Кресчендо

Осма глава

Ви първа скочи от стола си.

Настигнах я на входа на пекарната и двете заедно изхвърчахме на ослепителното слънце навън. Заслонихме очите си с ръка и огледахме тротоара в двете посоки. Притичахме до пясъка и направихме същото. По плажа имаше хора, но не забелязах нито едно познато лице.

Сърцето ми биеше до пръсване и попитах Ви:

— Според теб, това някаква шега ли е?

— Не ми е смешно.

— Скот ли е бил?

— Може би. Беше тук преди малко.

— Или Марси? — Марси беше единственият друг човек, за когото се сещах, способен да прояви подобно безсърдечие.

Ви ме стрелна с остър поглед.

— Злобна шега? Възможно е.

Но дали Марси беше толкова жестока? И би ли си направила труда? Нужно беше много повече от болезнена забележка, подметната мимоходом. Бележката, пръстенът, дори доставката му. Изискваха планиране. А Марси ми изглеждаше като човек, който се отегчава и след пет минути сериозен размисъл.

— Да стигнем до дъното на тази работа — предложи Ви и се запъти обратно към входа на пекарната. Вътре повика Маделин: — Трябва да поговорим. Как изглеждаше този тип? Висок? Нисък? Кестеняв? Рус?

— Носеше шапка и слънчеви очила — отговори Маделин и погледна крадешком другите служители в пекарната, чието внимание Ви беше успяла да привлече. — Защо? Какво има в плика?

— Ще трябва да се постараеш повече — осведоми я Ви. — Как точно беше облечен? Имаше ли някакъв надпис на шапката му? Брада или мустаци?

— Не си спомням — заекна момичето. — Носеше черна шапка. Или пък кафява. Струва ми се, че беше обут с джинси.

— Струва ти се?

— Стига — дръпнах Ви за ръката. — Тя не помни. — Погледнах към Маделин: — Благодаря за помощта.

— За помощта ли? Че тя изобщо не ни помогна. Не може да приема пликове от разни непознати и после да не помни как изглеждат.

— Мислела е, че този тип ми е гадже.

Маделин закима енергично:

— Така е! Съжалявам. Реших, че е подарък. Нещо лошо ли имаше в плика? Искате ли да повикам полиция?

— Искаме да си спомниш как изглеждаше онзи психопат — изстреля Ви в отговор.

— С черни джинси! — изстреля внезапно Маделин. — Спомних си, че носеше черни джинси. Почти съм сигурна.

— Почти сигурна? — попита Ви.

Издърпах я навън и я поведох по алеята. След като й дадох достатъчно време да се поохлади, каза:

— Скъпа, много съжалявам за това. Трябваше най-напред аз да погледна в плика. Хората са глупави. А който ти е изпратил този плик, е най-глупавият от всички. Бих го покосила с нинджа звезда, ако можех.

Знаех, че се опитва да разведри обстановката, но мислите ми вече бяха пет крачки напред. Не мислех за смъртта на татко. Бяхме стигнали до една тясна ивица между два магазина и аз дръпнах Ви от алеята и я натиках между сградите.

— Чуй ме, трябва да поговорим. Вчера ми се стори, че видях баща си. Тук, на пристана.

Ви впери поглед в мен, но нищо не каза.

— Беше той, Ви. Сигурна съм.

— Миличка… — започна тя скептично.

— Мисля, че той все още е жив.

Баща ми беше погребан в затворен ковчег. Може да се бе случило недоразумение, да беше станала грешка и през онази нощ да не е загинал моят баща. Може той да беше получил амнезия и затова да не се беше прибрал. Може би нещо друго го спираше… или пък някой…

— Не знам как да го кажа — заяви Ви и погледът й зашари къде ли не, само не към лицето ми. — Той няма да се върне.

— Тогава как ще обясниш онова, което видях? — попитах отбранително, обидена, че тя не ми вярва. В очите ми пареха сълзи, но аз бързо ги прогоних.

— Бил е някой друг. Някой, който прилича на баща ти.

— Ти не беше там. Видях го! — Не исках да съм рязка. Но нямаше да се примиря с фактите. Не и след всичко, което бях преживяла. Преди два месеца се хвърлих от тавана на гимнастическия салон в училище. Знаех, че съм умряла. Не можех да отрека онова, което помнех от онази нощ. Но въпреки това…

Въпреки това днес бях жива.

Имаше шанс и баща ми да е жив. Вчера го видях. Наистина. Може да се е опитвал да се свърже с мен, да ми изпрати послание. Искал е да ми каже, че е жив и да не се отказвам от него.

Ви поклати глава:

— Не го прави.

— Няма да се откажа. Не и докато не узная истината. Трябва да разбера какво се е случило през онази нощ.

— Не, не трябва — категорично отсече Ви. — Остави духа на баща си да почива в мир. Нищо няма да промениш, като се ровиш в миналото — само ще се наложи да го преживееш отново.

Да оставя духа на татко да почива в мир ли? Ами аз? Как щях аз да намеря покой, докато не узная истината? Ви не разбираше. Нейният баща не беше изчезнал необяснимо и жестоко. Нейното семейство не беше разбито. Тя си имаше всичко.

А на мен ми беше останала единствено надеждата.

Прекарах неделния следобед в бистрото на Енцо в компанията на периодичната таблица, като вложих цялото си внимание в домашното, за да опитам да прогоня мислите за татко и за плика с бележката, че Черната Ръка е виновникът за смъртта му. Сигурно беше жестока шега. Пликът, пръстенът, бележката — нечия извратена представа за шега. Може би Марси, може би Скот. Но честно казано, се съмнявах, че е някой от двамата. Скот звучеше искрено, когато изрази съболезнованията си към мен и мама. А жестокостта на Марси винаги е била незряла и спонтанна.

Седях пред компютъра и вече бях влязла в интернет, затова пуснах търсене на Черната ръка. Исках да си докажа, че в бележката няма и доза истина. Сигурно някой беше попаднал на пръстена в магазин за вехтории, беше му хрумнала хитрата идея за Черната ръка, проследил ме бе до дъсчената променада и беше помолил Маделин да ми предаде плика. Като обърна поглед назад, не ми се струваше важно, че Маделин не може да си спомни как е изглеждал онзи тип, понеже най-вероятно не той беше инициаторът на противния номер. Истинският извършител сигурно беше спрял някой случаен минувач и му беше дал няколко долара, за да предаде плика. Аз поне така щях да направя. Ако бях извратеняк, който обича да наранява хората.

На монитора се появи страница с линкове за Черната ръка. Първият беше за тайно общество, заподозряно в убийството на австрийския ерцхерцог Франц Фердинанд през 1914 година, станало повод за избухването на Първата световна война. Следващият линк беше към рок група. Черната ръка беше и името на група вампири в ролева игра. И накрая, в началото на двайсети век италианска банда, наречена Черната ръка, беше помела Ню Йорк като вихър. В нито един линк не се споменаваше Мейн. На нито едно изображение не се виждаше железен пръстен с релефен юмрук.

Ето видя ли, казах си. Лоша шега.

Усетих, че съм се отклонила точно към темата, която не биваше да ме занимава, затова отново забодох поглед в домашното. Трябваше да овладея химическите формули и изчисляването на атомната маса. Предстоеше първото ми лабораторно упражнение по химия, а с Марси за партньор се готвех за най-лошото — допълнителни часове, през които да мъкна мъртвото й тегло. Пресметнах нещо на калкулатора, после старателно преписах отговора в отворената си тетрадка и го повторих наум, за да възпра мислите си за Черната ръка.

В пет часа се обадих на мама, която беше в Ню Хампшър.

— Обаждам се — казах. — Как върви работата?

— Все така. При теб?

— В „Енцо“ съм и се опитвам да уча, но манговият шейк ме разсейва.

— Като те слушам, и аз огладнях.

— Достатъчно, за да се прибереш?

Тя ми отвърна с една от своите „неволни“ въздишки.

— Де да можех. Ще си приготвим вафли и шейкове за късна закуска другата събота.

В шест часа Ви ми звънна и ме уговори да отидем на фитнес. В седем и половина ме остави пред къщата. Тъкмо си взех душ и застанах пред хладилника, за да извадя остатъка от пържените зеленчуци, които мама беше оставила предния ден, преди да замине, когато някой почука силно на входната врата.

Надникнах през шпионката. Отвън Скот Парнел беше направил хипарския знак на мира.

— Надсвирването на бандите! — изрекох на глас и се плеснах по челото. Съвсем бях забравила да му звънна и да откажа ангажимента. Сведох поглед към долнището на пижамата си и изстенах.

След неуспешен опит да бухна мократа си коса, дръпнах резето и отворих.

Скот огледа пижамата ми и установи:

— Забравила си.

— Майтапиш ли се? С нетърпение очаквах този ден, просто малко закъснявам. — Посочих зад рамото си към стълбите: — Отивам да се облека. Ти защо не… претоплиш малко зеленчуци? В една синя кутия в хладилника са.

Взех стълбите по две, затворих вратата на спалнята си и звъннах на Ви.

— Искам веднага да дойдеш — казах й. — Тръгвам за надсвирването заедно със Скот.

— Да не би с този разговор да целиш да ме накараш да ти завиждам?

Долепих ухо до вратата. Скот явно отваряше и затваряше шкафовете в кухнята. Като го познавах, може и да търсеше бира или сънотворни. И в двата случая щеше да остане разочарован, освен ако таблетките ми желязо не предизвикаха у него неоснователно големи надежди.

— Не искам да ми завиждаш, а да не ходя сама.

— Ами кажи му, че не ти се ходи.

— Работата е там… че донякъде ми се ходи. — Нямах представа откъде се беше появило това неочаквано желание. Знаех само, че не искам да оставам сама тази нощ. Цял ден бях писала домашни, после въртях велоергометъра и изобщо не ми се киснеше вкъщи сам-самичка, за да отмятам изпълнените си домашни задължения. През целия ден се държах като добро момиче. Всъщност през целия си живот. Заслужавах да се позабавлявам малко. Скот не беше най-добрият избор, но не беше и най-лошият. — Ще дойдеш ли, или не?

— Трябва да призная, че звучи много по-примамливо, отколкото цяла нощ да спрягам испански глаголи в стаята си. Ще звънна на Риксън и ще видя дали и той иска да дойде.

Затворих и направих бърз преглед на гардероба си. Избрах светъл копринен потник, минипола, чорапи с телесен цвят и ниски обувки като балетни пантофки.

Пръснах парфюм във въздуха и минах през облака за лек грейпфрутен аромат. Запитах се защо изобщо си губя времето със Скот. Животът му беше празен, двамата нямахме нищо общо, а и през повечето ни кратки разговори просто си разменяхме обиди. Освен това и Пач ме беше предупредил да стоя далеч от него. И тогава ми хрумна. Твърде вероятно бе да изпитвам влечение към Скот поради дълбоко скрит мотив, свързан с отмъщение и предизвикателство. И всичко водеше обратно към Пач.

Изглежда можех да направя едно от двете: да си остана у дома и да оставя Пач да диктува живота ми, или да зарежа образа си на примерно момиченце и да се позабавлявам. Макар да не бях склонна да го призная, се надявах Пач да разбере, че съм ходила на надсвирване на групи със Скот. Надявах се мисълта, че съм с друг, да го подлуди.

След като взех решение, наведох глава и изсуших косата си съвсем леко, колкото да оформя къдриците си, и слязох в кухнята.

— Готова ли си? — попита Скот.

За втори път тази вечер ме огледа от глава до пети, но сега се стеснявах повече.

— Добре изглеждаш, Грей — заяви той.

— Ти също — усмихнах му се аз прекалено приятелски, но се чувствах нервна. Което беше странно, тъй като това беше просто Скот. Ние бяхме приятели. Дори приятели не бяхме, а познати.

— Входът е десет долара.

Поколебах се за миг.

— А! Да. Знам. Може ли да спрем на банкомат по пътя?

В сметката си имах петдесет долара за рождения ден. Вече бях решила парите да отидат за кабриолета, но какво толкова, ако изтеглех десет! Ако продължавах да спестявам с тази скорост, сигурно щях да успея да си купя колата преди двайсет и петия си рожден ден.

Скот хвърли една издадена в Мейн шофьорска книжка на кухненския плот с моята снимка от училищния годишник.

— Готова ли си, Марлийн?

Марлийн?

— Не се шегувах за фалшивите документи. Нали сега няма да се откажеш? — Той се ухили, сякаш знаеше точно с колко се е повишило кръвното ми само при мисълта за фалшивите лични документи и сякаш беше готов да заложи всичките си пари, че ще се откажа най-много след пет секунди. Четири, три, две…

Взех фалшивата лична карта от плота.

— Готова съм.

Скот подкара мустанга през центъра на Колдуотър до другия край на града, после по някакви черни пътища с много завои и накрая през релсите. Спря пред четириетажен склад, целият обрасъл с бурени отвън. Пред вратите имаше дълги опашки. Явно от вътрешната страна прозорците бяха облепени с черна хартия, но в пролуките между тиксото видях пулсираща светлина. Синият неонов надпис над входа гласеше „Девилс Хендбег“.

Бях идвала в тази част на града няколко пъти, в четвърти клас, когато родителите ми ни доведоха двете с Ви в къща на духовете, приготвена за деня на Вси светии. Никога не бях влизала в „Девилс Хендбег“, но само като гледах мястото отвън, бях сигурна, че мама определено би предпочела нещата да си останат така. В паметта ми изникна описанието, което ми беше направил Скот. Силна импровизирана музика, шумна и буйна тълпа, скандален секс в тоалетните.

Божичко.

— Ще те оставя тук — спря Скот до тротоара. — Намери ни хубави места. Близо до сцената, в средата.

Слязох и тръгнах към края на опашката. Честно казано, досега не бях ходила в клуб, където се плаща входна такса. Животът ми се състоеше от ходене на кино и по сладкарници в компанията на Ви.

Мобилният ми звънна с мелодията на Ви.

— Алармата за тревога е официално изключена — оповести тя.

— Ви! Страхотно! Къде си?

— Наблизо. Чувам подгряващата група, но виждам само релсите и някакви изоставени фургони.

— На няколко пресечки си. С доджа ли идваш, или пеша?

— С доджа.

— Намери къде да паркираш и ще се видим на входа.

Дръпнах се от опашката, която растеше с всяка минута. Завих зад ъгъла и тръгнах към следите, които беше оставил мустангът на Скот. Тротоарът беше напукан и неравен, занемарен през годините, и понеже уличните лампи бяха малко и нарядко, се налагаше много да внимавам къде стъпвам, за да не се спъна. Складовете надолу по уличката бяха тъмни, а прозорците им приличаха на слепи очи. В края на уличката складовете отстъпваха място на изоставени тухлени къщи, надраскани с графити. Преди стотина години сигурно това е бил най-оживеният квартал на Колдуотър. Вече не. Луната лееше зловеща прозрачна светлина над това гробище от сгради.

Скръстих ръце пред тялото си и тръгнах по-бързо. След две пресечки някакъв силует изникна от мрака.

— Ви? — провикнах се.

Фигурата продължи да върви към мен с наведена глава и пъхнала ръце в джобовете. Не беше Ви, а някакъв мъж, висок и слаб, с широки рамене и смътно позната походка. Не ми беше особено приятно да се разминавам сама с мъж точно тук, затова извадих мобилния от джоба си. Тъкмо се канех да звънна на Ви и да разбера точно къде се намира, когато мъжът мина под една улична лампа. Беше облечен с авиаторското кожено яке на татко.

Заковах се на място.

Той не ми обърна внимание, а се качи по някакво стълбище и хлътна в една от изоставените къщи.

Косъмчетата на шията ми настръхнаха.

— Татко?

Инстинктивно хукнах. Пресякох улицата, без да си направя труда да се огледам за коли, понеже знаех, че няма. Стигнах до къщата, в която бях сигурна, че е влязъл, и опитах да отворя двойната врата. Беше заключена. Дърпах бравите, тропах по крилата на вратата, но нищо. Заслоних очите си с ръце и надникнах през един от прозорците от двете страни на вратата. Вътре не светеше, но различавах мебелите, покрити с бели покривала. Сърцето ми биеше лудешки. Дали татко беше жив? Дали през цялото време е живял… тук?

— Татко! — провикнах се през стъклото. — Аз съм, Нора!

Горе на стълбището в къщата обувките му изчезнаха навътре по коридора.

— Татко! — извиках и задумках по стъклото. — Аз съм тук, навън!

Отстъпих назад с наведена глава и вдигнах поглед към прозорците на втория етаж с надеждата да видя силуета му.

Задният вход.

Тази мисъл изплува в съзнанието ми и аз тутакси реагирах. Хукнах надолу по стълбите и се шмугнах в тесния проход между тази къща и съседната. Разбира се. Задната врата. Ако беше отключена, щях да вляза вътре при татко…

Ледена тръпка докосна тила ми. После се спусна надолу по гръбнака ми и мигом ме парализира. Стоях в края на прохода, приковала очи към задния двор. На вятъра покорно се поклащаха клони. Отворената порта скърцаше на пантите си. Съвсем бавно отстъпих назад — не възнамерявах да се доверя на покоя. Нямаше да повярвам, че съм сама. И преди се бях чувствала така и това винаги означаваше опасност.

Нора, не сме сами. Има и още някой. Върни се.

— Татко? — прошепнах, а мислите ми се стрелкаха във всички посоки.

Иди да намериш Ви. Трябва да се махнеш! Пак ще те открия. Побързай!

Пет пари не давах какво казва — нямаше да си тръгна. Не и преди да разбера какво става. Не и преди да го видя. Как можеше да очаква да си тръгна? Той беше тук. У мен забълбука облекчение и радостно вълнение, което засенчи страха ми.

— Татко? Къде си?

Нищо.

— Татко? — опитах отново. — Няма да си тръгна.

Този път получих отговор.

Задната врата е отключена.

Докоснах главата си, понеже усещах как думите отекват вътре. Този път гласът му прозвуча различно, но не достатъчно, за да ме накара да се замисля по-сериозно. Малко по-студено, може би? Малко по-остро?

— Татко? — прошепнах съвсем тихичко.

Вътре съм.

Гласът му вече беше по-силен, истински. Не звучеше само в главата ми, а и в ушите. Обърнах се към къщата, напълно уверена, че татко се е обадил през един от прозорците. Слязох от покритата с плочи пътека и колебливо поставих длан на рамката. Отчаяно исках да съм с него, но в същото време цялата настръхнах — предупреждение, че може и да е номер. Капан.

— Татко? — Гласът ми потрепери. — Страх ме е.

От другата страна на стъклото една ръка се докосна до моята, пет пръста прилепнаха към моите. Златната брачна халка на татко беше на безименния пръст на лявата му ръка. Кръвта ми забушува толкова силно, че свят ми се зави. Той беше. Татко беше на сантиметри от мен. Жив.

Влез вътре. Нищо няма да ти направя. Влез, Нора.

Настоятелността му ме изплаши. Задрасках по стъклото, опитвайки се да напипам ключалката, обзета от отчаяно желание да го прегърна, да не го пусна пак да си тръгне. По бузите ми рукнаха сълзи. Зачудих се дали да не хукна към задната врата, но не можех да го оставя дори за секунди. Не можех отново да го изгубя.

Притиснах длан към стъклото още по-силно.

— Тук съм, татко!

Този път стъклото се заскрежи от допира ми. Тънички ледени жилки се разклониха по прозореца с чупливо пукане. Дръпнах се рязко от внезапния студ, който плъзна по ръката ми, но кожата ми бе залепнала за стъклото и бе замръзнала. Изписках и опитах да се освободя с помощта на другата си ръка. Дланта на татко разтопи стъклото и стисна моята, за да не избягам. Той ме дръпна рязко, тухлите закачиха дрехите ми, ръката ми невъзможно хлътна в прозореца. В мен се втренчи собственото ми ужасено отражение, устата ми зина в смаян писък. Единствената мисъл в главата ми беше, че това не може да е татко.

— Помощ! — извиках. — Ви! Чуваш ли ме? Помощ!

Мятах се неистово, опитвайки да се освободя чрез тежестта на тялото си. Остра болка плъзна по ръката ми, която той стискаше, и в съзнанието ми избухна осезаем образ на нож — сякаш главата ми се разцепи на две. По ръката ми пробяга огън — той ме намушка.

— Престани! — изпищях. — Боли!

Кръв.

Усетих как присъствието му се нагъва в съзнанието ми, как собственото му зрение замъглява моето. Навсякъде имаше кръв. Черна и хлъзгава… и моя. В гърлото ми се надигна жлъчка.

— Пач! — изкрещях в нощта с неподправен ужас и бездънно отчаяние.

Ръката около моята се разтвори и аз се строполих заднишком на земята. Инстинктивно притиснах ранената си ръка към ризата, за да спра кървенето, но за мое смайване кръв нямаше. Нито порязано.

Жадно поех въздух и вдигнах поглед към прозореца. Беше съвсем непокътнат и в него се отразяваше дървото зад мен, което се поклащаше напред-назад в нощния въздух. Бързо се изправих на крака и, залитайки, тръгнах по тротоара. Хукнах по посока на „Девилс Хендбег“, като през няколко крачки се озъртах назад. Очаквах да видя как баща ми — или неговият двойник — излизат от някоя къща с нож в ръка, но тротоарите си останаха безлюдни.

Извърнах се напред, за да пресека улицата, и я видях половин секунда, преди да се блъсна в нея.

— Ето те и теб — каза Ви и протегна ръка да ме успокои, понеже аз едва не се разкрещях. — Разминали сме се. Стигнах до „Девилс Хендбег“ и се върнах, за да те потърся. Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

Не исках да стоя повече на ъгъла на улицата. Докато размишлявах над случилото се в къщата, нямаше как да не си спомня как блъснах Чонси с доджа. Малко след това колата бе възстановила нормалното си състояние и от инцидента не беше останала и следа. Този път обаче беше лично. Ставаше дума за баща ми. Очите ми горяха, челюстта ми трепереше, докато говорех.

— Аз… пак ми се стори, че видях татко.

Ви ме обгърна с ръце.

— Миличка.

— Знам, не е било наистина. Не е било наистина — повторих, опитвайки се да се успокоя. Примигнах няколко пъти, понеже сълзите замъгляваха очите ми. Обаче имах чувството, че е било съвсем истинско. Съвсем…

— Искаш ли да поговорим за това?

Какво имаше да говорим? Преследваха ме привидения. Някой бърникаше в мозъка ми. Играеше си с мен. Паднал ангел? Нефилим? Призракът на баща ми? Или пък собственото ми съзнание ме предаваше? Не за пръв път си въобразявах, че съм видяла баща си. Мислех, че той се опитва да се свърже с мен, но може би беше механизъм за самозащита. Може би съзнанието ми ме караше да виждам неща, които отказвах да приема, че са си отишли завинаги. Запълвах празнината, защото така ми беше по-лесно, отколкото да се откажа.

Каквото и да се беше случило там, не беше реално. Това не беше баща ми. Той никога не би ме наранил. Той ме обичаше.

— Хайде да се връщаме в „Девилс Хендбег“ — казах и въздъхнах безсилно. Исках колкото се може по-бързо да се отдалеча от къщата. Отново си казах, че когото и да бях видяла там, не е баща ми.

Думкането на барабаните и воят на китарите се засили, когато наближихме, и макар паниката трудно да ме пускаше, усетих, че сърцето ми постепенно успокоява ритъм. Имаше нещо успокоително в мисълта да се изгубя сред стотиците топли тела, натъпкани в склада.

Въпреки случилото се не исках да си отивам и не исках да оставам сама. Исках да се пъхна насред тълпата. В множеството беше силата.

Ви стисна китката ми и ме накара да спра.

— Тази ли е, която си мисля?

На половин пресечка пред нас Марси Милар се качваше в нечия кола. Тялото й изглеждаше излято в малко парче черен плат, който беше толкова къс, че се виждаха ръбът на чорапите и жартиерите й. Високи черни ботуши над коляното и черна мека шапка допълваха тоалета. Не тоалетът й обаче привлече вниманието ми, а колата. Беше черен джип „Командър“. Двигателят запали и джипът потегли, зави и се изгуби от поглед.