Кресчендо

Деветнадесета глава

Вперих празен поглед в пръстена. В главата ми нямаше нито една мисъл. Два пръстена? Не знаех какво означава това. Явно Черната ръка имаше много пръстени, но защо един от тях беше у Скот? И защо си беше направил труда да го крие в тайник в стената?

И защо, ако толкова се срамуваше от дамгата си, пазеше пръстена, с който тя явно му беше направена?

В стаята си извадих виолончелото от килера и пъхнах пръстена в калъфа с цип до другия, който бях получила с плика миналата седмица. Не знаех какво да си мисля. Бях отишла в стаята на Скот, търсейки отговори, а само се бях почувствала по-объркана от преди. Сигурно щях да поразсъждавам още малко над пръстените и да опитам да сглобя някакви теории, но бях адски объркана. Накрая се примирих, че нищо не съм успяла да узная. Нуждаех се от повече информация.

Когато часовникът в коридора отмери полунощ, проверих ключалките за последен път и си легнах. Изправих възглавниците, седнах и лакирах ноктите си в тъмносиньо. След това лакирах и ноктите на краката си. Включих айпода си. Прочетох няколко глави от учебника по химия. Знаех, че не мога да изкарам цяла вечност без сън, но бях решила да отлагам колкото може по-дълго. Ужасявах се, че Пач ще ме чака от другата страна.

Не бях усетила, че съм се унесла, докато не чух странно драскане. Лежах неподвижно в леглото и се ослушвах да чуя шума отново и да разбера откъде идва. Завесите бяха дръпнати, в стаята цареше полумрак. Измъкнах се от леглото и надникнах през завесите. В задния двор беше спокойно. Съвсем спокойно. Измамно спокойно.

Отдолу долетя тихо проскърцване. Грабнах мобилния си от нощното шкафче и открехнах вратата на спалнята си, колкото да надникна. Коридорът отвън беше празен и когато завих по него, усещах сърцето си да бие толкова силно в гърдите ми, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Стигнах до горната площадка, когато съвсем тихичко проскърцване ми подсказа, че топката на входната врата се завърта.

Вратата се отвори и една фигура пристъпи предпазливо в тъмното фоайе. Скот беше в къщата, само на няколко метра от мен, в основата на стълбите. Стиснах здраво мобилния си, който беше хлъзгав от потта ми.

— Какво търсиш тук? — провикнах се надолу.

Той сепнато отметна глава. Вдигна ръце на нивото на раменете си, за да ми покаже, че не представлява опасност.

— Трябва да поговорим.

— Вратата беше заключена. Как влезе? — Гласът ми прозвуча пискливо и несигурно.

Той не отговори, но нямаше и смисъл — Скот беше нефилим, следователно беше и плашещо силен. Бях почти сигурна, че ако слезех да проверя ключалката, щеше да се окаже, че я е изкривил с голи ръце.

— Проникването с взлом е незаконно — осведомих го аз.

— Кражбата също. Откраднала си нещо мое.

Облизах устни.

— Ти имаш пръстен на Черната ръка.

— Не е мой. Аз… аз го откраднах. — Колебанието го издаде, че лъже. — Върни ми пръстена, Нора.

— Не и преди да ми кажеш всичко.

— Можем да го направим и по трудния начин, ако предпочиташ. — Той се качи на първото стъпало.

— Не мърдай! — наредих му и набрах номера на полицията на мобилния си. — Още една крачка, и ще се обадя на полицията.

— Ще дойдат най-рано след двайсет минути.

— Не е вярно. — Но и двамата знаехме, че е вярно.

Скот направи още една крачка.

— Спри — наредих му. — Ще се обадя, кълна се.

— И какво ще им кажеш? Че си влязла с измама в стаята ми? Че си откраднала ценен накит?

— Майка ти ме пусна.

— Не би го направила, ако знаеше, че идваш ли крадеш от мен. — Той направи още една крачка и стълбите изскърцаха под тежестта му.

Трескаво мислех как да го накарам да спре. В същото време исках и да го подмамя да ми каже истината веднъж и завинаги.

— Ти ме излъга за Черната ръка. Голямо представление ми изигра онази вечер в спалнята си. А сълзите за малко да ме убедят.

Виждах, че мисълта му работи усилено, докато се мъчи да прецени колко знам.

— Наистина те излъгах — каза накрая. — Опитвах се да не те намесвам. Не ти трябва да си имаш вземане-даване с Черната ръка.

— Твърде късно. Той е убил баща ми.

— Баща ти не е единственият човек, когото Черната ръка иска да види мъртъв. Той иска и моята смърт, Нора. Нуждая се от пръстена. — Неусетно Скот се оказа чак на петото стъпало. — Важно е.

Смъртта му ли? Черната ръка не можеше да убие Скот. Той беше безсмъртен. Да не би Скот да си мислеше, че не го знам? И защо толкова държеше да си върне пръстена? Нали уж мразеше дамгата си. Хрумна ми нещо ново.

— Черната ръка не те е дамгосал принудително, нали? Станало е по твое желание. Ти си поискал да се присъединиш към обществото. Искал си да се закълнеш във вярност. Затова си запазил пръстена. Той е свещен знак, нали? Черната ръка ти го даде, след като те дамгоса, нали?

Ръката му стисна перилата.

— Не, принудиха ме.

— Не ти вярвам.

Той присви очи.

— Да не мислиш, че ще позволя на някакъв психопат да притисне нагорещен пръстен към кожата ми? Ако толкова се гордея с дамгата, защо я крия?

— Защото вие сте тайно общество. Убедена съм, че дамгата е нищожна цена за ползата от това да принадлежиш към такова тайно общество.

— Полза ли? Да не мислиш, че Черната ръка е направил нещо за мен? — Тонът му беше много остър. — Той е онзи с косата. Не мога да му избягам, а съм опитвал, повярвай ми. Вече не знам колко пъти.

Прецених думите му и го хванах в поредната лъжа.

— Той се е върнал — казах, изричайки на глас мислите си. — След като те е дамгосал. Излъга ме, че си го виждал само веднъж.

— Разбира се, че се върна — сряза ме Скот. — Обаждаше се късно вечер или се промъкваше, докато се връщах от работа, надянал ски маска. Винаги е тук.

— Какво искаше?

Той ме огледа.

— Ако ти кажа, ще ми върнеш ли пръстена?

— Зависи дали ще ми кажеш истината.

Скот ядосано разтри главата си с кокалчетата на пръстите си.

— За пръв път го видях на четиринайсетия си рожден ден. Каза ми, че не съм човек, а нефилим като него. Каза, че трябва да се присъединя към групата, на която принадлежи той. Всички нефилими трябвало да се обединят. Нямало друг начин да се освободим от тиранията на падналите ангели. — Скот гледаше гневно нагоре по стълбите към мен, но в очите му се четеше и известна предпазливост, сякаш се опасяваше да не го помисля за луд. — Реших, че е откачил. Че халюцинира. Продължих да го отблъсквам, но той все се връщаше. Започна да ме заплашва. Каза, че падналите ангели ще ме спипат, когато навърша шестнайсет. Непрекъснато ме следеше — и на училище, и на работа. Твърдеше, че ми пази гърба и че трябва да съм му благодарен. После научи за дълговете ми от залаганията. Плати ги, понеже смяташе, че като благодарност за услугата ще се присъединя към групата. Не стана така — исках той да се махне. Когато го заплаших, че ще накарам татко да извади ограничителна заповед, ме замъкна в склада, върза ме и ме дамгоса. Заяви, че само така ще бъда в безопасност. Някой ден съм щял да му благодаря. — Съдейки по тона на Скот, този ден явно никога нямаше да настъпи.

— Май е вманиачен по теб.

Скот поклати глава.

— Мисли, че съм го предал. С мама се преместихме тук, за да избягаме от него. Тя не знае нищо за нефилимските глупости, нито за дамгата, мисли го за обикновен преследвач. Преместихме се, но той не може да допусне да избягам и най-вече — да издам всичко за тайния култ.

— Знае ли, че си в Колдуотър?

— Не знам. Затова ми трябва пръстена. Даде ми го, след като ме дамгоса. Каза ми да го пазя и да привличам още членове. Предупреди ме да не го губя. Нещо лошо щяло да се случи, ако го изгубя. — Гласът на Скот леко потрепери. — Той е луд, Нора. Способен е да ми направи какво ли не!

— Трябва да ми помогнеш да го открия.

Качи се още две стъпала.

— Забрави. Няма да го търся. — Протегна ръка. — А сега ми дай пръстена. Престани да увърташ. Знам, че е тук.

Без никаква причина, тласкана само от инстинкта си, се обърнах и хукнах. Затръшнах вратата на банята и завъртях ключалката.

— Това вече започва да ми омръзва — обади се Скот зад вратата. — Отвори. Смяташ ли, че тази врата може да ме спре?

Не смятах, но не знаех какво друго да направя. Бях се долепила до задната стена на банята и тогава видях ножа за хартия. Държах го тук, за да отварям разни опаковки с козметика и да махам етикетчетата от новите дрехи. Взех го и насочих острието.

Скот блъсна вратата с тялото си, тя отхвърча и се удари в стената.

Озовахме се лице в лице и аз вдигнах ножа към него.

Скот се приближи до мен, изби ножа от ръката ми и го насочи към мен.

— Сега кой владее положението? — подсмихна се той.

Коридорът зад него беше тъмен, а крушката в банята осветяваше избелелите тапети на цветя. Сянката се промъкна крадешком отзад, едва я забелязах. Риксън се появи зад Скот, стиснал месинговата лампа, която мама държеше на масичката до входната врата. Стовари лампата върху черепа на Скот със съкрушителен удар.

— О-о-ох! — изстена Скот и се обърна, олюлявайки се, за да види кой го е ударил. Тласкан от сляп рефлекс, започна да размахва ножа напосоки.

Не улучи. Риксън стовари лампата върху ръката на Скот, той изпусна ножа и се строполи странично в коридора. Риксън изрита ножа надалеч, за да не може Скот да го стигне. Заби юмрука си в лицето му. Пръски кръв изцапаха стената. Риксън нанесе втори удар и гърбът на Скот се плъзна по стената, докато тялото му не рухна на пода. Риксън го хвана за яката и го изправи колкото да нанесе трети удар. Скот забели очи.

— Риксън!

Отместих поглед от ужасната сцена, когато чух истеричния писък на Ви. Тя хукна нагоре по стълбите, оттласквайки се от перилата.

— Престани, Риксън! Ще го убиеш!

Риксън пусна Скот и отстъпи.

— Пач ще убие мен, ако не го направя. — После ме попита: — Добре ли си?

Лицето на Скот беше окървавено и на мен едва не ми прилоша.

— Добре съм — промърморих отмаляло.

— Сигурна ли си? Искаш ли да пийнеш нещо? Да ти донеса одеяло? Да си полегнеш?

— Вие какво търсите тук? — попитах, местейки очи от Риксън към Ви.

— Ще се обадя на Пач — каза Риксън, отвори мобилния си и го притисна към ухото си. — Сигурно ще иска да дойде.

Бях в шок и не можех да споря.

— Трябва да повикаме ченгетата — каза Ви. Погледна към Скот, който лежеше пребит в безсъзнание. — Да го вържем ли? Ами ако се събуди и се опита да се измъкне?

— Ще го вържа в пикапа, само да се обадя — каза Риксън.

— Ела, миличка — придърпа ме Ви в прегръдката си. Поведе ме надолу по стълбите, преметнала ръка през рамото ми. — Добре ли си?

— Да — отвърнах механично, все още замаяна. — Вие как се озовахте тук?

— Риксън се отби и се мотаехме в стаята ми, когато изпитах странното усещане, че трябва да проверя как си. Когато дойдохме, видях мустанга на Скот на алеята. Реших, че това едва ли е добър признак, като се има предвид, че ти тършува в спалнята му. Казах на Риксън, че нещо не е наред, а той ми нареди да остана в колата и влезе. Радвам се, че пристигнахме, преди да се случи нещо още по-лошо. Откачена работа. Как така ще ти размахва нож?

Преди да успея да й обясня, че аз първа съм размахала ножа, Риксън дотича и се присъедини към нас долу.

— Оставих съобщение на Пач. Би трябвало скоро да дойде. Звъннах и на ченгетата.

След двайсет минути детектив Басо спря на алеята с включена лампа на покрива на колата. Скот постепенно идваше в съзнание, размърдваше се и стенеше в каросерията на пикапа на Риксън. Лицето му представляваше подута и кървава пихтия, ръцете му бяха вързани отзад. Детектив Басо го изправи и замени въжето с белезници.

— Нищо не съм направил — изломоти Скот с окървавените си и подути устни.

— Проникването с взлом нищо ли е? — попита детектив Басо. — Законът е на друго мнение.

— Тя открадна нещо от мен — посочи ме Скот с брадичката си. — Питайте я. По-рано тази вечер е влизала в стаята ми.

— Какво е откраднала?

— Не мога да говоря за това.

Детектив Басо погледна към мен въпросително.

— Тя беше с нас цяла вечер — намеси се Ви бързо. — Нали, Риксън?

— Абсолютно — потвърди той.

Скот ме прикова обвинително с поглед.

— Бързо се сдушихте!

Детектив Басо не му обърна внимание.

— Да поговорим за ножа.

— Тя първа го размаха.

— Ти влезе с взлом вкъщи — казах. — Беше самозащита.

— Искам адвокат — каза Скот.

Детектив Басо се усмихна, но доста нетърпеливо.

— Адвокат ли? На мен ми се струва, че си виновен, Скот. Защо си я заплашил с нож?

— Нямаше да я намушкам. Просто взех ножа от ръката й. Тя ме заплаши първа.

— Добър лъжец е, признавам му го — каза Риксън.

— Скот Парнел, арестуван си — оповести детектив Басо и наведе главата на Скот, докато го настаняваше в полицейската кола. — Имаш правото да мълчиш. Всичко, което кажеш, може да бъде използвано срещу теб.

Изражението на Скот остана враждебно, но въпреки синините и раните ми се стори доста пребледнял.

— Допускате огромна грешка — каза той, но гледаше право към мен. — Ако отида в затвора, ще бъда като примамка в клетка. Той ще ме убие. Черната ръка ще ме убие.

Звучеше искрено уплашен и аз едва не се възхитих безмълвно на невероятното му представление… Може би наистина не знаеше на какво е способен един нефилим. Но как изобщо беше дамгосан като член на кървавото нефилимско общество, а нямаше представа, че е безсмъртен? Нима от обществото бяха пропуснали да му го споменат?

Скот не откъсваше поглед от мен.

— Това е краят, Нора — каза той умолително. — Ако ме отведат от тук, мъртъв съм.

— Да, да — затръшна вратата детектив Басо. — Ще се постараете ли да не се забърквате в повече неприятности тази нощ?