Легендата

Епилог

В приказките шестнайсетгодишните момичетата разбират, че или са прогонени принцеси с вълшебни сили, или са прокълнати и само красив принц може да развали черната магия. Тела не знаеше какво я очаква през седемнайсетата година от живота й, но подозираше, че ще е много по-зрелищно от гореизброеното.

Покрай траурната атмосфера на Елантинин ден съвсем беше забравила за собствения си празник. Ала въпреки това и като по магия се събуди точно в полунощ, в първата минута на рождения си ден.

Сърцето й още тежеше, но тя бе решила да почерпи сила от изпитанията.

Преди две нощи, когато беше заела мястото на майка си в картата, вярваше, че това ще е истинският край на историята й. Ала беше твърде млада, за да е стигнала края си. Приключенията й едва бяха започнали. Щяха да са по-големи от обещания и по-ярки от съзвездия. И когато дойдеше краят им, Тела щеше да се е превърнала в легенда.

А Легендата щеше да съжалява, че я е зарязал на онези стълби, без дори да се сбогува като хората.

Или вече съжаляваше…

Тя се надигна в леглото си. Стаята беше тъмна, пълна с нощни сенки, но Тела ясно видя подаръка, все едно беше бял ден. Червена роза със съвършено светло стъбло на нощното шкафче до леглото й. Под нея се подаваше сребърен плик, който грееше. Естествено, че ще грее, помисли си тя. Всичко, свързано с Легендата, грееше в мрака.

Тела го взе, измъкна се от леглото и тръгна към прозореца.

Още му беше бясна. Легендата щеше да съжалява, че я е зарязал. Но сърцето й сякаш бе забравило за тази клетва. Препускаше неравномерно в гърдите й, докато Тела отваряше писмото, оставено й от Легендата.

Миришеше на него, на мастило, тайни и опасна магия. Почеркът му беше смел, решителен. Тела плъзна поглед по текста и отказа да се усмихне, ала в сърцето й покълна нещо, което приличаше на надежда.