Легендата

37

Тази нощ звездите грееха особено ярко и къпеха целия град във великолепното си сияние. Легендата ги беше подредил във формата на гигантски пясъчен часовник, който светеше в пустинно златно и изгарящо червено, алени звезди се приплъзваха като песъчинки и без съмнение отброяваха времето до края на Каравала.

Пясъчният часовник висеше над двореца, където щеше да се състои последната нощ от играта. Тела го беше зърнала през прозореца на стаята си. Остъкленият двор отдолу, който изпълваше пространството между златната кула и другите крила на двореца, започваше да се пълни с хора, маскирани като прокълнатите орисии.

За щастие, участниците не се допускаха в кулата. Древното здание тънеше в зловеща тишина. Тела чуваше само собствените си стъпки по паянтовото дървено стълбище. Етажите към върха на кулата сякаш нямаха край.

По време на вечерята Елантин беше споменала, че ще гледа празничните фойерверки от най-горния етаж. Дори беше казала на Джакс, че се надява Тела да им прави компания. Не беше точно покана, а и Джакс не го беше споменал повече, но Тела се надяваше, че императрицата е говорела сериозно. Стражи я спряха на върха. Поне десетина, с дрънчащи ризници. Краката й горяха от дългото изкачване, но Тела изправи гръб и каза надменно:

— Сгодена съм за престолонаследника, а Нейно величество ме покани да гледам фойерверките с нея. — После размаха писмото от Елантин, така че да се види кралският печат, все едно е покана. Свърши работа.

Пазачите отстъпиха да й сторят път все едно са очаквали появата й. Или поканата на императрицата е била съвсем реална, или Елантин се е надявала, че писмото й ще доведе Тела тук. Тела беше отхвърлила диктата на орисиите над бъдещето си, но нещо в срещата с Елантин й се струваше неизбежно.

Върхът на кулата беше значително по-тесен от основата й, състоеше се само от една стая, при това не особено голяма, макар че по-късно Тела щеше да си я спомня като безкрайна. Стените и таванът бяха стъклени, обсерватория, създадена за наблюдение, мечти и копнежи. Пясъчният часовник на Легендата беше толкова близо, че се чуваше как звездите в него падат, съскат и искрят в опасна мелодия.

Помещението беше обзаведено със семпла елегантност. В средата му растеше пепелявобяло дърво, обсипано със сребърни листа, които сякаш щяха да се отронят всеки миг. Наоколо му бяха подредени в кръг меки канапета, сребърни и бели като дървото, обърнати с лице към прозрачното стъкло. Единственото цветно петно в стаята беше вазата с бели рози до Елантин.

Императрицата седеше на стол толкова близо до стъклото, че почти го докосваше. Не беше с маскараден костюм, макар да изглеждаше някак призрачна, и то не само заради бялата рокля, която беше облякла.

Само преди две нощи императрица Елантин кипеше от енергия, усмивки и прегръдки. Дали пък не беше изчерпила запасите си от жизненост, запита се Тела. Сега седеше отпусната на стола си с болнав, восъчен цвят на лицето.

Дори гласът й прозвуча трескаво:

— Изкачила си се чак дотук, скъпа, така че защо не зададеш въпроса, който пари на езика ти?

— Какво е станало с вас? — избълва Тела.

Елантин вдигна глава. Тъмните й очи бяха по-големи, отколкото ги помнеше Тела, или пък лицето й се беше смалило. Сякаш за два дни императрицата беше остаряла с две десетилетия. Тела можеше да се закълне, че жената остарява буквално пред очите й. Нови бръчки се вдълбаваха в бледите й страни.

— Нарича се умиране, скъпа моя. Защо според теб държах да отпразнувам толкова бляскаво седемдесет и петия си рожден ден?

— Но… но онази нощ изглеждахте толкова добре.

— Тоник от Легендата. — Елантин спря поглед на белите рози върху масичката до себе си. — Той ми помагаше да скрия от Джакс влошеното си здраве.

— Значи се познавате с Легендата?

Набръчкана усмивка раздвижи лицето на императрицата.

— След безценната му помощ, дори да знаех кой е Легендата, не бих издала тайната му. А и не мисля, че си се изкатерила дотук, за да ме питаш за него.

Елантин сведе поглед към писмото в ръката на Тела.

Тела определено искаше да я попита за Легендата. Този човек май беше едновременно навсякъде и никъде.

Но макар да умираше, Елантин заговори толкова остро, че пресече всичките й аргументи в зародиш.

— Рай Изгубената е твоя майка, нали?

— Аз я познавах като Палома — призна Тела, — макар че баща ми винаги се ядосваше, ако я нарека така вместо „мамо“.

Елантин цъкна с език.

— Рай имаше ужасен вкус за мъжете.

Тела би се съгласила, но не искаше да говорят повече за баща й.

— Вие откъде сте я познавали? — попита тя и седна. Все още не бе усвоила добре етикета и не знаеше как е редно да се държи в присъствието на императрицата, но й се струваше нередно да гледа отвисоко жената, която управляваше цялата Меридианна империя.

Елантин си пое дълбоко дъх и потрепери като от изтощение.

— Видях я за последно, когато открадна тестето на съдбата, за което споменах онази вечер. Предупредих я, че тези карти носят само неприятности, но е трябвало да избера друга дума. Например нещастие или агония. Рай отвърна, че обичала неприятностите. Но според мен обичаше най-вече живота. — Елантин погледна през стъкления купол към звездите на Легендата, които все така грееха над играта в ниското. — Рай имаше велико бъдеще пред себе си и не биваше да свършва като плакат за издирван престъпник. Беше умна и интелигентна, лесно се разсмиваше и лесно се влюбваше. Опитваше се да крие от хората колко дълбоки са чувствата й. „Престъпниците не се влюбват“, така ми каза веднъж. Мисля, че се страхуваше от любовта, защото, когато обичаше, обичаше също толкова трескаво и ожесточено, както живееше.

От казаното сигурно би трябвало да й олекне, помисли си Тела, но само я заболя още повече да научи, че майка й е била способна на толкова силни чувства, а не е обичала собствената си дъщеря.

Би трябвало да си тръгне, да не се измъчва повече. Но императрицата явно бе познавала майка й отблизо, щом само с няколко изречения й бе казала много повече от Айко с нейната тирада. Беше чувала, че императрицата е била луда глава на младини, но младостта й не беше съвпаднала с младостта на Рай.

— Как се запознахте? — попита я Тела.

Императрицата бавно извърна глава да я погледне.

— За това ще трябва да попиташ Рай.

— Това едва ли ще се случи. — Тела стана от мястото си. — Повече няма да я търся.

— Жалко — прехапа устна Елантин. — Не мислех, че се отказваш толкова лесно.

— Тя първа се е отказала от мен.

— Нещо не ми се вярва. — Гласът на Елантин се смекчи. Не от умора, защото никаква слабост нямаше в него. — Онази Рай, която аз познавах, никога не се отказваше. И ако наистина си нейна дъщеря, значи няма начин да се е отказала от теб. Всъщност, ако ти е била майка, значи те е обичала силно.

Тела се изсмя.

— Ще се престоря, че това не съм го чула — каза Елантин. — Сигурно има закон, който забранява да се присмиваш на императрицата в лицето й. Но подозирам, че простъпката ти е свързана с майка ти, а не с мен. Знам, че и собственото ми дете негодува срещу мен така, както ти негодуваш срещу своята майка. Аз също се провалих в тази си роля. Допуснах грешки, които ме принудиха да се разделя с детето си за много дълго време. Но това не означава, че не го обичам. Вярвах, че постъпвам правилно, но взетите решения само ни разделиха.

— Пък аз чух, че изчезналото ви дете се я появило.

— Все забравям колко бързо се разнасят клюките в двореца. — Елантин се усмихна, но очите й станаха някак още по тъжни. Сбръчканите й устни се извиха нагоре, но ъгълчетата на очите й се смъкнаха надолу. Това изражение не беше на майка, която току-що се е събрала с детето си.

Ала императрицата не отрече слуховете. Тела се запита дали тази внезапно появила се персона е истинското дете на Елантин, или просто начин да се отстрани Джакс от престола сега, когато императрицата умираше.

— През по-голямата част от живота си поставях Меридианната империя над всичко, дори над детето си. Сега съжалявам за много от онези решения, но е твърде късно да променя стореното. Сигурно точно затова се сетих за теб сутринта. — Тъгата в очите й се сгъсти. — Не знам какво е станало с майка ти, след като си е тръгнала, но се надявам да я намериш, Донатела. Не бъди като мен, не се задоволявай с компромиса на привидния край, щом можеш да имаш истинския.

— Дори не знам дали разбирам какво означава това — промърмори Тела.

— Означава, че повечето хора се отказват в най-трудния момент, тогава, когато ситуацията изглежда безнадеждна. А точно тогава надеждата е най-необходима.

Елантин се усмихна и част от тъгата в очите й се разсея. Гледаше към ръката на Тела.

— Виж. Май дори майчиният ти пръстен е съгласен с мен.

Тела отскочи инстинктивно назад. Опалът на пръста й пулсираше. Цветовете в ядрото на камъка се движеха. Златната нишка в центъра избухна като пламък, погълна виолетовото и черешовото и скоро целият камък грееше като кехлибарен пожар.

Кулата се разтресе под краката й. Трая само секунда, но в този миг дори звездите отвън сякаш примигнаха. Пръстенът беше хубав по начало, но сега изглеждаше буквално неземен и грееше толкова силно, че осветяваше цялата й ръка.

„Какво е направил Данте?“

Нажежена до бяло паника се изля във вените й. Явно е намерил задната вратичка, начина да заобиколи проклятието на пръстена. Защо е трябвало да го прави за нея? Казал й бе да не се притеснява, че не бил готов на чак такава саможертва, но със сигурност беше платил висока цена, за да премахне проклятието.

Тела трепна и короната й се разклати. Тя посегна да я нагласи. Само че ръката й трепереше като краката и вместо да закрепи короната, я събори. Диадемата се стовари на пода със силен трясък.

— О! — Елантин затисна с ръка устата си.

Тела преглътна ругатня. Пет остри парчета обсидиан с лъскави черни опали на върховете я гледаха от пода. Сега вече диадемата беше образ и подобие на Счупената корона.

— Толкова съжалявам — промълви Тела с пресекващ глас.

— О, не се кахъри, дете. Прислугата ще почисти, а ти не си направила нищо лошо.

Но й предстоеше да направи нещо лошо.

Все така разтреперана, Тела се взираше в счупената корона и мислеше за невъзможния си избор. Данте беше намерил начин Тела да влезе в майчиния си трезор, без да жертва свободата си. Разбира се, не знаеше дали го е направил, за да спаси нея от звездите, или за да й осигури достъп до картите. Дори не беше сигурна кое от двете предпочита. Ако Данте беше направил саможертва, за да я спаси, как би могла да го предаде на Джакс, без да изгуби самоуважението си? В случай че Данте беше Легендата. А Тела още не знаеше кой е господарят на Каравала.

И нямаше да разбере, ако не спечелеше играта.

Но дали нямаше да е по-добре, ако не спечелеше играта?

„Победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш.“ Найджъл я беше предупредил, но дори да не беше, Тела знаеше, че така или иначе ще съжалява. Ако избереше да предаде Легендата на Джакс, така че Джакс да отнеме силата му, Принцът на сърцата щеше да освободи орисиите и най-вероятно щеше да убие Легендата. Но ако избереше да не предава Легендата, ако му дадеше картите с орисиите, той щеше да ги унищожи, а заедно с тях и майка й, защото всички карти в тестето бяха свързани.

Тела погледна към стъклената стена. От толкова високо хората приличаха на цветни петънца под светлика на звездите, ярките светилници и трескавото вълнение на последната нощ от Каравала и Навечерието на Елантинин ден.

При други обстоятелства Тела сигурно бе слязла при тях да се повесели. Би пила вино с подправки и би танцувала с непознати. Сигурно дори би целунала някого под звездите. Точно за това би трябвало да копнее. Опита се да го поиска. Внуши си, че иска да се махне от тази отделна игра, в която я бяха натикали, и от жената, която я беше изоставила. Че е крайно време да сложи край на самозаблудата, че майка й я обича. Но думите на Елантин за привидния и истинския край продължаваха да я измъчват.

Искаше й се да обърне гръб на майка си, но имаше чувството, че това ще е проява на слабост, а не освобождение, че би означавало да се задоволи с по-малкото, вместо да грабне шанса за по-голямото. Не искаше майка й да я нарани отново. Но ако Елантин беше права и майка й наистина я е обичала?

Рай Изгубената беше прибрала картите в трезора на звездите, така че никой да не стигне до тях. Самата тя дори. Ами ако беше предложила Тела на звездите само привидно, без намерение да довърши сделката? Може би това е бил начинът й да опази двете им със Скарлет — като заключи картите в трезор, който може да се отключи само с прокълнат пръстен. А после незнайно как се е озовала затворена в карта.

Тела нямаше представа кога си е тръгнала, просто внезапно усети, че тича надолу по стълбите към двора, където се вихреше Каравалът, и мисли за майка си.

38

Толкова магия имаше навсякъде, че въздухът лепнеше като захар по небцето на Тела, сладко приветствие в свят на тъмни вълшебства. Изобилие от орисии и техните символи.

Вътрешният двор на двореца беше преобразен в пазар, сякаш изтръгнат от легенда. Шатри с чудати надписи.

Табелки и големи плакати в чест на още орисии:

Тела подмина всичко това. Трябваше да стигне до Храма на звездите, но дворът беше пълен с хора и някои от тях се опитваха да я заговорят. Тъмна фигура в одеждите на Отровителя й предложи да опита от отровата му. Няколко Паднали звезди я изкушаваха да близне от звездния им прах.

Не си правеше труда да им отговаря. Пробиваше си упорито път през навалицата. Спря само за миг, когато зърна Скарлет, маскирана като Невенчаната невеста с воала от сълзи, спуснат пред лицето й като плачещи диаманти. Но ако Скарлет разбереше какво планира Тела, щеше да се опита да я разубеди.

А Тела не искаше никой да спира устрема й. Това беше единственият й шанс да спаси майка си и ако не се възползваше от него, щеше да съжалява до сетния си час.

Докато пътуваше с небесна карета до Храмовия квартал, се почувства виновна, задето изобщо обмисля идеята да предаде Легендата на Джакс. Ала тази й реакция сигурно се дължеше на чувствата й към Данте. На усещането, че ако предаде Легендата, ще предаде Данте. Но може би те не бяха един и същ човек. А ако Данте наистина беше Легендата, значи самият той е предавал Тела през цялото време.

Стигна до Храма на звездите малко след като камбаните отброиха десет удара.

Не се наложи да чука на тежките врати. Те се отвориха мълчаливо, сякаш светилището я поздравяваше с добре дошла.

Терон стоеше в преддверието, истински гигант, още по-страховит заради осемлъчната звезда, жигосана на безжалостното му лице. Облечен беше както преди, с широка кожена препаска и наметало в кралско синьо.

Бе така добър да не спомене бягството на Тела от предната нощ. Каквото и да мислеше за поведението й, не го показа.

Шепотът на пантофките й по излъскания под беше единственият звук в сумрачното преддверие. Огненият фонтан в центъра не беше запален и дебел пласт студ лепнеше по пода и стените.

Изгубила беше наметалото си някъде във вътрешния двор на двореца, гърбът и раменете й бяха голи и би трябвало да зъзне от студ. Но ето че по тила й се стичаше пот.

— Дойдох да отворя трезора на майка си — каза тя.

Терон сведе очи към пръстена на ръката й.

— Късметлийка си, че имаш толкова добър приятел.

Тръпки на страх се присъединиха към потта, която се стичаше по гърба й, при мисълта за Данте.

— Какво ви даде той, за да премахнете проклятието на пръстена?

— Има само един начин да се развали заклинание. И само един да се заобиколи. В този случай направихме размяна, която вдигна проклятието временно. Въпроси ли ще задаваш, или ще видиш трезора?

— Първо ми кажи какво ви е дал Данте в замяна.

— Даде ни обещание. Не мога да ти кажа какво е, но ако държиш на приятеля си, гледай да го изпълни.

— Какво ще стане в противен случай?

Терон плъзна пръст по звездата, жигосана на лицето му.

— Ако не изпълни даденото ни обещание, ще умре.

Устата на Тела пресъхна внезапно.

Терон я поведе мълчаливо към вратата в дъното на преддверието, онази, която се охраняваше от агонизиращите каменни статуи. Отвори я със своя пръстен.

Топъл въздух с аромат на заровени загадки и стара магия изпълваше осмоъгълната стая. За разлика от преддверието, тук не доминираха лъскавото златно и перленото бяло. Интериорът беше от старо дърво и излъчваше онази особена тържественост, която Тела бе доловила на първия етаж в златната кула на Елантин. Предвечна светлина танцуваше по неравния под, а магия, много по-стара от тази Джакс и на Легендата, близна ръцете на Тела с невидими езици.

Терон не я беше излъгал, когато каза, че този храм не е туристическа атракция.

Трезорите бяха дълбоко под земята. Терон я преведе през една врата към спирално стълбище, издълбано в скалата. Стъпалата сякаш нямаха край, двамата слизаха толкова дълго, че краката на Тела полепнаха от пот под бляскавата й рокля. Когато най-после стигнаха дъното, проходът се беше стеснил. Осветяваха го само редица свещи, сякаш поникнали от земята. Терон и Тела ги заобиколиха предпазливо.

Продължиха по коридор, толкова тъмен, че Тела трудно различаваше силуета на водача си. Накрая Терон спря пред каменна врата без дръжка.

— Тази врата ще се отвори единствено за теб. Трябва само да допреш пръстена си до нея. Но имай предвид, че сделката, която твоят Данте сключи с нас, ти позволява само еднократен достъп. Ако се наложи да избираш какво да изнесеш от трезора и какво да оставиш, внимавай в избора си. Затвориш ли тази врата, единственият начин да я отвориш отново е да платиш дълга на майка си.

— А ако изобщо не я отворя — попита Тела, — това ще анулира ли сделката, направена от мое име?

— Не. Тази клетва вече е подпечатана. Ако не влезеш в трезора, само ще похабиш жертвата, направена от него.

Дланите на Тела лепнеха от пот. Данте изобщо не е трябвало да й помага. Така само я обнадеждаваше, че не е Легендата. Господарят на Каравала не беше склонен на саможертва и макар че противното би я поласкало, Тела мълчаливо се помоли истината да е друга, защото самата тя не би се жертвала за него. Дошла беше тук да спаси майка си, без значение от цената.

Тела изчака Терон да си тръгне, преди да отвори вратата на трезора. За разлика от тесния коридор стаята от другата й страна беше просторна и ярко осветена от някакъв невидим източник. Беше празна, ако не се броят млечнобелите лавици по стените, отрупани с фантастични съкровища. Прекрасни картини, златни инструменти, изящно изработени оръжия, танцуващи статуетки, древни реликви, обсипани със скъпоценни камъни тиари, тежки книги и шишенца без етикет, пълни с бълбукаща течност, вероятно магическа.

Сувенири от живота на Палома, преди тя да дойде на Трисда.

Тела спря в средата на стаята и обходи съкровищата с поглед. Изгаряше я любопитство, сърбяха я ръцете да пробва някоя тиара или бижу, но не искаше да губи време, а и се страхуваше да не докосне някой предмет, прокълнат като тестето на съдбата.

Стисна ръце пред себе си и продължи да се оглежда, докато не забеляза кутията. Неестествен повей обля раменете й. Най-обикновена дървена кутия, ако не се брои тъмният ореол, който пулсираше около нея, така че светлината в стаята не можеше да я докосне.

Тела отиде при кутията и вдигна капака. Картите бяха каквито ги помнеше. Толкова тъмен нюанс на среднощно синьо, че изглеждаха почти черни, с намек за златни люспици, които улавяха светлината, и спирали в червено-виолетово, които навремето й бяха нашепвали мисли за влажни цветя, вещерска кръв и магия.

Зачуди се какво ли биха й показали картите, ако се опиташе да прочете бъдещето си сега, но не посмя да го направи.

Постави внимателно Оракула върху тестето. После извади от джоба на роклята си картата, която държеше майка й в затвор.

Ореолът около тестето стана още по-тъмен, сякаш добавяйки нови карти, Тела беше подсилила магията му.

Опита се да пренебрегне споходилото я лошо предчувствие. Издиша продължително, с надежда да се освободи от тежестта в гърдите, която й крещеше да спре. Беше на крачка от успеха. Оставаше да вземе тестето и да спечели играта. И да си върне майката.

Ръката й се спря на педя над малкото тесте карти. Колко ли време щеше да е нужно на Легендата да я намери? Данте сигурно му е казал, че картите са в храма. Нищо чудно Легендата вече да я чакаше на стълбите. А Найджъл й беше обещал, че ако спечели играта, лицето на Легендата ще е първото лице, което ще види.

Тела си пое дълбоко дъх. За да проработи планът й, трябваше да призове Джакс, преди официално да е спечелила играта и да е излязла от Храма на звездите. Бръкна в джоба на сребърната си рокля за злополучната монета.

Гласът на Терон отекна в трезора:

— Не смей да използваш тази зла магия тук, иначе ще затворя вратата и никога няма да излезеш.

Тела измъкна като опарена ръка от джоба си. Пръстите й трепереха неудържимо.

Трябваше да призове Джакс, преди да влезе тук. Дали пък този обрат не беше знак, че още има време да промени решението си? Но вече бе направила своя избор. Вземеше ли картите и излезеше ли от трезора, връщане назад нямаше да има. Просто трябваше да използва злополучната монета по най-бързия начин.

Но пак щеше да поеме риск. Излезеше ли от храма, всички орисии и хора, заключени в картите, или щяха да се озоват на свобода, след като Джакс отнемеше силата на Легендата, или всички орисии, заедно с нейната майка, щяха да бъдат унищожени от Легендата, ако Джакс не се появеше навреме.

Светът много скоро щеше да се промени. Или всички орисии и майката на Тела щяха да се освободят, или Легендата щеше да ги унищожи и да се превърне в най-могъщия човек на света.

Нищо чудно, че звездите бяха примигнали по-рано тази вечер. Сигурно примигваха и в момента, помисли си Тела, после бръкна в дървената кутия, стисна смело майчиното си прокълнато тесте на съдбата и официално спечели Каравала.

39

Сърцето й препускаше, докато Тела излизаше от светилището. След всичко, преживяно тази нощ, бедното й сърце би трябвало да е замряло от изтощение, ала вместо това то заби още по-бързо, когато студеният нощен въздух я блъсна в лицето и развя сребърните дипли на роклята й. Тела бръкна решително в джоба си за злополучната монета на Джакс.

— Тела… — Нисък, познат до болка глас я извика от дъното на стъпалата пред храма, последван от тежките стъпки на Данте.

Тела замръзна.

„Ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е на Легендата“

Не. Не. Не.

Тя побърза да стисне очи, преди да го е видяла. Може би ако не ги отвореше, той щеше да си тръгне, тя щеше да види друго лице и Данте нямаше да е Легендата.

Чуваше го как се приближава. Тежки и нетърпеливи стъпки изкачваха стъпалата.

— Нали щяхме да се срещнем след полунощ? — извика тя.

— Имах чувството, че ще подраниш. — Гласът му прозвуча от по-близо.

— Не трябваше да идваш.

— Тела, погледни ме. — Още една крачка. А после Тела усети наситената топлина, която сякаш винаги го съпътстваше. Тя заля раменете и гърдите й, сякаш Данте бе застанал точно пред нея. — Не мога да говоря с теб така.

Тела стискаше решително очи. Не трябваше да става така. Подозирала бе, че Данте е Легендата, но подозренията й не биваше да се оправдаят.

— Не искам да говоря с теб — каза тя. — Искам да говоря с Легендата.

— Тогава отвори очи и говори с мен.

Коленете й се подгънаха.

Той я подхвана, преди да е паднала, а познатият й свят се пръсна на малки парченца.

Данте беше Легендата.

Легендата беше Данте.

И той още я държеше. Едната му ръка се отдели от кръста й, бръсна леко бузата й, после повдигна лицето й към своето. Дъхът му я опари.

— Тела, кажи нещо.

Тя отвори уста да отвърне, но Данте беше толкова близо до нея, че усещаше единствено допира на устните му до своите. Бяха меки, а после се разтвориха леко, преди да се притиснат жадно към устата й.

Дори не се опита да го отблъсне.

Целуваха се сякаш светът свършваше, жадно, сякаш небесата се продънваха и земята се разцепваше, сякаш наоколо им бушуваше война и единствено тяхната целувка имаше силата да я спре. Докато се целуваха, съществуваха само те двамата.

Тела не искаше никога да отваря очи. Отвореше ли ги, светът щеше да се промени. Данте щеше да изчезне и да остане само Легендата.

А беше така ужасно нечестно. Едва беше решила, че наистина иска Данте за себе си, ала дори той да останеше с нея тази нощ, Тела знаеше, че никога не би могла да има Легендата. Той беше като миг във времето; можеш да го изпиташ, но не и да го задържиш.

Устните му се притиснаха още по-силно към нейните, едната му ръка се заплете в косата й, другата се спусна към хълбоците й и я притегли безмилостно, сякаш и той не желаеше целувката да свърши.

Ала трябваше да свърши. Нямаше значение, че така прекрасно отклонява вниманието й от истината. Колкото по-дълго продължеше, толкова по-голяма опасност грозеше Тела.

Тя се отпусна в прегръдката му за един великолепен миг, вкуси за последно устните му. А после се насили да спре. Не спреше ли сега, никога нямаше да направи необходимото.

Отвори неохотно очи.

Искаше й се Данте да изглежда различно. Искаше й се погледът му да е студен и далечен. Искаше й се да я гледа така, сякаш той е бил предначертаният победител в играта. Искаше й се устните му да се извият в жестока усмивка, да грабне от ръката й тестето на съдбата. Но той дори не погледна към картите. Гледаше само нея. Едната му ръка още беше на кръста й. Беше гореща въпреки студената нощ.

— Ти спечели играта — каза той. Вдигна другата си ръка, сякаш да докосне лицето й.

Тела зърна черната роза, татуирана на кожата му. Образ, който отдавна е трябвало да й подскаже истинската му самоличност. А после ръката му се завъртя и Тела зърна вътрешната страна на китката му, точно под белега, който Данте си беше спечелил по време на последния Каравал.

Тя сграбчи с бързо движение ръката му. Той примижа, но не се възпротиви, когато тя вдигна маншета на ръкава му.

Тела вдиша така рязко, че гърлото я заболя.

— За бога.

От вътрешната страна на китката, върху една от прекрасните му татуировки беше жигосана звезда, съвсем същата като онази върху лицето на Терон.

Каза си, че го е направил заради картите, а не заради нея. Заради магията на орисиите, напомни си Тела. Но въпреки това беше странно, че е позволил да го дамгосат така, за постоянно.

— Какво им обеща? — попита Тела.

— Няма значение. Направих го за теб и бих го направил отново. — Данте завъртя ръката си и хвана нейната. Все още не беше погледнал към картите. Тъмните му очи не се отделяха от нея, сякаш тя беше наградата му.

И, проклета да е, Тела му повярва.

Всичко беше толкова сбъркано.

Ако наистина беше Легендата, не би трябвало да се интересува от нея. Не би трябвало да я гледа, сякаш току-що е разтърсила света му с целувка. Би трябвало да й се изсмее, задето е била достатъчно глупава да се влюби в него. Не би трябвало да се навежда към нея, сякаш и той се е влюбил. Би трябвало да изтръгне картите от ръката й и да я зареже на огрените от луната стъпала. Би трябвало да й разбие сърцето.

А не тя да разбие неговото.

Сърцето й най-после спря да препуска. Не можеше да го направи. Беше му отнела достатъчно. Джакс трябваше да намери друг източник на сила, за да освободи майка й и орисиите.

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. — Тела издърпа ръката си. — Точно преди да се появиш, използвах злополучната монета на Джакс. Сигурно ще пристигне всеки миг, а щом дойде, ще открадне силите ти и ще освободи орисиите.

Данте най-после сведе очи към картите в ръката й. Тела все още не беше готова да мисли за него като за Легендата. Легендите би трябвало да са по-хубави от истината. Идеализирани мечти и кристални надежди, твърде съвършени, за да съществуват реално. И сигурно би го описала точно по този начин в момента, ако не беше дълбокото разочарование, прекосило лицето му.

— Искаш да дадеш картите на Джакс?

— Съжалявам — пророни Тела. Стисна по-силно тестето, но Данте не посегна да го вземе, макар да стисна зъби и кокалчетата му да побеляха, сякаш тази сдържаност му костваше сериозни усилия.

— Заради майка ти, нали? — попита той.

— Мислех, че мога да се откажа от нея, но тя ми е майка. Имам много въпроси към нея и въпреки стореното все още я обичам. — Гласът й се пречупи. — Не мога да ти позволя да я унищожиш заедно с орисиите.

Изражението му се разцепи като двулика маска от съжаление и решителност.

— Ако можех да освободя майка ти, щях да го направя. Но единственият начин да освободиш някого от карта, без да развалиш заклинанието, е да заемеш неговото място.

— Не те моля да я освободиш — каза Тела. — Моля те да си тръгнеш, преди Джакс да е дошъл. — Блъсна го в гърдите, но Данте не помръдна. Не отстъпи и на педя. Обзе я паника и тя го блъсна отново. Но той нито се възпротиви, нито си тръгна. Не се страхуваше. Изпълваше го нещо много по-лошо от страх. Надежда, че тя ще избере него. Не си тръгваше и не посягаше към картите, защото искаше тя да му ги даде доброволно.

Или си мислеше, че ако изчака Джакс, ще го победи в битка. Така или иначе, Тела щеше да изгуби или майка си, или Данте.

Освен ако не спаси и двамата.

Отначало мисълта беше крехка, но както често се случва с подобни хрумвания, бързо укрепна. През цялото време беше вярвала, че единствено Джакс може да освободи майка й. Ала Тела би могла да заеме мястото й в картата. Каспар беше показал как се прави в пиесата. Просто трябваше да напише името си с кръв върху картата. Във вените й още течеше кръвта, с която Данте и Джулиан я бяха изцелили. Ако собствената й кръв на простосмъртна не беше достатъчна, другата кръв би трябвало да свърши работа.

Досега този вариант не й се беше струвал възможен. Мисълта да попадне в капан винаги я беше ужасявала. Но може би Любовта беше създание от друг свят като Смъртта. И откакто се беше отворила за Любовта, тя щеше да я преследва неотклонно, а и изглеждаше много по-могъща от Смъртта.

В миналото Тела бе подценявала любовта. Смятала бе, че романтичната любов е просто по-силна форма на физическото желание… но настоящият момент нямаше нищо общо със страстта. Изтъкан беше от непреодолимо желание да спаси майка си и Данте, по-силно от импулса да спаси себе си. И я правеше безстрашна по един съвсем нов начин.

Тела сряза върха на пръста си с пръстена на майка си.

— Тела, какво правиш? — попита Данте.

— Можеш да вземеш картите, но ми обещай да си тръгнеш, преди Джакс да е пристигнал. — Притисна кървящия си пръст към картата, която държеше майка й в капан.

— Тела — повтори Данте. — Какво правиш?

— Каквото би направила всяка героиня.

— Не! — изрева Данте веднага щом осъзна какво е имала предвид. — Тела, не го прави. Майка ти не би искала това от теб.

Посегна към картата, но беше късно. Името на Тела вече беше изписано отгоре й с кръв.

— Свършено е вече — промълви тя.

Направи опит да се усмихне. Най-после беше истинска героиня. И беше платила за това с всичко.

Устните й се разтрепериха, горещи сълзи изпълниха очите й.

— Тела — изрече дрезгаво Данте, сякаш и той беше на ръба на сълзите. — Знам, че няма да ми повярваш, но нито за миг не съм искал да стане така. Когато подготвях играта, знаех, че майка ти е скрила картите, но не и че е заключена в една от тях. — Обхвана с длани лицето й. Но колкото сълзи изтриваше с палци, двойно повече преливаха от очите й. — Толкова съжалявам. Оказах се недостоен за теб.

Тя се отпусна в прегръдката му. Не бе подозирала, че Легендата е склонен да се извинява, пък и нямаше за какво. Вината не беше негова. Сама беше взела решението. Никой не я беше принудил. Не знаеше колко време е необходимо на заклинанието да подейства, но сигурно нямаше да е дълго. И понеже историята й явно нямаше да има щастлив истински край, Тела реши да превърне последните си мигове свобода в един сладък привиден край.

— Излъгах Скарлет за целувката ни — каза тя.

Данте притисна устни към челото й.

— Знам.

— Не съм свършила — смъмри го Тела. — Искам да знаеш защо я излъгах. Не беше от срам. Казах го, за да не се тревожи Скарлет, защото още тогава подозирах, че е възможно да съм се влю…

Нощта. Светът. Звездите, които ги гледаха отгоре. Всичко изчезна.

А после изчезна и Тела.

40

Онези, които още са гледали към небето в търсене на улики, макар играта вече да беше спечелена, сигурно са забелязали появата на нови звезди, звезди, които никой не бил виждал от столетия. Защото много отдавна не били правени саможертви от такава величина.

Хората са себични по природа. Звездите били виждали хиляди доказателства за това.

Ала в онази нощ, докато гледали отвисоко към света, звездите видели прояви на истинско себеотрицание.

Първо, от страна на младата жена.

Глупава млада жена.

А изглеждала толкова обещаваща. Сега била безполезна. Хартия.

Но било интересно да се наблюдава реакцията на младия мъж.

Звездите се навели да видят по-отблизо. Той бил свалил гарда си и това им позволявало да се движат по-свободно, отколкото през последните няколко нощи. Приятно било да го гледат как страда. Това момче, което се интересувало само от себе си, сега се тресяло от гняв. Дано младежът не направел нещо твърде глупаво. Сключил бил сделка с тях и те нямали търпение да получат обещаното. Мъртъв или уловен в карта не им вършел работа.

Е, всъщност не вярвали докрай, че ще се жертва за нея. Хората не са способни на чак такова себеотрицание. От друга страна, младежът не бил съвсем човек.

Навел се да вземе пръстена, който паднал от ръката на момичето, щом то се превърнало в карта. Камъкът на пръстена горял в червено и виолетово, прокълнат отново, но все още достатъчно остър да пробие кожа. Младият мъж го прекарал през дланта си. Шурнала кръв, червена като разбито сърце и страх, и пълна с вълшебство.

Звездите наблюдавали с мрачен интерес как младежът размазвал магия от вените си по картите от тестето, повече магия, отколкото се полага на простосмъртен. А после изрекъл думите, древните ужасни думи, които не би трябвало да знае, още по-малко да изрече с охота.

Кръвта по картите почерняла и светът се променил отново.

41

Не би трябвало да е в състояние да отвори очите си. Допреди миг Тела не можеше нито да диша, нито да помръдне или да почувства друго, освен капана, в който е попаднала. Безжизнена, безсилна.

Но сега усещаше лекия среднощен вятър в къдриците си и топлата ръка на гърба си, която я притискаше към още по-топло тяло… тялото на Легендата.

Сега той беше Легендата, не Данте, Тела усещаше това в магията, която пулсираше от горещите му ръце, магия достатъчно силна да разкъса света на парчета. Но те я придържаха нежно, крепяха я на крака, докато тя възвърне силите си. Нямаше представа от колко време е в картата, ала ефектът от заклинанието още се усещаше. Сърцето й биеше нормално, но краката й се подгъваха, а ръцете й висяха безсилно. Едва можеше да помръдне.

Съсредоточи се върху усилието да примигне, да раздвижи клепачите си, докато зрението й постепенно се възстанови. Бяха все така на стълбите пред Храма на звездите. Вечерта си беше все същата, сякаш никакво време не беше изминало, освен че небето изглеждаше по-светло. Огряно от повече звезди. Обаче Тела не искаше да гледа към звездите. Искаше да види него.

Изражението му беше толкова мрачно, сякаш бе откраднал парче мрак от нощта. Прииска й се да вдигне ръка и да заглади бръчките между веждите му, да изтрие болката от лицето му, но нямаше силите да помръдне.

— Какво стана? — промълви тя. — Защо не се получи?

— Получи се. — Притегли я още по-близо до себе си, плъзгаше ръце нагоре-надолу по гърба й, сякаш да е сигурен, че е жива наистина. — Видях те как изчезна и се появи на мястото на майка си в картата.

— Но тогава защо съм тук? И къде е майка ми? — Тела плъзна поглед по огрените от звездите стъпала, по статуите, все така неподвижни, но сякаш втренчени напрегнато в двама им.

— Не се тревожи. Майка ти е добре — каза Легендата. Гласът му беше напрегнат и тревожен, сякаш зад всяка изречена дума имаше друга, която не събираше смелост да изрече. — Предполагам, че е там, където е била, когато се е превърнала в карта, иначе щеше да е тук с нас.

— Не разбирам — прошепна Тела.

Ръцете на гърба й застинаха.

— Знам, че беше готова да се жертваш за нея, но аз не бях готов да жертвам теб.

Той отдръпна едната си ръка от гърба й и лъч лунна светлина огря дланта му, срязана през средата.

— Развалих проклятието на картите.

— Но… — започна Тела, а после млъкна, защото не знаеше срещу кое да възрази по-напред. Готова бе да пожертва всичко, да се превърне в карта, за да спаси него и майка си, да спре орисиите, преди да са завладели отново империята. Ала едно егоистично гласче в главата й си отдъхваше с огромно облекчение. Може би един ден историята й щеше да се сдобие с щастлив истински край.

Готова бе да седне на стълбите и да се разплаче от облекчение и невяра. Легендата е можел да унищожи картите и да придобие силата на всички орисии. Да получи всичко, което е искал. Ако беше унищожил орисиите, магията му нямаше да е ограничена само до Каравала. Щеше да има способността на Оракула да вижда бъдещето, късмета на Късметлийката, силата на Убиеца да пътува през пространството и времето, мъдростта на Затворничката, умението на Убития крал да избягва смъртта, не само по време на играта, а винаги. Вместо това беше избрал да спаси Тела.

— Не мога да повярвам, че си го направил за мен. — Вдигна поглед от срязаната длан към красивото лице на Легендата. — Това май означава, че все пак си добрият герой.

При последната дума изражението му потъмня, сякаш предпочиташе да не го наричат „герой“. Но на Тела не й пукаше. Той беше нейният герой.

Все още се движеше трудно, но успя да вдигне ръка към тила на Легендата миг преди първите фойерверки да разцъфнат в небето. Чу ги да свистят и припукват, докато придърпваше лицето му към своето. В първия миг устните му не реагираха. Обзе я паника, уплаши се, че Легендата вече съжалява за стореното. Понечи да се отдръпне, когато той я целуна лекичко по ъгъла на устата.

Може би се бе страхувал да не я нарани.

Целуна я отново, все така нежно до невъзможност. Ръцете му едва докосваха гърба й, а устните му се спуснаха бавно към шията й. Така леко, че беше почти болезнено. Като деликатен звук на музика, като далечен океански прибой… твърде далечен. Тела искаше да заличи разстоянието. Би трябвало да се усеща като начало, но незнайно защо го усещаше като край. Сякаш всеки едва доловим допир на устните му беше едно неизречено „сбогом“.

Още фойерверки избухнаха над тях, златни, виолетови и по-ярки отпреди.

Тя го притегли още малко към себе си в опит да задържи него и мига, но Легендата вече се отдръпваше.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да вървя. — Погледът му се затвори, устните му се стиснаха в черта, после той се отдели напълно от нея. Помогна й да седне на стъпалата и я заряза там. — Сбогом, Тела.

Бездна зейна в стомаха й. Ако стоеше права, коленете й щяха със сигурност да се подгънат.

Той си тръгваше. Оставяше я.

— Чакай… къде отиваш?

Той продължи надолу по стълбите.

За миг Тела се изплаши, че няма да се обърне. Но той се обърна и толкова по-зле. Очите му, така горещи и пълни с чувства преди, сега не блестяха. Бяха празни, черни и все по-студени с всеки удар на сърцето в унисон с угасващите фойерверки.

— Имам работа другаде. И без значение как ти изглежда, аз не съм добрият герой в твоята история.

Нещо се скърши в Тела. Сигурно беше сърцето й. Той се отдалечаваше от нея с отмерена крачка, след като беше освободил орисиите и беше обрекъл цял един свят на гнета им заради нея.

42

Стъпалата под Тела бяха студени, но не и наполовина колкото безсърдечния млад мъж, която я беше зарязал тук. И преди я бяха зарязвали момчета, но никога не я беше боляло толкова. Искаше да стане и да си тръгне с високо вдигната глава, сякаш той не значеше нищо за нея, точно както тя не значеше нищо за него. Но краката й все така бяха като от хартия, слаби, тънки и жалки.

Дълбока въздишка стигна до слуха й през пукота на фойерверките. Джакс се качваше бавно по стълбите и клатеше глава. Имаше вид на човек, който се е наконтил, а после е попаднал в кръчмарско сбиване. Златната бродерия на вталеното му сако беше разнищена. Кремавата риза отдолу беше хубава, ако не броим разпраната дантела по яката и маншетите. Двете най-горни копчета също бяха откъснати.

— Предупредих те, че е лоша идея да се озовеш затворена в карта.

— Откъде знаеш какво е станало? — попита Тела.

— Аз съм орисия. Знам това-онова.

Тела опита да се намести, но тялото й тежеше като олово върху студените каменни стъпала.

— През цялото време ли знаеше, че ще стане така?

— Това беше една от възможностите — отвърна Джакс и направи поредната ленива крачка към нея. И да беше разочарован, че е изпуснал Легендата, не пролича. Нито по гласа му, нито по красивото му лице. Изражението му беше съвсем безразлично, като се изключи малката бръчка между веждите. — Крееш, а не ти отива.

— Не крея. Ядосана съм — поправи го Тела. Точно пред Джакс не би искала да си излее сърцето, но само той й беше подръка, а и сърцето й вече зееше разбито. Думите се изтърколиха от устните й сякаш сами: — Една от причините да вляза в онази карта беше да ти попреча да отнемеш силите му или да го убиеш. А после той ме заряза тук, на стълбите.

— А ти сериозно ли си очаквала нещо друго от Легендата?

Може и да не беше очаквала друго от Легендата, но беше искала повече от Данте. Как беше възможно да се откаже от всичко, за което е мечтал, и после да я зареже? И защо си беше направил труда да отвърне на целувката й? Логично би било да я отблъсне веднага, още щом тя бе потърсила устните му.

— Определено крееш — подхвърли Джакс и изкриви устни с отвращение.

— Престани да ме съдиш. Изглежда ти така, защото не мога да помръдна. Ако можех, нямаше да лежа тук. Щях да съм при майка си.

— Значи знаеш къде е тя? — проточи Джакс.

Тела се намръщи.

— Нямаш ли си друга работа? Не трябва ли да празнуваш с другите орисии, задето Легендата ви освободи?

— Била си в картата само няколко минути, а виж колко слаба се чувстваш. Орисиите са затворени в тях от векове. Вече са на свобода, но ще минат седмици, докато съберат сили да си отворят очите. Същото важи и за майка ти, разбира се. А дори тогава няма да владеят цялата си сила заради Легендата.

— В такъв случай защо не идеш някъде да планираш следващия си заговор? Как да му измъкнеш остатъка от силите ви?

— Кой казва, че не го правя? — Усмивката му бе придружена от трапчинки като онези, които Тела помнеше от първата им среща. И сега й се сториха точно толкова омразни, колкото тогава. Трапчинките трябваше да са сладки и очарователни, но неговите винаги излъчваха заплаха.

Ръцете й краката й още бяха безполезни, но тя успя да го изгледа с омраза.

— Разкарай се.

— Добре. Но ще те взема със себе си. — Джакс я грабна на ръце, които се оказаха доста по-силни от очакваното.

— Какви ги вършиш? — писна Тела.

— Водя те при сестра ти. Не си хаби силите да се бориш.

Де да можеше. Но нямаше сили да се бори, а и се беше уморила от постоянните битки. Желанието й за борба беше умряло на стъпалата пред храма в мига, когато Легендата си тръгна. Сега искаше само нощта да свърши и слънцето да изгрее, така че да погледне към небето, без да вижда кървящите звезди и да си мисли за Легендата. Единствената й истинска победа беше освобождението на майка й, но докато не я видеше с очите си, щеше да живее с чувството за провал.

— Плачеш ли? — попита Джакс.

— Да не си посмял да ми се присмееш.

Ръцете му се напрегнаха. Студен полъх обля Тела като напомняне за времето, преди сърцето му да забие отново.

— Ако плачеш за Легендата, недей. Той не го заслужава. Но ако е заради картите… — Джакс сведе поглед към нея и за един много кратък миг високомерното му безразличие изчезна. — Аз също плаках. Няма да си човек, ако не плачеш.

— Мислех, че ти не си човек.

— Не съм. Но съм бил. За щастие, не трая дълго — добави той, но на Тела й се стори, че долавя намек за съжаление в гласа му.

Вдигна глава да го погледне. Той срещна погледа й и очите му се смекчиха почти все едно го е грижа за нея, сълзи се събраха в ъгълчетата им.

— Защо се държиш толкова мило? — попита Тела.

— Ако мислиш, че съм мил, значи не прекарваш достатъчно време със свестни хора.

— Не, наистина се държиш мило. Прегърнал си ме, споделяш ми лични неща. Да не би вече да ме обичаш?

Отговорът бе презрителен смях.

— Пак ли с тези глупости?

Тела се подсмихна самодоволно.

— Накарах сърцето ти да бие. Това на практика ме превръща в орисия.

— Не — процеди през зъби Джакс, беше сериозен. — Ти все още си обикновен човек и аз не те обичам.

Ръцете му станаха толкова студени, че Тела се уплаши да не я захвърли и да си тръгне също като Легендата. Ала по някаква причина Джакс продължи да я притиска към себе си дори след като я качи в една небесна карета. Кремавите възглавнички бяха обточени с ширит в кралско синьо, в същия цвят като перденцата на овалните прозорци. Тела се запита дали това не е същата карета, в която се бяха срещнали за пръв път, същата, от която беше заплашил да я изрита просто за да види какво ще стане. Полазиха я студени тръпки. Джакс наистина се държеше мило с нея, но не беше добър човек и тя не беше в безопасност с него.

— Спомни си колко ме мразиш, нали?

— Не съм го забравяла и за миг. Мислех си за първата ни среща. Знаеше ли коя съм?

— Не.

— Значи се държиш така очарователно с всички непознати?

Той погали бавно ръката й. Пръстите му не бяха ледени като в началото, но не бяха и топли.

— Когато владеех пълната си сила, бях способен на всякакви злини. Изричах много по-лоши думи от онези, които ти казах в каретата, и въпреки това хората предаваха майките си и любимите си, за да ми угодят. Макар да не съм толкова силен сега, фактът, че ще наследя трона, има същия ефект. — Очите му бяха с цвета на слана и напълно безразлични. — Мен никой не ме харесва, Донатела, но въпреки това хората правят каквото им кажа. Понякога единственото ми забавление е да проверя колко далеч мога да ги тласна.

— Наистина си напълно лишен от чувства, нали?

— Имам чувства.

— Но не като хората?

— Не. Нужно е много повече, за да почувствам нещо, но когато това стане, чувствата ми са несравнимо по-силни.

Джакс дръпна ръката си, за миг пръстите му се втвърдиха като метал.

Каретата кацна при двореца. Въздухът беше пълен с празничен дим. Джакс дори не я попита дали може да се изправи. Вдигна я на ръце и я изнесе от гаража точно когато последните фойерверки избухнаха в небето над тях и обляха със сапфиреното си сияние всяка педя от прекрасния дворец на Елантин.

Нечовешко подобие на тъга пробяга в сребърните очи на Джакс.

— Защо не гледаш фойерверките с императрицата? — попита Тела.

— Не си ли чула? Изчезналото й дете се върна, Елантин го призна официално, което означава, че аз вече не съм нейният наследник.

Не й беше жал за него. Управлението на Джакс би било катастрофално за цялата Меридианна империя. И въпреки това нещо в цялата ситуация я притесняваше. Когато Елантин й беше споделила за изгубеното си дете по-рано същата вечер, Тела не беше останала с впечатлението, че майка и дете са се събрали след дълга раздяла. Дали новият наследник на Елантин не беше самозванец, появил се с единствената цел да отстрани Джакс от трона?

Императрицата беше направила необходимото да защити империята от Джакс и това би трябвало да е достойно за възхищение. Но Тела не можеше да се освободи от чувството, че има нещо нередно.

— Недей да припадаш сега — каза Джакс. — Не ми се разправя със сестра ти.

— Няма да припадна — излъга Тела. — А като стана дума за Скарлет, ти така и не ми каза какво правехте двамата в каретата онази нощ.

— Целувахме се страстно.

Тела едва не се задави.

Джакс кривна устни в нещо като усмивка.

— Сега да не вземеш да издъхнеш. Пошегувах се. Казала си на сестра си, че съм намерил майка ти, и тя на свой ред помоли да й помогна да намери някого.

Това й прозвуча по-добре от страстните целувки, но повдигаше други въпроси.

— Кого търси тя?

— Е, не момчето, с което седи в момента. — Джакс се завъртя бавно към каменната градина.

Тук въздухът беше по-топъл, сякаш това кътче от двореца бе останало недокоснато от злини. Ала статуите изглеждаха някак по-нещастни от последния път, когато Тела ги беше видяла. По-уплашени, по-свити някак, сякаш знаеха, че Легендата е пуснал орисиите на воля, същите орисии, които бяха превърнали градинарите в камък само с декоративна цел.

Тела потръпна в ръцете на Джакс.

Скарлет май беше сляпа за всичко това. Двамата с Джулиан седяха сгушени на скамейка в средата на градината и изглеждаха влюбени до уши. Тела почти можеше да се закълне, че пеперудки пърхаха около главите им.

Е, поне едната от сестрите беше открила щастието тази нощ.

— Сдобрихте ли се най-после? — промълви тя.

Скарлет и Джулиан се стреснаха. Миг по-късно Скарлет скочи от пейката и хукна към Джакс и отпуснатата в ръцете му Тела.

— Какво си сторил на сестра ми? — Насочи обвинително пръст към орисията и белите й дантелени ръкавици станаха черни и кожени.

Сигурно нямаше да се ограничи само с жест, ако Джулиан не я беше прегърнал през кръста да я спре. Маскиран беше като Хаоса, с тежка броня и ръкавици с шипове. Изглеждаше готов да се хвърли в битка. Но под тази корава външност Тела долови истински страх. За разлика от Скарлет той явно знаеше, че Джакс е Принцът на сърцата. И ако наистина беше брат на Легендата, сигурно се питаше защо орисията е още жив.

Джакс само въздъхна.

— Никой в това семейство ли не казва „благодаря“?

— Всеки път, когато те видя, сестра ми е ранена — изтъкна Скарлет.

— Не всеки път. — Джакс разтегли устни в хищна усмивка и премести поглед от Джулиан отново към Скарлет. Тела не чу какво каза на сестра й, но тя млъкна веднага. — А и този път нямам нищо общо — продължи Джакс. — Сестра ти спечели Каравала, но й струваше много. Припадна в Храмовия квартал и Легендата, понеже е голям джентълмен, я заряза там.

— Видяла си Легендата? — ахна Скарлет, едновременно с неверие и любопитство. Същото смесено изражение изопваше лицето на Джулиан, сякаш и той беше колкото изненадан, толкова и притеснен. Обикновено не откъсваше очи от Скарлет, ала сега гледаше напрегнато Тела, сякаш се боеше какви ще са следващите й думи.

— Аз… — Езикът й надебеля изведнъж, а ръцете на Джакс се напрегнаха доловимо. Сигурно точно затова се правеше на толкова загрижен. Все още искаше да научи истинската самоличност на Легендата, за да си върне пълната сила, а не само да убива с целувки. Но дори и Тела да искаше да сподели с него тайната на Легендата, магията бе свила гърлото й така, че не би могла да я разкрие дори с цената на огромни усилия.

— Почти нищо не помня — промълви тя и погледна към Джулиан. — Веднага щом спечелих играта, Легендата си тръгна.

Облекчение се разля в очите на Джулиан.

Скарлет настръхна.

Джакс си пое дълбоко дъх, гърдите му се раздвижиха бавно под гърба на Тела.

— Време е да вървим. Трябва да намерим майка ти.

— Не! — изписка Тела.

Скарлет застина.

Джакс вдигна високо вежди.

— След всичко това не искаш ли да я видиш?

— Естествено, че искам. Но не желая ти да я докосваш.

— Ще си сложа ръкавици — обеща Джакс, после прошепна в ухото й: — Хората знаят, че е опасно да сключиш сделка с орисия, но въпреки това го правят, защото ние държим на думата си. Казах ти, че ако спечелиш играта, ще те събера с майка ти, и точно това смятам да направя.

После внимателно я остави в студената прегръдка на една статуя с протегнати ръце.

За миг Тела изпита странния импулс да му благодари. Но точно на Джакс нямаше да благодари никога.

— Все още те мразя — каза тя.

— И толкова по-добре.

Джакс излезе мълчаливо от градината, даже ботушите му не вдигнаха шум. Веднага щом той изчезна, Скарлет помогна на Тела да се измъкне от каменната прегръдка на статуята.

Краката й още се подгъваха, но можеше да стои права, стига Скарлет да я подкрепя. Облегна се на сестра си. Въздухът в градината още беше топъл, но студът вече се промъкваше. По самотните статуи лепнеше слана, а нощните пеперуди отдавна бяха изчезнали.

— Може ли да се върнем в двореца? — промълви Тела.

— Разбира се — каза Скарлет.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Джулиан.

Скарлет поклати глава и нещо неизречено премина между двамата. Джулиан я целуна леко по бузата, после погледна Тела. В кехлибарените му очи се четеше съчувствие.

— Съжалявам — каза той. Не спомена името на Легендата, но Тела знаеше, че говори за него. — Когато човек е част от играта му, той може да му внуши, че целият свят се върти около него. Но свърши ли играта, винаги си тръгва и не поглежда назад.

Сигурно се надяваше да помогне, но думите му само влошиха нещата.

— Няма значение — отвърна тя. — Просто се радвам, че играта свърши.

Джулиан потри врата си. Тела се побоя, че ще каже още нещо, нещо, което ще я принуди да се изправи лице в лице с чувствата си. Но той сигурно нямаше търпение да намери брат си. Беше се досетил, че планът се е провалил, още щом я видя в прегръдките на Джакс.

Без да каже нищо повече, Джулиан тръгна към изхода на градината и изчезна в мрака.

Скарлет погледна Тела и очите й бяха пълни с въпроси. Въпроси за майка им може би или за играта, или как Тела се е докарала до това състояние.

Но Тела нямаше сили да спори, нито да се сблъска с разочарованието на сестра си. Скарлет заслужаваше отговори, но тя още не беше готова да й ги даде. Просто искаше някой да я утеши и да се погрижи за нея, докато слънцето най-после не изгрее.

Скарлет я прегърна силно.

— Нямам търпение да ми разкажеш всичко, когато си готова.

— Предпочитам да забравя — въздъхна Тела и се отпусна в прегръдката на сестра си. Уж нямаше желание да говори, но след като започна, останалото се изля по своя воля: — Направих грешка, Скар. Забранила си бях да се влюбвам, но май съм се влюбила в Легендата.