Кресчендо

Двадесет и пета глава

— Нора?

Помъчих се да отворя очи, но макар мозъкът ми да предаваше нареждането, тялото ми не откликваше. От време на време чувах неясни гласове. Някъде дълбоко в съзнанието си усещах, че нощта е топла, но цялата бях обляна в студена пот. И в нещо друго. Кръв.

Моята собствена кръв.

— Добре си — каза детектив Басо, когато проплаках приглушено. — Тук съм. Никъде няма да ходя. Дръж се, Нора. Всичко ще бъде наред.

Понечих да кимна, но имах чувството, че съществувам някъде извън тялото си.

— Парамедиците ще те откарат в спешното. На носилка си. В момента излизаме от Делфик.

Няколко горещи сълзи се търкулнаха по бузите ми, примигнах и отворих очи.

— Риксън. — Езикът ми беше някак хлъзгав и думите звучаха заваляно. — Къде е Риксън?

Детектив Басо сви устни.

— Ш-ш-шт. Не говори. Имаш куршум в ръката. Повърхността рана. Извадила си късмет. Всичко ще се оправи.

— Скот? — спомних си. Опитах да се надигна, но се оказа, че съм вързана. — Скот измъкна ли се?

— Скот с теб ли беше?

— Зад електрическото табло. Ранен е. Риксън простреля и него.

Детектив Басо кресна на един от униформените полицаи до линейката и той скокна и се приближи.

— Да, сър?

— Тя казва, че Скот Парнел е бил в машинното.

Полицаят поклати глава.

— Претърсихме помещението. Нямаше никого.

— Ами потърсете пак! — извика детектив Басо и посочи към портата на Делфик. Обърна се към мен и попита: — Кой, по дяволите, е Риксън?

Риксън. Щом полицията не беше намерила никой друг в машинното, значи той беше успял да избяга. Беше някъде там и вероятно ни наблюдаваше от разстояние и чакаше да получи втори шанс с мен. Напипах ръката на детектив Басо и я стиснах.

— Не ме оставяйте сама.

— Няма да те оставя сама. Какво можеш да ми кажеш за Риксън?

Носилката подскачаше по паркинга и парамедиците ме качиха в линейката. Детектив Басо също се качи и седна до мен. Почти не му обръщах внимание, понеже мислите ми се устремиха другаде. Трябваше да говоря с Пач, трябваше да му кажа за Риксън.

— Как изглежда?

Гласът на детектив Басо ме върна в действителността.

— Беше тук. Снощи. Той върза Скот в багажника на пикапа.

— Този тип ли те простреля? — Детектив Басо заговори по радиостанцията: — Заподозреният се казва Риксън. Висок, слаб, с черна коса. Орлов нос. Приблизително двайсетгодишен.

— Как ме намерихте? — Спомените ми бавно започваха да се възстановяват и аз си спомних, че Пач се бе появил на прага на машинното. Стана само за части от секундата, но той беше там. Сигурна бях. А къде е сега? Къде беше Риксън?

— Анонимен сигнал. Някой се обади, че си в машинното, на дъното на „Тунела на съдбата“. Стори ми се доста невероятно, но не можех да го пренебрегна. Освен това каза, че се е погрижил за типа, който те е прострелял. Мислех, че има предвид Скот, но ти твърдиш, че извършителят е Риксън. Ще ми обясниш ли какво става? Като започнеш от името на този тип, който те покри, и къде мога да го намеря.

Часове по-късно детектив Басо намали и спря до тротоара пред къщата ни. Наближаваше два часът през нощта и прозорците отразяваха небето без звезди. Бяха ме пуснали от спешното с почистени и превързани рани. От болницата бяха говорили с мама, но аз не. Знаех, че рано или късно ще трябва да поговоря с нея, но оживената болница не ми се стори подходящо място, затова поклатих отрицателно глава, когато сестрата попита дали да ми даде слушалката.

Дадох и показания в полицията. Бях почти сигурна, че според детектив Басо халюцинирах, че Скот е бил в машинното. Освен това сигурно смяташе, че укривам и информация за Риксън. За последното беше прав, но дори да кажех на детектив Басо всичко, пак нямаше да намери Риксън. Пач обаче явно беше успял или поне бе дал да се разбере, че такъв е планът му. Не знаех нищо повече. Откакто бяхме тръгнали от Делфик, бях адски притеснена и се чудех къде е Пач и какво се е случило с него, след като изгубих съзнание.

Излязохме от колата и Басо ме изпрати до вратата.

— Отново благодаря — казах. — За всичко.

— Обади ми се, ако ти потрябвам.

Щом влязох в къщата, светнах лампите. Съблякох се в банята, но не ми се удаде лесно, понеже горната част на лявата ми ръка беше бинтована. Дрехите ми воняха на страх и паника, затова ги зарязах на купчина на пода. Увих бинтовете с найлон и се пъхнах под душа.

Докато ме обливаха топлите струи, в съзнанието си превъртах сцени от по-рано през нощта. Представих си, че водата отмива всичко. Всичко свърши. Всичко. Само че едно нещо водата не можеше да отмие. Черната ръка.

Ако не беше Пач, тогава кой? И откъде Риксън, един паднал ангел, знаеше толкова много за него?

Двайсет минути по-късно се загърнах с хавлията и проверих домашния телефон за съобщения. Едно от „Енцо“ да питат мога ли да поема смяната тази номер, ирационално обаждане от Ви, която настояваше да узнае къде съм. Полицаите я изгонили от паркинга и затворили увеселителния парк — но преди това й обещали, че лично ще я уведомят, когато съм в безопасност, но да бъдела така добра да се прибере вкъщи.

— Ако съм пропуснала някакъв екшън, адски величествено ще се вбеся! — заканваше се тя накрая.

Третото съобщение беше анонимно, но познах гласа на Скот:

— Ако кажеш на полицията за това съобщение, да знаеш, че ще съм изчезнал много преди да успеят да ме проследят. Исках само да ти се извиня отново. — Замълча и усетих сянка от усмивка в тона му. — И понеже знам, че адски ще се притесниш за мен, искам да те уверя, че раните ми заздравяват и че за отрицателно време ще се оправя. Благодаря ти, че ме светна за… здравето ми.

Вътрешно се усмихнах и свалих от плещите си бремето на неизвестността — Скот беше добре.

— Радвам се, че се познавахме, Нора Грей. Кой знае, може пак да се срещнем. Току-виж пътищата ни се пресекли и в бъдеще. — Още една пауза. — Продадох мустанга. Прекалено бие на очи. Не се вълнувай прекалено, но с част от парите ти купих нещо дребно. Чух, че си харесала един фолксваген. Собственичката ще ти го докара утре. Платих да бъде с пълен резервоар, така че провери.

Това беше краят на съобщението, но аз продължавах да се взирам в телефона. Фолксвагенът? За мен? Бях опиянена от радост и слисана от изненада. Кола. Скот ми беше купил кола. За да му върна услугата, изтрих съобщението и така заличих всички улики, че се е обаждал. Ако полицията откриеше Скот, нямаше да е с моя помощ. Само че кой знае защо се съмнявах, че ще го намерят.

Взех слушалката и се обадих на мама. Не биваше да отлагам повече. Тази вечер едва не умрях. Щях да поправя живота си, да започна на чисто и то веднага. Единствената пречка на пътя ми беше този разговор.

— Нора? — обади се тя паникьосано. — Получих съобщението на детектива. В момента пътувам за вкъщи. Добре ли си? Кажи ми, че си добре!

Поех си дъх треперливо.

— Вече съм добре.

— О, миличка, толкова много те обичам. Знаеш го, нали? — проплака мама.

— Знам истината.

Мълчание.

— Знам истината за случилото се преди шестнайсет години — поясних.

— За какво говориш? Съвсем близо съм до къщи. Цялата треперя, откакто ми се обади детективът. Същинска развалина съм. Имат ли някаква представа защо този тип Риксън… Какво е искал от теб? Не разбирам как си се забъркала в това.

— Защо просто не ми каза? — прошепнах и в очите ми бликнаха сълзи.

— Миличка?

— Нора. Вече не съм малка. Лъгала си ме през всичките тези години. През всичките онези пъти, когато се карах с Марси. Когато се подигравахме на семейство Милар, че са глупави, богати и нетактични… — Гласът ми секна.

Преди преливах от гняв, но в момента не знаех как се чувствам. Разстроена? Изтощена? Изгубена и объркана? Родителите ми бяха понечили да направят услуга на Ханк Милар, но явно са се влюбили един в друг и са заобичали… мен. Бяхме успели. Бяхме щастливи. Татко вече го нямаше, но продължаваше да мисли за мен. Все още се грижеше за мен. Той би искал да съхраня онова, което е останало от семейството ни, а не да бягам от мама.

И аз исках същото.

Поех си дълбоко въздух.

— Когато се прибереш, трябва да поговорим. За Ханк Милар.

Направих си чаша горещ шоколад и я отнесох в спалнята си. Отначало се изплаших, че оставам сама в къщата, понеже Риксън още беше на свобода. Но после изпитах спокойствие. Не знам защо, но някак усещах, че съм в безопасност. Опитах да си спомня какво се случи в машинното малко преди да изпадна в безсъзнание. Пач беше влязъл в помещението…

И после не помнех нищо. Това ме дразнеше, понеже усещах, че има още. Не можех да си спомня останалото, но знаех, че е нещо важно.

След малко се отказах да ровя из спомените си и мислите ми направиха внезапен остър завой. Биологичният ми баща беше жив. Ханк Милар ми беше дал живот, а след това се бе отказал от мен, за да ме предпази. В момента нямах желание да се свързвам с него. Той явно знаеше коя съм, но дори мисълта да се свържа с него беше твърде болезнена. Така щях да го призная за баща, а не исках. И без друго трудно успявах да съхраня в паметта си лицето на татко. Не исках да измествам този образ, не исках да ускоря избледняването му. Не, щях да оставя Ханк Милар там, където си беше — на разстояние. Зачудих се дали някой ден ще променя решението си, и мисълта ме ужаси. Не само фактът, че имах цял един друг таен живот, но и това, че ако го извадя на бял свят, досегашният ми живот щеше да се промени завинаги.

Нямах никакво желание да се занимавам повече с Ханк, но още едно нещо не се връзваше. Ханк ме беше скрил още като бебе, за да ме предпази от Риксън, понеже бях момиченце. Ами Марси? Моята… сестра. Тя носеше същата кръв като мен. Тогава защо не беше скрил и нея? Опитах се да поразсъждавам над това, но не намирах отговор.

Тъкмо се сгуших под завивките, на вратата се почука. Оставих чашата с шоколада на нощното шкафче. Не бяха много хората, които можеха да се отбият толкова късно през нощта. Слязох долу и надникнах през шпионката. Не се нуждаех от това обаче, за да разбера кой стои на прага. Знаех, че е Пач, понеже сърцето ми просто не бе в състояние да тупти равномерно.

Отворих вратата.

— Казал си на детектив Басо къде да ме намери. Ти попречи на Риксън да ме застреля.

Тъмните очи на Пач ме изгледаха преценяващо. За един миг видях в тях цял наниз от чувства. Изтощение, тревога, облекчение. Миришеше на ръжда, на стар захарен памук и на застояла вода, и разбрах, че е бил наблизо, когато детектив Басо ме е намерил под къщата на смеха. Бил е там през цялото време, за да се увери, че съм в безопасност.

Обгърна ме с ръце и силно ме притисна към себе си.

— Помислих, че съм закъснял. Реших, че си мъртва.

Пъхнах ръце под предницата на ризата му и склоних глава на гърдите му. Пет пари не давах, че плача. Бях в безопасност и Пач беше тук. Нищо друго нямаше значение.

— Как ме намери? — попитах.

— От известно време подозирах, че е Риксън — тихо каза той. — Но трябваше да се уверя.

Вдигнах поглед.

— Знаел си, че Риксън се опитва да ме убие?

— Непрекъснато се натъквах на улики, но не исках да им повярвам. Двамата с Риксън бяхме приятели… — Гласът на Пач секна. — Не исках да повярвам, че ме е предал. Докато бях твой ангел пазител, усещах, че някой се опитва да те убие. Не знаех кой, понеже беше много предпазлив. Всъщност не обмисляше точно да те убие, затова не можех да разкрия голяма част от замисъла. Бях сигурен обаче, че не е човек, тъй като не би могъл толкова добре да прикрива мислите си. Хората не знаят, че мислите им изпращат най-различни сведения на ангелите. От време на време получавах някое прозрение. Дребни неща, които ме насочваха към Риксън, макар да не ми се искаше. Свързах го с Ви, за да мога да го наблюдавам по-отблизо. А и защото не исках да му давам причина да си мисли, че го подозирам. Знаех, че единствената причина да те убие може да е желанието му за човешко тяло, затова започнах да ровя из миналото на Барнабас. Така разбрах истината. Риксън беше на две крачки пред мен, но явно го е научил, след като аз те открих и се записах в училището миналата година. Искаше да те пожертва, както исках и аз. Направи всичко по силите си да ме убеди да се откажа от Книгата на Енох, за да не те убия и да може да го направи той.

— Защо не ми каза, че той се опитва да ме убие?

— Не можех. Ти ме освободи като свой ангел пазител. Физически не можех да се намесвам и да се грижа за безопасността ти. Архангелите ме възпираха всеки път, когато опитвах. Само че аз намерих начин да ги заобиколя. Установих, че мога да ти покажа спомените си, докато спиш. Опитах да ти предоставя нужната информация, за да разбереш, че Ханк Милар е биологичният ти баща и че е васал нефилим на Риксън. Знам, че си мислеше, че съм те изоставил, когато си имала най-голяма нужда от мен, но не преставах нито за миг да търся начини да те предупреждавам за Риксън. — Устните му се изкривиха от едната страна, но някак изморено. — Дори ти не ме допускаше.

Осъзнах, че съм притаила дъх и бавно издишах.

— Къде е Риксън сега?

— Изпратих го в ада. Никога няма да се върне. — Пач гледаше право напред и очите му бяха сурови, но не гневни. Може би разочаровани. Искаше му се изходът да е друг. Подозирах обаче, че в крайна сметка страда повече, отколкото показва. Беше изпратил в дебрите на вечния мрак най-близкия си приятел и единствения човек, който е бил до него във всичко.

— Съжалявам — прошепнах.

Постояхме малко смълчани, и двамата превъртахме в мислите си собствената си представа за съдбата на Риксън. Аз нямах преки впечатления, но картината, която си представих, беше достатъчно зловеща, за да потръпна цялата.

Най-накрая се провиних, Нора, каза Пач в мислите ми. Щом научат, архангелите ще дойдат да ме търсят. Ти беше права. Наистина пет пари не давам за правилата.

Изпитах импулсивно желание да избутам Пач от вратата. Думите му отекваха в главата ми. Провинил се, така ли? Архангелите щяха да го потърсят най-напред тук. Нарочно ли проявяваше такова безразсъдство?

— Луд ли си? — попитах.

— Луд съм по теб.

— Пач!

— Не се тревожи, имаме време.

— От къде знаеш?

Той направи крачка назад и положи ръка на сърцето си:

— Липсата на доверие ме наранява.

Аз само го изгледах още по-строго.

— Кога го направи? Кога се разбунтува?

По-рано тази вечер. Отбих се, за да се уверя, че си добре. Знаех, че Риксън е на Делфик, и когато видях бележката на плота, в която съобщаваш къде си, разбрах, че той ще действа. Скъсах с архангелите и отидох да те търся. Знаех, че ако не скъсам с тях, ангелче, нямаше да мога да се намеся физически. Риксън щеше да спечели.

— Благодаря ти — прошепнах.

Пач ме притисна по-силно. Исках да остана в прегръдката му и да забравя за всичко друго, да усещам само силното му и здраво тяло, само че някои въпроси не търпяха отлагане.

— Това означава ли, че вече не си ангел пазител на Марси?

Усетих, че Пач се усмихва.

— Сега съм частен предприемач. Сам си избирам клиента, а не обратното.

— Защо Ханк е скрил мен, а не Марси? — Завъртях лице, за да не вижда очите ми. Не се интересувах от Ханк. Никак. Той не значеше нищо за мен, но въпреки това някъде в сърцето си копнеех да ме обича колкото Марси. И аз му бях дъщеря. Обаче единственото, което виждах, беше, че е предпочел Марси пред мен. Мен беше отпратил, а нея обсипваше с грижи.

— Не знам. — Беше толкова тихо, че го чувах как диша. — Марси няма белег като твоя. Ханк има, Чонси също имаше. Според мен това не е просто съвпадение, ангелче.

Погледът ми се плъзна към вътрешната страна на китката, към тъмната черта, която хората често вземаха за белег. Винаги съм си мислела, че родилното петно е нещо уникално. Докато не срещнах Чонси. А сега и Ханк. Имах усещането, че скритото зад белега значение е по-дълбоко от това да ме свърже биологично с рода на Чонси, и тази мисъл ме плашеше.

— С мен си в безопасност — промърмори Пач и ме погали по ръцете.

След кратко мълчание попитах:

— И сега какво ще правим?

— Ще бъдем заедно. — Въпросително изви вежди и преплете пръсти, сякаш се молеше да му провърви.

— Ние много се караме — казах.

— Но и много се сдобряваме. — Пач хвана дланта ми и избута пръстена на татко от върха на пръста си в дланта ми, после сключи пръстите ми около него. Целуна кокалчетата ми. — Щях да ти го върна по-рано, но още не бяхме приключили.

Отворих дланта си и вдигнах пръстена. От вътрешната страна беше издълбано същото сърце, но от двете му стани имаше и две имена. Нора и Джев.

— Джев? — вдигнах поглед. — Това ли е истинското ти име?

— Отдавна никой не ме е наричал така. — Прокара пръст по устната ми и ме изгледа с меките си черни очи.

В мен плисна желание — парещо и настоятелно.

Пач явно се чувстваше по същия начин, понеже затвори вратата и заключи. Угаси голямата лампа и стаята потъна в сумрак, осветявана само от лунната светлина, която проникваше през завесата. Очите ни се стрелнаха към канапето.

— Мама ще си дойде скоро — казах. — Трябва да отидем у вас.

Пач прокара ръка по наболата си брада.

— Имам си правило за това кого да водя там.

Вече започваше да ми писва от този отговор.

— Ако ме заведеш, после ще трябва да ме убиеш, така ли? — предположих, борейки се с раздразнението си. — Вляза ли, излизане няма?

Пач се взря в мен, после бръкна в джоба си, измъкна един ключ от ключодържателя си и го пъхна в предния джоб на блузата ми.

— Дойдеш ли веднъж, трябва да продължиш да идваш.

Четирийсет минути по-късно открих коя врата отключва ключът. Пач спря джипа на празния паркинг на увеселителния парк Делфик. Прекосихме паркинга, хванати за ръце, а хладният нощен вятър рошеше косата ми. Пач отвори вратичката, тя проскърца и той я задържа, за да мина.

Делфик беше съвсем различно място без гълчавата и карнавалните светлини. Тихо, призрачно, вълшебно място. Празна кутийка от сода дращеше по настилката, подмятана от ветреца. Вървях по пътеката и не откъсвах поглед от тъмния скелет на Архангела, който се извисяваше на фона на черното небе. Въздухът миришеше на дъжд. Някъде над нас се разнесе далечна гръмотевица.

На север от Архангела Пач ме поведе по тясна пътечка. Качихме се по стълбите на едно бунгало. Той отвори вратата точно когато първите дъждовни капки се посипаха от небето и затанцуваха по паважа. Вратата се затвори зад гърба ми и отвсякъде ни обгърна мрак. Паркът беше зловещо притихнал, чуваше се само трополенето на дъжда по покрива. Усетих Пач зад себе си, ръцете му на кръста и тихия му шепот в ухото си:

— Делфик е построен от паднали ангели и е единственото място, до което архангелите не смеят да припарят. Тази вечер сме само ти и аз, ангелче.

Обърнах се и се потопих в топлината на тялото му. Пач вдигна брадичката ми и ме целуна. Целувката беше топла и предизвика горещи тръпки по цялото ми тяло. Косата му беше влажна от дъжда, долових и лек мирис на сапун. Устните ни се плъзгаха едни върху други, кожата ни беше влажна от дъжда, който се процеждаше от ниския покрив и ни пръскаше с хладни капки. Ръцете на Пач ме обгърнаха и ме притиснаха толкова силно към него, че ми се прииска да потъна още по-надълбоко в тялото му.

Той смукна малко дъждовна влага от долната ми устна и усетих, че се усмихва, долепил устни до моите. Отметна косата ми и ме целуна малко над ключицата. Гризна ухото ми, после зъбите му потънаха в рамото ми.

Увесих върховете на пръстите си на колана му и го придърпах към себе си.

Пач зарови лице в извивката на шията ми и ръцете му зашариха по гърба ми. Тихо изстенах.

— Обичам те — промърмори той в косата ми. — Никога досега не съм бил толкова щастлив.

— Колко трогателно — прозвуча плътен глас някъде от най-тъмния ъгъл на бараката до задната стена. — Уловете ангела.

Група много високи млади мъже, несъмнено нефилими, се показаха от тъмното, обградиха Пач и извиха ръцете му зад гърба. За мое смайване Пач им позволи да го направят, без да се съпротивлява.

Когато започна да се бия, бягай, каза Пач в мислите ми и аз осъзнах, че е отложил схватката, за да говори с мен, да ми помогне да избягам. Ще отвлека вниманието им. А ти бягай. Вземи джипа. Помниш ли как да дадеш на късо? Не се прибирай у вас. Остани в джипа, докато не те намеря…

Мъжът, който се спотайваше в дъното на бараката и командваше другите, пристъпи напред в ивица бледа светлина, която се процеждаше през една от многото пукнатини на бараката. Беше висок, слаб, красив, неестествено младолик за възрастта си и облечен безукорно с бяло поло и памучни панталони.

— Господин Милар — прошепнах. Не знаех как иначе да го нарека. „Ханк“ беше прекалено свойски, а „татко“ ми се стори отблъскващо интимно.

— Нека се представя както му е редът — каза той. — Аз съм Черната ръка. Познавах добре твоя баща Харисън. Радвам се, че не е тук, за да види колко ниско си паднала чрез връзката си с едно дяволско изчадие. — Поклати глава. — Не очаквах от теб да станеш такова момиче, Нора. Да се сдружаваш с врага, да се подиграваш с наследството си. Дори ми се струва, че снощи си взривила едно от скривалищата на моите нефилими. Но няма значение. Мога да ти простя това. — Той направи пауза, за да подчертае думите си. — Кажи ми, Нора, ти ли уби моя скъп приятел Чонси Ланже?