Кресчендо

Осемнадесета глава

Събудих се с рязко поемане на въздух. Стаята ми тънеше в полумрак, лунната светлина сияеше като кристална топка през отсрещния прозорец. Чаршафите ми бяха влажни и горещи, омотани около краката ми. Часовникът показваше девет и половина.

Скочих от леглото и отидох в банята, налях си чаша студена вода. Изпих я на няколко глътки и се облегнах на стената. Не можех да спя повече. Каквото и да правех, не биваше да допускам Пач в сънищата си. Закрачих по коридора в отчаян опит да остана будна, но бях толкова напрегната, че не бих могла да заспя, дори да исках.

След няколко минути пулсът ми се успокои, но не беше лесно да успокоя съзнанието си. Черната ръка. Тези думи ме преследваха. Те бяха застрашителни, неуловими, мъчителни. Не можех да погледна право към тях. Не и без да усетя, че моят и бездруго крехък свят се разтърсва из основи. Съзнавах, че се мъча да не допусна архангелите да разберат, че Пач е Черната ръка и убиецът на баща ми, за да се предпазя от срамната истина: бях се влюбила в един убиец. Бях му позволила да ме целуне, да ме излъже, да ме предаде. Когато той ме докосна насън, цялата ми сила се стопи и аз отново се почувствах оплетена в мрежата му. Той все още владееше сърцето ми и това беше най-голямото предателство. Що за човек щях да съм, ако не можех да потърся възмездие за собствения си баща.

Според Пач можех да убедя архангелите, че отново го искам за свой ангел пазител, само като го изрека гласно. В такъв случай ми се струваше логично, че ако изкрещя „Пач уби баща ми!“, това ще е краят му. Справедливостта ще възтържествува. Пач щеше да бъде изпратен в ада, а аз щях постепенно да се заема да изграждам живота си. Само че не можех да се накарам да извадя тези думи наяве, сякаш бяха вързани с верига някъде дълбоко в мен.

Твърде много неща не се връзваха. Защо Пач, който беше ангел, ще се замесва с кървавото общество на нефилимите? Ако той беше Черната ръка, защо заклеймяваше нефилимските нови попълнения? Не беше само странно, беше нелогично. Нефилимите мразеха ангелите и обратно. И ако Черната ръка беше потомък на Чонси и новият лидер на обществото… как е възможно той да е Пач?

Стиснах носа си, имах чувството, че главата ми ще се пръсне от неспирното премисляне на един и същ въпрос отново и отново. Защо всичко, свързано с Черната ръка, приличаше на безкраен лабиринт от врати една след друга?

В момента Скот беше единствената ми благонадеждна връзка с Черната ръка. Той знаеше повече, отколкото казваше, сигурна бях, но се страхуваше да говори. Когато споменаваше Черната ръка, в тона му се долавяше паника. Нуждаех се от него да ми разкрие какво знае, но той бягаше от миналото си и не би се върнал да застане лице в лице с него. Притиснах чело с дланите си и се помъчих да разсъждавам ясно.

Обадих се на Ви.

— Добри новини — каза тя, преди да успея да изрека и една дума. — Уговорих татко да дойде с мен на брега и да плати глобата, за да махнат скобата от колата ми. Пак съм в играта.

— Добре, понеже се нуждая от помощта ти.

— Аз съм олицетворението на помощта!

Бях сигурна, че се е представяла за олицетворение и на много друг неща, но нищо не казах.

— Трябва някой да ми помогне да огледам спалнята на Скот.

Най-вероятно Скот нямаше да държи наяве доказателствата за връзката си с кървавото нефилимско общество, но какво друго ми оставаше? Беше осъществил прекрасно целта си да не ми дава конкретни отговори, а след последната ни среща със сигурност щеше да се държи бдително към мен. Ако исках да разбера какво знае той, щеше да се наложи да свърша малко черна работа.

— Изглежда Пач е отменил двойната ни среща, така че съм свободна — каза Ви прекалено ентусиазирано. Очаквах да попита какво ще търсим в спалнята на Скот.

— Тършуването в спалнята на Скот няма да е нито опасно, нито вълнуващо — осведомих я, за да съм сигурна, че е наясно по въпроса. — Ти само ще седиш в доджа пред апартамента и ще ме предупредиш, ако го видиш да се връща. Аз ще вляза.

— Само защото няма лично да шпионирам, не означава, че не се вълнувам. Все едно гледам филм. Във филмите добрият никога не го хващат, но ние сме в действителността и има голяма вероятност да те спипат. Следиш ли ми мисълта? Вълнението си го има и още как.

Аз лично предпочитах Ви да не се вълнува чак толкова от вероятността да ме спипат.

— Ще ме предупредиш, ако Скот се прибере, нали?

— Ама разбира се, скъпа. Ще ти пазя гърба.

След това се обадих в апартамента на Скот. Вдигна госпожа Парнел.

— Нора, много ми е приятно да те чуя! Скот ми каза, че вие двамата доста сте се сближили… — сподели тя със заговорнически тон.

— Ами…

— Винаги съм смятала, че ще е прекрасно Скот да се ожени за местно момиче. Не ми допада особено мисълта да се ожени за някоя непозната. Ами ако роднините й се окажат откачалки? Двете с майка ти сме добри приятелки, представяш ли си колко забавно ще бъде заедно да планираме сватбата? Ама какви ги говоря! Всяко нещо с времето си.

Боже мой!

— Скот там ли е, госпожо Парнел? Имам интересни новини.

Чух как госпожа Парнел закри слушалката с ръка и се провикна:

— Скот, вдигни телефона, Нора е.

След малко чух гласа на Скот:

— Можеш да затваряш, мамо. — В тона му се долавяше известна предпазливост.

— Само да се уверя, че си вдигнал, скъпи.

— Да, обадих се.

— Нора има интересни новини — каза госпожа Парнел.

— Ами тогава затвори, за да може да ми ги съобщи.

Чух разочарована въздишка и изщракване.

— Нали ти казах да стоиш далеч от мен — каза Скот.

— Намери ли си група? — попитах с надеждата да съумея да контролирам разговора и да предизвикам интереса му, преди да ми затвори.

— Не — отговори той с предпазлив скептицизъм.

— Споменах пред един приятел, че свириш на китара…

— Свиря на бас.

— … и той пусна слуха, така че една банда иска да те прослуша. Тази вечер.

— Как се казва групата?

Не бях очаквала този въпрос.

— Ами… „Пигмент“.

— Звучи като група от шейсетте.

— Ще отидеш ли на прослушването, или не?

— В колко часа?

— В десет. В „Девилс Хендбег“. — Ако знаех някое още по-далечно място, щях да кажа него. Сега трябваше да се задоволя с двайсетте минути, които щеше да му отнеме да отиде дотам и да се върне.

— Дай ми име и телефон за връзка.

Определено не бях очаквала да ме попита това.

— Обещах на приятеля си да ти предам информацията, но не се сетих да попитам за имената и за телефоните на членовете на групата.

— Няма да си профукам вечерта за някакво прослушване, ако нямам представа кои са тези типове, каква музика свирят и къде са забивали. Пънк, инди поп, метал?

— А ти какво свириш?

— Пънк.

— Ще взема телефон и пак ще ти звънна.

Затворих на Скот и веднага се обадих на Ви:

— Казах на Скот, че довечера съм му уредила прослушване, обаче той иска да знае каква музика свири бандата и къде са забивали. Ако му дам твоя номер, ще се престориш ли, че си гадже на някой от групата? Просто вдигаш телефона на гаджето си, докато той репетира. Не се разливай в подробности. Придържай се към фактите: пънк група са, ще бъдат следващата голяма сензация и би било глупаво от негова страна да не отиде на прослушването.

— Цялата тази шпионска работа наистина започва да ми харесва — заяви Ви. — Когато нормалният живот вземе да ми доскучава, трябва само да се хвана с теб.

Седях на верандата, притиснала колене към гърдите, когато Ви пристигна.

— Мисля, че трябва да спрем в „Скипи“ за хотдог, преди да се заемем с тази работа — заяви тя, когато влязох. — Не знам какво има в тези сандвичи, но веднага ставам с пъти по-смела. Чувствам се способна на всичко, след като изям един хотдог.

— Защото се дрогираш с токсините, с които ги пълнят.

— Както вече отбелязах, мисля, че трябва да спрем в „Скипи“.

— Аз вечерях спагети.

— Те не засищат много.

— Напротив, много засищат.

— Е-е, ама не както горчицата и кренвиршите — възрази Ви.

Петнайсет минути по-късно потеглихме от „Скипи“ с два хотдога, порция пържени картофи и два ягодови млечни шейка.

— Мразя тази храна — казах, когато усетих как мазнината се процежда през восъчната хартия, с която беше увит сандвичът в ръката ми. — Много е нездравословна.

— Връзката ти с Пач също, обаче това не те спира.

Не отговорих.

На четиристотин метра от жилищния комплекс, в който живееше Скот, Ви спря отстрани на пътя. Най-големият проблем, който предвиждах, беше местоположението. Дийкън Роуд свършваше задънено точно в комплекса. Двете с Ви бяхме на показ и ако Скот минеше и забележеше Ви в доджа, щеше да надуши, че нещо не с наред. Не се притеснявах, че ще познае гласа й по телефона, но щеше да познае лицето й. Често ни беше виждал заедно и дори веднъж го бяхме проследили с доджа. Тя беше мой съучастник.

— Махни се от пътя и паркирай до онези храсти — инструктирах Ви.

Тя се приведе и се вгледа към храстите.

— Това между нас и храстите някаква канавка ли е?

— Не е много дълбока. Имай ми доверие, ще се справим.

— На мен ми изглежда дълбока. Това е додж, не е хамър.

— Доджът не е много тежък. Ако заседнем, ще изляза и ще бутам.

Ви даде на скорост, пресече банкета на пътя и отдолу чухме дращенето на прорасналите буренаци.

— Дай газ! — наредих, а зъбите ми изтракаха, когато заподскачахме по каменистия насип. Колата се наклони напред, влезе в канавката и предните гуми спряха, когато се удариха в дъното.

— Няма да успеем — каза Ви, натискайки газта на доджа. Гумите се завъртяха, но не зацепиха. — Трябва да вляза под ъгъл. — Завъртя волана рязко наляво и отново натисна газта. — А така — оповести, когато доджът се стрелна напред.

— Внимавай, камък… — предупредих я, но беше твърде късно.

Ви мина с колата точно над един щръкнал камък, наполовина заровен в пръстта. Натисна спирачката и угаси двигателя. Излязохме да проверим предната гума.

— Нещо не е наред — установи Ви. — Така ли трябва да изглежда?

Ударих глава в ствола на най-близкото дърво.

— Е, добре де, спукахме гума. Сега какво? — попита Ви.

— Ще се придържаме към плана. Ще претърся стаята на Скот, а ти ще пазиш. Когато се върна, ще се обадиш на Риксън.

— И какво ще му кажа?

— Че сме видели сърна и ти си отклонила рязко, за да не я блъснем, а доджът е попаднал в канавката и се е ударил в камъка.

— Историята ми харесва. Представя ме като любител на животните. На Риксън ще му допадне.

— Въпроси? — попитах я.

— Не, схванах. Ще ти се обадя веднага щом Скот излезе. Ще ти са обадя пак, когато се върне и ще те предупредя да се махнеш от там. — Ви погледна надолу към обувките ми. — Сигурна ли си, че ще успееш да се покатериш по сградата и да влезеш през някой прозорец? Понеже за целта е по-добре да си с маратонки като мен. Твоите балетни обувчици са сладки, но не са практични.

— Ще вляза пред входната врата.

— Ами какво ще каже майката на Скот?

— Няма значение. Тя ме харесва. Ще ме пусне вътре. — Подадох й хотдога си, който беше изстинал. — Искаш ли го?

— В никакъв случай. На теб ще ти трябва. Ако се случи нещо, просто отхапи един залък. След десет секунди ще се почувстваш стоплена и щастлива.

Изминах останалата част до Дийкън тичешком и се скрих на тъмно под дърветата веднага щом вече можех да различа движещи се силуети зад прозорците на Скот на третия етаж. Доколкото виждах, госпожа Парнел беше в кухнята и сновеше между хладилника и мивката, най-вероятно приготвяше десерт или нещо за вечеря. Лампата в спалнята на Скот светеше, но завесите бяха дръпнати. После светлината угасна и след малко Скот се появи в кухнята и целуна майка си по бузата.

Останах на мястото си и цели пет минути се борих с комарите, докато Скот излезе от входа с нещо, което приличаше на калъф за китара. Напъха го в багажника на мустанга и излезе на заден от паркинга.

След минутка мелодията, с която ми звънеше Ви, прозвуча от джоба ми.

— Орелът излетя от гнездото — обяви тя.

— Знам. Остани на място. Влизам.

Качих се горе. Звъннах, входната врата се отвори и щом ме зърна, госпожа Парнел се ухили до ушите.

— Нора! — възкликна тя и ме хвана добродушно за раменете. — Изпусна Скот. Отиде на прослушване за някаква група. Не мога да ти опиша колко много означава за него, че си си направила труда да го уредиш. Направо ще им вземе ума. Ще видиш — щипна ме обичливо по бузата тя.

— Всъщност Скот току-що ми звънна. Забравил си партитурата и ме помоли да му я занеса. И сам щял да го направи, но не искал да закъснява за прослушването.

— О! Ама разбира се. Влизай. Каза ли ти коя песен иска?

— Изпрати ми няколко заглавия.

Тя отвори широко вратата.

— Ще те заведа в стаята му. Скот много ще се разстрои, ако прослушването не мине както трябва. Обикновено много внимателно избира музиката, но сега всичко стана много бързо. Явно е бил напрегнат горкичкият.

— Звучеше много притеснен — съгласих се. — Ще побързам.

Госпожа Парнел ме поведе по коридора. Когато влязох в стаята на Скот, най-напред забелязах пълната промяна на обстановката. Стените бяха черни. При първото ми посещение тук бяха бели. Плакатът на „Кръстника“ и емблемата на „Ню Ингланд Пейтриътс“ бяха свалени. Във въздуха миришеше на боя и на ароматизатор.

— Извинявай за стените — каза госпожа Парнел. — Скот преживява някакъв емоционален срив. Трудно свиква с преместването. Трябва да излиза по-често. — Изгледа ме многозначително, но аз се престорих, че не схващам намека.

— Е, това ли са партитурите? — посочих към купчината листове на пода.

Госпожа Парнел изтри ръце в престилката си:

— Искаш ли да ти помогна да намериш каквото трябва?

— Няма проблем. Не ми се ще да ви задържам. Ще ми отнеме само секунда.

Щом тя си тръгна, затворих вратата. Оставих мобилния си и хотдога на шкафчето до леглото и се приближих към дрешника.

Чифт бели кецове се показваха изпод купчината джинси и тениски на пода. Само три ризи бяха останали да висят по закачалките. Сигурно госпожа Парнел ги е купувала, понеже не можех да си представя Скот с фланелена риза.

Под леглото намерих алуминиева бухалка, бейзболна ръкавица и някакво растение в саксия. Звъннах на Ви.

— Как изглежда марихуаната?

— Има пет листа — обясни тя.

— Скот си отглежда под леглото.

— Изненадана ли си?

Не бях, но това обясняваше ароматизатора. Не можех да си представя Скот да пуши трева, но лесно си го представях да я продава. Трябваха му пари.

— Ще ти звънна пак, ако намеря нещо. — Оставих мобилния си върху леглото на Скот и бавно обиколих стаята. Нямаше никакви скривалища. Бюрото отдолу беше чисто. Вентилационните шахти също. Нищо не беше пришито към килима. Тъкмо щях да се откажа, когато нещо високо в дрешника привлече погледа ми. Имаше нещо на стената.

Придърпах един стол и се качих. Беше пробита средно голяма дупка, но после беше замазана и прикрита. С помощта на една телена закачалка избих мазилката. В тясната дупка беше натъпкана оранжева кутия от обувки „Найки“. Пресегнах се със закачалката, но само избутах кутията още по-навътре.

Тихо бръмчене привлече вниманието ми — телефонът ми вибрираше, но го чувах приглушено заради завивките на леглото на Скот.

Скочих долу.

— Ви?

— Махай се от там! — изсъска Ви паникьосано. — Скот ми звънна пак и помоли да му обясня как да стигне до склада, но аз не знаех ти за кой склад си му казала. Отговорих му, че не знам в кой склад се провеждат прослушванията. Той попита в кой склад репетират, а аз му казах, че и това не знам. Добрата новина е, че затвори, така че не се наложи да се закопавам с още лъжи. Лошата новина е, че се прибира. В момента.

— Колко време имам?

— Понеже вече прелетя от тук със сто километра в час, не повече от минута.

— Ви!

— Не ме вини — ти не си вдигаше телефона.

— Тръгни след него и го забави. Трябват ми още две минути.

— Да тръгна след него ли? Доджът е със спукана гума.

— Пеша.

— Да тичам?

Притиснах телефона си с брадичка, намерих някакво листче в чантата си и потърсих писалка на бюрото на Скот.

— По-малко от четиристотин метра са. Една обиколка на стадиона. Върви!

— Какво да му кажа, когато го настигна?

— Какво правят шпионите — импровизират. Ще измислиш нещо. Трябва да затварям.

Къде бяха писалките? Как така на бюрото на Скот нямаше нищичко за писане? Накрая намерих писалка в чантата си и надрасках бележка на листчето. Пъхнах го под хотдога.

Навън чух как мустангът спира с рев на паркинга.

Отидох до дрешника и за втори път се качих на стола. Застанах на пръсти и пак опитах да стигна кутията.

Входната врата се затръшна.

— Скот? — обади се госпожа Парнел от кухнята. — Защо се връщаш толкова бързо?

Мушнах куката на закачалката под капака на кутията и я издърпах от дупката. Останалото свърши гравитацията. Кутията падна в ръцете ми. Пъхнах я в чантата си, с една ръка върнах стола на мястото му и точно тогава вратата се отвори.

Погледът на Скот тутакси ме намери.

— Какво правиш? — попита той.

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро — заекнах.

— Прослушването е измислица, нали?

— Аз…

— Искаше да изляза от апартамента. — С две крачки стигна до мен, хвана ме за ръката и ме разтърси. — Много си сбъркала, че си дошла тук.

Госпожа Парнел застана на прага.

— Какво има, Скот? За бога, пусни я! Дошла е да вземе партитурите, които си забравил.

— Лъже. Не съм си забравял никакви партитури.

Госпожа Парнел ме изгледа.

— Вярно ли е?

— Излъгах ви — признах с треперещ глас. Преглътнах и се помъчих поне малко да се успокоя. — Работата е там, че исках да поканя Скот на партито в Делфик по случай лятното слънцестоене, но се срамувах да го направя лично. Наистина ми е страшно неудобно. — Приближих се до бюрото и му подадох хотдога и бележката, която бях надраскала набързо.

— Не бъди такъв кренвирш, ела с мен на партито по случай лятното слънцестоене — прочете той.

— Е? Какво ще кажеш? — помъчих да се усмихна. — Ще дойдеш ли?

Скот изгледа хотдога, бележката, мен.

— Моля?

— О, това е толкова мило! — обади се госпожа Парнел. — Нали ще отидеш на партито, Скот?

— Мамо, остави ни за минутка.

— Официално парти ли е? — попита госпожа Парнел.

— Нещо като танцова забава? Трябва да звънна, за да ти взема под наем смокинг…

— Мамо.

— Добре де. Ще бъда в кухнята. Нора, признавам, нямах никаква представа, че искаш да го поканиш на парти. Наистина мислех, че си дошла за партитурите. Много хитро. — Тя ми намигна, излезе и затвори вратата.

Останах насаме със Скот и цялото ми спокойствие се изпари.

— Какво търсиш тук всъщност? — попита той много по-сърдито.

— Казах ти…

— Няма да се вържа. — Погледът му обходи стаята. — Пипала ли си нещо?

— Дойдох да ти остава хотдога, честна дума. Потърсих на бюрото ти нещо за писане, за да ти напиша бележка, това е.

Скот се приближи до бюрото, издърпа всяко чекмедже и огледа съдържанието.

— Знам, че лъжеш.

Заотстъпвах към вратата.

— Знаеш ли какво? Задръж хотдога и забрави за партито. Просто се опитвах да се държа мило. Да компенсирам онази вечер, понеже ти разбиха лицето заради мен. Забрави какво съм казала.

Той ме огледа мълчаливо. Нямах представа дали се връзва на номера ми, но пет пари не давах. Интересуваше ме единствено как да се махна оттам.

— Държа те под око — предупреди ме той най-накрая с тон, който ми се стори смайващо заплашителен. Никога не бях виждала Скот толкова ледено враждебен. — Не го забравяй. Винаги когато си мислиш, че си сама, всъщност не си. Наблюдавам те. Ако отново те пипна в стаята си, мъртва си. Ясно?

— Напълно — преглътнах мъчително.

На излизане минах покрай госпожа Парнел, която стоеше до камината и пиеше студен чай. Отпи, остави чашата на полицата и ме повика.

— Скот е свястно момче — каза.

— Може и така да се каже.

— Обзалагам се, че бързаш да го поканиш на партито, понеже много други момичета ще опитат да те изпреварят.

Партито беше утре вечер и вече всички си имаха кавалери. Но не можех да кажа това на госпожа Парнел и само се усмихнах. Да си мисли каквото иска.

— Трябва ли да му потърся смокинг? — попита тя.

— Всъщност партито е съвсем неофициално. Джинси и риза е предостатъчно. — Оставих на Скот да й съобщи новината, че вече не движим заедно.

Лицето й малко помръкна:

— Е, обаче ще има събиране на випускниците. Нали ще го поканиш?

— Ами още не съм мислила. Пък и Скот може би няма да иска да отидем заедно.

— О, стига глупости! Вие се познавате от толкова отдавна. Той е луд по теб.

Или просто е луд и толкова.

— Трябва да тръгвам, госпожо Парнел. Радвам се, че се видяхме.

— Карай внимателно! — провикна се тя и ми махна, мърдайки пръсти.

Намерих Ви на паркинга. Беше се привела и дишаше учестено, притиснала юмруци към коленете си. На гърба на ризата й имаше огромно потно петно.

— Страхотна си като примамка — казах.

Тя вдигна поглед с порозовяло като коледна шунка лице.

— Някога да си гонила кола? — попита задъхано.

— Ти си първа в това отношение. Дадох хотдога на Скот и го поканих на партито по случай лятното слънцестоене.

— Какво общо има хотдога с тази работа?

— Казах, че ще е кренвирш, ако не дойде.

Ви се изкиска хрипливо.

— Щях да тичам по-бързо, ако можех да те видя как го наричаш кренвирш.

Четирийсет и пет минути по-късно бащата на Ви се обади на Пътна помощ и доджът беше изтеглен обратно на пътя, а мен откараха вкъщи. Веднага разчистих масата в кухнята и извадих кутията от стаята на Скот от чантата си. Тя беше увита многократно с дебело тиксо. Каквото и да криеше Скот, явно не искаше никой друг да го вижда.

Разрязах тиксото с нож за пържоли. Освободих капака, отворих го и надникнах в кутията. На дъното имаше най-обикновен бял чорап без пета.

Гледах чорапа и чувствах как сърцето ми се изпълва с разочарование. После се намръщих. Разтворих чорапа, колкото да надникна вътре. И коленете ми омекнаха.

Там имаше пръстен. Един от пръстените на Черната ръка.