Кресчендо

Пета глава

Скот стоеше на входа със скръстени ръце.

— Значи така изглеждат дамските тоалетни. Признавам, че е доста по-чисто.

Стоях с наведена глава и изтрих носа си с опакото на дланта.

— Ако обичаш…

— Няма да се махна, докато не ми кажеш защо ме следиш. Знам, че съм неотразим, но тази работа вече ми намирисва на перверзна мания.

Изправих се на крака и напръсках лицето си с вода. Избягвайки да гледам отражението на Скот в огледалото, взех хартиена кърпа и се избърсах.

— Ще ми обясниш също кого търсеше в мъжката тоалетна — добави Скот.

— Стори ми се, че видях баща си — изстрелях в отговор и призовах целия си гняв, за да прикрия острата болка, която изпитвах. — Е, доволен ли си? — Смачках книжната кърпа и я метнах в кошчето. Запътих се към изхода, но Скот затвори вратата и се облегна на нея, препречвайки ми пътя.

— Когато открият извършителя и го затворят до живот, ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря ти за най-лошия съвет, който съм получавала — казах огорчено и си помислих, че ще почувствам по-добре само ако татко се върне.

— Повярвай ми, баща ми е ченге. Най-хубавото нещо в живота му е да съобщава на хората, загубили свой близък, че е открил убиеца му. Ще хванат човека, който разби семейството ти, и ще го накарат да си плати. Живот за живот. Тогава ще намериш покой. Хайде да се махаме от тук. Чувствам се като перверзник, като вися в женската тоалетна. — Той изчака. — Би трябвало това да те разсмее.

— Не съм в настроение.

Скот преплете пръсти на темето си и сви рамене с неловко изражение — явно мразеше неловките моменти и изобщо не умееше да намира изход от тях.

— Виж, довечера ще играя билярд в едно заведение в Спрингвейл. Искаш ли да дойдеш?

— Ще пропусна. — Нямах настроение за билярд — щеше да предизвика нежелани спомени за Пач. Спомних си първата вечер, когато го издирих, за да довършим проекта си по биология, и го открих в игралната зала на Бо. Помнех как ме учеше да играя билярд. Помнех как застана зад мен, съвсем близо, и по тялото ми сякаш премина електричество.

Нещо повече, помнех как винаги се появяваше, когато имах нужда от него. Но аз и сега имах нужда от него. А къде беше той? Какво си мислеше за мен?

Стоях на предната веранда и ровех в чантата си за ключовете. Подгизналите ми от дъжда обувки джвакаха по дъските, а мокрите ми джинси бяха протрили кожата на бедрата ми. След като проследихме Скот, Ви ме замъкна в няколко бутика, за да чуе мнението ми за шалчетата, и докато изказвах съображения за теменужената коприна срещу едно простовато фишу с ръчно изрисувани мотиви в неутрални тонове, откъм морето се разрази буря. Измокрихме се до кости, докато изтичаме до паркинга и се метнем в доджа. Парното беше надуто по целия път обратно, но зъбите ми тракаха, дрехите ми бяха като леден компрес върху кожата и цялата треперех след обърканото преживяване, когато ми се бе привидял баща ми.

Натиснах раздулата се от влагата врата с рамо и опипах стената, за да намеря ключа. В банята на горния етаж отлепих мокрите дрехи от тялото си и ги преметнах през корниза на душ-кабината да съхнат. От външната страна на прозореца една светкавица разцепи небето и гръмотевицата изтрещя така, все едно блъска по покрива на къщата ни.

Безброй пъти бях оставала сама в къщата по време на буря, което не означава, че бях привикнала. Бурята днес следобед не правеше изключение. Ви би трябвало да е тук и да остане да пренощува, но реши все пак да се види с Риксън за няколко часа, понеже беше отменила уговорката им по-рано. Искаше ми се да можех да върна времето назад и да й кажа, че ще проследя Скот самичка, ако тя ми прави компания в къщата вечерта.

Светлината в банята примигна два пъти. Това беше единственото предупреждение, след което се озовах в гъст сумрак. Дъждът плющеше в прозорците и се стичаше на пълноводни потоци. Застинах на място с надеждата токът да дойде. Пороят се превърна в градушка, която заудря стъклата толкова силно, че се уплаших да не се счупят.

Обадих се на Ви.

— Токът спря.

— Да, и светофарът тъкмо угасна. Гадост.

— Искаш ли да се върнеш и да ми правиш компания?

— Я да видим… Не особено.

— Обеща да спиш при мен.

— Обещах и на Риксън да се срещнем в „Тако Бел“. Няма да отлагам срещите си с него два пъти за един ден. Дай ми няколко часа, после съм твоя. Ще ти се обадя, когато приключа. Определено ще бъде преди полунощ.

Затворих телефона и напрегнах паметта си, за да си спомня къде за последен път бях видяла кибрита. Не беше съвсем тъмно за свещи, но ми допадаше идеята да осветя това място колкото мога, особено след като бях останала сама. Светлината държеше чудовищата от въображението ми на разстояние.

Спомних си, че на масата в трапезарията има свещи, загърнах се в една кърпа и слязох на долния етаж. Имаше и дебели свещи в бюфета. Но къде беше кибритът?

През ливадата зад къщата премина сянка и аз рязко се извърнах към прозорците на кухнята. Проливният дъжд се стичаше по стъклата и разкривяваше света навън, затова се приближих да огледам по-добре. Каквото и да бях мярнала, вече го нямаше.

Койот, казах си, и усетих внезапен прилив на адреналин. Просто койот.

Телефонът в кухнята иззвъня пронизително и аз тутакси грабнах слушалката, отчасти понеже бях уплашена, отчасти понеже исках да чуя човешки глас. Молех се да е Ви и да ми съобщава, че е променила намерението си.

— Ало?

Изчаках.

— Ало?

В ухото ми се чуваше само пращене.

— Ви? Мамо? — С ъгълчето на окото си забелязах още една сянка да прекосява ливадата. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и си напомних, че няма начин да ме застрашава истинска опасност. Пач може и да не ми беше гадже, но все още бе моят ангел пазител. Ако бях загазила, той щеше да е тук. Но още докато си го помислих, се зачудих дали сега изобщо бих могла да разчитам на Пач.

Сигурно ме мразеше. Може би не искаше да има нищо общо с мен. Вероятно още беше бесен и затова не се опитваше да се свърже с мен.

Проблемът с тези размисли беше, че отново се ядосах. Стоя си тук и се тревожа за него, а той, където и да се намира, най-вероятно не дава и пет пари за мен. Заяви, че няма безропотно да приеме решението ми да скъсаме, но точно това направи. Не ми беше изпратил съобщение, не ми беше звънил. Нищо. Не че нямаше основание. Можеше ей сега да почука на вратата и да ми каже какво е търсил пред дома на Марси онази вечер. Можеше да ми обясни защо си тръгна, когато му казах, че го обичам.

Да, бях ядосана. Само че този път възнамерявах да предприема нещо по въпроса.

Затворих слушалката на телефона и потърсих номера на Скот в мобилния си. По дяволите предпазливостта, щях да му звънна и да приема предложението му. Макар причините да не бяха хубави, исках да изляза със Скот. Исках да дам на Пач да се разбере. Ако си въобразяваше, че ще си стоя вкъщи и ще роня сълзи за него, много грешеше. Бяхме скъсали, имах право да излизам с други момчета. А междувременно щях да изпитам способността на Пач да ме предпазва. Може пък Скот наистина да беше нефилим. Може би дори вещаеше неприятности. Може би беше точно човек, от когото трябваше да страня. По лицето ми плъзна сурова усмивка, когато си дадох сметка, че каквото и да направех, каквото и да направеше Скот, Пач беше длъжен да ме закриля.

— Тръгна ли вече за Спрингвейл? — попитах Скот, след като набрах номера му.

— Значи не е чак толкова лошо да се мотаеш с мен?

— Ако ще ми го натякваш, няма да дойда.

Усетих, че се усмихва.

— Спокойно, Грей, поднасям те.

Бях обещала на мама да стоя настрана от Скот, но не се тревожех. Ако Скот опиташе нещо, щеше да се наложи Пач да се намеси.

— Е? — попитах. — Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Ще мина след седем.

Спрингвейл беше малко рибарско градче и повечето неща в него се намираха по главната улица: пощата, няколко ресторанта за риба и картофки, магазини за рибарски такъми и билярдната зала „Зи Пул“.

Постройката беше едноетажна, с прозорци от дебело шлифовано стъкло, през които се виждаше билярдната зала вътре и барът. Отвън имаше бурени и боклуци. Двама мъже с бръснати глави и кози брадички пушеха на тротоара точно пред входа, после стъпкаха цигарите си и хлътнаха вътре.

Скот паркира напречно, близо до входа.

— Ще отида да потърся банкомат — каза той и угаси двигателя.

Огледах табелата над прозорците: билярдна зала „Зи Пул“. Звучеше ми някак познато.

— Откъде ми е познато това място? — попитах.

— Преди няколко седмици кръвта на някакъв тип изтече върху една от масите. Пиянско сбиване. Даваха го по новините.

О!

— Ще дойда с теб — побързах да му предложа.

Той излезе навън и аз го последвах.

— Недей — надвика той дъжда, — цялата ще се измокриш. Чакай вътре. Връщам се най-много след десет минути.

И без да ми даде възможност да го последвам, приведе рамене, за да се предпази от дъжда, пъхна ръце в джобовете си и хукна по тротоара.

Изтрих лице и се пъхнах под навеса на сградата, за да претегля възможностите си: или влизах вътре сама, или чаках Скот тук. Само след пет секунди кожата ме засърбя. По тротоара не минаваха много хора, но не беше и съвсем безлюдно. Онези, които бяха излезли в това време, носеха фланелени ризи и работни ботуши. Изглеждаха по-едри, по-силни и по-заплашителни от мъжете, които се мотаеха по главната улица в Колдуотър. Неколцина ме огледаха мимоходом.

Погледнах надолу по улицата, накъдето беше тръгнал Скот, и го видях да завива покрай една сграда и да изчезва в пресечката. Първата ми мисъл беше, че едва ли ще намери банкомат в уличката до билярдната зала. След това се усъмних, да не би да ме е излъгал. Може би в крайна сметка изобщо не отиваше до банкомат. Но тогава какво търсеше в пресечката в този дъжд? Искаше ми се да го последвам, но нямаше как да го направя скришом. Никак не ми се щеше отново да ме пипне, че го следя. Това със сигурност нямаше да спомогне за установяването на доверие помежду ни.

Реших, че мога да разбера какво прави той, като наблюдавам и през един от прозорците вътре, затова дръпнах дръжката на вратата.

Вътре беше хладно и задимено, миришеше на мъжка пот. Таванът беше нисък, стените — бетонни. Имаше няколко плаката с мощни автомобили, календар от спортен вестник и рекламно огледало на „Будвайзер“ — това беше единствената украса. Откъм улицата, по която беше тръгнал Скот, нямаше прозорци. Тръгнах по средната пътека, навлязох по-навътре в полутъмното помещение и се постарах да не поемам дълбоко въздух, за да сведа до минимум канцерогенните вещества. Когато стигнах до дъното на залата, спрях поглед на изхода към задната пресечка. Не беше прозорец, но щеше да свърши работа. Ако Скот ме хванеше, че го наблюдавам, винаги можех да се направя на две и половина и да кажа, че съм излязла на въздух… Уверих се, че никой не ме гледа, отворих вратата и подадох глава навън.

Нечии ръце стиснаха яката на дънковото ми яке, издърпаха ме навън и ме опряха с гръб на стената.

— Какво търсиш тук? — попита Пач. Зад него съскаше дъждът, който се лееше от металната козирка.

— Играя билярд — заекнах, все още стъписана от изненада, задето ме беше издърпал така.

— Играеш билярд значи — повтори той, но явно изобщо не ми вярваше.

— Тук съм с един приятел. Скот Парнел.

Изражението му стана по-сурово.

— Проблем ли е? — попитах. — Ние скъсахме, забрави ли? Мога да излизам с други момчета, ако си поискам.

Бях ядосана — на архангелите, на съдбата, на последиците. Бях ядосана, задето съм тук със Скот, а не с Пач. Бях ядосана и на Пач, задето не ме притисна в прегръдката си и не ме увери, че иска да остави зад гърба ни всичко случило се през последното денонощие. Че онова, което ни разделя, вече го няма и че от сега нататък сме само аз и той.

Пач сведе поглед към земята и стисна носа си. Усещах, че черпи спокойствие някъде от дълбоко.

— Скот е нефилим. Първо поколение, чиста порода. Точно като Чонси.

Примигнах. Значи беше истина.

— Благодаря за информацията, но вече го подозирах.

Той направи недоволен жест:

— Не ми се прави на смела. Той е нефилим.

— Не всеки нефилим е като Чонси Ланже — отговорих раздразнено. — Не всеки нефилим е лош. Ако дадеш шанс на Скот, ще видиш, че той всъщност е доста…

— Скот не е някой стар нефилим — прекъсна ме Пач. — Той е член на кърваво нефилимско общество, чиято мощ непрекъснато расте. Целта му е да освободи нефилимите от властта на падналите ангели по време на хешван. Като обезумели събират нови членове, за да се бият с падналите ангели, така че между двете страни назрява война. Ако обществото стане достатъчно силно, падналите ангели ще се отдръпнат… и ще започнат да превръщат в свои васали хора.

Прехапах устната си и го погледнах смутено. Неволно си спомних снощния си сън. Хешван. Нефилим. Паднали ангели. Не можех да избягам от това.

— Защо падналите ангели обикновено не се вселяват в телата на хора? — попитах. — Защо предпочитат нефилими?

— Човешките тела не са толкова силни и издръжливи като телата на нефилимите — отговори Пач. — Двуседмично обладаване би ги убило. Десетки хиляди хора биха измирали през всеки хешван. Освен това е много по-трудно да обладаеш човек — продължи той. — Падналите ангели не могат да принуждават хората да им се кълнат във вярност, ще се наложи да ги убеждават да им предоставят телата си. А това отнема време и изисква усилия. Освен това човешките тела се разпадат по-бързо. Не са много падналите ангели, които биха си направили труда да обсебят тялото на човек, който ще умре след седмица.

Тревожно предчувствие премина като тръпка през мен, но казах:

— Тъжна история, но трудно можеш да виниш Скот или който и да било нефилим. И аз не бих искала паднал ангел да се вселява в тялото ми за две седмици всяка година. Струва ми се, че проблемът не е на нефилимите, а на падналите ангели.

Едно мускулче на челюстта му подскочи.

— „Зи“ не е място за теб. Върви си.

— Току-що дойдох.

— При Бо е детска градина в сравнение с това място.

— Благодаря за съвета, но не съм в настроение да вися цяла нощ сама вкъщи и да се самосъжалявам.

Пач скръсти ръце и ме изгледа.

— Излагаш се на опасност, за да се свържеш с мен, така ли? — отгатна той. — В случай че си забравила, не аз скъсах с теб.

— Не се ласкай. Не става дума за теб.

Пач бръкна в джоба си за ключовете.

— Ще те закарам у вас. — Тонът му издаваше, че му причинявам огромно неудобство и че ако има начин да го избегне, с радост би го направил.

— Не искам да ме караш. Не се нуждая от помощта ти.

Той се засмя, но смехът му не прозвуча весело.

— Ще се качиш на джипа, дори да се наложи да те замъкна дотам, понеже не бива да оставаш тук. Опасно е.

— Не можеш да ми нареждаш.

Той само ме изгледа.

— И докато още сме на темата — ще престанеш да се мотаеш със Скот.

Усетих, че кипвам. Как се осмеляваше да си мисли, че съм слаба и беззащитна! Как се осмеляваше да опитва да ме контролира и да ми нарежда къде мога и къде не мога да ходя и с кого мога да се виждам. Как се осмеляваше да се държи така, все едно не означавам нищо за него.

Изгледах го хладно и предизвикателно.

— Не ми прави повече услуги. Никога не съм те молила. И не искам вече да ми бъдеш ангел пазител.

Пач се надвеси над мен и една дъждовна капчица се отрони от косата му и се приземи на ключицата ми като ледено късче. Усетих я да се плъзга по кожата ми и да изчезва под яката на ризата ми. Очите му проследиха капката и аз цялата се разтреперих вътрешно. Искаше ми се да му кажа, че съжалявам за всичко, което съм наговорила, че пет пари не давам за Марси или за мнението на архангелите. Интересувах се само от нас двамата. Само че жестоката истина беше, че каквото и да кажех или да направех, нищо не можех да променя. Не биваше да се интересувам от връзката ни. Не и ако исках Пач да остане близо до мен. Не и ако не исках да го прогонят в пъкъла. Колкото повече се карахме, толкова по-лесно беше да ме погълне гневът и да се убедя, че той не означава нищо за мен и че мога да продължа напред и без него.

— Вземи си думите назад — тихо ми нареди Пач.

Не бях в състояние да го погледна и не можех да се накарам да си взема думите обратно. Вирнах брадичка и забодох очи в дъждовната пелена над рамото му. По дяволите гордостта му, по дяволите и моята гордост.

— Вземи си думите обратно, Нора — повтори той по-строго.

— С теб не мога да постигна в живота си каквото трябва — казах и се намразих, задето брадичката ми трепереше. — За всички ще е по-лесно, ако просто… се разделим. Всичко съм обмислила. — Не бях. Изобщо не го бях обмислила. Не възнамерявах да изрека тези думи. Обаче една мъничка, ужасна и проклета част от мен искаше Пач да изпита същата болка като моята. — Искам да се махнеш от живота ми. Напълно.

След мъчително мълчание Пач се пресегна покрай мен и напъха нещо дълбоко в задния джоб на джинсите ми. Не съм сигурна дали не си въобразявах, че ръката му се задържа там малко по-дълго от необходимото.

— Малко пари — обясни той. — Ще ти трябват.

Извадих парите.

— Не ми трябват парите ти. — И понеже той не ги взе, аз ги хвърлих в гърдите му с намерението да се шмугна покрай него, обаче Пач хванат ръката ми и я притисна към тялото си.

— Вземи ги. — Тонът на гласа му ми подсказа, че нищичко не знам. Не разбирах нито него, нито света му. Той беше непознат и за мен никога нямаше да има място при него. — Половината от мъжете вътре имат някакво оръжие. Ако нещо се случи, хвърли парите на масата и тръгни към изхода. Никой няма да те последва, ако на масата има една камара пари.

Спомних си за Марси. Дали той не намекваше, че някой може да опита да ме наръга с нож? Досмеша ме. Наистина ли си въобразяваше, че ще ме уплаши? Нямаше никакво значение дали го искам за свой ангел пазител. Работата беше там, че каквото и да кажех, не можех да отменя дълга му. Той беше длъжен да ме предпазва. Фактът, че беше тук в момента, го доказваше.

Пач пусна ръката ми и дръпна вратата, а мускулите на ръката му се стегнаха. Вратата изскърца на пантите си и се затвори зад него.