Кресчендо

Втора глава

През последните единайсет секунди лежах по очи, скрила глава под възглавницата в опит да заглуша бюлетина на Чък Дилейни за пътната обстановка в центъра на Портланд, който звучеше от будилника ми ясно и силно. Мъчех се да заглуша и логическата половина на мозъка си, която ми крещеше да се обличам и ми обещаваше наказания, ако не го сторя. Само че закопнялата за удоволствия половина на мозъка ми спечели. Вкопчих се в съня си — или по-точно, в темата на съня си. Той имаше чуплива черна коса и страхотна усмивка. В този момент седеше обърнат назад на мотоциклета си, аз седях, обърната напред, и коленете ни се докосваха. Пъхнах пръсти под ризата му и го придърпах за целувка.

В съня ми Пач усещаше, когато го целувах. Не само емоционално, но долавяше и истинското физическо докосване. В съня ми той беше по-скоро човек, отколкото ангел. Ангелите нямат физически усещания, знаех го, но в съня си исках Пач да усети мекия копринен натиск от докосването на устните ни и как прокарвам пръсти през косата му. Исках да усеща вълнуващото и непреодолимо магнитно поле, което привлича всяка молекула от тялото му към мен.

Точно както го усещах аз.

Пач прокара пръст под сребърната верижка на шията ми, а докосването му изпрати тръпки на удоволствие по цялото ми тяло.

— Обичам те — промърмори той.

Опрях пръсти на твърдия му корем, наведох се напред и спрях точно преди да го целуна. Аз те обичам повече, отвърнах, докосвайки с устни устата му, докато говорех.

Само че думите не излязоха от устата ми. Останаха си заседнали в гърлото.

Докато Пач очакваше отговора ми, усмивката му се стопи.

Обичам те, опитах отново, но думите и този път останаха заключени вътре в мен.

Изражението на Пач стана тревожно.

— Обичам те, Нора — повтори той.

Закимах неистово, но той се извърна. Запали мотоциклета и отпраши, без да поглежда назад.

Обичам те, провикнах се подире му. Обичам те, обичам те!

Но в гърлото ми сякаш бяха изсипали плаващи пясъци — колкото повече се мъчех да изкопча думите оттам, толкова по-надълбоко потъваха те.

Пач се отдалечаваше от мен в тълпа от хора. Само за миг край нас бе паднала нощта и аз едва успявах да различа черната му фланелка сред стотиците тъмни ризи на хората. Хукнах да го настигна, но когато стиснах ръката му и той се обърна, се оказа, че това е друг човек. Момиче. Беше прекалено тъмно, за да различа чертите й, но си личеше, че е красива.

— Обичам Пач — призна ми тя и се усмихна с шокиращо червените си устни. — И не се страхувам да го кажа.

— Аз го казах! — възразих. — Снощи му го казах аз!

Профучах покрай нея, оглеждайки тълпата, докато не зърнах неизменната синя бейзболна шапка на Пач. Трескаво си запроправях път към него и посегнах да го хвана за ръката.

Той се обърна, но отново се беше превърнал в красивото момиче.

— Закъсня — осведоми ме тя. — Сега аз обичам Пач.

— А сега Анджи и прогнозата за времето — оповести Чък Дилейни бодро в ухото ми.

Ококорих се, когато чух думата „време“. Поизлежавах се още мъничко, опитвайки се да се отърся от този лош сън, и да се окопитя. Съобщаваха прогнозата за времето двайсет минути преди кръгъл час, така че нямаше начин да я чуя, освен ако не…

Лятното училище? Бях се успала.

Изритах завивките и изтичах към дрешника. Навлякох същите джинси, които снощи бях метнала на пода на дрешника, навлякох бяла тениска и отгоре сложих лилава жилетка. Набрах Пач с бутона за бързо набиране, но след три позвънявания се включи гласовата му поща. „Обади ми се“, заръчах и замълчах за миг, питайки се дали той не ме избягва след епохалното ми признание от снощи. Бях решила да се преструвам, че изобщо не се е случвало, докато не се размине и нещата не се върнат в нормалното си русло, но след съня си от тази нощ започвах да се съмнявам, че ще бъде толкова лесно. Може би на Пач просто му беше трудно да го приеме. Така или иначе, в момента не можех да направя много по въпроса. Макар да бях съвсем сигурна, че той обеща да ме закара.

Наместих лентата за коса на главата си, грабнах раницата си от кухненския плот и се втурнах към вратата.

Навън спрях само колкото да изпищя отчаяно при вида на празната циментова плоча, където преди стоеше моят фиат „Спайдър“ от седемдесет и девета година. Мама беше продала фиата, за да плати сметката ни за тока с тримесечно закъснение и да зареди хладилника с достатъчно продукти до края на месеца. Дори освободи икономката ни Доротея — моята втора майка, — за да намали разходите. Изпратих една омразна мисъл към съдбата, метнах раницата на рамо и хукнах. Повечето хора смятат старата ферма в селските покрайнини на Мейн, където живеем двете с мама, за очарователно старинна, но истината е, че няма нищо очарователно в това да тичаш километър и половина до най-близките си съседи. Освен ако очарователен не се използва като синоним на ветровита евтина постройка от осемнайсети век, разположена насред атмосферна аномалия, привличаща цялата мъгла от крайбрежието тук, аз определено съм на друго мнение.

На ъгъла на Хоторн и Бийч забелязах признаци на живот — прехвърчаха колите от сутрешния наплив към работните места. Вдигнах едната си ръка с щръкнал палец във въздуха, а с другата разопаковах освежаваща дъвка, заместител на пастата за зъби.

Червена спортна тойота спря до тротоара и предното стъкло се спусна с автоматично бръмчене. Зад волана седеше Марси Милар.

— Проблеми с колата ли? — попита тя.

Да, по-точно пълна липса на кола. Не че щях да си призная пред Марси.

— Да те закарам ли? — попита тя нетърпеливо, понеже не й отговарях.

Не можех да повярвам, че от всички автомобили, които минаваха по този участък от пътя, точно колата на Марси спря да ме вземе. Исках ли да се возя при Марси? Не. Все още ли превъртах мислено онова, което бе казала за баща ми? Да. Щях ли да й простя? В никакъв случай. Искаше ми се да й махна да си продължава по пътя, но имаше малка пречка. Говореше се, че единственото, което господин Лоукс обича повече от периодичната таблица на химичните елементи, е да наказва ленивите ученици със задържане след часовете.

— Благодаря — приех неохотно. — Отивам в училище.

— Явно дебелата ти приятелка не може да те откара — отбеляза Марси.

Застинах с ръка върху бравата. Двете с Ви отдавна се бяхме отказали да просветляваме хората, че „дебел“ и „закръглен“ са различни неща, което обаче не означава, че проявявахме търпимост към невежеството. С радост бих помолила Ви да ме закара, само че я бяха поканили на обучение за бъдещи редактори на училищното издание „и-Зайн“ и тя вече беше в училището.

— Всъщност май предпочитам да повървя. — Бутнах вратата на Марси и тя се затвори.

Марси се помъчи да си лепне озадачено изражение.

— Да не се обиди, задето казах, че е дебела? Понеже си е така. Какво ти става? Имам чувството, че трябва да цензурирам всяка своя дума. Най-напред баща ти, сега това. Какво стана със свободата на словото?

За части от секундата си помислих, че би било хубаво и удобно все още да имах фиата. Не само нямаше да имам нужда някой да ме кара, но щях да мога да си доставя удоволствието да прегазя Марси. Училищният паркинг беше пълен хаос след училище. Ставаха злополуки.

Понеже не можех да видя как Марси отскача от предния ми калник, направих следващото най-приятно нещо.

— Ако баща ми беше представител на „Тойота“, щях да съм достатъчно загрижена за опазването на околната среда, че да си поискам кола с хибриден двигател.

— Да, ама баща ти не е представител на „Тойота“.

— Точно така. Баща ми е мъртъв.

Тя вдигна едното си рамо:

— Ти го каза, не аз.

— От сега нататък най-добре двете с теб да не си се пречкаме взаимно.

Тя огледа маникюра си:

— Хубаво.

— Добре.

— Просто се опитвах да бъда мила, а виж докъде се стигна.

— Мила ли? Каза, че Ви е дебела.

— Освен това предложих да те закарам. — Тя натисна газта до дупка и гумите й запратиха към мен прахоляк.

Не бях се събудила сутринта с намерението да намеря поредната причина да ненавиждам Марси Милар, но ето на.

Гимназията на Колдуотър е строена в края на деветнайсети век — еклектична смесица на готически и викториански елементи, която прилича по-скоро на катедрала, отколкото на учебно заведение. Прозорците са тесни и сводести, стъклото е оловно. Камъкът е пъстър, но преобладава сивото. През лятото по външните стени пълзи бръшлян и придава на училището присъщото на Нова Англия очарование. През зимата бръшлянът напомня на дълги костеливи пръсти, които душат сградата.

Вървях бързо, почти подтичвайки по коридора към кабинета по химия, когато мобилният телефон иззвъня в джоба ми.

— Мамо? — обадих се, без да забавям крачка. — Ще ти звънна по-…

— Няма да повярваш на кого се натъкнах снощи! На Лин Парнел. Помниш ли семейство Парнел? Майката на Скот.

Погледнах часовника на мобилния си. Имах късмет да ме докара напълно непозната жена — отиваше на кикбокс в спортната зала, — но въпреки това закъснявах. Останаха по-малко от две минути преди звънеца.

— Мамо? Часът ми ще започне всеки момент. Да ти звънна на обяд?

— Двамата със Скот бяхте добри приятели.

Започнах смътно да си спомням.

— Когато бяхме на пет — отговорих. — Той не се ли напикаваше?

— Снощи с Лин пийнахме по едно. Току-що е приключил разводът й и двамата със Скот се връщат в Колдуотър.

— Прекрасно. Да ти звънна ли по…

— Довечера ги поканих на вечеря.

Докато минавах покрай кабинета на директора, голямата стрелка се премести с още едно деление. От мястото ми изглеждаше някъде по средата между 7:59 и осем часа. Хвърлих на часовника заплашителен поглед, който казваше: „Да не си посмял да звъннеш по-рано“.

— Довечера не е подходящо, мамо. Двамата с Пач…

— Не ставай глупава — прекъсна ме мама. — Скот е един от най-старите ти приятели. Познаваш го много преди Пач.

— Скот ме принуждаваше да ям дървесни въшки — отбелязах, постепенно възстановявайки спомените.

— А ти не го ли принуждаваше да играете с кукли?

— Това е съвсем различно!

— Довечера в седем — заяви мама с тон, който слагаше точка на спора.

Влязох в кабинета по химия броени секунди преди звънеца и се настаних на металното столче до черната гранитна лабораторна маса на предната редица. Седяхме по двама на маса и аз си стисках палци партньорът ми да е някой, който се справя по-добре от мен с точните науки — леснопостижимо, като имам предвид собствените си познания. Бях по-скоро романтичка, отколкото реалистка и предпочитах сляпата вяра пред студената логика. Поради което поначало не бях на „ти“ с точните науки.

В стаята влезе Марси Милар с обувки на висок ток, джинси и копринена блуза, която фигурираше в списъка ми с желани придобивки. Към Деня на труда блузата щеше да се окаже на рафта с намалени стоки и в постижимия за мен ценови обхват. Тъкмо мислено изтривах блузата от списъка, когато Марси се настани на столчето до мен.

— Какво ти е на косата? — попита тя. — Пяната ти ли свърши? Или търпението? — Усмивка повдигна ъгълчето на устата й. — Или се е наложило да тичаш шест километра, за да стигнеш навреме?

— Нали уж щяхме да стоим далеч една от друга? — Изгледах красноречиво нейното столче и после своето, с което й показах, че половин метър не е достатъчно далеч.

— Трябва ми нещо.

Въздъхнах безшумно, за да стабилизирам кръвното си. Трябваше да се досетя.

— Виж какво, Марси, и двете знаем, че този курс ще бъде адски труден. Ще ти направя услуга и ще те предупредя, че съм най-слаба в точните науки. Единствената причина да се запиша на лятно училище е, че този срок химията щяла да бъде по-лесна. Едва ли ме искаш за партньор. Няма да получиш лесно шестица.

— Да не мислиш, че съм седнала до теб заради успеха си? — нетърпеливо махна с ръка тя. — Трябваш ми за нещо друго. Миналата седмица започнах работа.

Марси? Работа?

Тя се подсмихна самодоволно, явно отгатнала мислите ми по изражението.

— Работя в канцеларията на училището. Един от продавачите на татко е женен за секретарката. Не е лошо човек да има връзки. Ама ти няма как да го знаеш.

Знаех, че бащата на Марси е влиятелен в Колдуотър. Всъщност той даряваше толкова щедри суми на клуба, че можеше да повлияе на всяко назначение в училището, но това беше просто нелепо.

— Понякога някоя папка пада и човек просто няма как да не надникне вътре — продължи Марси.

Да, бе, точно така.

— Знам например, че ти още не си преодоляла смъртта на баща си. Ходиш на консултации при училищния психолог. Всъщност знам всичко за всички. Освен за Пач. Миналата седмица забелязах, че неговото досие е празно. И ме интересува защо. Искам да знам какво крие той.

— Какво ти пука?

— Снощи стоеше на алеята пред къщи и гледаше към прозореца на спалнята ми.

Примигнах.

— Пач е стоял на алеята пред дома ти?

— Освен ако не познаваш друг, който да кара черен джип „Командър“, да се облича в черно и да е супер готин.

— Каза ли нещо? — попитах свъсено.

— Видя ме, че го наблюдавам от прозореца, и си тръгна. Дали да не поискам ограничителна заповед? Присъщо ли му е такова поведение? Знам, че е откачен, но колко?

Не й обърнах внимание, понеже бях твърде заинтригувана от новата информация. Пач? Пред къщата на Марси? Явно е отишъл, след като ме е оставил у дома. Бях му казала „Обичам те“ и той беше отпрашил.

— Няма проблем — изправи се Марси. — Мога да се добера до тази информация и по друг начин, например по административен път. Сигурно ще се разтичат заради празното му досие. Не смятах да съобщавам, но в името на собствената си безопасност…

Не се притеснявах, че Марси ще се обърне към администрацията. Пач щеше да се оправи. Тревожех се заради снощи. Пач си тръгна внезапно, твърдейки, че трябва да свърши нещо, но ми беше трудно да повярвам, че това нещо е било да виси пред къщата на Марси. Много по-лесно ми беше да приема, че си е тръгнал заради онова, което му бях казала.

— Или да попитам в полицията — додаде Марси, потупвайки с пръст по устните си. — Празно училищно досие — звучи ми направо незаконно. Как изобщо е влязъл в училището Пач? Ти май се разстрои, Нора. Напипах ли нещо? — На лицето й грейна приятно изненадана усмивка. — Така е, нали? Това не е цялата история, а?

Изгледах я студено.

— Уж показа недвусмислено, че превъзхождаш всички в училището, пък имаш навика да си вреш носа във всяка подробност от жалките ни скучни съществувания!

Усмивката на Марси изчезна.

— Нямаше да ми се налага, ако ти не ми се пречкаше.

— На теб ли? Училището не е твое.

— Не ми говори така — сряза ме Марси с невярващ и почти неволен тик с глава. — Всъщност изобщо не ми говори.

— Няма проблем — разперих ръце.

— И се премести.

Сведох невярващо поглед към стола си, понеже тя не би могла да…

— Бях тук първа.

Марси ме изимитира и на свой ред разпери ръце:

— Проблемът не е мой.

— Няма да се преместя.

— Няма да седя до теб.

— Радвам се да го чуя.

— Мръдни се — изкомандва Марси.

— Няма.

Звънецът ни прекъсна и когато пронизителният звън отзвуча, двете с Марси си дадохме сметка, че стаята е притихнала. Огледахме се и коремът ме сви, когато осъзнах, че всички останали места в стаята са заети.

Господин Лоукс се настани зад катедрата от дясната ми страна и размаха някакъв лист.

— Държа празна скица на местата. Всеки правоъгълник отговаря на маса в стаята. Напишете си името в съответния правоъгълник и предайте схемата нататък. — Той сложи листа пред мен. — Надявам се да харесвате партньорите си, понеже ще прекарате с тях осем седмици.

На обяд след края на часовете с Ви отидохме в бистрото на Енцо — любимото ни място, където пиехме студена мока или топло мляко с мед, канела и карамфил в зависимост от сезона. Усетих как слънцето прежуря по ликото ми, докато прекосявахме паркинга, и тогава го забелязах. Бял фолксваген кабриолет с табела, че се продава за хиляда долара.

— Мечтай си — затвори Ви с пръст зяпналата ми уста.

— Случайно да можеш да ми дадеш назаем хиляда долара?

— Нямам и пет. Прасенцето ми касичка е станало анорексично.

Въздъхна с копнеж по белия кабриолет.

— Трябват ми пари. Трябва да си намеря работа. — Затворих очи и си се представих на волана на белия кабриолет със свален гюрук, а вятърът развява къдравата ми коса. Ако имах кабриолета, нямаше да се налага повече да пътувам на автостоп. Щях да мога да ходя където си поискам и когато си поискам.

— Да, обаче ако се хванеш на работа, ще трябва наистина да работиш. Сигурна ли си, че си склонна да си профукаш цялото лято, като се бъхтиш на минимална заплата? Може здравата да се изпотиш.

Потърсих някакъв лист в раницата си и надрасках телефонния номер от обявата. Може пък да успея да придумам собственика да свали сто-двеста. А междувременно реших следобед да си потърся временна работа. Щеше да ме откъсне от Пач, но пък щеше да ми осигури мой собствен транспорт. Колкото и да обичах Пач, той винаги беше зает… все правеше нещо. Което го превръщаше в неблагонадежден шофьор.

В „Енцо“ двете с Ви си поръчахме студена мока и пикантни салати с ядки от американски орех, после се настанихме на една маса да хапнем. През последните няколко седмици заведението беше претърпяло сериозен ремонт, за да влезе в крак с двайсет и първи век и сега Колдуотър вече се гордееше с първото си интернет кафене. Като се има предвид, че компютърът у дома беше на шест години, този факт наистина ме вълнуваше.

— Не знам за теб, но аз съм готова за ваканция — отбеляза Ви и бутна очилата си на темето си. — Още осем седмици испански. Направо не мога да преброя толкова много дни. Нуждаем се от нещо, което да ни разсее, което да отвлече мислите ни от безкрайния период на качествено образование, ширнал се пред нас. Имаме нужда от пазаруване. Портланд, пристигаме! В „Мейси“ има голяма разпродажба. Трябват ми обувки, трябват ми рокли, трябва ми нов аромат.

— Ти току-що си купи нови дрехи за двеста долара. Майка ти ще получи удар, когато пристигне извлечението от кредитната карта.

— Така е, обаче ми трябва и гадже. А за да имаш гадже, трябва да изглеждаш добре. Няма да навреди и ако ухаеш добре.

Лапнах парче круша от вилицата си.

— Имаш ли някой предвид?

— Ами всъщност имам.

— Само не ми казвай, че е Скот Парнел.

— Скот кой?

Усмихнах се.

— Видя ли? Вече съм доволна.

— Не знам за никакви скотпарнеловци, обаче аз съм хвърлила око на един адски готин тип. Ама просто страхотно готин. По-готин от Пач. — Замълча. — Е, може би не е чак толкова готин. Никой не е толкова готин. Сериозно, остатъкът от деня ми е скапан. Портланд или нищо!

Отворих уста, но Ви беше по-бърза:

— Опа, познавам това изражение. Ще ми кажеш, че вече имаш планове.

— Върни назад до Скот Парнел. Живееше тук, когато бяхме на пет.

Ви доби вид на човек, който рови из дългосрочната си памет.

— Често се напикаваше — опитах да й помогна.

Очите на Ви грейнаха:

— Скоти Пикльото?

— Връща се да живее в Колдуотър. Мама го е поканила на вечеря днес.

— Схващам накъде отиват работите — поклати мъдро глава Ви. — Ето на това му се вика да срещнеш сладур. Тук се пресича животът на двама евентуални партньори в романтична връзка. Помниш ли, когато Деси случайно влезе в мъжката тоалетна и завари Ернесто пред писоара?

Вилицата ми застина по средата между чинията и устата ми.

— Моля?

— В „Корасон“, испанската сапунка. Не помниш ли? Нищо де, майка ти иска да те сгаджоса със Скоти Пикльото. Моля, заповядай.

— Не, не е вярно. Тя знае, че съм с Пач.

— Знае, ама не е доволна. Майка ти ще вложи много време и енергия, за да промени уравнението от „Нора плюс Пач равно на любов“ на „Нора плюс Скоти равно на любов“. А какво ще кажеш за това? Може би Скоти Пикльото се е превърнал в Скоти Страхотльото. Замисляла ли се?

Не бях и нямаше. Имах си Пач и щях да съм щастлива, нещата да си останат така.

— Не може ли да поговорим за нещо малко по-спешно? — попитах, понеже исках да сменя темата, преди настоящата да вкара още по-безумни идеи в главата на Ви. — Например факта, че новата ми партньорка по химия е Марси Милар?

— Кой, кой?

— Оказва се, че работи в канцеларията и е надникнала в досието на Пач.

— Още ли е празно?

— Май да, понеже тя иска да й разкажа всичко за него.

Включително защо е висял на алеята пред дома й снощи и се е взирал към прозореца на спалнята й. Чувала бях слуха, че Марси подпирала прозореца на стаята си с тенис ракета, когато била склонна да предоставя определени „услуги“, но не ми се мислеше за това. Нали слуховете бяха деветдесет процента измислица?

Ви се наведе към мен.

— А ти какво знаеш?

Разговорът ни се прекъсна от неловко мълчание. Не смятах, че приятелките трябва да имат тайни помежду си. Но има тайни… има и трудни истини. Плашещи истини. Невъобразими истини. Да имаш гадже паднал ангел, превърнал се впоследствие в ангел пазител, попада и в трите горни категории.

— Криеш нещо от мен — заяви Ви.

— Не е вярно.

— Криеш.

Напрегнато мълчание.

— Казах на Пач, че го обичам.

Ви закри устата си с ръка, но не бях сигурна дали сподавя възклицание, или смях. От което се почувствах още по-несигурна. Толкова смешно ли беше? Нима бях направила нещо още по-глупаво, отколкото си мислех?

— И той какво отговори? — попита Ви.

Едва успях да я погледна.

— Толкова ли е зле?

Прокашлях се.

— Разкажи ми за този тип, на когото си хвърлила око. Любов от разстояние ли е, или си говорила с него?

Ви схвана намека:

— Да съм говорила с него ли? Вчера на обяд хапнахме заедно хотдог в „Скипи“. Беше уговорена среща, но се оказа по-приятно, отколкото очаквах. Много по-приятно. За твое сведение, ако беше отговорила на обажданията ми, щеше да знаеш всичко това, вместо непрекъснато да се натискаш с гаджето си.

— Ви, аз съм единствената ти приятелка, но не съм ти уреждала никаква среща.

— Знам. Гаджето ти я уреди.

Задавих се с топчето сирене горгонзола.

— Пач ти е уредил среща?

— Да, и? — попита Ви почти отбранително.

Усмихнах се.

— Нали нямаше доверие на Пач?

— Нямам.

— Тогава?

— Опитах се най-напред да ти звънна, за да проверя дали всичко е наред със срещата ми, но, повтарям, ти вече не отговаряш на обажданията ми.

— Мисията изпълнена — накара ме да се почувствам като най-лошата приятелка на света. — Усмихнах й се затворнически. — Сега ми разкажи останалото.

Ви изостави опърничавия тон и отвърна на усмивката ми.

— Качва се Риксън и е ирландец. Акцентът му направо ме убива. Адски е секси. Малко е кльощав, предвид факта, че аз съм едричка, но възнамерявам това лято да отслабна с десет килограма, така че през август всичко ще си дойде на мястото.

— Риксън ли? Стига бе! Много харесвам Риксън! — По принцип нямам доверие на паднали ангели, обаче Риксън е изключение. И при него, както при Пач, моралните граници са някъде в сивата зона между черното и бялото. Не беше съвършен, но не беше и лош.

Усмихнах се широко и насочих вилицата си към Ви:

— Не мога да повярвам, че си излязла с него. Той е най-добрият приятел на Пач, а ти мразиш Пач.

Ви ме изгледа с погледа на черна котка и козината й буквално настръхна.

— Това, че са най-добри приятели, нищо не означава. Я виж нас двете. Изобщо не си приличаме.

— Направо прекрасно. Четиримата ще се размотаваме заедно цяло лято.

— Ъ-ъ-ъ, няма начин. Няма да се мъкна с откаченото ти гадже. Пет пари не давам какво ми разказа ти, продължавам да смятам, че той по някакъв начин е свързан със загадъчната смърт на Джулс в спортната зала.

Черен облак надвисна над разговора. В нощта, когато Джулс умря, в спортната зала имаше само трима човека и аз бях единият. Не съм разказала на Ви всичко, което се случи, а само толкова, че да престане да ме подпитва, и в името на нейната безопасност възнамерявах нещата да си останат така.

През остатъка от деня двете с Ви обикаляхме с колата, събирахме молби за работа от местните заведения за бързо хранене, така че се прибрах чак в шест и половина. Оставих ключовете си върху бюфета и проверих телефонния секретар за съобщения. Имаше едно от мама. Била в Мишо Маркет и купувала чеснови питки, лазаня и евтино вино, но се кълнеше, че ще успее да се прибере, преди да пристигнат двамата Парнел.

Изтрих съобщението и се качих горе в спалнята си. Тъй като сутринта не си бях взела душ, реших, че трябва поне да се преоблека, за да сведа щетите до минимум. Всеки мой спомен, свързан със Скот Парнел, беше неприятен, но какво да се прави. Тъкмо започнах да си разкопчавам жилетката, когато на входната врата се почука.

Пач, с ръце в джобовете.

Обикновено направо се хвърлях в прегръдката му, но днес се въздържах. Предната вечер му бях казала, че го обичам, а той беше изчезнал яко дим и изглежда се беше навъртал край къщата на Марси. Люшках се между наранена гордост, гняв и несигурност. Надявах се резервираното ми мълчание да му подскаже, че нещо не е наред и че ще си остане така, докато не предприеме мерки да оправи положението, като или се извини, или ми даде обяснение.

— Здрасти — поздравих престорено небрежно. — Снощи забрави да ми се обадиш. Къде се изгуби?

— Наблизо. Няма ли да ме поканиш да вляза?

Не го направих.

— Радвам се, че къщата на Марси е, така да се каже… наблизо.

В очите му за миг просветна изненада и потвърди онова, което не исках да повярвам: Марси казваше истината.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попитах по-враждебно. — Ще ми обясниш ли какво търсиш пред къщата й посред нощ?

— Май ревнуваш, ангелче. — Може би малко ме дразнеше, но за разлика от друг път в тона му не долавях закачливост или нежност.

— Може би няма да ревнувам, ако ми дадеш основание да не ревнувам — изстрелях в отговор. — Какво търсеше пред къщата й?

— Имах работа.

Веждите ми отхвърчаха нагоре.

— Не знаех, че двамата с Марси имате някаква работа.

— Имаме, но е само това. Работа.

— Нещо против да обясниш? — Между думите ми беше натъпкана огромна доза укор.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Трябва ли?

Пач обикновено майсторски прикриваше чувствата си, но този път стисна устни.

— Не.

— След като присъствието ти пред къщата й снощи е толкова невинно, защо ти е трудно да ми обясниш какво си търсил там?

— Не ми е трудно — отговори той, старателно претегляйки всяка дума. — Не ти казвам, понеже причината да бъда пред къщата на Марси няма нищо общо с нас.

Как така да няма нищо общо с нас? Марси беше единственият човек, който се възползваше от всяка възможност да ме нападне и да ме унижи. През последните десет години тя ме дразнеше, разпространяваше ужасни слухове за мен и ме унижаваше публично. Как така Пач ще смята, че тук няма нищо лично? Как така ще си въобразява, че просто ще се примиря с положението и няма да задавам въпроси? И най-вече не проумяваше ли, че съм ужасена да не би Марси да го използва, за да ме нарани? Ако тя подозираше, че той проявява и най-малък интерес към мен, щеше да направи всичко по силите си да ми го открадне. Дори мисълта да загубя Пач ми беше непоносима, а ако ми го отнемеше Марси, това щеше да ме убие.

Завладяна от този внезапен страх, казах:

— Не идвай повече, докато не си готов да ми кажеш какво си търсил пред къщата й.

Пач нетърпеливо се шмугна в къщата и затвори вратата.

— Не съм дошъл да спорим. Исках само да ти кажа, че днес следобед Марси си имаше неприятности.

Пак ли Марси? Не смяташе ли, че вече достатъчно надълбоко рови в раната? Опитах да запазя спокойствие достатъчно дълго, за да го изслушам, но вече ми идеше да се разкрещя.

— Нима? — попитах хладно.

— Пострада, докато група паднали ангели се опитваха да принудят един нефилим да им се закълне във вярност в тоалетната в игралата зала на Бо. Той нямаше шестнайсет, така че не можеха да го принудят, но се позабавляваха да опитат. Доста го понакълцаха и му счупиха няколко ребра. И тогава влезе Марси. Доста понаквасена, затова обърка тоалетните. Падналият ангел на пост извади нож. В момента тя е в болницата, но скоро ще я изпишат. Повърхностна рана.

Пулсът ми се ускори — новината за раняването на Марси ме разстрои, но не исках да го показвам пред Пач. Сковано кръстосах ръце.

— Боже, добре ли е нефилимът?

Смътно си спомнях как преди време Пач ми обясняваше, че падналите ангели не могат да принудят нефилим да им се закълне във вярност, преди да е навършил шестнайсет. Както и той не можеше да ме пожертва, за да получи свое човешко тяло, преди да стана на шестнайсет. Шестнайсет беше загадъчна и вълшебна възраст, дори критична в света на ангелите и на нефилимите.

Пач ме изгледа с едва доловимо гневно негодувание.

— Марси може и да е пила, но е твърде вероятно да си спомня какво е видяла. Знаеш, че падналите ангели и нефилимите се стараят да не се набиват в очи, а човек с голяма уста като Марси е заплаха за тайната им. Най-малко от всичко искат тя да оповести публично какво е видяла. Светът си върви много по-гладко, когато хората не подозират тези тайни. Познавам падналите ангели, които са замесени. — Той стисна зъби. — Ще направят всичко възможно да затворят устата на Марси.

Прониза ме страх за Марси, но го прогоних. Откога на Пач му пукаше какво се случва с Марси? Откога се притесняваше повече за нея, отколкото за мен?

— Опитвам се да проявя загриженост, но ти сякаш си загрижен достатъчно и за двама ни. — Завъртях топката на вратата и отворих широко. — Може би трябва да отидеш да провериш как е Марси и дали повърхностната й рана заздравява както трябва.

Той дръпна ръката ми и затвори вратата с крак.

— Случват се по-важни неща от мен, теб и Марси. — Поколеба се, сякаш искаше да каже още нещо, но в последния момент успя да замълчи.

— Мен, теб и Марси ли? И откога слагаш трима ни в едно изречение? Откога тя изобщо значи нещо за теб? — попитах остро.

Той обхвана тила си с длан — съдейки по вида му, явно прекрасно съзнаваше, че трябва внимателно да подбере думите си.

— Просто ми кажи какво мислиш! — изстрелях аз. — Изплюй камъчето! Достатъчно неприятно е, че нямам представа какво чувстваш, камо ли какво мислиш!

Пач се огледа, сякаш се чудеше дали не говоря на някой друг.

— Да изплюя камъчето ли? — попита той мрачно и невярващо. Дори раздразнено. — Нали това се опитвам да направя? Ако се успокоиш, ще успея. Но в момента изпадаш в истерия, каквото и да кажа.

Присвих очи.

— Имам право да се сърдя. Не искаш да ми кажеш какво си търсил пред къщата на Марси снощи.

Пач отчаяно вдигна ръце. Ето пак, качваше жестът му.

— Преди два месеца — подех, опитвайки се да придам на тона си малко гордост, за да прикрия треперенето, — Ви, мама… изобщо всички… ме предупреждаваха, че ти си мъж, който гледа на момичетата като на завоевания. Твърдяха, че съм само поредната резка по колана ти, поредното наивно момиченце, което си съблазнил за собствено удоволствие. Твърдяха, че щом се влюбя в теб, ще си тръгнеш. — Преглътнах мъчително. — Трябва да се уверя, че не са били прави.

Макар да не исках да си спомням предната вечер, споменът изплува пределно ясно. Пред очите ми мина цялата унизителна сцена с ярки подробности. Казах му, че го обичам, а той ме заряза. Можех да тълкувам мълчанието му по стотици начини и нито един от тях не вещаеше нищо добро.

Пач поклати невярващо глава.

— Искаш да те уверя, че грешиш? Обаче имам усещането, че няма да ми повярваш, каквото и да ти кажа — изгледа ме гневно той.

— Отдаден ли си на тази връзка, колкото и аз? — Не можех да не го попитам. Не и след снощи, когато всичко беше започнало да се разпада. Внезапно си дадох сметка, че нямам представа какви са истинските чувства на Пач към мен. Мислех, че означавам всичко за него, но ако виждах само онова, което ми се иска? Ако ужасно много бях преувеличила чувствата му? Приковах погледа му — не исках да го улеснявам, не исках да му давам нов шанс да заобиколи въпроса. Трябваше да знам. — Обичаш ли ме?

Не мога да ти отговоря, каза ми той, говорейки с мислите ми. Беше дарба, каквато притежаваха всички ангели, но не разбирах защо бе избрал да я използва точно сега.

— Утре ще намина, наспи се добре — додаде той гласно и се запъти към вратата.

— Когато се целуваме, преструваш ли се?

Замръзна на място. Поредното невярващо поклащане на главата.

— Да се преструвам?

— Когато те докосвам, усещаш ли нещо? Докъде стига желанието ти? Изпитваш ли поне бледо подобие на онова, което изпитвам аз?

Пач ме наблюдаваше мълчаливо.

— Нора…

— Искам честен отговор.

След малко отговори:

— Емоционално да.

— Но физически не, така ли? Как може да имаме връзка, след като нямам никаква представа какво означава тя за теб? Да не би да усещам нещата на съвсем различно ниво? Защото точно така се чувствам. И никак не ми е приятно — додадох. — Не искам да ме целуваш, понеже така е прието. Не искам да се преструваш, че това означава нещо, след като в действителност е само преструвка.

— Само преструвка ли? Чуваш ли се какво говориш? — Той облегна глава на стената и отново се засмя мрачно. Стрелна ме с кос поглед: — Приключи ли с обвиненията?

— За смешно ли го намираш? — блъсна ме нова вълна от гняв.

— Точно обратното. — Преди да успея да кажа още нещо, той се извърна към вратата. — Обади ми се, когато си готова да разговаряме разумно.

— Какво означава това?

— Означава, че си луда. Направо си невъзможна.

— Аз ли съм луда?

Хвана брадичката ми и положи бърза и груба целувка върху устните ми.

— Аз също съм луд, че го търпя.

Освободих се и недоволно разтърках брадичката си.

— Заради мен се отказа да станеш човек и какво, това ли получавам? Гадже, което виси пред къщата на Марси, но не иска да ми каже защо. Гадже, което ме зарязва при първата разпра. Знаеш ли какво, ти си кретен.

Кретен ли, заговори той в мислите ми хладно и рязко. Опитвам се да спазвам правилата. Не би трябвало да се влюбвам в теб. И двамата знаем, че изобщо не става дума за Марси. Става дума за моите чувства към теб. Трябва да се владея. Навлязъл съм в опасна територия. Влюбването е причината за неприятностите ми. Не мога да бъда с теб така, както бих желал.

— Защо заради мен се отказа да станеш човек, след като си знаел, че не може да бъдем заедно? — попитах с треперещ глас и потни длани. — Какво очакваше от връзката си с мен? Какъв е смисълът… — гласът ми секна и аз неволно преглътнах — … да бъдем заедно?

Какво очаквах от връзката си с Пач? В даден момент сигурно съм се запитала накъде е тръгнала връзката ни и какво ще се случи. Разбира се, че бях. Обаче толкова се уплаших от онова, което провидях в бъдещето, че прогоних неизбежното. Престорих се, че връзката ми с Пач би могла да се получи, понеже усещах, че колкото и време да прекарам с него е по-добре от нищо.

Ангелче?

Вдигнах очи, когато Пач мислено ме повика.

Каквато и да е близост с теб е по-добра от нищо. Няма да те изгубя. Той замълча и за пръв път, откакто го познавах, в очите му премина сянка на тревога. Но веднъж вече се провалих. Ако дам на архангелите дори най-малкия повод да се усъмнят, че съм влюбен в теб, ще ме изпратят в пъкъла. Завинаги.

Новината ме блъсна като ритник в корема.

— Моля?

Аз съм ангел пазител или поне така ми казаха, само че архангелите не ми вярват. Нямам никакви привилегии, никакво право на уединение. Двама архангели ме притиснаха снощи на разговор и си тръгнах с усещането, че им се иска отново да се провиня. Каквато и да е причината, са решили да предприемат мерки срещу мен. Търсят си извинение да се избавят от мен. В изпитателен срок съм и ако оплета конците, историята ми няма да има щастлив финал.

Вперих поглед в него, понеже смятах, че преувеличава, че не е възможно нещата да са чак толкова зле, но щом зърнах изражението му, разбрах, че е никога не е бил толкова сериозен.

— И сега какво? — запитах се на глас.

Вместо да ми отговори, Пач въздъхна отчаяно. Истината била, че цялата работа ще свърши зле. Колкото и да се пазим, да отстъпваме и да извръщаме поглед на другата страна, съвсем скоро животът ни ще стане на пух и прах. Какво ще стане, когато завърша и замина за колежа? Какво ще стане, когато замина на мечтаната си работа в другия край на страната? Ами когато дойде време да се омъжа и да имам деца? За никого не било добре, че с всеки изминал ден все повече се влюбвам в Пач. Наистина ли съм искала да продължавам така, при положение, че това води единствено към разруха?

За един кратък миг ми се стори, че знам отговора — да се откажа от мечтите си. Съвсем просто беше. Затворих очи и се отказах от мечтите си — все едно бяха балони на дълги и тънки панделки. Дори не бих могла да съм сигурна, че ще се сбъднат. А ако се сбъднеха, не исках да прекарам остатъка от живота си самичка и измъчвана от мисълта, че каквото и да бях постигнала, то не означава нищо без Пач.

И тогава ужасено проумях, че нито един от двама ни не би могъл да се откаже от всичко. Моят живот щеше да продължи да се развива към бъдещето и аз нямах власт да го спра. Пач щеше завинаги да си остане ангел, щеше да продължи цикъла, в който се въртеше, откакто беше паднал.

— Можем ли да направим нещо? — попитах.

— Работя по въпроса.

С други думи, нямаше решение. Намирахме се в задънена улица — архангелите ни притискаха и бъдещите ни животи се бяха устремили в коренно различни посоки.

— Искам да сложа край — промълвих тихо. Съзнавах, че не съм честна — предпазвах себе си. Но имах ли друга алтернатива? Не биваше да дам на Пач възможност да ме разубеди. Трябваше да направя онова, което е най-добро за двама ни. Не можех да стоя тук и да стискам зъби, докато онова, на което най-много държах, чезнеше с всеки изминал ден. Не биваше да показвам колко го обичам, след като това само щеше да направи изхода невъзможен. И най-вече, не исках да бъда причината Пач да изгуби всичко, което се бе мъчил да постигне. Ако архангелите търсеха повод да го прогонят завинаги, аз само ги улеснявах.

Пач впери поглед в мен, сякаш не разбираше дали говоря сериозно.

— Така ли? Искаш да сложиш край? Ти получи възможност да обясниш, макар да не ти вярвам, между другото, а сега, когато е мой ред, очакваш просто да приема решението ти и да си тръгна, така ли?

Кръстосах ръце, стиснах си лактите и се извърнах.

— Не можеш да ме принудиш да остана във връзка, която не желая.

Той ме измери с гневен поглед:

— Може ли да го обсъдим?

— Ако толкова искаш да говориш, кажи ми какво търсеше пред къщата на Марси снощи. — Пач обаче имаше право. Не ставаше дума за Марси. Аз просто бях разстроена заради сделката, която съдбата и стечението на обстоятелствата ни предлагаха.

Той разтри лицето си с ръце и се засмя тихо и мрачно.

— Ако снощи бях отишла у Риксън, ти щеше да се чудиш какво става, нали? — изстрелях в отговор.

— Не — отговори той опасно тихо. — Имам ти доверие.

Понеже се боях, че решителността ми ще се стопи, ако не действам незабавно, аз го блъснах в гърдите с длан и го избутах назад.

— Върви си — наредих с дрезгав от напиращите сълзи глас. — Трябва да свърша други неща през живота си. Неща, които не са свързани с теб. Чака ме колеж, работа. Няма да се откажа от всичко заради нещо, на което не е писано да стане.

Пач потръпна.

— Наистина ли искаш това?

— Когато целувам гаджето си, искам да знам как се чувства той!

Веднага съжалих за думите си. Не исках да го нараня — просто исках да приключа възможно най-бързо, преди да рухна и да се разплача. Но бях прекалила. Видях го как застина. Стояхме лице в лице и дишахме тежко.

После Пач излезе и затръшна вратата зад себе си.

Веднага щом вратата се затвори, аз тежко се отпуснах върху нея. Сълзи пареха в очите ми, но не се отрони нито капка. Твърде силен гняв и безсилие бушуваха вътре в мен, затова не усещах почти нищо друго, но подозирам, че в известен смисъл това бе причината в гърлото ми да заседне ридание и пет минути по-късно, когато всичко останало отмине и осъзная пълната тежест на стореното, да усетя как сърцето ми се разбива.