Легендата

29

Тела вплиташе цветя в косата си и не можеше да спре. Съзнаваше, че са твърде много, че главата й вече прилича на градина, разцъфнала в сини плумерии. Но упорито добавяше нови.

След като Скарлет си тръгна, донесоха в стаята й букет плумерии, без бележка. Тела реши, че са от Джакс, защото допълваха балната рокля, която й беше изпратил за предстоящата вечер. Тела бе понечила да ги изхвърли през прозореца, но нещо в аромата им я докосна по начин, който не й позволи да го направи. Втъкна едно синьо цветче в косата си, после още едно и още едно, докато не се изгуби в сладкото им ухание. Вместо да мисли за предстоящата вечеря с императрицата на Меридианната империя тя с радост се потопи в простичката задача да вплете цветята в къдриците си.

Самата мисъл за вечерята я изкарваше от равновесие.

Баща им беше губернатор и Тела бе получила полагащото й се обучение как да се държи в компанията на благородници. Друг въпрос беше доколко е усвоила правилата. Ала за вечерите с членове на кралското семейство не знаеше нищо.

Измъкна още една плумерия от смаляващия се букет.

Някой се изсмя откъм прага на спалнята й.

Тела се завъртя рязко и видя Джакс, облегнат на касата.

Очаквала бе поне този път да се облече подобаващо на ранга си. Но също като в нощта на Орисания бал, Джакс дори не беше сложил сако или фрак върху широката риза с цвят на разлято бренди. Ризата беше разшита на раменете, сякаш Джакс е отпрал оттам еполети или някаква друга украса, и висеше над кафеникавите му панталони, натъпкани в нелъснати кожени ботуши. Облеклото му беше повече от небрежно, но въпреки това около него все още пулсираше магия като сияние с пламтящ меден цвят.

Не носеше ръкавици. Държеше ябълка, бяла и недокосната като чаршафите на девственица.

— Добър вечер, Донатела.

— Не е учтиво да се вмъкваш така в стаята на млада дама.

— Мислех, че сме оставили любезностите зад гърба си. Но… — Джакс се оттласна изящно от касата на вратата и й протегна ръка — обещавам тази вечер да се държа прилично.

— Това не е гаранция за нищо. — Тела стана от столчето пред тоалетката и приглади широките си поли. Тази рокля беше по-тежка от всички, които Джакс й беше изпращал досега. Едната й половина беше от изчистена перлено синя коприна, другата тежеше от скъпоценни камъни, тъмносини кадифени цветя и леденосиня дантела, и всичко това се спускаше към пода в опасна комбинация, досущ съдържанието на обърната кутия за бижута.

— Не се тревожи — каза Джакс. — Сигурен съм, че Ел много ще те хареса.

— Наистина ли нарече императрицата Ел?

— Елантин е много дълго.

— Мен ме наричаш Донатела.

— Харесва ми как звучи. — Зъбите му се забиха бавно в ябълката. Отвътре плодът беше аленочервен.

Тела се насили да приеме ръката му. Знаеше, че всеки признак на неудобство или отвращение само засилват насладата му. Но за нейна изненада той наистина се държеше прилично, почти като джентълмен, докато се изкачваха по стъпалата в златната кула към последния етаж, където щяха да вечерят с императрицата.

Джакс я придържаше съвсем леко и изглеждаше по-заинтригуван от ябълката си, отколкото от нея, поне в началото. След като изкачиха няколко етажа, той пусна ръката й и се обърна внезапно да я погледне.

Вместо да се забият отново в ябълката, зъбите му прехапаха собствените му устни, докато сребърните му очи танцуваха по косата на Тела. Няколко от цветчетата бяха паднали. И толкова по-добре. Само че Джакс май не мислеше така, ако се съдеше по навъсената му физиономия.

— Какво? — попита Тела.

— Императрицата трябва да повярва, че сме влюбени. — Замълча, сякаш да подбере внимателно следващите си думи. — Отношенията ми с Ел са сложни. Бих я убил, ако можех, но тя разполага със защита, която ми пречи. И макар да е стара, още не е близо до смъртта. Но пък… е близо до това да ми предаде трона си. Ала за да се случи, трябва да я убедя, че съм намерил жена, която е подходяща да сподели трона с мен.

— И смяташ, че аз съм подходящата? — подхвърли Тела и се разсмя.

Джакс дори не се усмихна.

— Убедила си Легендата да ти помогне, умряла си и си се върнала към живот, дръзна да ме целунеш. Естествено, че си подходящата. — Задържа за миг погледа й, после го плъзна покрай нея.

Тела се обърна да види накъде гледа. На стената висеше огледало, което улавяше образа им. За нейно удивление в огледалото Джакс изглеждаше различно, явно то не бе в състояние да отрази истинската му природа. С разпраната си риза и неизлъсканите ботуши Джакс все така приличаше на човек, който току-що се е изтъркалял от леглото или е паднал от нисък прозорец… но също така изглеждаше по-млад, като непокорно момче, а не като въплъщение на злото. Очите му бяха наситено сини, без следа от студенината на среброто. Кожата му беше все така светла, но по страните му се разливаше руменина, а устните му бяха извити нагоре, сякаш на езика му се върти закачлива шега.

— Не мен трябва да гледаш, скъпа. — Джакс натисна леко бузата й, колкото да насочи погледа й към собственото й отражение.

Повече от час беше вплитала цветя в косата си, но явно не се беше видяла истински в огледалото на тоалетката. Случваше се, щом погледне в огледало, да види в него сянката на Смъртта, а не собствения си лик. Ала сега не видя Смъртта. Кожата й грееше и не само заради физическото усилие, а с обещание за живот, изпълнен с приключения, които тепърва предстоят. До нея дори Джакс бледнееше. Неговата светлина означаваше, че той няма да умре от естествена смърт или убийствени рани, а нейната — че ще живее истински.

— Други хора може и да те подценяват, Донатела, но не и аз.

Тя се опита да подмине думите му с безразличие. Цял живот я бяха подценявали — баща й, който я смяташе за безполезна, сестра й, която я обичаше, но я мислеше за лекомислена, баба й, която се гневеше на пакостите й. Понякога дори самата Тела се подценяваше. Беше жестоко, че единственият, който наистина вярваше в нея, е същият, който я убиваше бавно.

— Ако се проваля, ще ме убиеш, както си убил предишната си годеница.

Лицето на Джакс се сгърчи.

— Не я убих аз.

— А кой, тогава?

— Някой, който не е искал да седна на трона.

Джакс пусна ябълката и тя се търкулна надолу по стълбите. После хвана отново ръката на Тела, по-здраво този път, почти закрилнически. Продължиха нагоре по стълбището в мълчание, сякаш напомнянето за покойната годеница искрено беше разстроило Джакс. Ако му имаше доверие, Тела сигурно би се почувствала виновна. Но той беше Принцът на сърцата, а всички знаеха, че принцът не може да обича. Според легендите имал само една истинска любов, ала на Тела не й се вярваше, че я е открил. А предвид колко небрежно бе споменал за убийството на императрицата, едва ли се впечатляваше от загубата на човешки живот.

— Защо тронът е толкова важен за теб? — попита след малко Тела. — Защо й е на една орисия да се товари с простосмъртна власт?

— Може би ми допада мисълта да нося корона. — Джакс кривна глава и още един златен кичур падна върху лицето му. — Виждала ли си императорската корона?

— Не. — Но беше виждала колко небрежен е Джакс към облеклото си, а пък и не можеше да си представи, че Принцът на сърцата ще полага толкова усилия да вземе трона само за да носи корона на главата си. Освен ако короната не беше магична, митична или нещо друго такова, и единственият начин да се докопаш до нея е като станеш император.

Тъкмо щеше да попита какво й е толкова специалното на короната, когато най-после спряха.

Тела не беше броила колко етажа са изкачили, но имаше чувството, че са близо до върха на кулата. Пред тях имаше двойна врата от лакирано черно дърво, охранявана от стражи в броня. Явно познаваха Джакс, защото отвориха дверите, без да задават въпроси.

Безброй свещи висяха под белия куполообразен таван като дъждовни капки от пламтящ восък и изпълваха стаята с треперлива златна светлина. Тела успя да хвърли само един поглед на пищния пир под свещите и сцената с богата дърворезба в дъното на помещението, преди женски глас да наруши тишината.

— Най-после дойдохте! — Императрица Елантин се изправи от мястото си в края на банкетната маса.

Тела бе очаквала да види бледа, почти призрачна жена, кльощава, кокалеста и по-студена от баба й Ана, но Елантин се оказа розовобуза, смугла и пухкава, направо да я прегърнеш.

— Ти, скъпа моя, си прекрасна. — Елантин се усмихна и усмивката й беше изобилна, сякаш императрицата бе пестила усмивки специално за Тела. Цялото й лице грейна, а златната диадема на главата й и скъпоценните камъни по кралскосиния й плащ заблестяха още по-силно.

Тела приклекна в реверанс.

— Радвам се да се запознаем, Ваше величество. Джакс много ми е разказвал за вас.

— А казвал ли ти е за плановете си да ме убие?

Тела едва не се задави.

— Не се стряскай. Шегувам се! Джакс е любимият ми престолонаследник дотук. — Елантин й намигна и я прегърна крепко.

Заради баба си Ана, тънка като дървесен клон, Тела винаги бе възприемала възрастните хора като нещо крехко и чупливо, но Елантин явно обичаше да прегръща, при това силно, без да я е грижа, че ще намачка безупречната си одежда.

След като пусна Тела, Елантин прегърна и Джакс, даже му разроши косата като на малко момче.

— Ще си много красив, ако се постараеш поне малко с облеклото си — каза тя.

За изумление на Тела Джакс се изчерви. Е, полилавя по-скоро, синият оттенък доминираше над червения, но все пак… Тела не подозираше, че е възможно да имитираш изчервяване — нямаше начин Джакс искрено да се е смутил от поведението на императрицата, — но бледите му страни определено се сдобиха с цвят. След миг той добави крива усмивка към изчервяването, несъмнено за да внуши на Елантин, че макар да е срамежлив, вниманието й му харесва. Не беше за вярване колко добре играеше ролята си.

Императрицата се усмихна широко, но само за миг.

— Много си слабичък, Джакс. Надявам се тази вечер да хапнеш добре, а не само да гризеш поредната си ябълка — каза тя, после се обърна към Тела. — Гледай да се храни добре. Разни хора постоянно се опитват да го отровят милия, затова той не хапва нищичко на малките ми банкети. Дано поне тази вечер се забавлява. Поръчах пир, достоен за… ами, за мен.

Елантин се засмя и ги поведе към отрупаната с храна маса. Блюдата сякаш нямаха край, от високи медени пити, украсени с ядивни цветя, до захаросано прасенце с ябълка в устата. Имаше миниатюрни плодни дръвчета, по чиито клони висяха потопени в шоколад сливи и праскови със захарна глазура. Резенчета сирене надничаха от кутии за бижута, направени от тесто за торти. Супата беше поднесена в коруби на костенурки. Малки сандвичи с издължена форма приличаха на изящни пръсти. Пъстрееха блюда с осолени репички. Вода с лавандулови мехурчета и вино с прасковен цвят в чаши с диви плодове на дъното.

— Ще забележите, че няма прислуга. Исках вечерята да е интимна, така че да те опозная добре.

Елантин седна начело на масата. Имаше само два други стола, и двата с лице към театралната сцена в другия край на помещението. По дървената арка над сцената се редяха резбовани овални маски с всякакви изражения — намръщени и засмени, гневни и ухилени, всички вперили поглед в дръпнатата зелена завеса отдолу.

— Е, разкажи ми за себе си — подкани императрицата. — Джакс казва, че си във Валенда да търсиш изчезналата си майка?

Тела отвори уста да отговори, докато сядаше на един от столовете, но Елантин не й даде възможност, вместо това продължи да изброява впечатляващо дългия списък на другите неща, които Джакс й е казал за нея. Включително и че рожденият й ден наближавал, затова смятала непременно да й организира малко празненство по този повод.

— Джакс ми спомена също, че си обсебена от орисиите. Преди много време и аз имах специално тесте на съдбата. Предсказваше само лоши неща — добави Елантин и се засмя отново.

Звукът изненада Тела почти колкото първия път. Не беше очаквала Нейно величество да е толкова добронамерена. Нито да е толкова привързана към Джакс. Посрещаше всяка негова дума с одобрително кимване или смях и трупаше храна в чинията му, макар Джакс да не посягаше към нея. Той взе ябълката от устата на прасето, но дори нея не опита. Само я въртеше в дланта си.

А после другата му длан се озова върху тила на Тела и студените му пръсти се заиграха лениво с косата й. Беше демонстрация, разбира се, но на пръв поглед изглеждаше съвсем импулсивно. Сякаш за него нямаше нищо по-естествено от това да я докосва. Тела усещаше и погледа му, студен като сутрешна слана и прикован в устните й при всяка нейна хапка.

— Непременно опитайте от тези. — Елантин посочи табла с кексчета, оформени и декорирани като подаръци в различни цветове. От мандаринено и синьо-зелено до сребърно и морски мраз като очите на Джакс. — Това е традиционно годежно блюдо за кралски особи. Прави ги само кралският пекар. На другите пекари е забранено. Във всяко кексче има изненада, която показва какво ви готви общото ви бъдеще. Някои са пълни със захарен крем, който вещае сладък живот, в други има захаросани яйца като символ на голяма плодовитост. — Елантин й намигна отново и Тела едва не се задави с водата, която пиеше.

Джакс, който не беше хапнал нищо след ябълката на стълбището, си взе кексче с глазура като синьо кадифе, в същия цвят като роклята на Тела, и го вдигна към устата си. Когато го свали, от кексчето бликна малинов конфитюр.

Елантин плесна с ръце.

— Е, явно страстта помежду ви ще трае вечно. А сега е твой ред, скъпа.

Тела никога нямаше да се омъжи за Джакс — по-скоро би приела да я заключат в карта, — затова не би трябвало да има значение кое кексче ще избере. Само че изобщо не искаше да участва в това, не искаше да избира. И бездруго беше затрупана с предсказания за бъдещето си. Ала Джакс и императрицата я гледаха с очакване. Не беше молба, а предизвикателство.

— Интересно — промърмори Елантин.

Тела погледна надолу и видя, че вече е направила своя избор — посегнала бе към катраненочерно кексче с панделка от глазура в среднощно синьо. Цветът на крилете, татуирани върху гърба на Данте.

— Напомня ми за безлунната нощ, в която се запознах с Джакс — излъга тя.

— О, нямах предвид кексчето. — Елантин спря кралския си поглед върху пръстена с опал на ръката й. — Отдавна не бях виждала такъв пръстен.

— Беше на майка ми — каза Тела.

— И тя ти го е дала? — поинтересува се Елантин с точно толкова топъл глас, с колкото говореше досега тази вечер, но очите й се бяха присвили леко в ъгълчетата и сякаш този път усмивката й не беше докрай искрена. — Обясни ли ти за какво служи?

— Не, пръстенът беше сред малкото нейни вещи, които ни останаха след изчезването й.

— И сега го носиш, за да ти напомня за нея? — Изражението на Елантин се смекчи. — Наистина си малко съкровище. Когато Джакс ми каза, че отново се е сгодил, признавам, че приех новината скептично. Боях се, че… е, всъщност няма значение какви са били страховете ми. Сега разбирам защо те е пожелал. Но ти внимавай с това свое майчино наследство — добави тя и гласът й се сниши до шепот: — Прилича ми на ключ от Храма на звездите и ако съм права, значи майка ти е платила много висока цена за него.

Тела сведе поглед към ръката си. Изглеждаше съвсем невероятно, но безнадеждният оптимист в нея се запита дали пръстенът, който носеше вече седем години, не е ключът към тайните на майка й.

— Простете, че ви прекъсвам — чу се гъгнив глас откъм сцената.

Тела вдигна глава и видя Армандо, облечен като Убития крал — орисия, която символизираше две неща. Предателство или възвръщането на нещо изгубено. Той се усмихна на малобройната си публика със смразяващо като костюма му изражение. На кръста му висеше окървавен меч, гърлото му уж беше прерязано, а на главата му се кипреше грозна корона от кинжали.

— За мен е удоволствие да съм тук тази вечер.

30

Половината висящи от тавана свещи угаснаха и банкетната маса потъна в сенки. Само Армандо и сцената се къпеха в светлина.

— О, чудесно! — плесна с ръце Елантин. — Забавлението започва.

— Благодаря ви за поканата, Ваше величество. — Армандо се поклони ниско и с учудващо смирение. — От коронацията ви насам най-голямото желание на Легендата е да доведе своята трупа във Валенда. Дълбоко сме ви признателни, че приехте неговото предложение. В чест на Ваше величество тази вечер ще представим специална постановка, която ще покаже какъв е бил животът, когато владетелите не са били така мъдри и милостиви като вас. Дано да ви хареса.

Завесите се вдигнаха.

Пиесата изглеждаше като пародия на пародията.

Декорът представляваше древна тронна зала, но цветовете бяха твърде ярки и крещящи, всичко беше боядисано в оттенъци на лимоненозелено, светещо виолетово, флиртаджийско розово, космическо синьо и пулсиращо жълто. Сякаш дете беше нарисувало фона, костюмите и престола, на който седеше Армандо. Йован, нагиздена като Немъртвата кралица с прилепнала черна рокля и превръзка на едното око, се беше облегнала на ръката му.

Тела потръпна, спомнила си случилото се на моста пред Идиличния замък.

Йован изкриви устни в нехарактерна за нея жестока гримаса — точно като истинска орисия — и обходи с поглед сборището от придворни.

Тела също погледна натам. Разпозна неколцина от актьорите; някои бяха облечени като благородници, други — като орисии. Сред множеството на сцената Тела различи Бременната слугиня, Придворните дами на Немъртвата кралица и Отровителя.

Не видя никъде Данте. А после се ядоса на себе си, че го е търсила.

Йован, Немъртвата кралица, въздъхна дълбоко на сцената.

— Толкова ми е скучно.

— Може би аз ще ти помогна. — Каспар се появи с ленива крачка. Облечен беше с червен кадифен фрак, кръв със същия цвят капеше от устата му и от ъгълчето на едното око. Явно играеше Принца на сърцата.

Тела стрелна Джакс с поглед, любопитна как ще реагира той. Изражението му си остана безстрастно, почти отегчено, но Тела усети как ръката му около раменете й изстива съвсем, когато Каспар махна да извика на сцената двама млади изпълнители.

Тела не ги познаваше. Момче и момиче на нейната възраст или няколко години по-малки. Имаше нещо смущаващо в облеклото им. Всички останали изпълнители бяха с костюмите на лесно разпознаваеми герои, докато момчето и момичето просто носеха най-хубавите си дрехи, грижливо изгладени и мъничко старомодни в сравнение с труфилата на придворните, сякаш рядко имаха повод да се обличат официално и следователно нямаха причина да обновяват гардероба си. Изглеждаха по-реални от останалите, сякаш Каспар ги е избрал напосоки от улицата и им е обещал голяма торба с бонбони, ако тръгнат с него.

— Как се казваш? — попита той момичето.

— Агата.

— Какво хубаво име, Агата. А ти? — обърна се той към момчето.

— Хюго.

— Още едно прекрасно име. — Тонът на Каспар стана не просто сладък, а чак лепкав. — Всъщност толкова много харесвам имената ви, че ще си ги запиша, за да не ги забравя никога.

Агата и Хюго се спогледаха смутено, сякаш усещаха, че нещо не е наред, но после кимнаха едновременно, нетърпеливи да угодят на една орисия.

Каспар извади от джоба си две картончета с формата и размера на карти за игра.

— О — простена той, — май нямам мастило. Явно ще трябва да използвам безсмъртната си кръв.

Взе кинжал със скъпоценни камъчета по дръжката и го притисна към върха на пръста си. Потече кръв и Каспар се направи, че пише с нея върху една от картите. После валмо театрален дим закри половината сцена. Когато димът се разнесе, Агата я нямаше, а мястото й беше заето от карта.

Каспар я взе от пода и я размаха към Йован и Армандо.

— Превърна я в карта! — извика Йован. — Направи го пак! Направи го пак!

Хюго понечи да избяга, но окървавеният пръст на Каспар вече пишеше името му върху втората празна карта.

Ново валмо дим и момчето изчезна.

Каспар отиде да вземе картата от пода.

Йован плесна с ръце.

— Колко време ще останат така?

Каспар тръгна с бавна крачка към трона.

— Можеш да ги държиш вътре, докато те забавляват. — Каспар облиза една от картите с дълъг розов език, преди да я даде на Йован. — Ще ти направя цяло тесте, за да играеш истинска игра.

Ръката на Джакс върху раменете на Тела стана още по-тежка и студена.

— Така ли е било? — прошепна тя. — Това ли сте правили? Превръщали сте хората в карти, за да си играете с тях?

Джакс изсъска в ухото й:

— Никога не съм облизвал карта по този начин.

— Но останалото… — Тела се обърна да види лицето му, да потърси някакво чувство на вина там. Знаеше, че орисиите са зли, Джакс я беше прокълнал, за да постигне своето, но да затвориш човек в капан, да го превърнеш в безсилно парче хартия и да го разиграваш за забавление беше зло от съвсем нов порядък.

Джакс се усмихна лениво и пошушна:

— Какво се опитваш да намериш, Донатела? Търсиш нещо добро у мен? Откажи се. Няма да намериш, защото не съществува.

— Знам и без да ми го казваш.

— Тогава защо ме гледаш така, сякаш търсиш отговори?

Тя кимна към сцената.

— Това ли ще направиш с истинското име на Легендата? Ще го използваш, за да заключиш Легендата в карта?

— Той иска да ме унищожи — тихо отвърна Джакс. — Просто искам да се защитя.

— Тогава защо изведнъж реши, че само името няма да ти е достатъчно? Защо искаш нещо повече?

— Защото мога да имам повече. — При последната дума ледената му ръка натежа още върху рамене й.

— Как? — попита Тела. — Как смяташ да вземеш повече от Легендата?

— Ако ти отговоря, ще се почувстваш още по-нещастна.

— В тази ситуация предпочитам информацията пред щастието.

— Ще изпия кръвта му, право от вените. Така се дава и отнема сила. Не върши работа, ако е бутилирана. Е, бих могъл да взема част от магията му по този начин, но не и да я задържа за себе си.

И беше в състояние да го направи. Тела отлично помнеше как бе спрял сърцата на хората в цялата зала след злополучната им целувка. Продължило бе само минута, но повече нямаше да му е нужно.

Без да каже друго, Джакс насочи поглед към сцената и се усмихна, сякаш пиесата искрено го забавляваше, но Тела подозираше, че доброто му настроение се дължи на нейния смут.

Приятно му беше да я измъчва, точно както Принцът на сърцата от пиесата си играеше с децата, които бе заключил в карти.

С тази пиеса Легендата не вървеше по границата на приличието, а я пресичаше.

Вероятно си въобразяваше, но Тела имаше осезаемото усещане, че представлението не е предназначено за Елантин, а за самата нея и цели да я убеди колко зли са орисиите и колко по-разумно би било да помогне на Легендата и така да ги унищожи, а не на Джакс и така да възвърне силите му в целия им блясък.

И тогава й хрумна нещо друго. По-рано през деня Джакс й беше казал, че има само два начина да освободиш затворник в карта. „Или простосмъртен трябва доброволно да заеме мястото му в картата, или безсмъртен с голяма мощ трябва да развали заклинанието и да освободи всички, които са заключени в хартиения затвор.“

Джакс беше обещал, че ще освободи майка й, но Тела беше сигурна, че никога не би се съгласил да заеме мястото й в картата. Ами ако Джакс искаше Легендата не само за да възстанови силите си? Ако искаше магията му, за да развали проклятието и да освободи всички орисии? Може би се стремеше така отчаяно към трона, за да властват отново орисиите както преди.

Пиесата на сцената продължаваше.

Припукване и още дим. Тя погледна натам и видя, че всички благородници са изчезнали, заменени с карти.

Тела гледаше с ужас как Каспар ги събира на тесте и започва да ги размесва за Армандо Убития крал и Йован Немъртвата кралица.

— Ако тези ви омръзнат, винаги мога да ви направя още — каза Каспар. — А и лесно може да заменим някого, като напишем друго име върху картата.

— Представяте ли си, че са ни управлявали по този начин? — засмя се с цяло гърло Елантин, но после се задави изведнъж, точно когато зелената завеса се затвори за антракта.

Императрицата посегна към чашата си с вода, но я събори, а също и чашата на Джакс. Виното се разля по масата.

Тела понечи да подаде на Елантин своята чаша, но императрицата поклати глава, сякаш й нямаше доверие.

— Джакс — изграчи тя.

Джакс скочи от мястото си и излезе от стаята да донесе вода.

Елантин се закашля за последно. А после изражението й стана съсредоточено и тя погледна Тела с ясни, умни очи. Гласът също прозвуча различно — вече не беше сладката императрица, която обгрижваше Джакс като дете. Тонът й беше остър като лъвски зъб.

— Излъжи ме — каза Елантин — и ще те изхвърля от тази стая, преди Джакс да се е върнал. Или ми кажи истината и се сдобий с могъщ съюзник. А сега ми отговори бързо — какво те свързва с този млад гадняр, който иска да ми вземе трона?

Устата на Тела пресъхна внезапно. Първата й мисъл бе, че е номер, че Джакс я изпитва, но после се сети как Елантин я беше попитала за плановете на Джакс да я убие. Уж само се бе пошегувала, но въпросът й не беше прозвучал докрай шеговито.

— Времето ти изтича — сопна се Елантин.

— Той държи майка ми в затвор — призна Тела, Не че й имаше доверие, но жена, която съумяваше да управлява сама цяла империя, трябваше да е по-хитра от лисица и да прозре истинската природа на Джакс. — Докато майка ми е затворена, аз ще съм под властта на Джакс.

Елантин стисна устни.

Пулсът на Тела се ускори.

Но преди императрицата да е отговорила, Джакс се върна и й подаде голяма чаша вода.

Благодаря ти, момче мило. — Елантин вдигна чашата към устните си, но Тела можеше да се закълне, че не отпи от водата. Вместо това изрече, вероятно за да отклони вниманието на Джакс: — Тъкмо казвах на прекрасната ти годеница, че бих искала да се присъедини към нас в Навечерието за фойерверките, които с теб ще гледаме от върха на тази кула.

Тела не помнеше много от случилото се след това. Джакс и Елантин продължиха да си говорят, но тя не чу и една дума от разговора им. Мислеше за пиесата, за орисиите, които я бяха причакали пред Идиличния замък, и на какво щеше да обрече както Легендата, така и цялата империя, ако спечелеше играта и предадеше Легендата на Джакс.

Веднага щом се върна в апартамента си, Тела извади Оракула.

Образът беше неясен, докато Тела не си представи как печели играта и предава Легендата на Джакс според ангажимента, който беше поела. Образът мигновено се избистри. Показа Тела, сестра й и майка им да се прегръщат щастливи. Картинка твърде хубава, за да е вярна. И може би точно така стояха нещата.

Години наред Тела беше вярвала на Оракула безрезервно. Но ако в картата беше уловен истинският Оракул, нямаше ли да й покаже онова, което би му помогнало да избяга от затвора си?