах накрая тихичко с глас, който самата аз не можех да позная. — Кажи на Ви, че съм си тръгнала. Искам да остана сама.

— Ангелче?

Пач се пресегна към ръката ми, но аз се дръпнах. Усетих, че краката ми се отдалечават — единият крак пред другия. Отвеждаха ме все по-далеч от Пач, сякаш съзнанието ми се бе парализирало и беше оставило всичко на тялото ми.