Легендата

1

Тела лежеше на влажната земя и се чувстваше безкрайно далеч от блясъка на изминалата нощ. От времето, когато частният остров на Легендата се къпеше в кехлибарена светлина, нашепваща за вълшебство и чудеса, подправени с щипка измама. Възхитителна комбинация. И Тела се бе забавлявала до захлас. На празненството за края на Каравала тя бе танцувала, докато пантофките й не се боядисаха в зелено от тревата, и бе обръщала високи чаши с шампанско, докато не полетя.

Сега обаче лежеше на земята, студена и твърда под гърба й.

Не смееше да отвори очи. Изпъшка и бръсна с ръка някакви тревички от косата си. Уви, другите последици от нощта нямаше да изчезнат толкова лесно. Всичко вонеше на изветрял алкохол, борови иглички и грешки. Кожата я сърбеше, главата й се мотаеше, гърбът и вратът й бяха схванати болезнено. Защо беше решила, че да заспи навън е гениална идея?

— Ъххх — изпъшка някой. Недоволно сумтене на човек, който се буди.

Тела отвори стреснато очи, после ги затвори веднага. Да му се не знае.

Не беше сама.

Сред високите дървета и рошавия треволяк на гората Тела бе зърнала за миг нечия тъмна коса, бронзова кожа, белязана китка и мъжка ръка с татуирана черна роза. Данте.

Заляха я спомени, неясни и объркани. Големите ръце на Данте около кръста й. Целува я по шията, по лицето, после по устата, дълбоко.

Къде й е бил умът?

Е, знаеше отлично къде й е бил умът по време на празненството снощи. Светът бе имал вкус на магия и звезден блясък, на изпълнени желания и сбъднати мечти, ала под всичко това смъртта още лепнеше по небцето й. Без значение колко шампанско бе изпила, нито колко се бе сгорещил въздухът от танците, Тела още потръпваше от вледеняващия спомен за умирането.

Скочила бе от балкона на Легендата не от отчаяние, а от сляпа надежда. А после празненството започна и тя реши поне тази нощ да не мисли за това. Искаше да отпразнува успеха си и да забрави всичко друго. И Данте й се беше сторил идеалното средство за целта. Беше привлекателен, умееше да бъде чаровен, а нея отдавна не я бяха целували както трябва. Пък Данте определено знаеше как да се целува.

Той изпъшка отново и се протегна. Ръката му се озова на кръста й, топла, тежка и много по-изкусителна от очакваното.

Трябваше да се махне оттук, преди да се е събудил, каза си тя. Но дори и заспал, Данте умееше да си служи с ръцете. Пръстите му се плъзнаха лениво към врата й, после се заровиха в косата и тя изви неволно гръб.

Пръстите му застинаха.

Миг по-късно дишането му се промени, стана по-тихо и Тела разбра, че се е събудил.

Тя преглътна напиращата ругатня и побърза да се изправи, да се отдалечи от утихналите му, умели пръсти. Не й пукаше, че ще я види как се измъква. По-добре това, отколкото неудобството да си разменят принудени любезности, преди единият да събере смелост и да си тръгне с някакво измислено извинение. Тела се беше целувала с достатъчно млади мъже и знаеше, че думите им точно преди или точно след целувката не заслужават доверие. Пък и наистина трябваше да тръгва.

Спомените й от изминалата нощ бяха смътни, ала едно нещо помнеше ясно — писмото, което бе получила малко преди ситуацията с Данте да стане интересна. Някакъв непознат, с лице, скрито от нощта, бе мушнал писмото в джоба й, а после бе изчезнал, преди тя да се опомни. Искаше й се да препрочете писмото веднага, но при мисълта какво дължеше на „приятеля“, който й го беше изпратил, това й се стори неразумно. По-добре да се върне в стаята си.

Влажна пръст и борови иглички влизаха между пръстите на краката й. Явно бе изгубила пантофките си някъде, ала сега нямаше време да ги търси. Гората тънеше в ленива медена светлина, от разни посоки долиташе ту силно хъркане, ту тих шепот. Явно двамата с Данте не бяха единствените, заспали под звездите. Не й пукаше дали някой ще я види как се измъква от прегръдките му, но и не искаше сестра й да разбира за лудорията й.

Ролята на Данте в представлението на Каравала сигурно беше настроила Скарлет срещу него. Той работеше за Легендата и просто бе играл поставената му роля, но макар Каравалът да беше свършил, все още бе трудно да отделиш фактите от измислицата, а Тела не желаеше Скарлет да се разстрои допълнително само защото сестра й се е забавлявала с човек, който се е държал толкова зле с нея по време на играта.

За щастие, светът все така тънеше в дълбок сън, когато Тела стигна края на гората и пред погледа й се възправи къщата с кулите на Легендата.

Дори сега, когато Каравалът беше свършил официално и всички лампи и свещи в имението бяха угасени, великолепната къща се бе загърнала в прозирен сребърен светлик като обещание за нови вълшебства.

До вчера това имение бе сцена на цял един свят, затворен зад стените му. Тежките му дървени врати отвеждаха гостите до изящни балкони с пищни червени завеси и гледка към град с канали, чудати улици и тайнствени магазинчета, пълни с магически наслади. Ала само броени часове след края на играта къщата с кулите се беше смалила, ефимерният свят на вълшебства беше изчезнал, останала бе само една голяма къща и толкоз.

Тела се изкачи тичешком по най-близкото стълбище. Стаята й беше на втория етаж. Не би могла да сбърка вратата — кръгла и синя, — да не говорим, че до нея стояха Скарлет и Джулиан, хванати за ръце, сякаш забравили как звучи думата „довиждане“.

Тела искрено се радваше, че сестра й най-после си е позволила да изпита щастие. Скарлет заслужаваше цялата радост на света и Тела се надяваше щастието й да продължи дълго. Джулиан не се славеше като женкар, никога не продължаваше връзките си след края на Каравала, а ако можеше да се вярва на слуховете, задачата му по сценарий е била само да доведе Скарлет на острова на Легендата и с това отношенията им да приключат. Но…

Човекът си изкарваше прехраната с лъжи и това го правеше неблагонадежден в очите на Тела. Ала сега, като ги гледаше как стоят с преплетени пръсти и сближени глави, двамата бяха досущ като половинките на едно и също сърце.

Тела мина на пръсти покрай тях, без да я забележат.

— Това „да“ ли е? — прошепна Джулиан.

— Трябва да говоря със сестра си — отвърна Скарлет.

Тела спря пред вратата. Можеше да се закълне, че писмото е натежало в джоба й, сякаш нямаше търпение да бъде прочетено отново. Но щом Джулиан бе задал на Скарлет въпроса, който я интересуваше, то Тела непременно трябваше да се включи в разговора.

— За какво искаш да говорим? — прекъсна ги тя.

Скарлет отстъпи крачка назад, но ръцете на Джулиан се задържаха на кръста й, сякаш още не бяха готови да я пуснат.

— Питах сестра ти дали двете ще дойдете с нас във Валенда за седемдесет и петия рожден ден на императрица Елантин. Ще има нов Каравал по време на празненствата и аз случайно имам два билета — каза Джулиан и намигна.

Тела се усмихна широко на сестра си. Точно на това се беше надявала, макар че не бе повярвала изцяло на слуховете, плъзнали през последната седмица. Каравалът се провеждаше само веднъж годишно и беше нечувано две игри да се състоят през толкова кратък интервал. Но явно дори Легендата правеше изключение за императрицата.

Тела все така гледаше с надежда сестра си.

— Не знам защо изобщо трябва да ме питаш!

— Нали не обичаше Елантинин ден, защото засенчвал собствения ти рожден ден?

Тела поклати глава, претегляйки отговора си. Държеше да отиде във Валенда по съвсем друга причина, която нямаше нищо общо с Елантинин ден, но иначе Скарлет беше права. Откакто Елантин се бе възкачила на престола, рожденият й ден се отбелязваше с едноседмични празненства, танци, нарушени правила и престъпени закони. На Трисда, родния остров на момичетата, празникът се честваше само на трийсет и шестия ден от Растящия сезон, ала пак засенчваше рождения ден на Тела, който за зла участ се падаше в деня след него.

— Страхотно ще е да видим Валенда — възкликна Тела. — Кога тръгваме?

— След три дни — отговори Джулиан.

Скарлет сви устни.

— Тела, първо трябва да го обсъдим.

— Нали винаги сме искали да отидем в столицата, да видим замъците и каретите, които се носят в небето, а и това ще е празникът на столетието! Какво има да обсъждаме?

— Графа.

Смуглата кожа на Джулиан посивя.

Тела имаше чувството, че същото се е случило и с нейното лице.

— Графът живее във Валенда, а не бива да те вижда — натърти Скарлет.

От двете им Скарлет беше предпазливата, но в този случай дори Тела не можеше да я вини.

Граф Николас д’Арси беше бившият годеник на Скарлет, избран за нея от баща им. Преди Каравала двамата си бяха общували само с писма, но Скарлет незнайно защо смяташе, че е влюбена в него. Вярвала бе, че графът ще се погрижи за двете им с Тела… докато не се сблъска с него по време на Каравала и не откри какво чудовище е в действителност.

Така че беше права да се тревожи за графа. Ако бившият й годеник разбереше, че Тела е жива, като нищо можеше да уведоми баща им — който смяташе, че по-малката му дъщеря е загинала, — и това щеше да съсипе всичко.

Но всичко щеше да се съсипе и ако Тела не отидеше с Легендата и неговите изпълнители в имперската столица. Още не бе препрочела писмото от „приятеля“, но знаеше какво иска той, а нямаше как да му го осигури, ако се отделеше от трупата на Легендата.

По време на Каравала Тела така и не бе разбрала със сигурност кой работи за Легендата и кой — не. Но всичките му изпълнители щяха да са на кораба до Валенда… а може би и самият той, което би й дало шанс най-после да се добере до онова, което „приятелят“ държеше да получи.

— Графът е толкова самовлюбен, че сигурно не би ме познал, дори да го шамаросам през лицето — изтъкна Тела. — Срещнахме се съвсем за кратко, а и тогава аз не бях в най-добрата си форма.

— Тела, моля те…

— Да, да, искаш да бъда сериозна, знам — прекъсна я Тела. — Не ме разбирай погрешно. Давам си сметка за опасността, просто не мисля, че трябва да се страхуваме от нея. И в корабокрушение може да загинем, но ако позволим на страха да ни спира, никога няма да се махнем от този остров.

Скарлет направи физиономия и се обърна към Джулиан.

— Би ли ни оставил насаме за малко?

Джулиан й прошепна нещо в ухото, което Тела не чу. Във всеки случай Скарлет поруменя до ушите. После той си тръгна, а двете влязоха в стаята. Устните на Скарлет бяха стиснати на черта.

Вътре цареше хаос. От чекмеджетата на скрина висяха чорапи, на плота му бяха натрупани бонета и шапчици, а десетки рокли, наметала и жилетчици чертаеха пътечка до леглото й, върху което се клатушкаше купчина кожи, които Тела беше спечелила на карти.

Тела знаеше, че сестра й я мисли за мързелива. Но си имаше своя теория по въпроса, а именно че подредените стаи са лесни за претърсване, което не оставя следа. Просто връщаш нещата по местата им. Доста по-трудно е да пресъздадеш безпогрешно хаоса на една разхвърляна стая. Сега Тела обходи с поглед помещението и веднага разбра, че никой не е събрал куража да добави нови щрихи към личното й безредие. Ако не броим допълнителното легло — появило се магически, или по-скоро донесено по стълбите за сестра й, — всичко изглеждаше недокоснато.

Тела не знаеше още колко ще им позволят да останат на острова. Цяло чудо бе, че не ги бяха изритали веднага след края на играта, макар че ако ги бяха изритали, Скарлет сигурно по-лесно щеше да се съгласи да заминат за Валенда. Тела не искаше сестра й да прави нищо по принуда, надяваше се сама да стигне до правилното решение. Разбираше неохотата й обаче. Все пак по време на последната игра Тела беше умряла. Но тя сама бе взела това решение, водена от основателна причина, а и не планираше да умира отново. Преживяването се бе оказало крайно неприятно и за нея, не само за Скарлет. Освен това й предстоеше да свърши още много неща. Неотложни, важни неща.

— Скар, знам какво си мислиш. Че за пореден път се държа лекомислено, но вече ми омръзна да бъдем сериозни. Не казвам, че непременно трябва да участваме в Каравала, но нека поне отидем във Валенда с Джулиан и другите. Каква полза, че най-после сме свободни, ако не се радваме на свободата си? Ако продължим да живеем като преди, сякаш още сме затиснати под тежкия юмрук на татко, значи той е победил.

— Права си.

Тела не можа да повярва на ушите си.

— Наистина ли каза, че съм права?

Скарлет кимна.

— Омръзна ми да се страхувам постоянно. — Все още изглеждаше притеснена, но бе вдигнала решително брадичка. — Предпочитам да не участвам в този Каравал, но искам да отида с Джулиан във Валенда. Не желая да остана в капан тук, както на Трисда.

Чувство на гордост изпълни гърдите на Тела. Доскоро Скарлет се вкопчваше в страха си, сякаш той можеше да я спаси от гнева и прищевките на баща им, но сега явно правеше опити да се освободи. Каравалът наистина я беше променил.

— Снощи беше права, че трябва да дам още един шанс на Джулиан. Радвам се, че отидох на празненството, и знам, че ще съжалявам, ако не заминем с него за Валенда. Но — добави тя, — ако отидем там, трябва да ми обещаеш, че ще внимаваш. Не мога да те изгубя отново.

— Спокойно. Обещавам. — Хвана ръцете на Скарлет и ги стисна тържествено. — Твърде много ценя свободата си, за да я рискувам излишно. А и докато сме в столицата, ще нося само ярки рокли, така че да ме виждаш отдалече.

Лека усмивка разтегли устните на Скарлет. Личеше си, че усмивката е неканена, а накрая Скарлет се предаде и избухна в смях. Щастието определено я разхубавяваше.

Тела се разсмя на свой ред, сякаш тревогите са създадени за другите хора. Но така и не забрави за писмото в джоба си, което й напомняше за един неплатен дълг и за майка, която трябва да спаси.

2

Минали бяха седем години, откакто Палома, майката на Тела и Скарлет, беше изчезнала.

Имаше период, приблизително година след изчезването, когато Тела се надяваше майка й наистина да е мъртва. Противното би означавало, че сама е избрала да изостави дъщерите си, защото не ги е обичала достатъчно. От друга страна, ако е загинала, значи е възнамерявала да се върне при тях, но просто не е успяла. Ако беше мъртва, имаше шанс да е обичала Скарлет и Тела.

И така, Тела години наред живя с утешителната мисъл, че майка им е срещнала смъртта си. Беше й по-лесно да повярва, че е мъртва, отколкото че е спряла да ги обича, защото въпреки искрените си усилия да постигне обратното, Тела продължаваше да обича майка си.

Извади писмото от „приятеля“. Скарлет беше отишла да съобщи на Джулиан, че ще тръгнат с него за Валенда, но Тела не знаеше колко ще се забави сестра й, затова зачете бързо.

Отново я заболя главата, но този път болката нямаше нищо общо с шампанското от снощи. Не можеше да се отърси от усещането, че нещо липсва в писмото. Можеше да се закълне, че когато го прочете снощи, там имаше и друго.

Вдигна листа към маслената светлина, която се лееше през прозореца. Не се появиха скрити редове. Думите не се разместиха пред погледа й. За разлика от Легендата нейният „приятел“ не подправяше писмата си с магически трикове, уви. Ако го правеше, това сигурно би й помогнало да отгатне кой е.

За пръв се беше свързала с него преди повече от година с надеждата да им помогне да избягат от баща си. Но все още не знаеше кой всъщност е той. Известно време се бе чудила дали не е Легендата, но после бе отхвърлила тази мисъл — заради сделката, която странният „приятел“ бе поискал от нея.

Тепърва трябваше да се докопа до това, което авторът на писмото искаше от нея. Ала сега, когато двете със Скарлет отиваха във Валенда с трупата на Легендата, всичко щеше да стане по-лесно. Трябваше да стане по-лесно.

Пулсът й се ускори, докато прибираше писмото и отваряше най-малкия си куфар. Онзи, който беше скрила от любопитните участници в Каравала. Беше го натъпкала с пари, откраднати от баща й, ала те не бяха единственото съкровище, скрито в него. Отвътре куфарът беше тапициран с грозен брокат в опърлено оранжево и лимоненозелено. От онези ужасни цветови комбинации, които отблъскват погледа. Никой не би се вгледал в куфара толкова внимателно, че да забележи прореза покрай ръба, където Тела бе скрила първопричината за цялата тази ситуация. Оракулът.

Усети познатия гъдел в пръстите си — усещането се появяваше неизменно, щом докоснеше зловещата карта. Когато майка й изчезна, баща й откачи. Буквално превъртя. Марчело Драгна изхвърли всичките й дрехи, насече леглото й за подпалки, а всичко останало изгори. Спасили се бяха само алените обици, които Палома бе подарила на Скарлет, пръстенът с опал, който Тела беше откраднала, и мистериозната карта, която сега държеше в ръцете си. Ако не беше взела картата и пръстена дни преди Палома да си тръгне, нямаше да й остане нищо за спомен от майка й.

Пръстенът с опал бе променил цвета си малко след изчезването на майка й, станал бе огненочервен с пурпурни отблясъци. Колкото до картата, краищата й все така бяха обточени със стопено злато, ала образът в трептящия център на Оракула се бе променял безброй пъти. Когато открадна картата от тестето на майка си, Тела не беше разбрала какво представлява образът в средата. Дори когато няколко дни по-късно видя в огледалото едри сълзи да се стичат по страните й, съвсем същите като онези на картата, Тела не беше направила връзката. Чак по-късно осъзна, че образите, разкрити от Оракула, винаги се сбъдват.

Отначало картата показваше дребни неща — как слугиня пробва любимата рокля на Тела или как баща й мами на карти. После образите започнаха да стават все по-обезпокоителни, докато един ден, веднага след годежа на Скарлет, Тела не видя в центъра на картата нещо, което искрено я изплаши.

Скарлет беше облечена в снежнобяла булчинска рокля, украсена с рубини и фина дантела. Роклята несъмнено е била прекрасна в началото, но Оракулът я показваше изцапана с кал, кръв и сълзи, а Скарлет плачеше с глас, скрила лице в шепи.

Страшният образ се бе задържал с месеци, сякаш подтикваше Тела да осуети уредения брак на сестра си и да промени бъдещето. Не че тя се нуждаеше от допълнителна подкана. Вече обмисляше план как двете да избягат от баща си, план, който включваше Легендата и Каравала. Знаеше, че единствено Каравалът може да изкуши Скарлет, да й вдъхне смелост и надежда за друг живот. Само че Легендата така и не отговаряше на писмата й, както не бе отговорил и на сестрините й.

Образът в центъра на Оракула я накара да потърси още информация за Легендата. Плъзнали бяха слухове, че по време на друга игра, преди години, Легендата е убил някого, и Тела се надяваше да научи нещо повече за това, нещо, с което да привлече вниманието му.

Бе направила и невъзможното, за да постигне тази цел, поискала си бе всички дължими услуги, докато не й подсказаха да се обърне към „Най-издирваните от Елантин“. Уж някакъв магазин в столицата на Меридианната империя. Нямаше представа що за магазин е, но след като писа с молба за информация относно Легендата, получи следното писмо в отговор:

Когато Тела отправи молба да й съобщят името му, получи кратък отговор от самия него:

От самото начало Тела прие, че „приятелят“ е престъпник, но към кореспонденцията им се отнасяше сериозно. Информацията, която й предостави за Легендата, я изненада, но в следващото си умолително писмо до господаря на Каравала тя я използва и този път получи отговор.

Веднага щом Легендата се съгласи да им помогне, образът върху картата се промени и вместо в съсипана булчинска рокля показа Скарлет на бал в прекрасна дреха, обшита с рубини, която привличаше погледите на всички мъже в балната зала. Ето такова бъдеще искаше Тела за сестра си — живот, пълен с великолепие, празненства и свободен избор.

Уви, този образ трая само ден, изместен от видение за бъдещето, което и досега си оставаше непроменено.

Тела не знаеше дали и днес вълшебната карта ще покаже същия ужасен образ. Надяваше се да не е така след всичко, случило се по време на играта.

Уви, образът си беше същият.

Главата й се замая, надеждите й повехнаха.

Картата все така показваше майка й. Приличаше на Затворничката, друга карта от тестето на съдбата, цялата в кръв и зад железните решетки на мръсна затворническа килия.

Именно това предречено бъдеще я бе накарало да пише отново на „приятеля“, да го попита дали не би могъл да й помогне отново, този път да намери майка си. Собствените й проучвания не бяха довели доникъде, но за разлика от нея новият й кореспондент не беше заточен на малък остров далече от цивилизацията и имаше далеч по-надеждни източници на информация.

Помнеше отговора му наизуст.

Новината за името на майка й беше единствената нова информация, до която Тела се беше добрала през последните седем години, и тя силно я обнадежди. Нямаше представа защо странният й „приятел“ иска името на Легендата, дали за лична употреба, или по поръка на друг клиент, но не я беше грижа — щеше да открие истинското му име каквото и да й струва това. Вярваше, че успее ли, ще си върне майката. Досега новият й „приятел“ бе изпълнявал обещанията си.

— Мили боже!

Тела вдигна глава и видя сестра си на прага, с разширени очи.

— Откъде взе всички тези монети? — ахна Скарлет и посочи отворения куфар.

Думата „монети“ удари Тела като юмрук между очите. В последното писмо на „приятеля“ беше приложена странна монета. Затова бе имала чувството, че нещо липсва! Явно е паднала от джоба й, докато се въргаляла с Данте в гората.

Трябваше да се върне и да я намери. Пъхна Оракула в джоба си и хукна към вратата.

— Къде отиваш? — извика след нея Скарлет. — Не ми казвай, че си откраднала всички тези пари!

— Спокойно. Взех ги от баща ни, а той ме мисли за мъртва.

И изскочи от стаята, преди Скарлет да се опомни от смайването си.

Преди да се усети, вече стоеше на някаква улица с магазинчета като цилиндричните шапки на Легендата. Осъзна, че в бързината е излязла боса. Грешка, която побърза да й напомни за себе си.

— Богу зъбите! — писна тя. До гората имаше много да върви, а вече за трети път си удряше големия пръст на крака. Можеше да се закълне, че камъчето е отскочило по своя воля от калдъръмената улица и нарочно е нападнало босия й крак. — Кълна се, че ако още някое ми ухапе пръста, ще ви удавя всичките в океана, където русалките да ви…

Зад гърба й се чу нисък, дълбок и изнервящо познат смях.

Не се обръщай, нареди си тя. Не се поддавай на любопитството. Но всяка забрана, дори когато идваше от самата нея, по правило тласкаше Тела към противното.

Тя погледна предпазливо през рамо и моментално съжали.

Данте крачеше от другата страна на тихата улица и гледаше към нея.

Тела отклони поглед с надеждата, че ако не му обърне внимание, той ще подмине и ще се престори, че не я е видял да пустосва калдъръма.

Данте обаче пресече тясната улица и тръгна към нея с невъзможно дългите си крака и усмивката на човек, който крие тайна.

3

Каза си, че стомахът й се бунтува, защото не е закусила. Също като нея, и Данте бе прекарал нощта в гората, но по излъсканите му ботуши нямаше и едно стръкче трева. Облечен в индигов оттенък на черното, без нито една излишна гънка дори на шалчето, той приличаше на тъмна звезда, изритана от небето и приземила се на краката си.

Изведнъж се спомни как се беше приближил към нея на празненството снощи и стомахът й направи ново салто. Беше го поздравила, а той й отвърна с отегчение. Но после Тела го хвана да я гледа през залата, да й мята по някой и друг поглед, а сетне изведнъж бе цъфнал до нея и я беше целунал така, че коленете й омекнаха.

— Моля те, не прекъсвай заради мен тази толкова интересна реч — каза той и я върна към настоящето. — Със сигурност съм чувал и далеч по-колоритни ругатни.

— Да не би току-що да обиди подбора ми на нецензурни думи?

— Всъщност се надявах на нещо по-пикантно… — изрече го толкова ниско и гърлено, че голямата панделка на кръста на Тела със сигурност се бе накъдрила от неудобство.

Но Данте си беше такъв. Говореше по този начин с всички момичета, облъчваше ги с опустошителната си усмивка и ръсеше всякакви тъпотии, само и само да си разкопчаят блузките и да си вдигнат полите. А после се преструваше, че не съществуват. Чувала бе да се говори за това по време на Каравала. Изглеждаше логично Данте да не я погледне повече след случилото се предната нощ и точно на това се бе и надявала.

Тя харесваше целувките и задявките, и на някакъв друг етап — или в друг живот — сигурно би се изкушила да пробва и нещо повече. Но това „повече“ носеше риска от повече чувства, като любов например. Тела не искаше да има нищо общо с любовта. Отдавна знаеше, че любовта не е част от съдбата й. Решила бе, че ще целува много момчета, но никога повече от веднъж.

— Данте, какво искаш? — сопна се Тела.

Очите му се разшириха едва доловимо от изненада при острия й тон, но гласът му си остана приятен.

— Изпуснала си това в гората снощи — обясни той и протегна ръка. В широката му длан лежеше голяма монета с разкривено релефно изображение, което смътно напомняше половината от нечие лице.

Нейната монета! Идеше й да я грабне от ръката му, но успя да се сдържи.

— Благодаря — хладно каза тя. — Не е ценна, нося я у себе си като талисман.

Посегна да я вземе.

Данте дръпна ръка, подхвърли монетата и я хвана отново.

— Интересен избор на талисман. — Усмивката му се стопи, а веждите му се свъсиха над тъмните очи. Запремята монетата между татуираните си пръсти. — Доста странни неща съм виждал на Каравала, но не подозирах, че някой може да носи такава монета за късмет.

— Сигурно съм искала да бъда оригинална.

— Или пък нямаш представа какво представлява? — вдигна вежда той. Очевидно се забавляваше.

— И какво представлява според теб?

Данте подхвърли отново монетата.

— Казват, че тези монети са изковани от орисиите. Хората ги наричали „злополучните“.

— Е, това обяснява защо не ми помогна особено. — Тела успя да се засмее, но нещо я човъркаше отвътре. Чувстваше се глупаво, че не е разпознала монетата.

Откакто бе намерила майчиното си тесте на съдбата, Тела се беше вманиачила по орисиите. Бяха трийсет и две на брой, сред тях шестнайсет безсмъртни, осем места и осем предмета. На всяка орисия се приписваше конкретна сила, но това не беше единствената причина те да завладеят огромната част от света преди столетия. Според легендите били много по-силни и по-бързи от смъртните, и смъртен не можел да ги убие.

Много отдавна, преди да изчезнат, орисиите, изобразени в тестетата на съдбата, владеели света като богове. Жестоки богове. Тела беше изчела всичко за тях, чувала беше и за злополучните монети, но точно сега не би го признала. Наистина се чувстваше глупаво.

— Хората ги наричали злополучни, защото вещаели лош късмет — продължи Данте. — Уж чрез тях можело да се разбере къде се намира човек. Орисиите ги пъхали в джоба на някой смъртен, на слуга, любим или друг, когото искали да проследят, да държат близо до себе си или да контролират. Досега не бях виждал злополучна монета, но съм чувал, че ако я завъртиш на ръба й, ще видиш на коя орисия принадлежи.

Данте закрепи монетата върху една пейка наблизо.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Тела. Данте явно знаеше доста за далечната и забулена в тайни история, но дали вярваше на легендите? Виж, Тела вярваше безпрекословно.

Смяташе се, че Девичата смърт предрича смъртта на любим или близък роднина. И само броени дни след като Тела обърна нейната карта и видя девицата с перлената клетка на главата, майка й изчезна. Даваше си сметка, че е детинско да намира пряка връзка между двете неща, но бе наясно също, че не всичко детинско е грешно по подразбиране. Майка й я беше предупредила, че орисиите знаят как да извъртят бъдещето. А Тела неведнъж бе виждала Оракула да предсказва неща, които се сбъдват.

Тя затаи дъх миг преди Данте да завърти силно монетата.

Врът, врът, врът.

Монетата се въртеше ли, въртеше, докато релефните изображения от двете й страни не се сляха в едно и не родиха до болка позната картинка. Самоуверен млад мъж с кървава усмивка, от онези хищни усмивки, които навяват мисли за нахапани сърца и устни, засмукали пробита вена.

Образът беше съвсем малък, разбира се, но въпреки това се виждаше ясно. Жестокият младеж бе вдигнал ръка към острата си брадичка и стискаше дръжката на кинжал, а от очите му капеха червени сълзи със същия цвят като кръвта в ъгълчето на устата му.

Принцът на сърцата.

Символ на несподелена любов и непоправими грешки, който неизменно изпълваше Тела с равни дози страх и зловещо вълнение.

Докато двете момичета растяха, Скарлет беше обсебена от Легендата и Каравала, а Тела си фантазираше за Принца на сърцата — откакто го бе изтеглила от майчиното си тесте като предсказание за живот без любов.

Според легендите за целувките му си струвало да платиш с живота си и Тела неизбежно се питаше що за целувки са това. Но после порасна, натрупа опит в целувките и разбра, че за никоя целувка не си струва да умреш. И стигна до извода, че легендите за принца са само притчи, шито намекват за рисковете на любовта.

Защото за него казваха и друго — че Принцът на сърцата не може да се влюби. Сърцето му спряло да бие отдавна, но той упорито търсел онази, която ще го върне към живот. Търсел единствената си истинска любов. Целувката му била смъртоносна за всички, освен за нея. Тя била единствената му слабост. Принцът я търсел и оставял след себе си диря от окървавени трупове.

Студен полъх облиза тила на Тела и тя стовари длан върху монетата.

— Май не си падаш по принца? — попита Данте.

— Не, просто ми се стори, че монетата ще падне, ще се търкулне и ще трябва да я гоня.

Данте се подсмихна. Не й вярваше.

А и защо говореше за Принца на сърцата така, сякаш той и другите орисии още се разхождаха на воля из империята? Всички знаеха, че са изчезнали преди повече от век.

— Не знам защо носиш тази монета у себе си — каза Данте, — но внимавай. Нищо добро не е произлязло от предмет, докоснат от орисия. — И вдигна поглед нагоре, сякаш орисиите ги наблюдаваха от небето и подслушваха разговора им.

После внезапно си тръгна, а Тела остана с тежката монета в ръка и с неясното усещане, че красивият млад мъж крие неподозирани тайни.

4

Тела въртеше злополучната монета на принца върху същата пейка и си мислеше за несподелена любов и целувки, за които си струва да умреш. Защо странният „приятел“ й беше изпратил реликва от стар мит? Защото не й вярваше и искаше да я следи? Надяваше се, че не е така.

Може би рядката монета трябваше да я убеди колко умел е „приятелят“ в намирането на неща, които са неоткриваеми за повечето хора. Напомняне, че единствено той знае как да открие майка й.

Чу се звън на камбанка, от онези, които известяват, че в магазина е влязъл клиент. Звукът беше много тих, нематериален почти, но Тела все пак грабна монетата и погледна надолу по улицата. Млад мъж излизаше с наперена походка от един магазин. Тела проследи с поглед тъмночервените ревери на палтото му и се взря в чифт напрегнати очи, по-зелени от изумруди…

И кръвта се дръпна от лицето й.

Познаваше го. Превръзката на окото я нямаше, но катраненочерната му коса си беше същата, а скъпарските дрехи и суетното изражение не можеха да се сбъркат. Граф Николас д’Арси, бившият годеник на Скарлет.

Тя сви юмруци, ноктите й се забиха до болка в дланите. Беше го виждала само веднъж, когато се бяха запознали, но по време на Каравала го бе наблюдавала тайно. Видяла го бе да преследва сестра й, чула бе, че я е хванал и че е бил готов на ужасни неща, за да я задържи. Скарлет бе успяла да избяга, но Тела с радост би удушила или отровила графа, би обезобразила до неузнаваемост хубавото му лице, ако Легендата не я беше предупредил в едно от писмата си, че ще извади сестра й от играта, ако Тела се отклони от ролята си и се намеси по какъвто и да било начин в събитията.

Затова Тела бе принудена да си кротува.

Само че играта беше свършила и вече нищо не ограничаваше действията й.

Деляха ги няколко магазинчета, а графът бе твърде зает да се любува на отражението си в една витрина. Още не я бе забелязал и здравият разум диктуваше тя да се шмугне в някоя пресечка и да се скрие от него. Така Д’Арси нямаше да разбере, че още е жива.

Но Тела наистина смяташе, че графът няма да я познае, дори да го зашлеви през лицето. Той заслужаваше много повече от плесница за онова, което бе сторил на сестра й в играта, но Тела все така нямаше шишенце с отрова в джобовете си.

Тръгна тихичко към него. Добре де, може да добави и един добре прицелен ритник, а после да…

Ръка затисна устата й, друга я стегна през кръста. Тела започна да рита, но това не попречи на нападателя да я завлече на заден ход в една тясна като шепот пресечка.

— Уснимее!

Тела залитна напред, когато ръцете я пуснаха неочаквано.

— Спокойно. — Гласът беше нисък, мелодичен. — Нищо няма да ти направя, но не бягай.

Тела се завъртя на пета.

Тъмната коса на Джулиан още беше рошава от милувките на Скарлет, ала топлият течен кехлибар в очите му беше изчезнал. Сега, когато не зяпаше влюбено сестра й, очите му бяха присвити и сурови.

— Джулиан? Какви ги вършиш, по дяволите?

— Опитвам се да те спра, преди да си направила грешка, за която ще съжаляваш — обясни той и погледна към улицата и към омразния граф Николас д’Арси.

— Нищо подобно — заяви Тела. — Въпросната грешка със сигурност ще се отрази отлично на чувствата ми. Чудно ми е защо ти не гориш от желание да му разкървавиш носа след онова, което графът позволи на баща ми да ти стори. — Кимна към назъбения белег на лицето му, от брадичката до ъгъла на окото. Актьорите на Каравала се съживяваха, ако умрат по време на играта, но белезите им оставаха, а Тела знаеше, че годеникът на Скарлет е стоял бездейно, докато баща им е обезобразявал лицето на Джулиан.

— О, повярвай ми — изръмжа през стиснати зъби Джулиан, — неведнъж ми е идвало да разкървавя носа на Армандо, но…

— Армандо? — прекъсна го Тела. Не графът. Не Николас. Не Д’Арси, нито „онова гадно копеленце граф Николас д’Арси“… Не, Джулиан го беше нарекъл Армандо. — Защо го нарече Армандо?

— Като ти гледам изражението, вече и сама си се досетила. Армандо никога не е бил сгоден за сестра ти. Работи за Легендата точно като мен.

Тела се олюля на босите си стъпала, в главата й нахлу познатият припев на Каравала: „Помнете, че това е само игра. Нашата цел е да ви вземем ума, но дали ще го изгубите напълно, зависи от вас“.

Копеле гадно.

Смятала бе, че е неподатлива на манипулациите на Легендата — та нали си бяха писали писма, докато той планираше играта. Но явно е грешала. Беше я измамил, точно както беше измамил и останалите. Не й беше хрумнало дори, че актьор играе ролята на сестриния й годеник.

Легендата наистина заслужаваше името, което сам си беше дал. Сега Тела започваше да се пита дали игрите му изобщо свършват, или неговият свят е безкраен лабиринт от фантазии и реалност, паяжина, от която никой не може да избяга.

Джулиан потърка с ръка тила си. Не приличаше на човек, които иска да се извини. Беше по-скоро нервен.

— Сестра ми не знае, нали? — попита Тела.

— Не знае — призна Джулиан. — И бих искал да си остане така, поне на първо време.

— Молиш ме да я излъжа?

— Няма да ти е за пръв път.

Тела настръхна.

— Лъгала съм я за нейно добро.

— Това също е за нейно добро. — Джулиан скръсти ръце и се облегна на стената.

В този момент Тела не беше сигурна дали изобщо го харесва. Последните му думи я бяха засегнали дълбоко. Да се позовеш на нечие добруване почти винаги е начин да оправдаеш нещо лошо. Но понеже тя го беше казала първа, сега не можеше да смъмри Джулиан, макар че много й се искаше.

— След няколко дни тръгваме за Валенда — продължи той. — Какво според теб ще направи сестра ти, ако разбере, че изобщо не се е срещала с истинския си годеник на Каравала?

— Ще то потърси — призна Тела. И нямаше да е трудно, защото Д’Арси живееше във Валенда. Незнайно защо Скарлет наистина бе искала да се омъжи за този тип, без никога да го е виждала, на портрет дори. Създала си бе нереалистична представа за него въпреки постните му и лишени от романтика писма.

Скарлет вероятно би обяснила подновения си интерес с любопитство, но Тела я познаваше добре и знаеше, че дълбоко в себе си сестра й би стигнала до извода, че дължи още един шанс на годеника си, а това можеше да се окаже истинска катастрофа. Спомни си образа на Скарлет от картата, как плаче горко в окървавена булчинска рокля. Ако можеше да се вярва на Оракула, Тела бе осуетила това възможно бъдеще, ала явно все още имаше вероятност то да се сбъдне.

— На Скарлет никак няма да й хареса, когато разбере, че си я излъгал — изтъкна тя.

— Предпочитам да мисля, че водя нейната битка, а сраженията изискват жертви. — Джулиан потърка тъмната четина, покрила страните му. Приличаше и говореше като момче, което няма търпение да се включи в улично сбиване, но в думите му Тела прочете искрена решимост. Все още не беше сигурна колко ще продължи увлечението му по сестра й, ала поне засега Джулиан изглеждаше готов да премине всички морални граници, за да опази сърцето на Скарлет. Странно, но това го правеше по-благонадежден в очите на Тела.

И все пак, ако откажеше да се включи в лъжата му, щеше да улесни себе си, защото тогава Скарлет нямаше да се тревожи постоянно, че графът ще види Тела, докато са във Валенда, тъй като истинският граф изобщо не я познаваше. Само че Тела не би могла да каже истината на сестра си, не можеше да поеме такъв риск. Знаеше, че ако Скарлет и графът се съберат, това ще завърши с трагедия. Оракулът го беше показал, а той никога не лъжеше.

— Добре — съгласи се тя. — Няма да казвам на Скарлет за Армандо.

Джулиан кимна небрежно, сякаш е бил сигурен, че Тела ще се включи в измамата.

— Каквото и да си мислиш за действията ми по време на Каравала, изобщо не ми е приятно да лъжа сестра си.

— Но е трудно да спреш, започнеш ли веднъж.

— За теб така ли е? От толкова време лъжеш, че вече ти е трудно да кажеш истината? — Думите прозвучаха неочаквано остро, но Джулиан сякаш не се засегна.

— За теб Каравалът може и да е лъжа, но за мен той е всичко — животът ми, истината. Последната игра беше точно толкова истинска за мен, колкото и за сестра ти. Докато тя се бореше за теб, аз се сражавах за нея. — Гласът му предрезгавя. — Излъгах я кой съм, вярно, но съм искрен за чувствата си към нея. Трябва да прекараме повече време заедно, преди да е научила още нещо, което да разруши доверието й в мен.

— Какво ще стане, ако Скарлет види Армандо на острова?

— Легендата го изпраща на Валенда по-рано, заедно с част от изпълнителите.

Колко удобно.

— Щом ще участвам в лъжата ти, искам услуга в замяна — каза Тела в пристъп на внезапно вдъхновение.

Джулиан вдигна вежди, сякаш обмисляше думите й.

— Каква услуга?

— Искам да ми кажеш истинското име на Легендата. Кой е той, ама наистина.

Джулиан избухна в смях на мига.

— Не ми казвай, че и ти си се влюбила в него.

— Не съм толкова глупава, че да се влюбя в Легендата.

— Хубаво. Обаче няма да ти кажа — заяви Джулиан. Вече не се смееше. — Сделката е крайно неравностойна, а дори да беше, не мога да ти съобщя името му.

Тела скръсти ръце на гърдите си. Не беше очаквала да се съгласи, разбира се. Малцината актьори, които беше разпитвала за Легендата, й бяха отговорили по подобен начин. Повечето се подсмихваха подигравателно на въпросите й, други се правеха, че не са я чули. Сигурно защото самите те не знаеха кой в действителност е Легендата. Но все пак в отговора на Джулиан имаше нещо различно. Може би най-сетне бе попаднала на някого по-информиран.

— Щом не можеш да ми кажеш името му — пробва тя, — поне ме насочи към човек, който може, иначе нямаме сделка.

И помен от усмивка не остана върху лицето му.

— Истината за Легендата е най-строго пазената тайна. Никой на този остров няма да ти я разкрие.

— Е, значи ще трябва да кажа на Скарлет за Армандо — заяви Тела и се фръцна към изхода на пресечката.

— Чакай… — Джулиан я стисна за китката.

Тела преглътна усмивката си. Човекът беше отчаян.

— Ако обещаеш да си мълчиш за Армандо, ще ти кажа името на изпълнител, които би могъл да ти отговори на някои въпроси.

— Би могъл?

— Той е в трупата от самото начало и знае разни неща. Но не дава информация безплатно.

— Ако я даваше безплатно, нямаше да му повярвам. Кажи ми името му и имаме сделка.

— Найджъл — тихо отговори Джулиан. — Той е гадателят на Легендата.

Тела не познаваше Найджъл лично, но знаеше кой е. Него трудно можеше да го сбърка човек. Всеки сантиметър от тялото му, включително лицето, беше покрит с цветни, живи татуировки, с чиято помощ той предсказваше бъдещето. Само че от устата на Джулиан ролята на гадателя прозвуча някак различно, сякаш услугите му не бяха предназначени за гостите и участниците в Каравала, а за неговия господар.

— Внимавай — добави Джулиан, сякаш Тела имаше нужда някой да я предупреждава. — Гадателите не са като теб и мен. Те виждат света какъвто би могъл да бъде и понякога се опитват да сбъднат нещо заради собствената си прищявка, а не защото е предопределено.

5

Въздухът тежеше от сол и тайни. Тела си пое дълбоко дъх с надеждата, че и вечерта е поела от магията, която пропиваше „Изумруд“, кораба на Легендата.

Всичко в кораба лъхтеше на вълшебство. Дори издутите му платна изглеждаха омагьосани. Грееха червени денем и сребърни нощем, като плаща на вълшебник, и нашепваха за скрити тайни, които тази нощ Тела смяташе да разбули.

Пиянски смях долетя откъм палубата, докато тя се промъкваше в търбуха на кораба, за да намери гадателя Найджъл. През първата си нощ на борда направи грешката да заспи и чак на следващия ден разбра, че изпълнителите на Легендата си лягат призори и стават по залез-слънце като вампирите, за да са готови за предстоящия Каравал.

През първия си ден на „Изумруд“ Тела не научи нищо полезно, освен че Найджъл е на кораба. Още не го беше видяла обаче. Скърцащите коридори под палубата бяха като мостовете на Каравала, — всеки път водеха към различно място — и беше много трудно да се разбере кой в коя каюта е отседнал. Тела се питаше дали Легендата е уредил това, или капризните коридори са страничен резултат от непредсказуемото естество на магията.

Представи си как Легендата посреща със смях въпроса й, както и самата мисъл, че магията има по-голям контрол от него. За мнозина Легендата беше въплътена магия.

Когато пристигна на Острова на мечтите, Тела беше склонна да подозира всички. Джулиан например имаше толкова много тайни, че като нищо можеше да е Легендата, само че умря твърде бързо и с това сложи край на теориите й за него. Каспар, с искрящите очи и богатия смях, беше изиграл Легендата в последната игра и на моменти беше толкова убедителен, че Тела се чудеше дали не играе себе си. На пръв поглед Данте, почти нереално красив, изглеждаше досущ като Легендата такъв, какъвто Тела си го беше представяла. Лесно можеше да види във въображението си как широките му рамене изпъват черния фрак, а кадифеният цилиндър хвърля сянка върху лицето му. Но колкото повече мислеше за Легендата, толкова повече се питаше дали той изобщо носи цилиндър. Дали тази емблематична за него шапка не е поредната заблуда. Може би Легендата беше повече магия, отколкото човек, и може би Тела изобщо не го беше срещала в плът и кръв на острова.

Корабът се люшна и нечий смях прогони тишината.

Тела застина.

Смехът заглъхна, но въздухът в тесния коридор се промени. Вместо на сол, дърво и влага сега миришеше на нещо плътно и кадифено сладко. На рози.

Кожата на ръцете й настръхна.

В краката й се появиха листенца като изкусителна следа в червено.

Може и да не знаеше истинското име на Легендата, но бе наясно, че той обича червеното, розите и игрите.

Играеше ли си с нея? Досещаше ли се какво е намислила?

Неприятното усещане за хлад пропълзя от ръцете й към врата и главата миг преди Тела да настъпи с новите си пантофки листенцата. Ако Легендата наистина знаеше какво е намислила, едва ли би я насочил в правилната посока, пък и дирята от венчелистчета беше твърде съблазнителна. Водеше към врата с процеждащ се бронзов светлик.

Тела завъртя дръжката.

И светът се превърна в градина, в рай, създаден от цветя и вълшебна романтика. Стените бяха от лунна светлина. Таванът — от рози, които капеха към масата в средата на стаята, отрупана със сладкиши, запалени свещи и искрящо медено вино.

Ала всичко това не беше за Тела.

Беше за Скарлет. Тела се беше натрапила неволно в любовната история на сестра си, толкова романтична история, че да те заболят очите.

Скарлет стоеше в другия край на стаята, вдигнала глава към Джулиан. Рубинената й рокля с пищни поли беше по-ярка от розите, а кожата й засенчваше лунната светлина.

Нямаха очи за друго, освен един за друг. Скарлет докосна устните му със своите, а той я прегърна през кръста, сякаш най-после е открил единственото нещо, което иска да задържи завинаги.

Ето затова любовта беше толкова опасна. Тя превръщаше света в градина, така красива, че е лесно да забравиш колко нетрайни са листенцата на розите, нетрайни като чувствата, те рано или късно ще увехнат, ще умрат и ще останат само тръните.

Тела се обърна и си тръгна, преди друга жестока мисъл да се е родила в главата й. Скарлет заслужаваше да е щастлива. И може би щастието щеше да продължи дълго. Може би Джулиан щеше да се окаже достоен за нея и да спази обещанията си. Определено изглеждаше, че се опитва.

А и за разлика от нея Скарлет не беше обречена на несподелена любов от Принца на сърцата.

Веднага щом Тела затвори вратата, коридорът се промени отново. Пътечката от розови листенца изчезна и на нейно място се появи нова диря, джинджифилов дим и тамян, ароматите на Найджъл.

Димните завъртулки на тамяна се разшириха във формата на ръце и я подканиха към една отворена врата. О, да, Легендата определено си играеше с нея.

Тела пристъпи прага и кожата й се сгорещи. Жълти восъчни свещи се редяха покрай стените на стаята, а в средата, на легло с кадифена кувертюра в тъмна отсянка на сливово вино лежеше Найджъл. Устните му, обточени с татуирана в синьо бодлива тел, се разпънаха широко, не толкова като усмивка, колкото като зейнал капан.

— Чудех се кога ще ми дойдете на гости, госпожице Драгна. — Махна й да седне на купчината възглавнички пред импровизирания му подиум. Също като по време на Каравала, Найджъл не носеше други дрехи, освен кафява препаска, така че всичките му татуировки да са на показ.

Погледът на Тела се плъзна по цирковите сцени, изобразени върху масивните му крака, и се спря върху образа на жена с пера вместо коси, която танцуваше в прегръдките на вълк с цилиндър. Тела побърза да вдигне очи, но погледът й се спря на ръката му и татуираното там разбито черно сърце.

— Какво мога да направя за теб? — попита Найджъл.

— Не искам да ми предсказваш бъдещето. Искам информация за Легендата.

Татуираните звездици около очите на Найджъл лъщяха като влажно мастило, нетърпеливи и любопитни.

— И колко си склонна да платиш за това?

Тела извади кутия с монети от джоба си.

Найджъл поклати глава. Не парите й искаше, разбира се. В света на Каравала монетите не бяха предпочитаният начин за разплащане.

— Обикновено играем веднъж годишно и имаме месеци да се възстановим — каза Найджъл. — Този път Легендата ни отпусна по-малко от седмица.

— Няма да ти дам и ден от живота си.

— Не искам живота ти. Искам почивката ти.

— Колко? — попита предпазливо тя. Случвало й се беше да не спи с дни. Няколко нощи без сън не й се струваха голяма саможертва. Но тези сделки винаги изглеждаха приемливи на пръв поглед. Актьорите на Легендата ги обрисуваха като нещо незначително, като дребно неудобство, ала нещата никога те бяха толкова прости.

— Ще взема пропорционално на онова, което ти дам — каза Найджъл. — Колкото повече отговори получиш, толкова повече почивка ще взема от теб. Ако не ти дам нито един стойностен отговор, нищо няма да загубиш.

— И кога ще ми вземеш съня?

— Веднага щом излезеш от стаята.

Тела се опита да прецени сделката от всички възможни ъгли. Беше вечерта на двайсет и четвърти, по план трябваше да пристигнат във Валенда сутринта на двайсет и девети. Щяха да пътуват още четири дни. Ако Найджъл отнемеше целия й сън дотогава, щеше да пристигне в столицата изтощена. Но ако получеше от него конкретна информация за Легендата, значи ще си е струвало.

— Добре. Но ти отстъпвам съня си само докато сме на кораба. Няма да ми вземеш и минутка, след като стигнем Валенда.

— Става. — Найджъл се пресегна към една масичка до леглото си и взе оттам четка и малко шишенце с пламтяща оранжева течност. — Дай си китката, за да завършим прехвърлянето.

Тела се поколеба.

— Ще може да се изчисти, нали?

— Нарисуваното ще изчезне веднага щом платиш своята част изцяло.

Тела протегна ръка. Найджъл беше сръчен; хладната четчица танцуваше по кожата й бързо и уверено, сякаш собственикът често използваше човешки тела вместо платно.

Скоро от китката й я гледаха чифт очи, досущ като нейните. Закръглени и с лешников цвят. За миг й се стори, че я умоляват да не подпечатва сделката. Но малко сън й се струваше ниска цена за информацията, с чиято помощ да се разплати с „приятеля“ и да сложи най-сетне край на седемте мъчителни години, започнали в деня, когато майка й изчезна.

— Е — подкани Найджъл. — Какво искаш да знаеш?

— Истинското име на Легендата. Онова, с което са го наричали, преди да се превърне в Легендата.

Найджъл прокара пръст по бодливата тел около устата си и изкара капка кръв… или пък капката беше татуирана на върха на пръста му?

— Дори да исках, не бих могъл да ти кажа името на Легендата — заяви той. — Никой от актьорите не може да разкрие тази тайна. Същата вещица, която прогонила орисиите от земята преди векове, дала на Легендата неговите сили. Магията му е древна, по-стара от самия него, и обвързва всички нас към тайната.

Макар никой да не знаеше защо орисиите са изчезнали и са оставили хората сами да се управляват, някои смятаха, че били прогонени от могъща магьосница. Но Тела за пръв път чуваше, че същата магьосница е дала силите на Легендата.

— Отговорът ти с нищо не ми помага да разкрия истинската самоличност на Легендата.

— Не съм свършил. Тъкмо щях да ти обясня. Магията пречи истинското му име да бъде изречено или разкрито, но то може да бъде спечелено.

Сякаш паяци затанцуваха с тънки крачета по кожата й, а едно от нарисуваните на китката й очи започна да се затваря. Затваряше се бързо, сякаш да й каже, че кредитът й намалява, но е на крачка от отговора, който търси.

— Как да спечеля името? — бързо попита тя.

— Трябва да участваш в следващия Каравал: Ако спечелиш играта, ще се изправиш лице в лице с Легендата.

Тела можеше да се закълне, че една от татуираните звезди около очите на Найджъл падна. Или пък джинджифиловият дим и силният тамян замайваха главата й и раждаха видения за живи татуировки.

Трябваше да си тръгне. Клепачите, нарисувани на китката й, се бяха затворили наполовина, а тя беше получила желания отговор — спечелеше ли Каравала, щеше да узнае името на Легендата. Ала нещо в последните думи на Найджъл породи нови въпроси.

— Това, което ми каза, пророчество ли е, или просто ме уведомяваш, че Легендата е наградата за победителя в следващия Каравал?

— По малко и от двете. — Бодливата тел, пронизваща устните му, се превърна в тръни, а помежду им разцъфнаха черни рози. — Легендата не е наградата, но ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е неговото. Смята лично да връчи наградата на следващия победител. Но помни, че победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш.

Кожата й изстина — нарисуваните на китката й очи се бяха затворили напълно, а предупредителните думи на майка й прозвучаха отново в ума й: „Веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне“.

И тогава се стовари отгоре й. Вълна от умора, толкова силна, че я събори на възглавничките. Главата й се замая, а костите на краката й се разсипаха в прах.

— Какво става? — изохка тя. Опита да се надигне, дишаше трудно. Димът в стаята ли се беше сгъстил внезапно, или очите й се замъгляваха?

— Сигурно е трябвало да поясня — каза Найджъл. — Заклинанието на китката не отнема способността ти да спиш, а те кара да заспиш и така да ми прехвърлиш получената почивка.

— Не! — Тела направи опит да се отблъсне от възглавничките, ала полезрението й бързо се стесни и скоро не виждаше друго, освен подсмихващи се татуировки и подхилващи се свещи. — Не искам да проспя пътуването до Валенда.

— Боя се, че вече е късно. Следващия път не приемай толкова лесно сделка.

6

И претърпелите корабокрушение лодки бяха по-грациозни от Тела. Излязла бе някак от стаята на Найджъл, но краката й отказваха да вървят в права линия. Постоянно се блъскаше в стените. Удряше главата си в лампите, окачени на тавана. Пътешествието до стаята й беше изпълнено с толкова опасности, че тя изгуби, за пореден път, пантофките си. Но вече беше близо.

Вратата се олюля пред очите й, едно последно препятствие, което да покори.

Тела съсредоточи цялата си сила да я отвори. И…

Или беше сбъркала стаята, или вече сънуваше.

Данте имаше криле. И, майчице свята, тези криле бяха красиви — бездушно черни с жилки в среднощно синьо, цвета на погубени желания и паднал звезден прах. Беше с гръб към нея, миеше си лицето над умивалника или пък целуваше отражението си в огледалото.

Не беше докрай сигурна какво прави нахалникът. Очите й се затваряха упорито. Е, видя, че е без сако и риза, а на широкия му гръб се мъдрят чифт индигови криле.

— С тия неща си като ангел на смъртта.

Данте погледна през рамо. Влажна коса с цвета на черна лисица лепнеше по челото му.

— Наричали са ме всякак, но не помня някой да ме е сравнявал с ангел.

— Значи са те сравнявали със смърт, така ли? — Краката й отказаха окончателно и Тела се срина на прага. Тупна на пода с грозен звук.

От другия край на стаята долетя смях, деликатен, лек и категорично женски.

— Май припадна, като те видя.

Сега пък щеше да повърне. В стаята имаше друго момиче. Тела зърна изумруденозелена рокля и лъскава кестенява коса, преди Данте да закрие полезрението й.

Той поклати бавно глава.

— Какво е…

После погледът му се спря на двете затворени очи, нарисувани върху китката й.

Издаде звук, който можеше да мине за смях. Но Тела не можа да прецени дали е смях. Слухът я подвеждаше също като главата й. А после очите й биха отбой и се затвориха.

— Изненадан съм, че се е добрал до теб. — Думите на Данте долетяха от много близо, много тихи.

— Доскуча ми ужасно — измърмори тя. — И реших да убия времето с нещо интересно.

— Трябвало е просто да дойдеш при мен. — Сега вече Данте определено се смееше.

Следващите няколко дни донесоха поредица от неприятни халюцинации. Найджъл й отне сънищата, но й остави кошмарите. Тормозеха я повтарящи се реалистични образи как баща й сваля лилавите си ръкавици, имаше и видения на тъмнини и сенки, каквито не съществуваха в света на простосмъртните. Студени и влажни ръце галеха косата й, други деряха сърцето й, а безкръвни устни изсмукваха мозъка от костите й.

Ако не беше изпитала какво е смъртта по време на Каравала, Тела би казала, че в тези кошмари е умирала отново и отново. Ала нищо не беше като смъртта, освен самата Смърт. Била е глупава да вярва, че Смъртта ще я остави на мира, след като й избяга. Та Тела беше изумителна — естествено, че Смъртта ще иска да я задържи.

Но макар да бе видяла насън ангелите на Смъртта, когато се събуди, я приветства богиня.

Скарлет стоеше до леглото й и държеше поднос със съкровища, натежал от сметанови бисквитки, пържени в масло яйца, крем карамел, дебели порязаници бекон с хрупкава коричка и кана течен шоколад с подправки.

Тела грабна най-голямата сметанова бисквитка. Чувстваше се уморена, макар да беше спала с дни, но храната помогна.

— Казвала ли съм ти колко те обичам?

— Реших, че ще си гладна след случилото се.

— Скар, съжалявам, аз…

— Няма за какво да се извиняваш. Знам колко е лесно да бъдеш измамен от актьорите на Легендата. А и всички на кораба смятат, че Найджъл е прекалил — успокои я Скарлет и я изгледа изпитателно, сякаш се надяваше сестра й да признае защо е отишла при гадателя.

Тела искаше да обясни действията си, но усещаше, че моментът не е подходящ да сподели за сделката, която е сключила с тайнствения „приятел“. Скарлет щеше да се ужаси, като разбере, че Тела си е писала с непознат, препоръчан й от съмнителен магазин със странното име „Най-издирваните от Елантин“.

Тела не беше излъгала Джулиан, когато му каза, че й е неприятно да лъже сестра си. Уви, това невинаги я спираше. Пазеше тайни от Скарлет, за да й спести тревогите. Когато майка им изчезна, Скарлет преждевременно се прости с детството си и пое грижите за по-малката си сестра. Това не беше честно и Тела не искаше да я натоварва допълнително.

Но започваше да се пита дали сестра й вече не е разбрала за игричките й така или иначе.

Скарлет току приглаждаше диплите на полата си, която изглеждаше все по-измачкана с всяко докосване. По време на Каравала Легендата й беше подарил вълшебна рокля, която се променяше по своя воля, и сега дрехата изглеждаше разтревожена като Скарлет. Розовата дантела на ръкавите бавно посивяваше.

Тела отпи голяма глътка от шоколада и се надигна в леглото.

— Щом не си разстроена заради сделката ми с Найджъл, тогава какво те тревожи?

Скарлет стисна устни.

— Исках да говоря с теб за Данте.

По дяволите. Не това беше очаквала, но пак беше лошо. Съвсем беше забравила как се изложи в стаята на Данте. Беше припаднала на прага му и той явно я бе донесъл тук, а Скарлет го е видяла как я мъкне полугол в прегръдките си.

— Скар, не знам какво си мислиш, но ти се кълна, че между мен и Данте няма нищо. Знаеш мнението ми за момчетата, които са по-хубави от мен.

— Твърдиш, че нищо не се е случило помежду ви след края на Каравала? — Скарлет прекоси малката каюта и взе чифт сребърни пантофки, същите, които Тела беше затрила в гората. — Снощи Данте се отби да ги остави, заедно с интересна бележка.

Стомахът на Тела се сви. Тя посегна да вземе тънкото листче хартия, което се подаваше от едната пантофка.

Ужасен човек. Тела смачка листчето в юмрука си. Глупакът явно е искал да подразни Скарлет, защото го беше отблъснала по време на Каравала.

— Добре де — отстъпи тя. — Признавам, че с Данте се целувахме на празненството онази нощ. Но беше ужасно, най-гадните целувки на света и никога няма да повторя! И съжалявам, ако това те е наранило. Знам колко ужасно се държа той с теб по време на играта.

Скарлет сви устни.

Тела май бе попрекалила с лъжата. От пръв поглед си личеше, че Данте умее да се целува.

— Не ме интересува, че си го целунала — каза Скарлет. — Ако го бях срещнала, преди да срещна Джулиан, сигурно и аз бих се целувала с него.

В главата на Тела се пръкна образ, който я разтревожи дълбоко, и тя разбра какво измъчва сестра й. Самата мисъл, че Скарлет и Данте са заедно, изпълваше Тела с желание да го прогони далече от сестра си. Не че имаше вероятност Скарлет да се заплесне точно по него. Но щом само мисълта за това можеше да разтревожи Тела — точно нея, която винаги бе подтиквала сестра си да вкуси от радостите на живота, — какво ли причиняваха слуховете за нейните целувки с Данте на праволинейната Скарлет, която открай време бдеше като орлица над сестричката си?

— Не се опитвам да те контролирам — продължи Скарлет. — И двете знаем какво е някой да се бърка постоянно в живота ти. Просто не искам да страдаш. Каравалът започва в полунощ утре, но по време на последната игра научих, че Легендата планира всичко предварително, много преди началото на всяко представление. — Тя хвърли укоризнен поглед към пантофките, които Данте беше върнал.

— Няма за какво да се тревожиш, Скар — каза Тела и като никога беше напълно откровена. — Нямам никакво доверие на Данте, а знаеш, че не съм от доверчивите по принцип. Не съм толкова глупава, че Каравалът да ми вземе ума.

— Нали уж каза, че няма да участваш?

— Може да съм си променила мнението.

— Тела, не го прави, моля те. — Скарлет приглади отново полите си, вече посивели напълно, и дланите й оставиха потни следи по материята. — Историята с Найджъл ми напомни за собствените ми злополучни преживявания по време на последния Каравал. Не искам същото да се случи и с теб.

— Тогава играй с мен. — Изрече го импулсивно, но идеята си беше гениална, откъдето и да я погледнеш. Тела бе наблюдавала Каравала иззад кулисите, но сестра й беше участвала пълноправно в играта и я беше спечелила. Ако играеха заедно, като екип, нямаше кой да ги победи. — Ако сме заедно, ще можеш да ме спреш, преди да съм паднала в поредния капан на Найджъл или на друг от актьорите. А аз ще гледам да се забавляваш максимално. Ще се грижим една за друга.

Роклята на Скарлет се оживи моментално, сякаш гласуваше с две ръце за идеята. Сивата дантела се оцвети в малиновочервено, от ръкавите към корсажа, като красива броня. Уви, Скарлет не изглеждаше убедена. Вместо да приглади отново полите си, тя посегна към посребрения си кичур и взе да го навива на пръста си — кичурът й беше спомен от Каравала, от сделка, която й бе струвала един ден от живота.

Тела се чудеше дали да сподели каква е истинската причина да промени решението си, защо се налага да участва в играта и да я спечели, но се отказа. Не би било разумно да споменава за майка им. Скарлет не говореше за нея. Никога. Опиташе ли се Тела да повдигне въпроса, сестра й или млъкваше като риба, или заговаряше за друго. Доскоро Тела смяташе, че темата е твърде болезнена за Скарлет, ала сега започваше да си мисли, че болката на сестра й се е превърнала в омраза към майката, напуснала ги внезапно и без обяснение.

Тела можеше да я разбере — самата тя мразеше да говори за баща си, избягваше да мисли за него дори.

Но майка им не беше чудовище като баща им.

— Карлита… — Някой потропа на вратата на каютата. — Вътре ли си?

Изражението на Скарлет се промени моментално; гласът на Джулиан прогони тревогата и извика усмивка.

— Вече сме във Валенда — съобщи Джулиан. — Дойдох да изнеса багажа ви на палубата.

— Щом иска да ми мъкне сандъците, пусни го — каза Тела.

Скарлет нямаше нужда от подкана.

Отвори вратата и Джулиан грейна ухилен като пират, току-що е открил своето съкровище. Очите му буквално пламнаха, щом се спряха на Скарлет.

Тя засия на свой ред. Същото направи и коприната на роклята й, потъмня до огнен оттенък на червеното, а широките допреди миг поли се прилепиха по тялото й.

Тела сръбна шумно от шоколада, преди жадните погледи на двамата влюбени да са преминали в сластни целувки.

— Джулиан, съдействай ми, ако обичаш — обади се тя. — Опитвам се да убедя Скарлет да участваме заедно в Каравала, като екип.

Джулиан моментално изтрезня. Насочи остър поглед към Тела. Стрелна я само за миг, но посланието беше съвсем ясно. Не желаеше Скарлет да участва в играта. И Тела отлично знаеше защо. И сама би трябвало да се сети.

Ако участваше, Скарлет щеше да научи истината за Армандо, че е изиграл годеника й в предишната игра, а лъжите на Тела и Джулиан щяха да лъснат. Джулиан щеше да плати по-скъпо от Тела, но най-болезнено щеше да е за Скарлет.

— Всъщност — каза с усмивка Тела в опит да поправи грешката си, — май ще е по-добре да играя сама. Ти само ще ме забавиш.

— Жалко, че мислиш така. Защото реших, че искам да участвам. — Скарлет вдигна очи към Джулиан, пълни с блясък, какъвто никога не ги спохождаше, докато още бяха на Трисда. — Току-що си спомних колко е забавна играта.

Тела се усмихна уж в съгласие, но усмивката й беше толкова принудена, че не се задържа дълго.

Найджъл й беше казал, че победата в играта ще й струва цена, за която по-късно ще съжалява. Скарлет също се бе опитала да я предупреди за играта. Ала Тела чак сега усещаше пълната тежест на тези предупреждения. Едно е да ти кажат за рисковете, които крие Каравалът, а съвсем друго е да ги изпиташ на гърба си. Последната игра беше свършила, ала сестра й така и не беше избягала напълно от последствията.

Тела не желаеше същото да се случи и с нея, нито пък искаше да въвлече сестра си в игра, която да я нарани допълнително. Ако не спечелеше играта обаче, едва ли щеше пак да види някога майка си.