Кресчендо

Двадесет и трета глава

Колкото повече наближавахме ухилената глава на клоуна, през която се влизаше в къщата на смеха, толкова повече далечните писъци се заменяха от зловеща музика от латерна, която отекваше силно от подземията на къщата на смеха. Пристъпих през устата на клоуна и земята под краката ми се отмести. Пресегнах се да се опра на стената, но тя се завъртя под ръката ми. Когато очите ми привикнаха със слабата светлина, която се процеждаше през устата на клоуна зад мен, забелязах, че се намирам във вътрешността на въртящ се барабан, който се простираше до безкрай. Цилиндърът беше боядисан на бели и червени ивици, които се сливаха в шеметно розово.

— Насам — зае се да ме направлява Риксън през тунела.

Поставях едното стъпало пред другото, плъзгах се и вървях слепешката напред. Най-накрая стъпих на твърда почва, но в същия миг от пода се изстреля струя леден въздух и аз отскочих сепнато настрани.

— Не е истински — увери ме Риксън. — Трябва да продължим да вървим. Ако Скот реши да претърси тунелите, трябва да го изпреварим вътре.

Въздухът беше застоял и влажен, миришеше на ръжда. Главата на клоуна вече беше само далечен спомен. Единствената светлина идваше от червените крушки на хлътналия таван, който се освети само колкото да успея да зърна един провесен скелет и някакъв вампир или зомби, който се надигаше от ковчега си.

— Още колко навътре? — попитах Риксън на фона на зловещите викове, воя и кикота, които се разнасяха от всички страни.

— Машинното е точно отпред. След това сме в тунелите. Скот доста кърви, но няма да умре. Пач ти е разказал за нефилимите, нали? Може обаче да припадне от загубата на кръв. Има вероятност да не успее да намери входа към тунелите, преди да припадне. Ще се върнем горе на земята след нула време. — Увереността му ми се стори малко прекомерна, твърде оптимистична.

Продължихме напред и аз изпитах зловещото усещане, че някой ни следи. Завъртях се, но мракът беше много плътен. Ако зад нас имаше някого, не можех да го видя.

— Мислиш ли, че е възможно Скот да ни е проследил? — попитах Риксън съвсем тихо.

Той спря и се обърна. Ослуша се и след малко каза уверено:

— Няма никого.

Продължихме бързо към машинното, когато изведнъж усетих нечие присъствие зад гърба си. Тилът ми настръхна и аз крадешком погледнах през рамо. Този път от мрака изникнаха очертанията на лице. Едва не извиках, но после очертанията се превърнаха в ясно и познато лице.

Татко.

Русата му коса беше разчорлена, очите му искряха, но бяха тъжни. Обичам те.

— Татко? — прошепнах. Направих предпазлива стъпка назад. Не бях забравила последния път — той беше илюзия. Лъжа.

Съжалявам, че трябваше да напусна теб и майка ти.

Със силата на волята си му наредих да изчезне. Не беше реален. Представляваше заплаха. Искаше да ми навреди. Спомних си как беше издърпал ръката ми през прозореца на онази къща и как се опита да ме пореже. Помня и как ме преследва в библиотеката.

Само че гласът му звучеше нежно и подмамващо, както първия път в къщата. Не беше резкият и строг глас, който се беше появил след това. Беше си неговият глас.

Обичам те, Нора. Обещай ми да помниш това, каквото и да се случи. Не ме интересува защо и как се появи в живота ми, важното е, че го направи. Не помня нещата, които не съм направил както трябва. Помня онова, което направих правилно. Ти даде смисъл на живота ми. Ти го направи специален.

Поклатих глава и опитах да прогоня гласа му, чудейки се защо Риксън нищо не казва — нима не виждаше татко? Можехме ли да направим нещо, за да го накараме да изчезне? Истината обаче беше, че не исках гласът му да замлъкне. Не исках да си тръгва. Исках да бъде реален. Имах нужда да ме прегърне и да ме увери, че всичко ще бъде наред. И най-вече копнеех да се върне у дома.

Обещай ми да запомниш.

По бузите ми рукнаха сълзи. Обещавам, помислих си в отговор, макар да знаех, че той не може да ме чуе.

Един ангел на смъртта ми помогна да дойда тук да те видя. Тя спира времето заради нас, Нора. Помага ми да разговарям със съзнанието ти. Трябва да ти кажа нещо важно, но нямаме много време. Скоро трябва да се връщам, затова слушай внимателно.

— Не — изрекох задавено. — Идвам с теб. Не ме оставяй тук. Идвам с теб! Не можеш отново да ме изоставиш!

Не мога да остана, скъпа. Сега мястото ми е другаде.

— Моля те, не си отивай — изплаках и притиснах ръцете си към гърдите, сякаш можех да възпра сърцето си да не се пръсне от мъка. Обзе ме отчаяна паника при мисълта, че той отново си тръгва. Усещането, че съм изоставена, се наложи над всичко останало. Татко щеше да ме остави тук, в къщата на смеха, в мрака, само с Риксън. — Защо отново ме изоставяш? Нуждая се от теб.

Докосни белезите на Риксън. Там е истината.

Лицето на татко потъна в мрака. Протегнах ръка да го спра, но лицето му се превърна в мъглява нишка. Сребристите влакна се разтвориха в мрака.

— Нора?

Сепнах се от гласа на Риксън.

— Трябва да побързаме — каза той, все едно не бе изминало никакво време. — Не бива да се срещаме със Скот във външния пръстен на тунелите, докъдето водят всички входни пътища.

Баща ми си беше отишъл. По необясними причини го бях видяла за последен път. Болката и усещането за загуба бяха непоносими. Когато най-много се нуждаех от него, когато се лутах из тунелите, самотна и объркана, той ме остави да се справям сама.

— Не виждам къде стъпвам — изстенах и изтрих сълзите си, мъчейки се да насоча мислите си към главната цел: да минем през тунелите и да се срещнем с Ви от другата страна. — Трябва да се хвана за нещо.

Риксън нетърпеливо пъхна в ръката ми края на ризата си.

— Дръж се за ризата ми и ме последвай. Не изоставай. Нямаме много време.

Стиснах износения памучен плат между пръстите си и сърцето ми заби още по-бързо. На сантиметри беше голата кожа на гърба му. Татко ми беше казал да докосна белезите му. Вече нямаше да е трудно. Трябваше просто да плъзна ръка и…

Да се подам на мрачната притегателна сила, която щеше цялата да ме засмуче.

Спомних си как докоснах белезите на Пач и как за кратко се пренесох в спомените му. Знаех с абсолютна сигурност, че ако докосна белезите на Риксън, ще се случи точно същото.

Обаче аз не исках да се случва. Исках да усещам твърда почва под краката си, да прекося тунелите на Делфик и да изляза от другата страна.

Но татко беше дошъл да ми каже къде да открия истината. Каквото и да видех в миналото на Риксън, явно беше важно. Колкото и да ми беше мъчно, че татко си беше отишъл, трябваше да го послушам. Трябваше да повярвам, че е рискувал всичко, за да дойде да ме предупреди.

Пъхнах ръка под ризата на Риксън. Усетих гладка кожа… после грапавата следа на белега. Разперих ръка върху белега и зачаках да се пренеса в някакъв странен и непознат свят.

Улицата беше тъмна, къщите от двете страни бяха същински развалини. Дворчетата бяха малки и с огради. Прозорците бяха или заковани с дъски, или имаха решетки. Гъста мъгла впи зъби в кожата ми.

Две силни експлозии разкъсаха мрака. Завъртях се с лице към къщата от другата страна на улицата. Изстрели, помислих си уплашено. Потърсих мобилния в джоба си, за да се обадя на полицията, но после си спомних, че съм в спомените на Риксън. Всичко, което виждах, се случваше в миналото. Вече нищо не можех да променя.

Шумът от тичащи стъпки отекна в мрака и аз ужасена видях как татко влетява през портата на къщата отсреща и изчезва в страничния двор. Веднага хукнах след него.

— Татко! — извиках, неспособна да се сдържа. — Не отивай там! — Беше облечен с дрехите от нощта на убийството си. Бутнах портичката и го намерих до задния ъгъл на къщата. Прегърнах го разридана. — Трябва да се върнем. Да се махнем от тук. Ще се случи нещо ужасно.

Татко мина през ръцете ми и прескочи ниския каменен зид, който ограждаше двора. Приклекна до стената, приковал поглед в задната врата на къщата. Наведох се, скрих лицето си с ръце и се разплаках. Не исках да гледам това. Защо татко ми каза за белезите на Риксън? Не исках това. Нима не знаеше колко много бях изстрадала вече?

— Давам ти последна възможност. — Думите бяха изречени от вътрешността на къщата и се чуваха през отворената задна врата.

— Върви в ада!

Още един изстрел и аз паднах на колене, долепих се до облицовката на сградата и горещо пожелах споменът да секне.

— Къде е тя? — Въпросът беше зададен толкова тихо и толкова спокойно, че едва успях да го чуя насред плача си.

С ъгълчето на очите си забелязах, че татко се раздвижи. Прекоси двора и се запъти към задната врата. В ръката си държеше пистолет, вдигна го и се прицели. Хукнах към него, стиснах ръцете му и се помъчих да му взема оръжието, а него да избутам обратно в тъмните сенки. Но все едно да опиташ да преместиш привидение — ръцете ми преминаваха през него.

Татко дръпна спусъка. Изстрелът отекна в нощта и раздра тишината. Стреля пак и пак. Макар против волята си, аз се обърнах към къщата и видях слаб млад мъж, към когото баща ми стреляше в гръб. Зад него друг мъж се беше свлякъл на пода, облегнал гръб на канапето. Кървеше, а лицето му беше разкривено от болка и страх.

След кратко объркване си дадох сметка, че това е Ханк Милар.

— Бягай! — викна Ханк на баща ми. — Остави ме! Бягай и се спасявай!

Татко не побягна. Той насочи пистолета и стреля отново и отново към отворената врата, където младият мъж със синя шапка явно оставаше неуязвим за куршумите. И после много бавно той се извърна към татко.