Кресчендо

Седма глава

На другата сутрин се измъкнах от леглото и след бърза процедура пред огледалото в банята, включваща крем за прикриване на сенките под очите и пяна за коса, се понесох към кухнята, където заварих мама, вече седнала на масата. Беше обхванала с длани чаша билков чай, а косата й беше разчорлена от съня, което ще рече, меко казано, че изглеждаше като таралеж. Погледна ме над чашата си и се усмихна:

— Добро утро.

Настаних се на съседния стол и сипах зърнена закуска в купата си. Мама беше сервирала каничка мляко и ягоди, така че си добавих и от двете. Стараех се да внимавам какво ям, но ми беше много по-лесно, когато мама си беше у дома и се грижеше на масата да има нещо, което не просто изгълтвам за десет секунди.

— Добре ли спа? — попита тя.

Кимнах, понеже тъкмо бях лапнала лъжица зърнена закуска.

— Снощи забравих да те питам — в крайна сметка разведе ли Скот из града?

— Отложих обиколката. — Най-добре беше да оставим нещата така. Не бях сигурна как би реагирала, ако установи, че съм го проследила на пристана, а после съм прекарала вечерта с него в билярдна зала в Спрингвейл.

Мама сбърчи нос:

— На дим ли ми мирише?

По дяволите.

— Запалих свещи тази сутрин в стаята си — отговорих и съжалих, че не си бях взела душ. Сигурна бях, че мирисът от „Зи“ все още се усещаше по косата ми, по чаршафите ми, по дрехите ми.

Тя се намръщи:

— Не, определено ми мирише на дим. — Бутна стола назад и очевидно се накани да започне да разследва.

Нямаше смисъл да увъртам. Нервно се почесах по челото.

— Снощи бях в една билярдна зала.

— С Пач ли? — Отдавна бяхме наложили едно правило — при никакви обстоятелства да не излизам с Пач, когато мама не си е у дома.

— Да, и той беше там.

— И?

— Не отидох там с него. Отидох със Скот. — Съдейки по изражението й, явно това беше още по-зле. — Само че преди да избухнеш — побързах да продължа, — искам да ти кажа, че направо умирах от любопитство. Не мога да се примиря, че семейство Парнел правят всичко възможно да скрият тъмното минало на Скот. Защо всеки път, когато госпожа Парнел отвори уста, Скот е на сантиметри от нея и я наблюдава зорко като ястреб? Какво толкова лошо може да е направил?

Очаквах мама да скочи на крака и да ми заяви, че съм наказана от секундата, когато днес се прибера от училище, чак до Четвърти юли, но тя каза:

— И аз го забелязах.

— Не знам дали си въобразявам, но тя като че ли се страхува от него — продължих с облекчение, понеже мама явно предпочиташе да обсъждаме Скот, а не наказанието ми, задето съм ходила в съмнителна билярдна зала.

— Защо една майка ще се плаши от сина си? — запита се мама на глас.

— Според мен тя знае тайната му. Известно й е какво е направил. А той знае, че тя знае.

Може би тайната на Скот беше, че е нефилим, но се съмнявах. Съдейки по реакцията му снощи, когато го нападна нефилимът с червения потник, подозирах, че той няма представа каква е природата му всъщност и на какво е способен. Може би беше забелязал невероятната си сила и способността си да разговаря мислено с хората, но сигурно не можеше да им намери обяснение. Но ако Скот и майка му не се мъчеха да скрият потеклото му на нефилим, тогава какво пазеха в тайна? Какво толкова беше извършил, което не биваше да излезе на бял свят?

Трийсет минути по-късно влязох в кабинета по химия и заварих Марси на масата ни да разговаря по мобилния си телефон, пренебрегнала най-безцеремонно забраната за мобилните, която висеше на дъската. Когато ме видя, ми обърна гръб и закри устата си с ръка, явно за да се уедини. Като че ли ми пукаше. Когато стигнах до мястото си, единственото, което чух от разговора, беше:

— Обичам те.

Тя прибра телефона си в джоб в предната част на раничката си и ми се усмихна.

— Гаджето ми. Той не учи в гимназията.

Тутакси ме обзе съмнение и се запитах дали Пач е бил от другата страна на линията, но той се закле, че случилото се между него и Марси предната вечер няма никакво значение. Можех да избирам или да изпадна в неистова ревност, или да му повярвам. Кимнах съчувствено:

— Сигурно не е лесно да се срещаш с изключен ученик.

— Много смешно. За твое сведение, днес след часовете ще изпратя съобщение на всички поканени на ежегодното ми лятно парти във вторник вечерта. Ти си в списъка — подметна небрежно. — Най-сигурният начин да саботираш социалния си живот е да не дойдеш на партито ми… Но пък защо да се притесняваш, че ще саботираш нещо, което така или иначе нямаш.

— Ежегодно лятно парти ли? За пръв път чувам.

Тя извади пудриерата си, която беше протрила кръг на задния джоб на джинсите й, и си напудри носи.

— Защото досега не съм те канила.

Добре, я да видим. Защо ме канеше Марси? Макар че коефициентът ми на интелигентност беше два пъти по-висок от нейния, би трябвало да е забелязала, че отношенията ни са ледени. А също и че нямаме общи приятели. Нито пък интереси.

— О, Марси, много мило, че ме каниш. Малко е неочаквано, но все пак е мило. Ще се постарая да дойда. — Но няма да се престаравам.

Марси се наведе към мен:

— Видях те снощи.

Сърцето ми леко ускори ритъм, но успях да запазя тона си равнодушен. Дори безпристрастен.

— Да, и аз те видях.

— Беше малко… откачено. — Тя остави твърдението си някак недовършено, като че ли искаше аз да го доразвия.

— Май да.

— Май да ли? Видя ли щеката за билярд? Никога досега не съм виждала такова нещо. Той проби с нея масата! Каменна плоча!

— Аз бях по-назад, не видях добре, съжалявам. — Нарочно се мъчех да не й съдействам, не ми се искаше да водим този разговор. Затова ли ме канеше на партито си? За да създаде у мен усещането, че сме приятелки, и аз да й кажа каквото знам за случилото се предната вечер?

— Нищо ли не видя? — повтори Марси и сбърчи чело със съмнение.

— Не. Учила ли си за теста днес? Аз запомних по-голямата част от периодичната таблица, но последният ред все ми убягва.

— Пач водил ли те е на билярд там? Виждала ли си подобни работи преди?

Все едно не я чух. Разгърнах учебника си.

— Чух, че с Пач сте скъсали — опита тя нов подход.

Поех си въздух, но малко късно, понеже лицето ми вече пареше.

— Кой сложи точка? — попита Марси.

— Има ли значение?

Марси се намръщи:

— Знаеш ли какво? Ако няма да ми отговаряш, забрави за партито.

— И бездруго нямаше да дойда.

Тя завъртя раздразнено очи.

— Ядосана си, понеже снощи бях с Пач в „Зи“. Просто се забавлявахме. Нищо сериозно.

— Да, точно така изглеждаше — отвърнах с доза сарказъм.

— Не ревнувай, Нора. Двамата с Пач сме наистина много добри приятели. Но ако те интересува, мама познава много добър психолог, специалист по връзките. Кажи ми, ако искаш да те свържа. Но пък като се замисля, доста скъпо взема. Знам, че майка ти има направо фантастична работа…

— Един въпрос, Марси. — От тона ми лъхаше ледено предупреждение, но ръцете ми трепереха в скута. — Ти какво ще направиш, ако утре се събудиш и научиш, че баща ти е бил убит? Мислиш ли, че ако майка ти работи на половин ден в „Джей Си Пени“, ще можете да си плащате сметките? Следващия път, когато заговориш за семейството ми, се постави на мое място поне за минута. За една съвсем мъничка минутка.

Тя ме изгледа, но толкова безстрастно, че едва ли изобщо се замисли над думите ми. Единствената личност, която занимаваше Марси, бе нейната собствена.

След часовете заварих Ви на паркинга. Беше се проснала на капака на доджа си с навити ръкави и се печеше.

— Трябва да поговорим — заяви тя, когато я наближих. Надигна се, седна и смъкна очилата си на носа, колкото да се виждаме. — Двамата с Пач сте сритали конете, нали?

Покатерих се върху капака на колата до нея.

— Кой ти каза?

— Риксън. Да знаеш, че се обидих. Аз съм ти най-добрата приятелка, не е редно да научавам такива работи от приятел на приятел. Или по-точно от приятел на бившето ти гадже — добави тя след кратък размисъл. Постави ръка на рамото ми и го стисна: — Как се чувстваш?

Не много добре. Обаче това беше едно от нещата, които се мъчех да заровя дълбоко в сърцето си, но нямаше да се получи, ако непрекъснато го обсъждам. Облегнах се на предното стъкло и вдигнах тетрадката си, за да засенча слънцето.

— Знаеш ли кое е най-лошото?

— Че от самото начало бях права и сега трябва да изтърпиш да чуеш: „Нали ти казах!“.

— Много смешно.

— Не е тайна, че Пач носи неприятности. Той разиграва номера с момчето, което се нуждае от изкупление, но уловката е, че лошите момчета не се нуждаят от изкупление. На тях им харесва да са лоши. Харесва им усещането за мощ, което получават, задето всяват паника и страх в сърцата на всички майки.

— Страхотно… прозрение.

— За теб винаги, скъпа. И още…

— Ви!

Тя размаха ръце.

— Изслушай ме. Оставила съм най-хубавото за накрая. Според мен е добре да премислиш приоритетите си по отношение на момчетата. Трябва да ти намерим някой бой скаут, който да те научи да цениш свестните мъже в живота си. Например Риксън.

Завъртях очи и я удостоих с поглед, който казваше „Майтапиш се, нали?“.

— Мразя този поглед — призна Ви. — Риксън е наистина свестен тип.

Продължихме да се взираме една в друга още известно време.

— Добре де, може би бой скаут е малко преувеличено — призна Ви. — Но смисълът на всичко това е, че можеш да имаш полза от един свестен млад мъж, който не се облича само в черно. Между другото, това за какво е? Защо Пач се изживява като командос?

— Снощи видях Марси и Пач заедно — признах с въздишка. Ето, казах го.

Ви примигна няколко пъти, докато смели информацията.

— Моля? — зяпна тя.

Кимнах:

— Видях ги. Тя го прегръщаше. Бяха заедно в една билярдна зала в Спрингвейл.

— Проследила си ги?

Искаше ми се да я скастря, че заслужавам повече уважение, но успях само да заявя с равен глас:

— Скот ме покани да играем билярд. Отидох с него и там ги срещнахме. — Искаше ми се да разкажа на Ви случилото се до този момент, но и на нея, както и на Марси, не можех да обясня всичко. Как да й кажа за нефилима с червения потник, който проби масата с щеката?

Ви явно отчаяно се мъчеше да намери някакъв отговор.

— Е, както вече ти казах, щом си видяла светлина в края на тунела, просто не се обръщай назад. Може би Риксън има някой приятел. Друг, не Пач… — сконфузено замълча тя.

— Не ми трябва гадже. Трябва ми работа.

Ви направи нескрита гримаса.

— Пак ли ще говорим за работа? Не разбирам какво му е приятното.

— Нуждая се от кола, а за да си купя, ми трябват пари. Следователно — и работа. — В главата си имах списък с причините, поради които трябваше да си купя онзи фолксваген кабриолет: колата беше малка и лесна за паркиране, беше и икономична — допълнителен плюс, като се има предвид, че едва ли щях да разполагам с достатъчно пари за бензин, след като платя хиляда долара за колата. И макар да съзнавах, че е нелепо да усещам връзка с нещо неодушевено и практично като кола, започвах да гледам на кабриолета като на метафора за промяната в живота си. Свобода да ходя, когато и където си поискам. Свобода да започна на чисто. Свобода от Пач и от всичките ни общи спомени, които още не бях намерила начин да затворя някъде.

— Майка ми е приятелка с един от нощните управители в „Енцо“ — търсят бариста.

— Не разбирам нищо от тази работа — свих рамене.

— Правиш кафе, наливаш го, поднасяш го на нетърпеливите клиенти. Какво му е трудното?

Четирийсет и пет минути по-късно двете с Ви бяхме на брега, разхождахме се по дъсчената променада, отлагахме писането на домашните и разсеяно зяпахме витрините. Понеже и двете нямахме работа, а следователно — и пари, просто усъвършенствахме умението си да зяпаме. Стигнахме в края на пътеката и забелязахме някаква пекарна. Буквално чувах как устата на Ви се пълни със слюнка, докато надничахме през витрината към тавите с понички.

— Мисля, че мина цял час, откакто ядох за последно — оповести тя. — Понички с глазура, дръжте се, идваме. Аз черпя. — Беше четири крачки пред мен и вече отваряше вратата.

— Нали щеше да отслабнеш с десет килограма заради банските. Нали уж имаше едър кокал и искаше да изглеждаш добре с Риксън.

— Ама наистина те бива да скапеш настроението на човек. Какво толкова ще ми навреди една поничка?

Никога не бях виждала Ви да изяжда само една поничка, но си замълчах.

Поръчахме шест понички с глазура и тъкмо се настанихме на маса до прозореца, когато забелязах Скот отвън. Беше долепил челото си до стъклото и се усмихваше. На мен. Изненадах се и малко се сепнах. Повика ме навън с извит показалец.

— Веднага се връщам — казах на Ви.

Тя проследи погледа ми.

— Това не е ли Скоти Хубавеца?

— Не го наричай така. Какво стана със Скоти Пикльото?

— Пораснал е. За какво иска да говори с теб? — По лицето й се изписа нещо като прозрение. — О, не, не. Не може да се разтушаваш с него. Той носи неприятности — сама го каза. Нали щяхме да ти търсим свестен бой скаут?

Преметнах чантата си през рамо.

— Не се разтушавам с него. Какво? — попитах в отговор на погледа, с който тя ме удостои. — Да не очакваш да си седя и да се преструвам, че не го виждам?

Тя разпери ръце:

— Само побързай, иначе поничката ти ще попадне в списъка на застрашените видове.

Излязох навън, завих и се запътих към мястото, където стоеше Скот преди малко. Беше се облегнал на една пейка на алеята, пъхнал палци в джобовете си.

— Оцеля ли след снощи? — попитах.

— Е, тук съм, нали?

Той се усмихна.

— Май не си свикнала на такива вълнения?

Не му напомних, че всъщност той лежеше проснат върху маса за билярд със забита щека на сантиметри от ухото му.

— Съжалявам, че те зарязах — каза Скот. — Явно си намерила кой да те откара.

— Не се притеснявай — троснах се аз и изобщо не си направих труда да прикривам раздразнението си. — Вече знам, че не трябва да излизам с теб.

— Ще ти се реванширам. Имаш ли време да хапнем по нещо? — попита той и посочи към ресторанта надолу по алеята. „Алфео“. Преди години бях ходила там с татко и си спомнях, че беше доста скъпичко. Единственото нещо за по-малко от пет долара беше вода. В най-добрия случай — кока-кола. Предвид раздутите цени и компанията — в крайна сметка, последният ми свързан със Скот спомен беше как се опитва да ми вдигне ризата с билярдна щека, — исках просто да се върна и да си изям поничката.

— Не мога. Тук съм с Ви. Какво стана снощи в „Зи“, след като си тръгнах?

— Върнах си парите. — Нещо в тона му ми подсказа, че надали е било толкова просто.

— Нашите пари — поправих го.

— Твоята половина е вкъщи — неопределено отбеляза той. — Ще ти ги донеса довечера.

Да, бе. Имах усещането, че вече е профукал всички пари, че и отгоре.

— Ами онзи тип с червения потник? — попитах.

— Разкара се.

— Изглеждаше доста силен. Ти какво ще кажеш? У него имаше нещо… различно.

Изпитвах го, мъчех се да установя колко знае, но той отговори разсеяно:

— Да, струва ми се. Е, майка ми непрекъснато ми натяква да излизам и да си намеря нови приятели. Не се обиждай, Грей, обаче ти не си мой тип. Рано или късно ще се разкарам. О, не плачи! Спомни си щастливите ни мигове заедно и това ще ти донесе утеха.

— Домъкна ме тук, за да сложиш край на приятелството ни? Как извадих този късмет?

Скот се засмя.

— Мислех да се заема с гаджето ти. Как се казваше? Обаче май само си въобразяваш, че ти е гадже. Никога не съм ви виждал заедно.

— Скъсахме.

Нещо подобно на разкривена усмивка плъзна по лицето му.

— Да, и аз така чух, но исках да видя дали ще потвърдиш.

— Чул си за мен и за Пач?

— Някакво готино маце на име Марси ми каза. Срещнах я на бензиностанцията и тя дойде и ми се представи. Между другото, заяви, че ти си загубенячка.

— Марси ли ти каза за мен и Пач? — Гръбнакът ми се скова.

— Да ти дам ли един съвет? Един съвет като момче на момиче. Забрави за Пач. Продължи напред. Намери някой, който е като теб. Учи, играе шах, събира умрели буболечки… и сериозно си помисли дали да не си боядисаш косата.

— Моля?

Скот се прокашля в шепа, но аз забелязах, че всъщност прикрива усмивката си.

— Да си го кажем направо — червенокоските са бедствие.

— Аз не съм червенокоска — присвих очи.

Сега вече той се ухили широко:

— Можеше и да е по-зле — да имаш оранжева коса. Като вещица.

— С всички ли си такъв гадняр? Затова нямаш приятели.

— Просто съм малко нескопосан.

Вдигнах слънчевите си очила на върха на главата си и го погледнах право в очите.

— За твое сведение, не играя шах и не събирам буболечки.

— Обаче зубкаш. Знам, че е така. Познавам такива като теб. Ти си голяма сухарка. Обичаен случай на обсесивно-компулсивно разстройство.

Зяпнах.

— Добре, може и да уча, но не съм скучна — не чак толкова. — Поне се надявах да е така. — Очевидно изобщо не ме познаваш.

— Да-а-а-а.

— Добре — заявих отбранително. — Има ли нещо, което те интересува, но на което според теб никога няма да се навия?

Скот се почеса зад ухото.

— Ходила ли си на надсвирване на групи? Шумна импровизирана музика. Шумна и необуздана тълпа. Скандален секс в тоалетните. Десет пъти повече адреналин, отколкото в „Зи“.

— Не — отговорих малко колебливо.

— Ще те взема в неделя вечер. Носи си фалшива лична карта. — Той изви вежди и ме удостои с подигравателна усмивка.

— Няма проблем — отговорих и се помъчих да си придам небрежен вид. Щях да съжалявам, ако отново излезех със Скот, но нямаше просто да си стоя тук и той да ме обижда, че съм скучна. И категорично нямаше да му позволя да ме нарича червенокоска. — Какво да облека?

— Възможно най-малкото в рамките на закона.

Едва не се задавих.

— Не знаех, че толкова си падаш по бандите — казах, след като възстанових дишането си.

— Свирех бас в Портланд в една банда, която се казваше „Гийзър“. Надявам се някоя местна група да ме хареса. Планът е да си потърся такава в неделя вечер.

— Ще бъде забавно — излъгах. — Брой и мен.

Винаги можех да се откажа впоследствие. В момента ме интересуваше само Скот да не ме нарече отново „сухарка“ в лицето.

Разделихме се, а когато се върнах в пекарната, заварих Ви пред моята наполовина изядена поничка.

— Предупредих те — каза тя, когато проследи погледа ми към поничката. — Какво искаше Скоти?

— Покани ме на надсвирване между групи.

— Мили боже!

— За последен път ти казвам, че не се утешавам с него.

— Както кажеш.

— Нора Грей?

Двете с Ви вдигнахме поглед и видяхме, че една от служителките в пекарната е застанала до масата ни. Униформата й се състоеше от лилаво поло и лилава табелка с името — Маделин.

— Извинете, вие ли сте Нора Грей? — попита тя за втори път.

— Да — отговорих, мъчейки се да проумея откъде ми знае името.

Беше притиснала към гърдите си кафеникав плик, който сега ми подаде:

— Това е за вас.

— Какво е? — попитах, поемайки плика.

— Един тип влезе и ме помоли да ви го предам — сви рамене тя.

— Какъв тип? — попита Ви и изпъна шия, за да погледне пред пекарната.

— Вече си тръгна. Каза, че е важно Нора да получи плика. Реших, че е гаджето ви. Един мъж пък изпрати тук цветя и ни помоли да ги поднесем на приятелката му. Тя седеше на масата отзад в ъгъла — посочи момичето и се усмихна. — Още си го спомням.

Пъхнах пръст под капачето на плика и надникнах вътре. Имаше някакво листче и пръстен. Нищо повече.

Вдигнах поглед към Маделин, чиято буза беше изцапана с брашно.

— Сигурна ли сте, че е за мен?

— Мъжът погледна към вас и ми каза: „Предайте го на Нора Грей“. Нали вие сте Нора Грей?

Понечих да бръкна в плика, но Ви положи ръка върху моята.

— Не се сърдете — каза тя на Маделин, — но бихме искали да ни оставите насаме.

— От кого е според теб? — попитах Ви, след като момичето се отдалечи достатъчно.

— Не знам, но цялата настръхнах, когато тя ти донесе плика.

При думите на Ви студени тръпки плъзнаха и по моя гръбнак.

— Смяташ ли, че може да е Скот?

— Не знам. Какво има в плика? — Тя плъзна стола си до моя, за да вижда по-добре.

Извадих пръстена и двете мълчаливо го разгледахме. На мен щеше да ми е широк дори на палеца — беше мъжки пръстен, железен, а горе, където обикновено имаше камък, се виждаше релефен отпечатък — ръка, стисната в заплашителен юмрук. Изпъкналата част на пръстена беше почерняла — явно в някакъв момент беше горяла.

— Какво, за бога… — поде Ви.

Млъкна, когато извадих и листа. С черно мастило пишеше: