Кресчендо

Двадесета глава

Отворих прозореца и седнах замислено на рамката. Освежаващият ветрец и нощният хор на насекомите ми правеха компания. Някъде далеч в полето в една къща примигна светлина. Странно спокойствие ме обзе сега, когато съзнавах, че само аз съм будна по това време.

Детектив Басо откара Скот. Ви и Риксън огледаха ключалката на входната врата.

— Уха! — възкликна Ви, вперила поглед в изкривената врата. — Скот как е успял да огъне бравата така? Да не е имал горелка?

Двамата с Риксън се спогледахме.

— Утре ще мина да ти сложа нова ключалка — каза той.

Това стана преди повече от два часа и половина.

Ви и Риксън отдавна си бяха тръгнали и ме бяха оставили насаме с мислите ми. Не исках да разсъждавам за Скот, но въпреки това точно натам се насочиха мислите ми. Дали пресилваше нещата, или утре наистина щеше да се окаже, че е бил загадъчно пребит в ареста? Така или иначе, нямаше да умре. Може би щеше да се сдобие с няколко синини, но нямаше да умре. Не можех да си позволя дори да си помисля, че Черната ръка ще дръзне да стигне по-далеч — ако изобщо Черната ръка представляваше някаква заплаха. Скот дори не беше сигурен, че Черната ръка, когото той познаваше, е в Колдуотър.

Казах си, че засега нищо не мога да направя по въпроса. Скот беше проникнал в къщата ми и ме беше заплашил с нож. Сам си беше виновен, че е зад решетките. Беше под ключ, а аз — в безопасност. Смешното беше, че и аз исках да съм в затвора тази нощ. Ако Скот беше примамката за Черната ръка, исках да бъда там и веднъж завинаги да се изправя пред онзи негодник.

Концентрацията ми беше отслабнала поради липсата на сън, но направих всичко по силите си да подредя сведенията, с които разполагах. Скот беше дамгосан от Черната ръка, нефилим. Риксън ми каза, че Пач е Черната ръка, ангел. Изглеждаше твърде вероятно да има две различни личности с едно и също име…

Вече отдавна минаваше полунощ, но аз не исках да заспивам. Не и ако това означаваше да се открия за Пач, да усетя мрежите му близо до себе си, да допусна той да ме съблазни с докосването и с думите си, да ме обърка повече, отколкото вече бях объркана. Нуждаех се не толкова от сън, колкото от отговори. Все още не бях ходила в апартамента на Пач и повече от всякога бях сигурна, че там ще намеря някои отговори.

Взех си едни тъмни джинси и черна прилепнала фланелка. Понеже според прогнозата тази вечер щеше да вали, предпочетох маратонки и непромокаемото си тънко яке.

Отидох с такси до най-източния край на Колдуотър. Реката искреше като голяма черна змия. Силуетите на комините на другия бряг въртяха номера в мрака и ми се струваха огромни чудовища, когато ги погледнех с крайчеца на очите си. Когато стигнах на съответния номер в промишления квартал, там имаше две жилищни сгради, и двете триетажни. Влязох във фоайето на първата. Навсякъде беше тихо, явно обитателите си спяха по леглата. Проверих пощенските кутии отзад, но на нито една не пишеше „Киприано“. Не че Пач щеше да си сложи името на пощенската кутия, ако се стараеше да не се набива на очи. Качих се по стълбите догоре. Апартаменти 31, 32 и 33. Нямаше апартамент 34. Слязох тичешком по стълбите и отидох да проверя другата сграда.

Зад входа имаше тясно фоайе с ожулени плочки и тънък слой бяла боя по стените, под който прозираха графити. Както и в предишната сграда, пощенските кутии бяха в дъното. Близо до входа бръмчеше стар климатик, а вратата на асансьорната клетка зееше като огромни челюсти, които ей сега щяха да ме лапнат. Подминах асансьора и предпочетох стълбите. Сградата беше пуста и някак изоставена. Място, където всеки се стреми да не си вре носа в чуждите работи. Място, където никой не познаваше никого и където лесно можеш да опазиш тайната си.

На третия етаж цареше мъртвешко спокойствие. Подминах апартаменти 31, 32 и 33. В дъното на коридора намерих апартамент 34. Изведнъж се запитах какво ще правя, ако Пач си е у дома. Надявах се да не е. Почуках, но никой не отговори. Натиснах бравата на вратата и за моя изненада тя поддаде.

Надникнах в тъмното. Застинах неподвижно и се ослушах.

Натиснах ключа за осветлението точно до вратата, но или крушките бяха изгорели, или токът беше прекъснат. Извадих фенерчето от джоба си, влязох вътре и затворих вратата.

Връхлетя ме отблъскващата миризма на развалена храна. Насочих фенерчето към кухнята. На плота имаше тиган със стари бъркани яйца и половин пластмасово шише мляко, надуто до пръсване. Не допусках, че Пач би живял на такова място, но това само доказваше колко много неща не знам за него.

Оставих ключовете си и чантата на плота и вдигнах блузата си над носа, опитвайки се да се предпазя от вонята. Стените бяха голи, мебелировката — оскъдна. Един стар телевизор, вероятно черно-бял, и изкорубено канапе — това бе всичко в дневната. И прозореца, облепен с кафеникава бакалска хартия.

Стараех се да държа лъча на фенерчето насочен надолу и тръгнах по коридора към банята. Вътре беше почти голо — само бежова завеса за душ-кабината, вероятно бяла на времето, и мръсна хотелска хавлиена кърпа, провесена от пръчката. Нито сапун, нито бръснач, нито пяна за бръснене. Подът беше с линолеум, извит по краищата, а шкафчето над мивката беше празно.

Продължих надолу по коридора към спалнята. Завъртях топката и отворих вратата. Във въздуха се усещаше застоялата миризма на пот и на непрани чаршафи. Понеже осветлението не беше пуснато, реших, че е безопасно да вдигна щорите и да отворя прозореца, за да влезе чист въздух. В стаята нахлу светлина от уличната лампа и освети помещението в странно сивкаво.

Върху нощното шкафче имаше чинии със засъхнала храна по дъното и макар че леглото беше застлано с чаршафи, те изобщо не изглеждаха чисти и прани наскоро. Всъщност, ако се съди по вонята, сигурно от месеци не бяха виждали прах за пране. В задния ъгъл стоеше малко бюро с компютърен монитор. Самият компютър го нямаше и аз реших, че Пач доста се е постарал да не оставя следи.

Приклекнах пред бюрото и започнах да отварям чекмеджетата едно по едно. Не открих нищо необичайно: моливи и един каталог „Жълти страници“. Тъкмо щях да затворя чекмеджето, когато вниманието ми привлече кутийка за бижута, залепена с тиксо от долната страна на плота. Протегнах ръка отдолу и на сляпо отлепих кутийката. Отворих капачето и цялата настръхнах.

Вътре имаше шест пръстена на Черната ръка.

В далечния край на коридора входната врата изскърца.

Скочих на крака. Пач ли се беше върнал? Не биваше да ме намира. Не сега, не и когато тъкмо съм намерила пръстените на Черната ръка в апартамента му.

Огледах се, търсейки къде да се скрия. Между мен и дрешника се намираше двойното легло. Ако опитах да заобиколя леглото, можеше да ме види през вратата. Покатерех ли се на леглото, скриптенето на пружината можеше да ме издаде.

Предната врата се затвори с тихо изщракване. Тежки стъпки прекосиха линолеума в кухнята. Нямах друг изход, затова се качих на рамката на прозореца, преметнах краката си навън и възможно най-тихо скочих на пожарната стълба. Опитах се да затворя прозореца зад себе си, но той заяде и заседна. Приклекнах ниско, само очите ми се подаваха, за да виждам какво става в апартамента. Облизах пресъхналите си устни.

На стената на коридора се появи сянка, която се приближи. Скрих се.

Бях уплашена — щеше да ме спипа, — но стъпките се отдалечиха. След по-малко от минута входната врата се отвори и отново се затвори. В жилището отново се възцари зловеща тишина.

Бавно се изправих. Постоях така около минута, за да се уверя, че апартаментът наистина е празен, после се промъкнах обратно вътре. Изведнъж се почувствах видима и уязвима. Тръгнах по коридора. Какво пропусках? Явно Пач беше Черната ръка, но как бе успял да се промъкне в тайното нефилимско общество? Какви беше ролята му? Какво изобщо се случваше? Метнах чантата си на рамо и тръгнах към изхода.

Ръката ми беше на бравата, когато долових странен шум. Часовник. Тихото ритмично тиктакане на часовник. Намръщих се и се обърнах към кухнята. Звукът не се чуваше, когато влязох — поне така си мислех. Заслушах се съсредоточено и проследих приглушеното тиктакане до другия край на стаята. Коленичих пред шкафа под мивката.

Отворих го с растяща тревога. Обзета от паника и объркване, едва успях да разбера какво се намира на сантиметри от коленете ми. Пръчки динамит. Овързани с тиксо. Бели, сини и жълти жички.

Бързо се изправих и изхвърчах от вратата. Краката ми затрополиха толкова бързо надолу по стълбите, че се наложи да се хвана за перилата, за да не изхвърча. Долу излетях на улицата и продължих да тичам. Обърнах се назад и видях ярка светлина само секунда, преди от прозорците на третия етаж на сградата да избухнат пламъци. Кълба пушек изпълниха нощния въздух. Парчета тухли и дърво, станали оранжеви от огъня, се разлетяха по улицата.

Между сградите отекна далечният вой на сирени и аз се добрах до съседната пресечка ту подтичвайки, ту на бърз ход, ужасена, да не би да привлека нечие внимание, но и твърде разстроена, за да не избягам. След като завих зад ъгъла, хукнах с все сила. Не знаех накъде отивам. Сърцето ми биеше неистово, в мислите ми цареше пълен хаос. Ако бях останала в апартамента още няколко минути, щях да умра.

Ридание разтърси тялото ми. Носът ми течеше, коремът ми се свиваше спазматично. Изтрих очите си с опакото на ръката и опитах да се съсредоточа над формите, които изскачаха пред очите ми: улични знаци, паркирани автомобили, тротоар — измамното отражение на уличните лампи по прозорците. След броени секунди светът се превърна в объркващ лабиринт, истината съществуваше и не съществуваше, измъкваше се изпод краката ми, изчезваше, когато се помъчех да я погледна направо.

Дали някой се беше опитал да взриви доказателствата в апартамента? Например пръстените на Черната ръка? Пач ли беше отговорен?

Пред себе си видях бензиностанция. Залитайки, се добрах до външната тоалетна и се заключих вътре. Краката не ме държаха, а пръстите ми трепереха толкова силно, че едва успях да пусна чешмата. Напръсках лицето си със студена вода, за да се отърся от шока. Подпрях се на мивката и жадно си поех дъх няколко пъти.