Легендата

31

Отначало й се стори, че няма звезди. Погледнато отдолу, небето приличаше на лъскаво черно огледало. Но отвисоко, от прозореца на небесната карета, за миг й се стори, че небосклонът не е изцяло черен. Миниатюрни бели звездици грееха в очертанието на сърце, което обхващаше почти цялата столица, като звезден прах по краищата на древния град, намек за вълшебство, заклинания и детски мечти.

Тела залепи нос за прозорчето на каретата. Беше твърде тъмно да различи хората долу. Но лесно си представи как участниците в играта обикалят трескаво улиците. Дочула бе слугините да говорят колко недоволни били всички, задето Елантин е отменила четвъртата нощ на Каравала.

Понеже животът й зависеше от изхода на играта, Тела също не бе искала да пропусне една нощ от Каравала. Но тялото й се бе зарадвало на почивката. След вечерята при Елантин Тела беше потънала в дълбок и продължителен сън. Очаквала бе да се събуди с кръв в очите и по цялото лице. Но или Джакс й беше дал почивка от злодеянията си, или кръвта, която Данте и Джулиан й бяха дали да пие, все още противодействаше на смъртоносната му целувка.

Уви, заклинанието не беше развалено напълно. Сърцето й отново биеше по-бавно от нормалното.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Туп… туп.

Нищо.

Нищо.

Тела притисна ръка към гърдите си и прокле Джакс. Допълнителното прескачане на сърцето й беше като напомняне да побърза.

Каретата започна да се спуска към Храмовия квартал и Тела извади третата улика, която беше преписала от плаката с портрета на майка си.

Тела вече бе сигурна, че предметът, необходим й да спечели Каравала, беше майчиното й тесте на съдбата. Също така вярваше, че този път играта не е само игра и че Легендата наистина иска тестето. Но явно не знаеше къде е то. Затова чрез уликата я насърчаваше да следва сърцето си с надеждата Тела да знае къде майка й скрила картите.

Облак със силно ухание на тамян обви Тела, когато каретата й кацна в Храмовия квартал. По улиците още имаше богомолци, звучаха религиозни химни, но нямаше и помен от предишната навалица. Никой не споменаваше и името на Легендата.

Изглежда, тя беше единственият участник, чието сърце го е довело тук. Макар да я беше довело не толкова сърцето, колкото майчиният й пръстен с опал, който според Елантин беше нещо като ключ, свързан с Храма на звездите.

Тела се надяваше императрицата да е права и пръстенът наистина да е ключ, който да отключи тайните към майчиното й тесте на съдбата. Но едва ли щеше да е толкова лесно, а връзката на пръстена с храма я изпълваше с лоши предчувствия.

Религиите, които се практикуваха във Валенда, приличаха повече на забавление, отколкото на истински вероизповедания. Но Тела беше чувала, че богомолците в Храма на звездите вярват искрено и са готови да принесат в жертва младостта си, красотата си и каквото друго бъде поискано от тях. И макар да не знаеше много за звездите, беше чувала, че тези древни създания са без душа и приличат на хора по-малко и от орисиите. Не разбираше как някой би искал да се присъедини към това паство.

Стегна въжето на кръста си около тънката роба, с която се беше сдобила с помощта на слугиня в двореца. За да я пуснат в светилището, трябваше да изглежда като послушница, кротка и непретенциозна, и да е облечена в това ужасно одеяние.

Потръпна, когато вятърът се мушна между краката й. Никога не беше страдала от излишна скромност, но сега имаше чувството, че се загърнала в чаршаф, вързала е краищата му на едното си рамо, а на талията го е пристегнала с въже, което се влачеше по земята. Крайно непривлекателна одежда и доста неподходяща, ако се наложи да тичаш.

А всичко в Храма на звездите й нашепваше да избяга по най-бързия начин.

Върху куполообразния покрив на храма стърчаха гигантски криле, блеснали като пламъци, но въпреки великолепието им пред входа на светилището нямаше никого. Сигурно точно затова по широките, огрени от лунната светлина стъпала се редяха толкова много статуи, създаващи измамното впечатление за живот. Макар че вгледаш ли се по-отблизо в тях, никога не би ги сбъркал с хора.

Масивни и високи като храмови колони, мъжете бяха с мускулести ръце, дебели колкото дървесни стволове, а жените имаха нереалистично големи гърди и очи от аквамарин. Сигурно изобразяваха звездите, реши Тела. Вероятно би ги взела за красиви все пак, ако не беше забелязала и други статуи. По-малки и по-тънки. Които пълзяха в краката на звездите. Смущаващо реалистични, живи почти. Горящи факли хвърляха червеникава светлина върху човешките фигури, огряваха капчиците пот по челата им и мазолите по ръцете. Всички бяха боси, някои се бяха превили в знак на подчинение, други протягаха ръце нагоре, поднасяйки в дар повити бебета и малки деца.

Погнуса задави Тела и тя неволно се запита какво ли е заменила майка й срещу пръстена с опал.

— Ако това не ти харесва, почакай да видиш какво има вътре. — Данте се беше облегнал на една от колоните край масивните врати на светилището, целият бронзова плът и лъскави татуировки…

И да му се не види, гол до кръста.

Съвсем гол.

Тела си каза, че не трябва да го зяпа, а просто да мине покрай него, без да му обръща внимание, ала не беше в състояние да откъсне погледа си, нито да спре горещата вълна, заляла гърдите и шията й. И преди беше виждала разсъблечени млади мъже, дори можеше да се закълне, че вече е виждала и Данте без риза… но сега, на върха на стълбището, той изглеждаше различен. По-висок и по-едър. По-хищен. Облечен беше като статуите, само с широк бял чаршаф, увит около долната половина на тялото, който подчертаваше допълнително бронзовото съвършенство на прасците и гърдите му.

Тела захлопна рязко уста, но беше късно — Данте вече я бе видял да се излага като последната глупачка и се хилеше самодоволно. Бели зъби и съвършени устни, като да беше от звездите, на които се кланяха в светилището. И наистина приличаше на тях, проклет да е. Убедителен в лъжите си, точно както я беше убедил, че наистина го е грижа за нея.

Виждаше го за пръв път, след като я беше пренесъл на ръце от Идиличния замък. Сигурно очакваше да му благодари, задето я е спасил онази нощ. Но след онова, което беше казал на Джулиан — че държи на нея само защото ще ги заведе при картите, Тела нямаше намерение да му благодари за каквото и да било. Искаше да му каже нещо остроумно или пренебрежително, вместо това обаче за свой ужас избълва:

— Никога не трябва да носиш риза.

Усмивката му беше опустошителна. Данте се оттласна от колоната и облегна лакът на една от статуите близо до Тела. Лунната светлина затанцува по дебелите черни тръни, татуирани върху ключицата му, докато тъмните му очи се взираха в Тела. Плъзнаха се по една от цепките на тогата й и…

Веждите му се свъсиха.

Нещо се преобърна в стомаха на Тела.

— Защо ме гледаш така?

Без да отговори, Данте посегна, хвана единия край на въжето около кръста й и го дръпна.

Кожата на Тела пламна внезапно.

— Какво правиш?

— Помагам ти.

Данте посочи към една от женските статуи, която беше облечена като Тела, само че въжето беше стегнато под гърдите й, а после се увиваше и кръстосваше няколко пъти преди възела на кръста, така че само две къси крайчета висяха на нивото на ханша й.

— Лошо си го вързала — обясни Данте и хвана другия край на въжето. — Трябва да го развържем и да го стегнем наново.

Тела издърпа двата края на въжето от ръцете му и отстъпи назад.

— Няма да ми развързваш дрехата на стълбите.

— Значи мога да я развържа на друго място? — Гласът му тегнеше от тъмни обещания.

Тела го перна с въжето.

— Шегувам се. — Данте вдигна ръце с изненадващо момчешка усмивка. — Нямах намерение да те събличам тук или другаде. Но трябва да ти оправим чаршафа, иначе няма да те пуснат вътре.

— Не е чаршаф, а тога — възрази Тела. — И няма значение как е вързана.

— Напротив. Май не знаеш достатъчно за това светилище. Зад мраморните врати започва друг свят. Но ако искаш да влезеш така, заповядай — каза той и перна единия край на въжето в ръцете й.

Тела изръмжа.

— Мисля, че просто обичаш да ме тормозиш.

— Ако ти е толкова неприятно, защо не си тръгваш?

— Защото си застанал на пътя ми.

Глупаво извинение. Тела го знаеше, а подозираше, че същото се отнася и за Данте.

Много по-лесно й бе да го презира в мислите си, отколкото лице в лице. Постоянно се сещаше как я бе гледал, докато я носеше от Идиличния замък. И онзи миг, когато й се беше сторил така измамно млад и почти уязвим. Но дали причината беше в страха му, че може да я изгуби? Или просто се е боял, че така ще се прости и с шанса си да намери тестето на съдбата?

Изкушаваше се да го попита, да хвърли дочутото в лицето му, да види как ще реагира.

Думите натежаха на върха на езика й.

Но нито една не излезе на бял свят.

Не искаше да чуе отговора на Данте, защото така или иначе историята им беше обречена на лош край. Все още не знаеше дали Данте, или Джулиан е Легендата. Разговорът й със Скарлет беше посял семената на съмнението. Но ако се окажеше, че Данте е Легендата, то Тела непременно трябваше да убие в зародиш чувствата си към него.

След пиесата снощи и след като бе стигнала до извода, че Джакс смята да освободи всички орисии, Тела беше преосмислила плановете си. Не искаше нейна да е отговорността, че е пуснала орисиите на воля и е обрекла империята на жестокото им владичество. Но и не искаше да умира отново, пък и вече беше само на крачка да спаси майка си и да й зададе множеството въпроси, натрупали се след деня на изчезването й.

Нямаше да се държи като страхливка и да се преструва, че няма избор, само защото възможностите не й харесват. Имаше възможност да избира и беше избрала. В края на играта щеше да предаде Легендата на Джакс.

Можеше само да се надява, че Данте не е Легендата. Но дори да не беше, двамата нямаха общо бъдеще.

Тела не се гордееше с този свой избор, нито че избягваше неизречените неща помежду им. Избираше по-лесната пътека, като премълчаваше случилото се при Идиличния замък и след това — как тя едва не бе загинала, а той я беше спасил. Ала Данте също не повдигаше въпроса. Може би и той предпочиташе да не говорят за това.

— Добре. — Тела му връчи двата края на въжето. Щеше да му позволи тази последна волност, после да го отпрати. — Само побързай.

Стисна решително горния край на дрехата си. Напомни си, че не е от свенливите. Защо ли обаче имаше чувството, че стиска не просто дрехата, а собствените си юзди? Всеки сантиметър от кожата й потръпна, когато той скъси разстоянието помежду им. Данте миришеше на мастило и други тъмни, изкусителни неща.

Тела стисна по-силно тънката материя. Данте намери възела на кръста й и бавно започна да го разхлабва, теглеше и подръпваше, докато тя не се озова толкова близо до него, че виждаше само релефа на татуираната му гръд. Ръцете му бяха покрити със символи, но гърдите му разказваха цяла история. Кораб с разкъсани платна се беше разбил върху корема му под погледа на умиращи звезди. Гора в пламъци покриваше ребрата му от едната страна. Под ключицата черно сърце като онова на ръката му ронеше кървави сълзи и изглеждаше толкова истинско, че сякаш пулсираше. А когато Данте се извърна леко, Тела зърна върховете на чифт широки криле, татуирани на гърба му.

Повтаряше си да не зяпа. Но когато затвори очи, усещанията станаха още по-наситени. Лекият допир на пръстите му по ханша й караше сърцето й да препуска. Натискът на палеца му край възела на кръста й я накара да затаи дъх. Миг по-късно тънкото въже се предаде и падна в ръцете му. А тя остана само по чаршаф.

Тела отвори рязко очи.

Данте прокара език по устните си като тигър, който току-що е надвил коте.

Тела стисна чаршафа като за последно.

— Да не си посмял да си тръгнеш с въжето!

Той вдигна вежда.

— Наистина ли мислиш, че ще те зарежа на стълбите, след като положих толкова усилия да спечеля доверието ти?

— Нали уж работеше за Легендата?

Той се наведе към нея.

— Мисли си каквото щеш, но ако наистина вярваш, че това е единствената причина да съм тук в момента, значи не си толкова умна, за колкото те смятах.

После въжето се плъзна около нея.

Кръвта й кипна, когато Данте я обгърна с ръце да го прекара под гърдите й.

— Много ли е стегнато? — попита той.

— Не.

— Сигурна ли си? Защото ми се стори, че затаи дъх. Или просто аз ти въздействам така?

Устните му докоснаха ухото й, а тихият му смях погъделичка нежното местенце отдолу.

Би го зашлевила, но не смееше да пусне чаршафа.

— Това ти е приятно, нали? — попита вместо това.

— Би ли предпочела да ми е неприятно, че те прегръщам? — Ръцете му я обгърнаха отново и този път не се размина с едва доловим допир. Тела усети натиск по ребрата си, докато Данте прехвърляше двата края на въжето около нея, за да ги кръстоса малко над пъпа й.

Не би трябвало да се изчервява до ушите заради подобно нещо, нали? Това беше краят на историята им, а не интересната част.

Данте прехвърли още веднъж въжето около нея и ръцете му се задържаха на талията й.

— Как е?

— Добре.

— Питах за въжето.

— Знам — каза Тела, макар да беше сигурна, че пресекващият й глас издава лъжата. — Разкажи ми за татуировките си — помоли тя, с надежда да отвлече вниманието си. — Означават ли нещо, или са просто хубави картинки?

— Наистина ли ги смяташ за хубави?

— Нещо против думата ли имаш?

— Когато я използваш във връзка с мен — не. — Гласът му беше хладен като коприна, но Тела можеше да се закълне, че Данте стегна въжето на гърба й малко по-силно от необходимото, преди да каже: — Играя толкова много роли, че татуировките ми помагат да си спомня кой съм в действителност. Всяка разказва истинска история от миналото ми.

— Черното сърце, което рони кървави сълзи? — посочи Тела. — Какво е то, спомен за момиче, което си обичал?

— За него не говоря никога. Но ще ти кажа за кораба с разкъсаните платна. — Пръстите му се плъзнаха за миг по ребрата й, сякаш да й напомнят къде върху неговото тяло се намира въпросната татуировка. — Когато бях малък, баща ми реши да се отърве от мен. Продаде ме на едно благородно семейство от друг континент. Но съдбата или е била на моя страна, или искрено се е старала да ме убие. Корабът на аристократите бе нападнат от пирати, които избиха всички. Сигурно щяха да убият и мен, но аз ги излъгах, че съм избягал принц.

— И те ти повярваха?

— Не. Но им стана толкова забавно, че решиха да ме пощадят.

Тела се усмихна неволно при мисълта за малкия Данте, който се опитва да излъже екипаж от кръвожадни пирати.

— Значи владееш разни пиратски трикове, така ли?

— Владея всякакви трикове. — Данте стегна за последно възела, но ръцете му се задържаха още миг върху талията й, топли през тънкия плат. — Ще те науча на няколко, ако поне за малко спреш да ме отблъскваш.

— Изглежда ли, че те отблъсквам?

— Не, но ти се иска. — Сложи два пръста под брадичката й и повдигна лицето й към своето. Една от ръцете му все още беше върху въжето на кръста й, с другата погали леко брадичката й. Винаги бе смятала, че очите му са почти черни, но сега, под силната светлина на факлите, й се сториха обточени със злато и пълни с нещо като копнеж. Гледаше я, сякаш искаше Тела да се загуби в очите му и той да е единственият, който ще я намери.

Но Тела знаеше, че не става въпрос за нея. А за едно тесте карти. За орисиите и магията. За живот и смърт. Искаше й се да узнае какво би било да се изгуби в очите на някого като Данте и да вярва, че той ще я намери. Ала можеше да вярва единствено на себе си.

— Благодаря ти за съдействието, но вече мога и сама да се справя.

Отстъпи назад да се откъсне от ръцете му и мина покрай него.

Когато сърцето й прескочи отново, беше по-скоро от тъга, отколкото от заклинанието на Джакс. Но тя се насили да продължи напред. Да не поглежда през рамо.

Стигна до вратите и почука. Въздухът стана сладък като нектар, приспивен почти.

Чу Данте да застава до нея, но не се обърна да го погледне.

— Защо не можеш да ме оставиш на мира?

— Мога. Но не искам, а мисля, че и ти не го искаш.

Тела отвори уста да възрази, но перлените врати я изпревариха.

Всичко от другата им страна беше бяло като крилете на гълъб или златно като паднали звезди. За разлика от църквата на Легендата това място приличаше на истински храм. А младият мъж, който беше отворил вратите, изглеждаше досущ като богоподобните статуи на стъпалата.

32

Тела бе очаквала да види Каспар, Найджъл или друг от актьорите на Легендата, но този млад мъж й беше напълно непознат. Още едно потвърждение, че играта е съвсем истинска. Или че Тела е на грешен път. Вярваше, че за да спечели Каравала, е достатъчно да намери майчиното си тесте на съдбата… но вярата в нещо не го правеше истина.

Пристъпи в Храма на звездите, изпълнена с нови съмнения.

Мъжът, отворил вратата, наистина приличаше на оживяла скулптура. Ръцете и краката му, както и останалите части от тялото, непокрити от кожената му одежда, приличаха повече на камък, отколкото на плът. Е, може и да не беше чак толкова висок като статуите пред светилището, но беше по-висок от Данте. Толкова висок, че Тела трябваше да извие глава назад, за да го погледне в лицето.

Ахна неволно, когато видя бузата му.

Дясната половина на лицето му беше съвършена, от четвъртитата челюст до правия нос и тъмния грим, подчертаващ издължените очи. Но лявата му буза беше жигосана дълбоко — осемлъчна звезда със сложен символ в средата, който бе непознат за Тела.

Опита се да отклони поглед, макар да беше сигурна, че е късно. Сякаш да подчертае това, мъжът плъзна пръст по очертанията на звездата.

Въпреки дамгата на лицето си младият мъж носеше сребърна диадема на челото и плащ в кралско синьо, прикачен на дясното рамо със сребърна брошка, също като пръстена с печат на пръста, с който бе задържал вниманието й върху жигосаната звезда. Явно бе човек с власт, което допълнително изнерви Тела. Ако този храм беше толкова опасен, колкото твърдяха всички, значи високият млад мъж беше извършил неописуеми неща, за да се издигне толкова високо в йерархията.

— Аз съм Терон — представи се той и даде небрежно знак на Тела и Данте да влязат в преддверието.

Таванът се издигаше над тях като застъпващи се криле, всичките черни с пръски от злато, сбрани на групи като съзвездия. Осмоъгълното пространство отдолу бе заето от триетажен фонтан, от който се лееше светлина на свещи. Подът беше от бял мрамор, толкова лъскав, че отразяваше блясъка на двойната врата в дъното.

Беше от онези места, където се чувстваш длъжен да шепнеш. Тела инстинктивно посегна да събуе пантофките си, сякаш можеха да изцапат чистия под. Ала въпреки блясъка си помещението изглеждаше някак зловещо. Още статуи се редяха покрай стените, също толкова реалистични като онези отвън, само че тези изобразяваха шок, ужас и болка.

— Нашият храм се захранва от древната магия на звездите — поде Терон. — Трезорите в подземията ни са непробиваеми, но все се намира по някой глупак, който решава да се промъкне там и да открадне нещо.

— Значи е добре, че не смятаме да крадем каквото и да било — каза Тела.

Терон се усмихна бегло.

— А за какво сте дошли?

— Имам въпрос за…

— Ако сте тук заради играта, ще ви разочаровам — прекъсна я Терон. — При нас няма улики, не сме и туристическа атракция като много от другите храмове. За да минете в следващата зала и да получите отговори на въпросите си, трябва да докажете, че мотивите ви не са омърсени и че наистина търсите звездите. — Поведе Тела и Данте към самотен пиедестал от слонова кост, върху който имаше очукана медна купа, стара и похабена в сравнение с всичко останало. — За изпитанието ще е необходима капка от кръвта ви.

Данте хвърли кос поглед на Тела.

Но и без него тя знаеше отлично на какво е способна капка кръв. Данте и Джулиан я бяха изцелили с кръв след нападението на Немъртвата кралица и нейните Придворни дами, но с кръв можеха да се крадат неща, като дни от живота ти например.

— Едно убождане по пръста, това е всичко. — Терон протегна дясната си ръка и Тела видя на пръста му халка от тъмен метал с корона от опал, достатъчно остър да среже кожата и познат до болка.

Пръстен, който много приличаше на майчиния й.

Елантин се беше оказала права.

Тела погледна крадешком към собствената си ръка. Камъните и на двата пръстена бяха грубо обработени и с еднаква форма. Но не и по цвят. Опалът на Терон беше черен с вътрешни пламъци в пулсиращо синьо и нишки в зелено. Този на Тела беше огнен, горяща лавандула с център от черешов пламък и тънка златна нишка в средата като искра, която всеки миг ще се възпламени. Но дори преди да смени цвета си след изчезването на Палома, камъкът беше много по-светъл от този на Терон.

— Пръстенът ви — каза тя. — Само за кръвопускане ли го използвате, или означава и нещо друго?

— Не сте си спечелили правото да отговоря на този въпрос.

— Ами ако ви кажа, че имам същия пръстен? — попита Тела и протегна ръка.

Данте свъси вежди, загледан в пръста й.

Бръчка се вдълба между гримираните очи на Терон.

— Как се сдобихте с него?

— Беше на майка ми.

— Тя мъртва ли е?

— Не.

— Не е трябвало да ви го дава.

— Защо? Какво означава пръстенът?

— Означава, че има дълг към нас, който не е бил платен.

Тела усети как Данте се напряга.

Новината не беше добра, но беше за предпочитане пред липсата на информация.

— Пръстенът на ръката ви е ключ — обясни Терон. — Ако наистина е принадлежал на майка ви, значи тя е прибрала в трезорите ни нещо, което може да бъде взето единствено с негова помощ. Ала цветът му показва, че е пръстенът е бил прокълнат.

— Как да разваля проклятието?

— Като изплатите дълга й — отвърна с равен глас Терон. — Докато плащането не бъде извършено, пръстенът не ще може да отвори трезора на майка ви.

— Тела… — вметна предупредително Данте.

Но тя не искаше да слуша предупреждения. Майка й не просто е била тук, в храма, но и е оставила нещо свое в трезорите му. Вероятно тестето на съдбата, което Тела трябваше да намери* Или нещо друго, с чиято помощ да разбере постъпките й.

— Какъв е дългът й? — попита тя. — Какво е оставила в трезора?

— Не мога да отговоря на тези въпроси — заяви Терон. — Но пръстенът може. Той има памет, която се активира с кръв. Ако наистина е бил притежание на майка ви, вашата кръв би трябвало да отключи видение, което ще покаже какво ни е обещала. Просто убодете пръста си с някой от острите ръбове на опала и нека капката кръв падне в купата.

— Тела… — изръмжа Данте. — Не мисля, че трябва да…

Но тя вече притискаше пръст към стария пръстен на майка си. Червена капка кръв се оформи като миниатюрна розова пъпка, падна в медната купа и побеля.

Тела гледаше със затаен дъх как бялата капка кръв се превръща в мъгла, в отражение на жена, застанала пред медна купа, съвсем същата като тази пред нея. Но не беше просто някаква жена. Беше Палома, майката на Тела. По-възрастна, отколкото на портрета в магазинчето с най-издирваните престъпници, долу-горе на възрастта, на която беше изчезнала. Но изглеждаше много по-напрегната, отколкото я помнеше Тела. От загадъчната й усмивка нямаше и помен, нито от искриците в тъмните й очи. Една много по-корава версия на жената, която Тела познаваше.

Във видението Палома не беше увита в чаршаф като Тела, или пък бялата тога се криеше под тъмносиния й плащ. Изглежда, говореше с някого, но от събеседника й се виждаше единствено сянка.

— Рай Изгубената — казваше сянката. Мъжки глас като оживял дим. Гъст, тежък и задушаващ. — Нали се закле повече никога да не сключваш сделка с нас?

— Клетви се дават и се нарушават — отвърна Палома. — Явно същото важи и за заклинанията, защото онова, с което скрихте картите ма, отслабва.

— Точно затова предложихме да ги оставиш в трезора ни при другите неща, които ти пазим.

— Предложили сте? — изсумтя Палома. — Тъкмо обратното. Казахте, че не мога да ги прибера в трезора ви.

— Не, обяснихме ти, че ще трябва да платиш допълнително за това.

Палома застина.

— А, спомняш си, все пак — каза гласът. — И понеже сме великодушни и благородни, предложението ни още е валидно.

— И цената е същата?

— Да. Бъди благодарна, че не искаме повече срещу защитата на един толкова страшен предмет.

— Какво повече може да се поиска от една майка? Какво повече от първородното й дете?

— Бихме могли да поискаме и второто.

— Никога няма да ви дам и двете — каза Палома. — Но можете да вземете втората ми дъщеря.

— За какво ни е втората — попита сянката, — освен като украшение?

— Видях бъдещето. Тя ще владее голяма сила. Ако не ми вярвате, мога да го докажа с картите. Макар че ще е по-добре за всички, ако не ги използвам повече. — Палачът вдигна упорито брадичка. — Проклятието, което държи орисиите заключени, губи от силата си. Отслабва всеки път, когато картите се използват.

— Това не ни засяга.

— А би трябвало. Още орисии ще се измъкнат от затвора си. Позволете ми да скрия картите в подземията ви, докато търся начин да ги унищожа. Освен ако не искате този ваш молитвен дом да се превърне в храм на Падналата звезда… Защото ви гарантирам, че върнат ли се орисиите, хората ще могат да се молят единствено на тях.

Сенчестият силует потъмня почти до черно.

— Добре — каза гласът накрая. — Дай ни втората си дъщеря и ще ти позволим да прибереш прокълнатите си карти в нашите подземия.

— Разбрахме се, значи. — Палома сряза с нож дланта си. — Дъщеря ми…

— Не! — Тела събори медната купа от пиедестала и разруши образа, преди да й е показал още ужасни неща. — Майка ми не е трябвало да прави това. Не е имало право! — Тя тръсна глава, зарови пръсти в косата си и заотстъпва. — Дори образът да показва истината, майка ми не е имала право да ме дава. Не съм нейна, за да ме дава.

— Но го е направила — подчерта Терон. — Впечатано е в кръв. Веднага щом ти…

Тела хукна, преди Терон да е довършил изречението. От думите му излизаше, че Тела трябва да стори нещо, преди да я вземат, а тя никога нямаше да допусне това, никога. Никога нямаше да принадлежи комуто и да било.

Терон не тръгна след нея. Може би това означаваше, че всичко е било само изпитание и видяното в купата не е истинско. Или просто не се налагаше да я гони, защото тя вече му принадлежи.

Не чу и Данте да я следва, затова само хвърли бърз поглед през рамо, докато слизаше на бегом по стъпалата пред светилището. Едва не се спъна в смотания чаршаф, но продължи да тича.

Скарлет е била права. Майка им е била по-лоша и от баща им. Той поне бе изчакал Скарлет да навърши пълнолетие, преди да я продаде като коза. Тела никога не се беше чувствала толкова отчаяна. Направила бе толкова жертви за майка си, рискувала бе живота и свободата си, убедена, че майка й все още я обича и се нуждае от нея. А излизаше, че никога не я е обичала. Не само я беше изоставила, а я бе подарила като стара рокля.

Сигурно щеше да продължи да тича, докато не падне от изтощение, но пантофките й се прокъсаха, а мястото, където се наложи да спре, й беше непознато.

Под краката й имаше трева, която тъмнееше в нощния мрак. Вместо на тамян и ароматни масла въздухът миришеше на силна бира и сайдер. Тела хвърли поглед около себе си и видя временни сцени и театрални завеси, опънати между дървета.

Озовала се бе в някакъв парк. Нямаше представа в коя част на града се намира.

Определено не беше в Квартала на подправките. Всичко тук беше твърде хубаво. От пържените лакомства на уличните продавачи, поръсени със счукани виолетки и захар, до красивите рокли на жените и богато украсените колани на мъжете. Само че мечовете на коланите не изглеждаха истински, нито бижутата на жените.

Явно се бе озовала насред някакъв малък фестивал с улични представления или панаир в чест на наближаващия празник. Забавление за онези жители и гости на Валенда, които не участваха в Каравала. Хората я стрелкаха с любопитни погледи, но едва ли биха я взели за актриса от театрална трупа. Освен ако някоя от пиесите не включваше жертвоприношение на девица, костюмът й беше крайно неподходящ. Жените наоколо бяха облечени в широки рокли с дълги ръкави, а Тела беше с голи крака и ръце. Изведнъж й стана много студено. Умората я застигна като ледена вълна. Трепереше цялата, не й стигаше въздух, а сърцето й не изпомпваше достатъчно кръв, за да я топли.

Зърна един търговец, който продаваше наметала, и грабна от сергията му тъмен плащ със своя размер.

— Крадла! — развика се търговецът.

Тела понечи да хукне.

— Дай ми го! — Тежки ръце я събориха на земята, после дебелакът се метна отгоре й.

— Махни се от мен! — писна тя и взе да се гърчи. — Ще ти върна тъпото наметало!

Търговецът се претърколи и дръпна наметалото от раменете й. Но ръката му остана на врата й и го стисна силно. Много силно. Толкова силно, че прешлените й изстъргаха.

— Мръсна крадла — изсъска дебелакът, все така притиснал лицето й в тревата. — Това да ти е за урок друг път да не…

— Пусни я! — ревна някой.

Натискът върху врата й изчезна внезапно. После нечии ръце я вдигнаха и я прислониха крепко към развълнувана гръд, която миришеше на мастило, пот и ярост.

— Незаконно е да убиеш някого само защото е взел плащ назаем — изръмжа Данте на търговеца.

Гневна червенина изби по брадатото лице на продавача.

— Не го взе назаем. Открадна го!

— Не мисля така — възрази Данте. — Наметалото е в твоите ръце. Не го видях в нейните. Но определено видях как се опитваше да я убиеш.

Търговецът избълва серия от ругатни.

— Дай ни плаща и няма да извикам стражата — предложи Данте.

От мястото си Тела виждаше само гърдите му, но лесно можеше да си представи как изглежда Данте в момента — като воин, гол до кръста в цялото си божествено великолепие, като жадна за мъст звезда, току-що паднала от небето.

— Добре де — изръмжа мъжът. — И без това плащът се изцапа.

— Ще взема един и за себе си, черен. — Гласът му беше безмилостен, но не и прегръдката му. Данте подпъхна нежно наметалото около голите й рамене и треперещите крака.

— Добре ли си? — попита той.

Би искала да кимне, да се изсмее или да го подразни с някоя остроумна реплика. Опита да се засмее, но звукът изобщо не приличаше на смях, после пробва да кимне, но главата й падна безсилно на гърдите му.

Не искаше да плаче. Нито гадният търговец, нито майка й заслужаваха и една нейна сълза. Но макар да се отърси лесно от спомена за грубите ръце на продавача, споменът за думите на майка й не искаше да си отиде. Не само я бе изоставила, а я бе продала. Не и Скарлет обаче; категорично бе отказала да даде Скарлет. Изглежда, все пак е обичала една от дъщерите си, но тази дъщеря не беше Тела.

Сълзи напълниха отново очите й.

— Да пукне дано! — Не беше сигурна дали го прошепна, или го извика. — Години наред се молих на всички светци да я опазят жива, докато намеря начин да я открия. Толкова молитви нахалост, а тя ме е дала като мръсен парцал. Но сега си връщам молитвите обратно! — Този път наистина го извика. — Връщам си ги обратно! Да пукне или да гние до живот в хартиения си затвор, не ми пука. Не ми пука…

Нямаше представа колко пъти е повторила последните три думи.

Данте все така галеше утешително косата й със силните си пръсти. От време на време я целуваше леко по върха на главата. Не каза нищо, докато тя не утихна, после попита:

— Къде искаш да те отведа?

— Някъде, където да забравя.

33

Тела отпусна глава на гърдите му. Беше толкова уморена. Уморена от игри и лъжи, от разбити сърца, от опитите да спаси себе си и майка си. Искаше да забрави за всичко. Може би бе затворила очи и бе заспала, или пък на него му бе отнело броени минути да я изнесе от парка. Така или иначе, когато отново чу тихия му глас, имаше чувството, че е минал само миг.

— Ще можеш ли да ходиш?

Тела успя да кимне и Данте внимателно я свали пред някакви тесни изронени стъпала, полазени от мъх и разкъсани паяжини. Руини, изоставени толкова отдавна, че дори насекомите си бяха тръгнали. Но и някак огрени от звездите. Тела погледна нагоре и видя, че са в края на искрящото бяло сърце, което Легендата беше запалил на небето.

— Какво е това място? — попита тя.

— Според старите легенди принадлежало на губернатор, който управлявал този район много преди Меридианната империя да се появи, по времето, когато орисиите владеели света. — Данте я поведе нагоре по стъпалата към руините на старо имение. Баба й Ана често казваше, че красотата се определя от костите на човека. Ако това важеше и за сградите, то скелетът на тази къща говореше за прежно великолепие.

Изронените колони и обраслите вътрешни дворове нашепваха за древно богатство, а напуканите статуи и избелелите стенописи по тавана — за вкус към изкуството. Само една реликва сякаш бе избегнала смъртоносната милувка на времето. Фонтан в средата на централния двор с формата на жена, облечена по подобие на Тела, с кана в ръцете, от която се лееше червена вода в басейна около глезените й.

— Казват също, че мястото е прокълнато — продължи Данте. — По време на едно от многобройните празненства, устройвани от губернатора, съпругата му открила, че е планирал да я отрови, за да се ожени за младата си любовница. Вместо да изпие отровата, съпругата добавила към нея три капки от своята кръв и я изляла като жертвоприношение към една от орисиите — Отровителя. Заклела се до края на живота си да му служи като придворна дама, стига той да й изпълни едно желание.

— Какво било желанието й?

— Не знаела коя е любовницата на мъжа й, но знаела, че е на празненството. Затова си пожелала съпругът й да помни единствено нея, съпругата.

— И какво станало после?

— Отровителят изпълнил желанието й. Мъжът изпил чаша омагьосано вино и забравил всички, които бил познавал през живота си, освен своята съпруга. — Данте погледна към статуята, която изливаше бездънната си кана.

— Това съпругата ли е? — попита Тела.

— Ако може да се вярва на историята. — Данте седна на ръба на фонтана и продължи да разказва под тихите звуци на леещата се вода: — Съпругата не останала доволна. Отровителят бил изтрил всички от паметта на мъжа й, а един губернатор е безполезен, ако познава единствено съпругата си. Веднага щом новината за недъга му се разпространила, хората го свалили от поста му и заплашили да ги изгонят от къщата. Затова, макар първата сделка да приключила зле, съпругата призовала отново Отровителя и го помолила да върне спомените на мъжа й. Той я предупредил, че ако го направи, съпругът й отново ще се опита да я убие. И все пак съпругата обещала да служи на Отровителя и след смъртта си, ако той й изпълни още едно желание. Поискала от него да заличи само един човек от спомените на мъжа си. Отровителят се съгласил, но отново я предупредил, че ще има последствия. Но жената държала да запази титлата и къщата си, другото не я интересувало.

— Май се сещам как завършва историята — подхвърли Тела.

— Искаш ли сама да я разкажеш? — предложи Данте.

— Не. — Тя приседна до него на фонтана. — Ти имаш глас на разказвач.

— Естествено.

— И си самовлюбен освен това. — Тела се наведе да го сръчка в ребрата, а Данте се възползва от възможността да я прегърне през кръста и да я придърпа към себе си.

Беше толкова топъл, човешки щит, който да я пази от останалия свят. Тела се сгуши в него, заслушана в гласа му.

— Отровителят върнал спомените на мъжа й. После казал на жената, че ако вземе кана с вода и я излее в басейна в средата на двора, водата ще се превърне във вино, което ще изтрие другата жена от спомените на съпруга й. Тя се подчинила, но докато изливала водата, която се превръщала във вино, самата жена започнала да се променя, вкаменявала се под погледа на съпруга си, който я гледал от един балкон. Бил си върнал спомените само от няколко часа, но те били достатъчни да призове на свой ред орисия.

— Значи той е пожелал съпругата му да се вкамени?

— Поискал смъртта й, но Отровителят вече й бил обещал, че ще запази къщата и титлата си, а орисиите винаги спазват обещанията си.

Обърнаха се да погледнат още веднъж вкаменената жена. Тя не изглеждаше гневна, нито приличаше на човек, който се бори с проклятие. Напротив, сякаш се забавляваше, изливаше омагьосаното вино като на шега.

— Говори се, че ако пиеш от този фонтан, ще забравиш онова, което искаш да забравиш — добави Данте.

— А аз реших, че ми разказваш историята с тази цел.

— Успях ли? — попита той.

— За кратко — призна Тела. Уви, този миг на забрава беше отминал. Тя потопи пръст във фонтана и течността се раздвижи в нюанси на горчиво бургундско. Би било толкова лесно да сложи пръста в устата си, да затвори очи и да заличи спомена за думите и постъпките на майка си.

Но дори да приемеше на доверие легендата, разказана й от Данте, не беше сигурна, че иска да забрави. Тела дръпна ръка и изтри омагьосаното вино в бялата си тога.

— Знаеш ли кое е най-тъжното в цялата история? Че е трябвало и сама да се досетя. Бях предупредена — каза тя. — Когато бях малка, видях бъдещето си. Принцът на сърцата беше в него. И оттогава знам, че съм обречена на несподелена любов. Не допусках никого до себе си, освен Скарлет, от страх, че ще ми разбие сърцето. И за миг не ми хрумна, че трябва да се пазя от собствената си майка. — Тела се закашля. Прозвуча като стон и като наранен смях. — Май са прави онези, които твърдят, че човек не може да промени съдбата си.

— Не го вярвам — заяви Данте.

— А в какво вярваш?

— Съдбата е само идея, на която ние даваме плът с вярата си. Самата ти току-що каза, че си бягала от любовта, защото си вярвала, че не ти е писано да бъдеш обичана, а така сама си я отблъснала.

— Не само тази карта изтеглих. Изтеглих и Девичата смърт. Малко след това майка ми изчезна.

— Било е просто съвпадение. От малкото, което знам за майка ти, съдя, че тя е щяла да си тръгне, без значение дали си изтеглила онази карта, или не.

— Но… — Тела едва не му призна за Оракула и всичките му предсказания. Но дали картата наистина й беше показвала бъдещето, или я беше манипулирала през цялото време? Дали не беше използвала образи от възможни варианти на бъдещето не за да й помогне, а да я насочи към Джакс, така че той да освободи орисиите?

Смятала се бе за толкова смела, че дръзва да промени съдбата на майка си и сестра си. Ами ако годеникът на Скарлет е всъщност свестен човек? Ами ако Оракулът беше излъгал и за майка й? Беше я показал в килия и мъртва, но ако Тела не спечелеше Каравала, ако оставеше картите заключени в трезора под Храма на звездите, майка й нямаше да умре или да се озове в затвор. Просто щеше да си остане заключена в карта.

„Пада й се“ — каза си наум.

Сякаш прочел мислите й, Данте добави:

— Освен това не вярвам, че видяното днес доказва каквото и да било. Че майка ти не те е обичала, например. Стореното от нея изглежда ужасно, но да я съдиш само по него е същото като да прочетеш една страница от книга и да решиш, че знаеш цялата история.

— Смяташ, че е имала основателна причина да ме даде?

— Може би. Или просто ми се иска да вярвам, че е по-добра от собствената ми майка. — Каза го със същия небрежен тон, с който й бе разказал за татуировките си, за неща, случили се толкова отдавна, че вече нямат значение. Само че хората не татуираха по тялото си истории, за които не им пука, и Тела усещаше, че Данте още страда за майка си. Тя вече не беше част от живота му, но той още помнеше болката, която му е причинила.

Тела откри ръката му в тъмното. Някъде между Храма на звездите и това прокълнато имение отношенията им се бяха променили. Преди връзката им беше същата като Каравала. Игра. Но в мига, когато Данте я остави да стъпи на краката си в подножието на изронените стъпала, двамата сякаш прекрачиха в реалността. Когато му зададе следващия въпрос, Тела не се опитваше да разбере дали Данте е Легендата. Всъщност отчаяно се надяваше да не е.

— Какво е направила майка ти?

— Ами, да речем, че ме заряза в цирка.

— За Каравала ли говориш?

— По онова време още не беше Каравал, а само група бездарни изпълнители, които живееха в палатки и обикаляха континента. Хората все казваха, че майка ми е постъпила така за мое добро, но аз научих истината от баща си. Той пиеше много и една вечер ми обясни каква жена е била тя.

— Да не би да е била…

— Не е каквото си мислиш. Макар че бих я уважавал повече, ако е била проститутка. Спала с баща ми, за да открадне от него нещо, което бил намерил по време на пътуванията си. Прекарали заедно само една нощ и когато тя се върнала малко след моето раждане, за да ме остави при него, написала и писмо на съпругата му, подробно писмо, така че никога да не ме приемат пълноценно в семейството.

Тела си представи един малък Данте, слабичко дете с дълга тъмна коса, която скрива болката в очите му.

— Не бързай да ме съжаляваш. — Той я притегли още по-близо до себе си и я целуна малко над ухото. — Ако майка ми беше свястна, аз сигурно щях да се превърна в добър човек, а както знаем, добрите хора са много скучни.

— Аз определено нямаше да съм тук, ако ти беше от добрите. — Опита се да прикачи думата „добър“ към Данте, но не се получи. Тази и производните й думи хората използваха, за да кажат, че са се наспали доволно, или за да опишат хляб, току-що изваден от пещта. Само че Данте беше повече като огъня в пещта. А никой не нарича огъня „добър“. Огънят пари и изгаря, той е нещо, с което децата не бива да си играят.

Ала като никога, този път Тела не изпита импулс да се отдръпне. Доскоро смяташе, че цялата идея е абсурдна — защо едно момиче би дало сърцето си на момче, щом знае, че така му дава и силата да го унищожи? Давала бе други неща на разни момчета, но не и сърцето си, и макар че все още не смяташе да отстъпи тази част от себе си на Данте, вече започваше да разбира, че можеш да отдадеш сърцето си бавно, на части, несъзнателно. Че се случва един поглед или рядък миг на уязвимост, какъвто Данте току-що бе споделил с нея, да открадне частица от сърцето ти.

Тела вдигна глава да го погледне. Небето над тях се беше променило, накъсали го бяха панделки с цвета на синини, сякаш вместо да продължи напред нощта се беше върнала назад, назад към залеза, преди да изгреят звездите шпиони, а те двамата са останали съвсем сами в прокълнатата градина.

— Значи — предпазливо попита тя, — искаш да ми кажеш, че ти си злодеят, така ли?

Той се изсмя в мрака.

— Е, определено не съм героят.

— Това вече го знам — подхвърли шеговито Тела. — Историята е моя, значи аз трябва да съм главната героиня.

Устните му се извиха нагоре, очите му грейнаха, горещи като пръста, който той плъзна леко по линията на челюстта й.

— Ако ти си героинята, тогава кой съм аз?

Пръстът му се спусна бавно по шията й.

Заля я горещина. Крайно време беше да се дръпне, ала вместо това Тела затаи дъх и вложи предизвикателство в гласа си:

— Още се опитвам да реша.

— Искаш ли да ти помогна? — Ръката му се плъзна под талията й.

Тела съвсем забрави да диша.

— Не. Не искам помощта ти… само теб.

Погледът му пламна, устата му покри нейната.

Нямаше нищо общо с пиянските целувки, които си бяха разменили в гората. Онова беше груба комбинация от лъст и желание за временна наслада. Тази целувка беше като изповед, силна, сурова и откровена, каквито рядко са целувките. Данте не се опитваше да я съблазни, а да я убеди, че добротата е без значение, защото онова, което правеше с ръцете си, определено не можеше да мине за добро. Но устните му бяха толкова сладки. Там, където другите настояваха, той молеше, милваше бавно устните й със своите, докато тя не отстъпи и езикът му не се плъзна в устата й, миг преди Данте да я намести в скута си.

Може би магията на фонтана й действаше, помисли си Тела, защото целувката на Данте бързо заличаваше спомените за всяко друго момче, докосвало устните й със своите.

Устните му се спуснаха към шията й, хапеха я нежно, а ръцете му намериха въжето около кръста й. Той подпъхна пръсти под възела и я придърпа още към себе си, докато цялата вселена не изчезна. Светът се сви до тях двамата, до ръцете им, устните и местата, където кожата им се докосваше.

Още не се бяха отлепили един от друг, а Тела вече си мислеше как ще го целува отново и отново, ще опитва вкуса не само на устните му, а на всяка татуировка и всеки белег, докато светът не свърши и от тях не останат само сенки и дим, и тя не забрави какво е да свали наметалото от раменете му и да плъзне ръце по голия му гръб. Или какво е устните му да мълвят думи върху нейните, обещания, които тя се надява Данте да спази.

И за пръв път в живота си Тела поиска нещо повече. Искаше нощта да продължи вечно, а Данте да й разкаже още за орисиите, за миналото си или за нещо друго. В този миг, в тази целувка, тя искаше да знае всичко за него. Искаше го и вече не се страхуваше.

Той беше прав. Тела предпочиташе да вини орисиите за несполуките си, но истината бе, че самата тя бягаше от любовта. Все пак дълбоко в себе си знаеше, че не орисиите са виновни. Виновна е била майка й, която я беше изоставила, без да погледне назад.

Тела твърдеше, че не й трябва любов, често казваше, че любовта вкарва сърцето ти в капан, контролира го и накрая го разбива на парчета. Но в действителност знаеше, че същата тази любов изцелява и събира хората, и дълбоко в себе си копнееше за нея. Обичаше да се целува, но всеки път, когато се разделеше с някое момче, тайничко си мечтаеше то да хукне след нея, да я моли да остане и да обещае, че никога няма да я напусне.

Приела бе раздадените й карти и ги беше превърнала в своя съдба, защото това е бил единственият начин да се защити след изчезването на майка си. Но ако решеше да отхвърли пророчествата на картите, дали това нямаше да промени съдбата й? Нова съдба, в която има място за любов без страх?

Когато целувката им най-после приключи, наметалата им се валяха на земята, ръцете им се сплитаха в прегръдка, а небето се беше върнало на логичното си място към най-тъмния час точно преди зазоряване. Само луната още се помай ваше и несъмнено си мечтаеше да има устни след онова, което беше видяла.

Данте прошепна отново върху устните й, този път достатъчно силно, за да го чуе Тела:

— Мисля, че бих те харесвал, дори ти да беше злодеят.

Тя се усмихна.

— А аз май бих те харесвала, дори да беше героят.

— Но не съм — напомни й той.

— В такъв случай може би съм тук, за да те спася. — Този път тя го целуна първа. Но целувката не беше сладка като преди. Имаше горчив вкус. Металически. Не би трябвало да е така.

Тела се дръпна и сякаш звездите се върнаха за миг, по-силни, за да са по-жестоки. Светлината им огря Данте и кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му. Бавна, червена и прокълната.

34

Тела скочи от ръба на фонтана и се обърна. Хукна слепешком нанякъде, като триеше с ръце устата си. Кръвта все така течеше и безмилостно я връщаше към истината за положението й, към играта, в която двамата с Данте бяха на противникови страни. Майка й не заслужаваше да бъде спасена, да, но Тела все още трябваше да спаси себе си.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Туп…

Нищо.

Сякаш Джакс я е наблюдавал и само е чакал да се почувства щастлива, за да й отнеме този рядък миг на блаженство.

Между бавните удари на умиращото си сърце Тела чу тежките стъпки на Данте зад себе си.

— Тела, моля те, не бягай. — Гласът му беше нежен като ръката, която сложи на голия й гръб. Цялото й тяло беше изстинало, освен мястото, където я докосваше дланта му. Толкова различно от ледените ръце на Джакс и небиещото му сърце. Ала в крайна сметка именно той, Джакс, щеше да триумфира.

Тела може и да беше единственият човек, способен да вземе прокълнатото тесте от трезора в Храма на звездите и да спечели Каравала, но истинските победители щяха да са Джакс и орисиите, които той планираше да освободи. Щом предадеше Легендата на Джакс, Тела щеше да се освободи от заклинанието, но щеше да се превърне в робиня на звездите, задето е използвала майчиния си пръстен. Свободата, за която се беше борила така упорито, щеше да остане само спомен. А с нея най-вероятно щяха да изчезнат Легендата и Каравалът.

Излизаше, че в крайна сметка Тела е злодеят в тази история.

Сигурно би могла да оправдае пред себе си плана да предаде Легендата на Джакс, ако още вярваше, че си струва майка й да бъде спасена. В момента обаче предпочиташе Палома да си остане заключена в карта.

— Тела, кажи нещо, моля те — настоя Данте.

— Няма да бягам. Само ми дай минутка.

Върна се при фонтана, като се постара да скрие лицето си от Данте. Загреба вино от басейна и изплакна кръвта от устата си, като внимаваше да не глътне и капка. Изплю виното в храстите, взе наметалото да си изтрие лицето, после го нагласи на раменете си. Протакаше. Данте я беше виждал да плаче, да кърви, виждал я бе на прага на смъртта. Малко кръв по устата й едва ли щеше да го уплаши.

— Още не ми вярваш, нали? — попита той.

Тела се обърна.

Нощта беше почти непрогледна, но тя видя бръчките, набраздили челото на Данте. Ръцете му бяха изопнати покрай тялото, сякаш му костваше усилие да не я прегърне.

— На себе си не вярвам — призна тя.

Данте пристъпи бавно към нея.

— Защото вече знаеш, че не е игра?

— Има ли значение какво ще кажа? Ако те попитам дали е истинско, ще ми кажеш ли истината?

— Щом питаш, значи не ми вярваш.

— Ами, опитай — подкани Тела.

— Отговорът е „да“. — Данте направи още една стъпка към нея. — За всичко.

— Дори за нас?

Той сведе леко глава.

— След случилото се преди малко смятах, че е очевидно.

— Но може би все пак държа да го чуя от теб. — И по-важно, имаше нужда да го чуе. Тела вярваше, че играта е истинска.

Искаше да повярва и че случващото се между двама им също е истинско. Най-после бе признала пред себе си, че иска нещо повече с него, но това още не означаваше, че и той изпитва същото. Играта може и да беше реална, но това не беше гаранция за искреността на техните отношения. — Данте, моля те. Трябва да знам дали си тук само заради Легендата, или защото това между нас е истинско.

— Какво прави нещо истинско, Тела? — Пъхна пръст под въжето на тогата й. — Достатъчно ли е да го видиш, за да стане истинско? — Дръпна я към себе си, докато лицето му не изпълни полезрението й. — Или да го чуеш? — Дрезгава нотка се прокрадна в гласа му. — А ако го почувстваш, това прави ли го истинско? — Другата му ръка се плъзна под плаща й и се спря върху сърцето й. Ако сърцето на Тела биеше нормално, сигурно щеше да скочи в шепата му, съблазнено от дрезгавия глас и тъмните му, бездънни очи. — Кълна ти се, че това… че ние… никога не е било част от плана на Легендата. Първия път те целунах, защото току-що бях умрял и се бях върнал към живот, но не се чувствах жив. Имах нужда от нещо истинско. Но тази нощ те целунах, защото те исках. Не съм спрял да те искам от нощта на Орисания бал, когато ти дръзна да рискуваш живота си, за да ме ядосаш. Оттогава не мога да се отделя от теб. — Наведе се към нея и плъзна бавно ръка към тила й. — Връщах се постоянно при теб не заради Легендата, нито заради играта. А защото си толкова истинска и жива, безстрашна, дръзка и красива, и ако това между нас не истинско, не знам какво е.

Пръстите му се напрегнаха на тила й и той я целуна отново, сякаш не знаеше друг начин да завърши речта си.

Не трая достатъчно дълго. Но преобърна света й. Накара я да се запита дали бижутата, скрити в тайни кутии, не копнеят да бъдат откраднати… защото той определено крадеше сърцето й в момента, а тя искаше да й открадне и друго.

Дори когато отдръпна устните си от нейните, Данте продължи да я прегръща нежно през кръста, в мек контраст с острия тон на следващите му думи:

— А сега ми кажи защо кървеше.

Тела си пое пресекливо дъх.

Време беше да признае истината.

— Случи се на бала, когато Джакс ме целуна — каза тя. Смятала бе да го обясни накратко, но щом отвори уста, всичко се изля бързо и на изблици като вода от счупена стомна. Цялата история на отношенията й с Джакс, защо бе сключила първоначалната си сделка с него, как не беше спазила своята част от уговорката, как той й бе дал картата, в която бе затворена майка й, как я бе заплашил, ако се провали отново.

Колкото до Данте, той стоеше неподвижен и неразгадаем като статуята, която лееше червена течност зад гърба му, освен в моментите, когато Тела споменеше името на Джакс. Тогава скърцаше със зъби. Извън това бе болезнено спокоен.

— Да видим дали съм разбрал — каза той. — Ако не спечелиш играта и не предадеш Легендата на Джакс, ще умреш.

Тела кимна.

Данте раздвижи челюсти, сякаш се канеше да избълва нова серия ругатни.

— Той каза ли защо му трябва Легендата?

— Твърди, че иска да си върне силите в пълния им размер, но според мен има и друго. Мисля, че иска да впрегне силата на Легендата, за да освободи всички орисии от картите, в които са заключени.

Ръцете му се стегнаха около нея.

— Всичко е по моя вина. Трябваше просто да призная, че е станала грешка и затова името ти не е в списъка с гостите. Ако не бях измислил онази лъжа за годежа…

— Вероятно пак щях да целуна Джакс — прекъсна го Тела. Вече не искаше да вярва в съдбата, но онази нощ безспорно беше съдбовна. Дори без лъжата на Данте, Джакс пак щеше да я намери на бала. Тя пак нямаше да е изпълнила своята част от уговорката и нещата щяха да се развият по същия начин. — Не си виновен ти. Джакс ми направи онова заклинание. Всичко е по негова вина.

— Бих могъл да го убия. — Ръцете му я пуснаха миг преди лъч лунна светлина да пресече лицето му. Лице, изопнато от дилема. Като на човек, който се чуди в разгара на ожесточен спор дали да каже каквото трябва, или каквото му се иска.

А после Данте я прегърна отново, сякаш стигнал до внезапно решение.

— Вярваш ли ми?

Тела си пое накъсано въздух. Когато Данте го нямаше, тя копнееше за присъствието му. Когато беше при нея, го искаше по-близо до себе си. Обичаше допира на ръцете му, звука на гласа му. Харесваше й какво казва и искаше да вярва на думите му. Искаше да вярва в него. Но не беше сигурна дали е така.

— Да — отговори накрая с надеждата, че изречени, думите ще станат по-реални. — Вярвам ти.

Бегла усмивка.

— Добре. Има начин да оправим тази каша, но трябва да ми вярваш. Легендата е най-силен по време на Каравала, а магията му има същия произход като тази на Джакс. Ако спечелиш играта, Легендата ще те изцели. Джакс не ти трябва.

— Но за да спечеля, трябва да се предам на звездите, а не съм сигурна, че мога да го направя.

— И няма да го правиш — каза сериозно Данте, сякаш изричаше обещание. — Ще намеря друг начин да влезеш в подземията на храма.

— Как? Нали чу Терон? Той каза, че само пръстенът ми може да отвори трезора, но е прокълнат и няма да проработи като ключ, докато дългът на майка ми не бъде платен.

— Тогава ще измисля друг начин да го платим.

— Не!

Усмивката му се разшири.

— Ако се боиш, че възнамерявам да дам себе си на звездите вместо теб, недей. Не съм чак такъв алтруист.

— Тогава какво ще направиш?

— Всяко заклинание може да бъде развалено. Винаги има задна вратичка. Ако звездите не приемат друго плащане, което да развали заклинанието върху пръстена ти, аз ще намеря задната вратичка.

След кратък размисъл Тела стигна до заключението, че казаното от Данте има смисъл. Връзваше се с думите на Джакс, че съществуват само два начина да освободиш някого от карта — или да развалиш заклинанието, или да заемеш мястото на затворника. Второто сигурно беше задната вратичка. Но мисълта за това я плашеше повече, отколкото мисълта за разваленото заклинание.

— Не се тревожи. — Данте притисна горещи устни към челото й и прошепна: — Довери ми се, Тела. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи.

Само че сега тя се тревожеше за него. А и не беше свикнала да доверява другиму тайните си, още по-малко живота си. Долавяше подобни противоречиви чувства и у Данте.

Облак закри залязващата луна и окъпа лицето му в сенки. Той се отдръпна в мрака, но личеше, че вътрешната му борба продължава.

— Ще можеш ли да се върнеш сама в двореца? — попита я.

— Защо? Ти къде отиваш?

— Имам да свърша още нещо тази нощ. Но ти не се тревожи, ще те чакам на стъпалата пред Храма на звездите утре вечер, след фойерверките.

Говореше за последната нощ на Каравала. Фойерверките щяха да са в полунощ, да отбележат края на Навечерието и началото на Елантинин ден. Каравалът щеше да приключи на зазоряване.

Тела искаше да възрази, че времето няма да им стигне, но Данте вече се отдалечаваше. Вървеше към изхода на градината, но щеше да я чуе, ако извика след него. Вместо това Тела го последва на пръсти.

Повтаряше си, че му вярва и че е тръгнала след него само защото се тревожи какво би могъл да направи, за да я спаси. Но истината беше, че й се искаше да му вярва повече, отколкото му вярваше наистина. Дълбоко в себе си още не беше отхвърлила възможността той да е Легендата. Но ако беше Легендата и наистина държеше на Тела, щеше да я освободи от заклинанието още тук, в градината, с кръвта си, а не да я окуражава да вземе картите на майка си и да спечели играта.

Или Данте наистина я обичаше, или беше господарят на Каравала и пет пари не даваше за нея.

Може би, ако откриеше къде изчезва постоянно, щеше да разбере отговора на този въпрос. Но се оказа твърде бавна. Или Данте беше разбрал, че го следва. Така или иначе, докато стигне изхода на градината, от него нямаше и следа.

Тела огледа руините наблизо. Дори събра смелост да се върне в парка, където бе откраднала плаща. Но Данте го нямаше никъде, а нейните крака вече се подгъваха от изтощение.

Наближаваше изгрев-слънце, когато небесната й карета наближи двореца. Съзвездието на Легендата беше угаснало. Запалени факли блещукаха като точици по земята, но въздухът още беше студен след нощната си раздяла със слънцето. Тела нямаше търпение да затвори очи в апартамента си, но каретата й спря, преди да е кацнала. Пътниците в каретата преди нейната явно се мотаеха.

Тела отвори прозорчето и подаде глава навън, сякаш гневният поглед към пътниците отпред можеше да ги пришпори. И се оказа точно така, за нейна изненада.

Вратата на каретата се отвори, мярна се дреха в познат черешов цвят. Тела не можеше да е докрай сигурна — освен роклята, зърна само гъста тъмна коса, — но погледната в гръб, младата жена изглеждаше досущ като Скарлет.

Тела не я изпускаше от поглед, но Скарлет така и не се обърна. Подтичваше бързо и влезе в гаража още преди каретата на Тела да е потеглила отново. А после вратата на предната карета се отвори пак. И този пътник Тела видя единствено в гръб, но моментално позна небрежната походка, омачканите дрехи и златната коса. Джакс.

35

Надяваше се слънцето да изгрее скоро, защото тази странна нощ трябваше най-после да свърши. Ако светът й се преобърнеше още веднъж с главата надолу, щеше да се разпадне на съставните си части.

Какво бе правила сестра й с Джакс?

Е, Тела не беше сигурна, че младата жена, слязла от каретата, е Скарлет. Така и не беше видяла лицето й. Но познаваше сестра си, познаваше и Джакс и знаеше, че той е достатъчно долен да въвлече Скарлет в тази каша.

Тела изскочи от каретата си веднага щом тя допря земята и едва не си изкълчи глезена. Въпреки това хукна към изхода на гаража, ала не успя да догони сестра си.

— Бягаш от някого или гониш някого? — Принцът на сърцата се появи откъм каменната градина и застана на пътя й. Подхвърляше в ръка лъскава пурпурна ябълка. Както обикновено, не носеше сако и ризата му беше изгладена само наполовина, сякаш му е писнало и я взел от слугинята, преди тя да си е свършила работата. Панталоните му не бяха измачкани, но когато изгряващото слънце огря светлата им кожа, се откроиха петна, които много приличаха на пръски кръв.

Тела си пое дълбоко въздух в опит да успокои препускащото си сърце.

— Ти какво правеше със сестра ми?

— А ти да не би да ревнуваш?

— Не си в ред.

— Сериозно? — Джакс тръгна бавно между вкаменените слуги навътре в градината и Тела го последва.

— Нашата връзка не е истинска — изпъшка тя. — Как бих могла да ревнувам?

— Може би ти се иска да е истинска.

— Ласкаеш се.

— Само защото годеницата ми не ме ласкае достатъчно. — Тонът му беше небрежен, но Джакс не откъсваше погледа си от нея. Опря крак на една ужасена каменна статуя досами Тела. Измъкна кинжал от ботуша си и започна да бели ябълката, сякаш внезапно е изгубил интерес към разговора им.

— Още не си ми казал защо беше със сестра ми — настоя Тела. — Искам да стоиш далече от нея.

Джакс вдигна поглед от кинжала си.

— Тя дойде да ме търси.

— И защо ще прави такова нещо?

— Обещах й да не казвам.

Тела изсумтя.

— Не се дръж като почтен човек.

Джакс отхапа голямо парче от обелената ябълка.

— Само защото етичният ми кодекс се различава от твоя, не значи, че нямам морални задръжки.

— А може би е време да го преосмислиш — изтъкна Тела. — За повечето хора убийството е по-осъдително деяние от издаването на нечия тайна.

— Да съм убил някого, откакто ме познаваш? — Джакс прокара език по острите си бели зъби, преди да ги забие отново в ябълката. Лъскав сок, червен като кръв, потече от ъгълчетата на устата му. Подиграваше й се.

Държеше се небрежно и дори лекомислено, но беше пресметлив и самоуверен в най-висша степен. Сигурно гледаше на Тела точно като на ябълката си — нещо сочно, от което да отхапеш и после да захвърлиш.

Още една червена капка се стече по брадичката му и тя не издържа. Нахвърли се отгоре му. Изби ябълката от бледата му ръка. Опита се да го хване за гърлото.

Той стисна китките й моментално.

— Не можеш да ме убиеш.

— Но мога да опитам — изсъска Тела и го изрита.

Джакс избегна с лекота ритника.

— Напразно се мориш — каза спокойно той. — И без това изглеждаш изтощена. Пести си силите за играта довечера.

Тя продължи да рита.

Той все така избягваше без усилие ритниците й. Изглеждаше отегчен.

Ала Тела можеше да се закълне, че усеща как кръвта препуска по вените му и затопля ръцете му, които още я стискаха за китките. Правеше се на безразличен, но сърцето му биеше бързо като нейното.

Тела застина. Сърцето му биеше.

Тя залитна назад и Джакс я пусна.

— Имаш пулс.

— Не. Сърцето ми спря да бие отдавна. Явно ти не си в ред. — Гласът му беше по-студен от всякога, но не заличи ясния спомен за горещите му ръце върху китките й.

— Може да съм всякаква, но знам какво усетих — каза Тела.

„Само заради един човек сърцето му щяло да забие отново. Заради единствената му истинска любов. Казват, че целувката му е смъртоносна за всички, освен за нея, неговата единствена слабост…“

— Накарах сърцето ти да забие — изграчи Тела. Беше нелепо и безумно. Но и вярно, както подсказваше собственото й сърце, което биеше все по-бързо, вместо да се забавя. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Никога не го беше усещала толкова силно. Така свободно. — Аз съм единствената ти истинска любов. Целувката ти не може да ме убие.

Джакс свъси още повече чело.

— Не трябва да вярваш на всяка история, която чуеш. Да ти изглеждам влюбен в теб?

— Винаги си ми изглеждал като чудовище, но това не значи, че легендата греши. — А и сигурно не беше задължително Тела да го обича на свой ред, за да е истинската му любов. Предвид че беше орисия и въплътено зло, Джакс едва ли разбираше и усещаше любовта като обикновените хора. Но всичко това нямаше значение. Важното бе, че като неговата истинска любов, Тела не можеше да пострада от целувките му. Вече нямаше нужда да печели играта, за да оцелее.

— Това нищо не променя. — Изражението му толкова се изостри, че острие на кинжал би изглеждало меко в сравнение с лицето му.

Но Тела вече бе свикнала с безмилостните му погледи. Те, също като отровните му устни, не можеха да я наранят.

— Напротив — заяви тя. — Това променя всичко.

— Не и за майка ти. — Джакс притисна с тока на ботуша си ябълката, докато плодът не се размаза в локвичка сок на земята. — Без мен не можеш да я освободиш.

— А може би вече не държа да я освобождавам. — Тела го каза сериозно, но думите загорчаха в устата й. Не беше докрай лъжа, но не беше и истина.

Джакс, изглежда, долови колебанието й. Тръгна бавно към нея с разширяваща се усмивка.

— Наричаш мен чудовище, но дори по моите стандарти това е жестоко, Донатела.

Усмивката му изчезна и за миг тя зърна кухия ужас зад самодоволната му физиономия. Помнеше същото изражение от първия път, когато Джакс беше споменал какво е да си затворен в карта.

— Освен ако не си напълно сигурна, че не искаш повече да видиш майка си, ще се наложи да ми помогнеш. Легендата се страхува, че орисиите ще се освободят и ще откраднат силата му, макар самият той да иска нашата сила повече от всичко. Ако някога сложи ръка върху тестето на съдбата, което ни държи в затвор, ще ни унищожи, нас, както и майка ти. Единственият начин да я спасиш е да спечелиш играта и да ми помогнеш да я освободя. Освен ако не си достатъчно глупава да заемеш мястото й, а предвид думите ти отпреди малко, едва ли си склонна на такава саможертва.

Джакс я перна леко с пръст по брадичката и си тръгна, сякаш разговорът им не беше променил абсолютно нищо.

Когато се върна в двореца малко след зазоряване. Тела завари златната кула преобразена за Навечерието. Перилата бяха увити в разбухнат лъскав плат, който напомняше воала от сълзи на Невенчаната невеста. А за ужас на Тела, всички слугини бяха нарисували червени шевове през устните си като Придворните дами на Немъртвата кралица.

Същото беше и в сапфиреното крило, където бяха настанили Скарлет. Тела се беше отбила там, преди да отиде в кулата, с надежда да разбере защо сестра й е била с Джакс. Само че Скарлет не й беше отворила.

Сигурно би могла да тропа още на вратата й или да изчака повече, но тялото й копнееше за сън, а и може би Джакс казваше истината. Може би Скарлет го е потърсила, за да говори с него за Тела, да го предупреди да не я наранява. Скарлет определено би направила нещо такова.

По пътя към апартамента си в кулата се бе разминала с още слугини със зашити устни. По всичко личеше, че прислугата се е трудила от ранни зори. Предната вечер вратите си бяха съвсем обикновени, но сега над всички тях висяха различни маски, стара традиция в чест на орисиите, за да изпратят те благословии, а не проклятия.

Над вратата на Тела висеше перлената клетка на Девичата смърт. Знаеше, че това е просто традиция за празника, но въпреки това го прие като предупреждение, поредното напомняне какво може да загуби, ако откаже да завърши и спечели играта. Животът й вече не зависеше от победата в Каравала, но можеше ли наистина да остави майка си заключена в карта?

Искаше й се да я мрази. Помнеше колко добре се беше почувствала, докато крещеше към небесата, че не й пука дали майка й ще изгние в хартиения си затвор. Ала дълбоко в себе си искаше да я освободи, дори повече отпреди. Да й докаже, че не е просто безполезно украшение, което да дадеш с лека ръка, че е безстрашна, умна и достойна за обич.

Прокълнатият пръстен тежеше на ръката й. Може би Данте щеше да открие прословутата си задна вратичка, начин да заобиколи проклятието. Ако не, Тела знаеше, че не би могла да се обрече на робство, да се предаде на звездите, за да спаси жена, която не я е обичала и едва ли ще я обикне някога.

А ако Данте измислеше начин Тела да използва пръстена и да влезе в трезора под Храма на звездите, без да плати за това със свободата си?

И ако Данте наистина беше Легендата, можеше ли Тела да се обърне срещу него и да го предаде на Джакс, след като знаеше какво е намислил Принцът на сърцата?

Всичко бе толкова объркано.

Каза си, че ако Данте е Легендата, значи не я обича наистина. Но пък може би не беше предложил да я изцели по-рано през нощта, защото е знаел, че вече не е прокълната. Може би е вярвал, че я е спасил по-рано, когато й бе дал от кръвта си след случката при Идиличния замък. Но тогава Тела не би прокървила отново, нали?

Искаше й се да мисли най-доброто за Данте, но дали той я обичаше, или не, беше без значение в момента. Ако Данте беше Легендата, щеше да унищожи орисиите без колебание.

Тела рядко вземаше компромисни решения. Опитът й показваше, че компромисното решение е бягство от отговорност, като да отстъпиш любезно назад и да позволиш на по-влиятелните и силните да постъпят по свое усмотрение. И Легендата, и Джакс бяха по-силни от нея. Но и двамата се нуждаеха от Тела, за да получат желаното — майчиното й тесте на съдбата. Без нея не биха могли дори да го докоснат. Без Тела Легендата не би могъл да унищожи орисиите, и майка й заедно с тях; без Тела Джакс не би могъл да освободи орисиите и да открадне магията на Легендата, за да възстанови силите си в пълния им блясък и да владее сърцата и емоциите на хората.

Явно и двамата очакваха от нея да спечели играта заради тях. Да им направи услуга. Но може би единственият начин Тела да излезе победителка бе като откаже да участва в игричките им, като зареже майка си в хартиения й затвор, а тестето й — в трезора на звездите, където нито Джакс, нито Легендата можеха да го достигнат.

Жегна я подобие на вина при мисълта да остави майка си заключена в карта. Само че Палома се беше отнесла с нея като с имот, който даваш в гаранция. Майка й не беше по-добра от Джакс и Легендата, а Тела не възнамеряваше да я използват повече като пионка върху игрална дъска.

36

Тела се изправи рязко в леглото. Сърцето й биеше до пръсване, силно и бързо. Още едно доказателство, че вече не е прокълната. Би трябвало да се чувства готова за завоевания, ала вместо това не можеше да се отърси от тежкото усещане, че светът се кани да завоюва нея.

Първата й мисъл беше да провери Оракула, да види дали бъдещето й се е променило, но вече не можеше да вярва на картата. Приключила бе с диктата на орисиите. Вече сама щеше да взема решения.

Сенките по пода и гънките по кожата на ръцете й подсказваха, че е спала непробудно в продължение на часове. Това не бе влизало в плана й, макар вече да не планираше победа в Каравала.

Свечеряваше се. Светлината, която се лееше през прозореца, оцветяваше апартамента в зловещи оттенъци на червеното, освен перленобялото писмо, което чакаше кротко на ръба на леглото й.

Тела разкъса трескаво плика и започна да чете. Буквите се размазваха пред очите й, но след първите два реда зрението й се проясни, а мозъкът й се разсъни окончателно.

Тела четеше и препрочиташе писмото. Нямаше представа колко време е прекарала така, но когато погледна отново към прозореца, видя, че слънцето почти е залязло. Всеки миг Легендата щеше да подпали ново съзвездие на небето, знак, че Каравалът започва отново.

Преди да прочете писмото на Елантин, Тела бе готова да се откаже от играта, да не се занимава повече с невярната си майка и нейното прокълнато тесте карти. Ако не отвореше трезора, орисиите нямаше да излязат на свобода, а Легендата нямаше да унищожи майка й. Един съвсем разумен компромис. Сега обаче, след писмото на Елантин, това решение й се струваше малодушно. Приличаше й на привидния край, за който бе споменал Армандо.

Знаеше, че е глупаво да си представя по-добра версия на майка си от онази, която беше видяла в Храма на звездите. Ала писмото на Елантин я изпълни с надежда, че в историята на майка й има и друго, точно както беше казал Данте.

— Доставка — извика тих глас през вратата.

Тела мушна писмото от Елантин под завивките миг преди вратата да се отвори.

Слугинята носеше голяма кутия в сливов цвят с пурпурна панделка колкото пъпеш. Явно костюмът на Тела за Навечерието, изпратен от ателието на Минерва.

— Сигурно ще ви трябва помощ да се облечете. — Слугинята махна капака на кутията. — О, това е най-хубавата рокля, която съм виждала. Всички вас ще гледат.

Слугинята извади дреха в опушен сребристосин цвят от кутията и сребърни искрици се зареяха в стаята. Шивачката не беше одобрила избора на Тела за костюм, но с роклята се беше справила фантастично, нищо че цветът й напомни на Тела за очите на Джакс.

Дрехата беше с гол гръб, прикрит от къса прозирна пелерина с цвета на разтопено сребро. Слугинята й помогна да облече роклята, после прикачи пелерината към тънките, обшити с мъниста презрамки на раменете. Корсажът бе от опушено синя материя, фина и прозирна като звезден прах, която би била крайно неприлична, ако не бяха потопените в сребро листа, пришити в областта на гърдите и надолу към талията, сякаш обрулени от ветровете на вълшебна буря. Широката пола беше в среднощно синьо и цвета на течен метал, комбинация, която улавяше светлината по различен начин при всяко движение на Тела и нашепваше, че всеки по-бърз пирует би я направил невидима в реалния свят.

— Прекрасна е — възкликна момичето. — А сега да сложим… — Думите пресекнаха изведнъж, когато се наведе да извади от кутията короната със свещите и мрачния черен воал. — Ще се предрешите като Изгубения наследник? Сигурна ли сте, че е разумно?

— Сигурна съм, че не е твоя работа — сряза я Тела и грабна короната от ръцете на момичето.

— Само се опитвах да помогна. — Младата слугиня бързо приклекна в реверанс. — Простете, но съм чувала, че годеникът ви е избухлив, и реших, че ще е добре да ви предупредя, предвид случилото се.

Тела се опита да потисне любопитството си. Последният й разговор с нахална слугиня не беше довел до нищо добро, но това момиче звучеше искрено притеснено, а и гласът му сякаш й беше познат — от онази първа нощ в двореца, когато неволно бе дочула две слугини да си говорят в банята на апартамента й. Зайчето, което бе изразило съчувствие към новата годеница на престолонаследника.

— Защо, какво се е случило? — попита Тела.

— Не сте ли чули? Целият дворец говори за това. Казват, че истинският Изгубен наследник, изчезналото дете на Елантин, се е върнал. Няма официално потвърждение, разбира се. — Слугинята сниши глас: — Императрицата се е почувствала много зле.

— Какво й е? — попита Тела.

— Подробности не знам, но по всичко личи, че е сериозно болна.

— Сигурно е просто част от Каравала — заключи Тела. Ако императрицата наистина имаше изгубено дете, Тела дълбоко се съмняваше, че това дете ще се появи просто така, и то точно по време на играта.

Но ако императрицата наистина беше болна? Тази мисъл я разтревожи повече от очакваното. В писмото си Елантин говореше за майка й сякаш я е познавала лично. Нарекла я беше „съкровище“ и Тела би искала да разбере защо, а това нямаше как да стане, ако нещо лошо сполетеше императрицата.

— Благодаря ти за помощта — каза Тела на слугинята. — Можеш да си вървиш.

Облечена беше, оставаше само да си сложи короната.

Само че кръгът от восъчни свещи се оказа много тежък, а през плътния воал не се виждаше нищо.

Тела подръпна воала. Проклетото нещо не поддаде.

Дръпна по-силно.

Воалът се откъсна, но заедно с него паднаха и черните свещи. Натрошиха се на ситни восъчни парчета и от короната остана само диадема с пет заострени накрайника, увенчани с черни опали.

Приличаше на Счупената корона, но без да е счупена. Същата корона, която Тела беше изтеглила, когато Армандо й гледаше на карти.

Счупената корона вещаеше невъзможен избор между две еднакво трудни пътеки. Тела знаеше, че диадемата в ръцете и не е същата корона. Че онази е заключена в тесте карти, а тази дори не е счупена. Но пръстите й изтръпваха неприятно всеки път, когато я докоснеше.

Прииска й се да я върне в кутията. Не й допадаше мисълта да я сложи на главата си. Но пък нямаше да се уплаши от някаква си корона и мислите, които тя й навяваше.

Сложи я на главата си и се погледна в огледалото. Сега, без свещите, короната не беше толкова тежка, но щом докосна къдриците й, нещо се случи, някакво пробуждане, първа стъпка към невъзможен избор, който Тела не е готова да направи.

Опита се да не обръща внимание на усещането. Само защото бе решила да говори с императрицата за майка си, още не значеше, че ще пожертва свободата си, за да спечели играта и да спаси Палома. Ала въпреки това прибра злополучната монета на Джакс в джобчето на роклята си, заедно с Оракула и картата, която държеше майка й в затвор.