Кресчендо

Двадесет и втора глава

По небето се стелеше мрак, който затъмняваше бледото зарево, гаснещо на хоризонта. Бързо се запътих към изхода на парка. Виждах изхода пред себе си. Вече почти се бях измъкнала от тълпата, когато забелязах Скот да крачи пред портата. Очите му оглеждаха потока от хора, влизащи и излизащи от парка. Беше се досетил, че съм избягала през тоалетната и сега ми преграждаше единствения изход. Паркът беше ограден от висока телена ограда, увенчана с бодлива тел, така че единственият начин да излезеш беше през портата. Аз го знаех и Скот го знаеше.

Рязко се завъртях и отново се слях с тълпата, като през няколко секунди се обръщах и проверявах дали Скот не ме е забелязал.

Отправих се дълбоко във вътрешността на парка, понеже смятах, че е в мой интерес да стоя колкото може по-далече от Скот. Можех да се скрия в тъмната зала на смеха до идването на полицията, или пък да се кача на виенското колело, откъдето да виждам Скот и да го държа под око. Всичко щеше да е наред, стига да не погледне нагоре. Разбира се, ако ме забележеше, нямаше да имам друг изход — той щеше да ме чака долу. Реших да продължа да се движа, странейки от най-оживените места, и просто да чакам.

Пътеката се разклоняваше на въртележката и едното разклонение тръгваше към водните атракции, а другото — към влакчето на Архангела. Тъкмо завивах натам, когато го забелязах. Скот също ме видя. Бяхме на две успоредни алеи, разделени от катапулта. Момче и момиче тъкмо се настаняваха на столовете и за миг прекъснаха зрителния ни контакт. Възползвах се от този момент и хукнах.

Проправих си път през тълпата, но алеите бяха толкова претъпкани, че се налагаше често да спирам. Още по-лошото беше, че пътеките в тази част на парка бяха оградени от високи храсти, които принуждаваха всички да се движат в лабиринт от завои. Не се осмелявах да погледна назад, понеже знаех, че Скот е някъде наблизо. Нямаше да дръзне нищо да ми направи пред толкова много хора, нали? Тръснах глава, за да прогоня тези мисли, и вместо това се запитах накъде да поема. Бях идвала на Делфик три-четири пъти и все нощем, затова не познавах добре мястото. Ядосвах се, че на влизане не бях взела карта. Струваше ми се ирония на съдбата, че преди трийсет секунди бягах от изхода, а сега само той ми беше в главата.

— Ей, внимавай!

— Извинете — казах задъхано. — Накъде е изходът?

— Да няма пожар?

Помъчих се да си проправя път през тълпата.

— Извинете, трябва да мина… извинете ме.

Зад храстите светлините на различните атракции проблясваха в тъмното. Спрях на един разклон и опитах да се ориентирам. Наляво или надясно? Откъде щях да стигна до изхода по-бързо?

— Ето те и теб — усетих в ухото си топлия дъх на Скот. Той обхвана шията ми с ръка и остри студени тръпки започнаха да рикошират между костите ми.

— Помощ! — изпищях инстинктивно. — Някой да ми помогне!

— Приятелката ми — обясни Скот на неколцина човека, които спряха. — Играем си такива игрички.

— Не съм му приятелка! — креснах паникьосана. — Пусни ме!

— Ела тук, миличка. — Скот ме придърпа в прегръдката си и ме прикова към тялото си. — Предупредих те да не ме лъжеш — прошепна ми той. — Пръстенът ми трябва. Не искам да те нараня, Нора, но ще го направя, ако ме принудиш.

— Махнете го от мен! — провикнах се, дано да ме чуе някой.

Скот изви ръката ми зад гърба. Заговорих през стиснатите си зъби, опитвайки да се преборя с болката.

— Луд ли си? Пръстенът не е у мен. Дадох го на полицията. Снощи. Вземи си го от тях.

— Престани да лъжеш — изръмжа той.

— Обади им се. Казвам ти истината. Дадох им го. Не е у мен. — Затворих очи и се помолих Скот да ми повярва и да ме пусне.

— Тогава ще ми помогнеш да си го върна.

— Няма да ми го дадат. Той е улика. Казах им, че пръстенът е твой.

— Ще го върнат — бавно изрече той, сякаш обмисляше плана си в крачка. — Ако заменя теб за пръстена.

Всичко се намести.

— Ще ме вземеш за заложница ли? И ще ме замениш за пръстена? Помощ! — извиках. — Някой да го разкара от мен!

Един от хората наблизо се засмя:

— Не е шега — креснах. Усетих кръвта да се вдига към шията ми и да ме обземат страх и отчаяние. — Разкарайте го от мен…

Скот запуши устата ми с ръка, но аз го ритнах по пищяла. Той изпищя от болка и се приведе одве.

Ръцете му се отпуснаха леко от изненадващото нападение и аз успях да се освободя. Отстъпих крачка назад, наблюдавайки как лицето му се разкривява от болка. Трябваше само да успея да се измъкна. Полицията сигурно беше наблизо. И тогава щях да съм в безопасност. В безопасност. Повторих си думата неистово, за да не допусна да изпадна в паника. На небето на запад имаше бледа ивица светлина и с нейна помощ успях да се ориентирам къде е север. Ако тръгнех на север, пътеката в крайна сметка щеше да ме отведе на изхода.

Експлозия избухна в ухото ми. Толкова се стреснах, че се спънах и паднах на колене. Или пък го направих инстинктивно, защото край мен имаше и други хора, които бяха залегнали. За един миг настана зловеща тишина, после хората запищяха и се разбягаха във всички посоки.

— Той има пистолет!

Думите се сляха в ушите ми и прозвучаха някъде от много далеч.

Макар че нито една частица от тялото ми не го искаше, бавно се обърнах. Скот беше притиснал гърдите си отстрани — на ризата му беше цъфнало чернено петно. Устата му беше отворена, очите му бяха ококорени от шока. Строполи се на колене и на няколко метра зад него видях човек с пистолет. Риксън. До него беше Ви, закрила устата си с ръка, пребледняла като платно.

Настана пълен хаос от обезумели ръце и крака и от смразяващи кръвта викове и аз се дръпнах встрани от пътеката, за да не ме стъпчат.

— Той ще се измъкне! — чух да крещи Ви. — Някой да го хване!

Риксън стреля няколко пъти, но този път никой не се строполи. Всъщност напливът към изхода се засили. Изправих се и погледнах натам, където за последен път бях видяла Риксън и Ви. Изстрелите все още отекваха в ушите ми, но разчетох думите, отронили се от устата на Риксън. Насам. Той размаха свободната си ръка във въздуха. Сякаш на забавен каданс преодолях тълпата и хукнах към него.

— Какво ти става, по дяволите? — пищеше Ви. — Защо го стреля по него?

— Граждански арест — обясни Риксън. — Пач ми каза да го направя.

— Не можеш да стреляш по хората, понеже Пач ти е заповядал! — гледаше го обезумяло Ви. — Ще те арестуват! Какво ще правим сега? — застена тя.

— Полицията идва насам — казах. — Знаят за Скот.

— Трябва да се махаме от тук — истерично размаха ръце Ви и направи няколко крачки, но се завъртя и се върна там, откъдето беше тръгнала. — Ще закарам Нора в полицията. Риксън, ти доведи Скот, но не стреляй повече. Вържи го, както го върза предния път.

— Нора не може да излезе през изхода. Той точно това очаква. Знам друг начин да се измъкнем. Ви, докарай доджа и ни чакай в южния край на паркинга до контейнерите за смет.

— Вие как ще стигнете дотам? — попита Ви.

— По подземните тунели.

— Има подземни тунели?

— Побързай, миличка — целуна я той по главата.

Тълпата се беше разпръснала и алеите бяха опустели. Все още чувах паникьосани викове, но ми се струваха страшно далеч. Ви се поколеба, после кимна решително:

— Само побързайте, нали?

— Под къщата на смеха има машинно отделение — обясни ми Риксън, докато се отдалечавахме бързо по противоположната пътека. — Има врата към тунелите под Делфик. Скот може и да е чувал за тунелите, но дори да се досети къде сме, няма как да ни намери. Там долу е същински лабиринт, дълъг километри. — Той ми се усмихна притеснено. — Не се тревожи, Делфик е построен от паднали ангели. Аз не съм участвал, но някои от приятелите ми помагаха. Познавам лабиринта като петте си пръста. Е, в по-голямата му част.